Десет малки негърчета

I

Стана тъй бързо и неочаквано, че всички се вцепениха. Загубили ума и дума, те гледаха втренчено сгърченото тяло на пода.

Доктор Армстронг пръв се спусна напред и коленичи до падналия човек.

— Господи! — прошепна той ужасен. — Мъртъв е.

Думите не достигнаха до съзнанието им. Поне не веднага.

Мъртъв? Мъртъв ли каза? Нима този млад мъж, който приличаше на северен бог, тъй бодър и в разцвета на силите си, бе мъртъв! Само за миг падна като покосен. Здрав и силен човек като него не умира току-тъй, от глътка уиски…

Не, те отказваха да повярват.

Доктор Армстронг се взираше в лицето на младежа. Наведе се над посинелите му изкривени устни. Вдиша чашата, от която Марстън беше пил, и я помириса.

— Наистина ли е мъртъв? — попита генерал Макартър. — Искате да кажете, че просто се задави и умря?

— Наречете го както искате. Няма никакво съмнение, че е умрял от задушаване — отговори лекарят.

Той отново помириса чашата. Топна пръст в няколкото капки, останали на дъното, и предпазливо ги докосна с върха на езика си.

Изражението на лицето му се промени.

— Не съм и предполагал, че човек може да умре от едно най-обикновено задавяне! — заяви генерал Макартър.

— Насред живота ние сме в смъртта — ясно произнесе Емили Брент.

— Наистина човек не умира от най-обикновено задавяне. — Доктор Армстронг се изправи. — Смъртта на Марстън не може да се нарече естествена.

— Имаше ли нещо в уискито? — плахо попита Вера.

— Да — кимна Армстронг. — Но не зная със сигурност какво е било. Във всеки случай цианид. Усетих характерната миризма на синилната киселина, вероятно калиев цианид. Действа моментално.

— В чашата ли беше? — попита остро съдията.

— Да.

Докторът приближи към масата с напитките. Отвори бутилката с уиски, помириса я и вкуси от течността. Опита и газираната вода.

— И в двете няма нищо — поклати глава.

— Да не би да искате да кажете, че сам е сложил нещо в чашата си? — попита Ломбард.

Армстронг кимна с трудно обяснимо недоволство.

— Така изглежда…

— Самоубийство, така ли? Хитър ход — подхвърли Блор.

— Никога не бих предположила, че точно той ще посегне на живота си — замислено промълви Вера. — Беше толкова жизнерадостен. Та той… дори се забавляваше. Когато тази вечер се спускаше надолу с колата, изглеждаше толкова… толкова… просто не намирам думата!

Те разбираха какво иска да каже. Антъни Марстън в разцвета на младостта си им приличаше на човек, недосегаем за смъртта. А сега лежеше на пода, сгърчен и безжизнен.

— Съществува ли някаква друга възможност освен самоубийството? — попита доктор Армстронг.

Един по един те бавно поклатиха глави. Не намираха друго обяснение. В бутилките нямаше отрова. Всички бяха видели как Марстън сам си наля в чашата. Следователно, каквото и да имаше в нея, Марстън го бе сипал сам.

И все пак, защо Антъни Марстън ще посегне на живота

си?

— Знаете ли, докторе — обади се Блор замислено. — Нещо ме смущава. По моему мистър Марстън не беше от тоя тип хора, които са склонни към самоубийство.

— Съгласен съм — отвърна Армстронг.

II

И спряха дотук. Какво повече можеха да кажат?

Армстронг и Ломбард отнесоха безжизненото тяло на младежа в стаята му, сложиха го на леглото и го покриха.

Когато се върнаха долу в салона, завариха останалите скупчени, зъзнещи въпреки топлата нощ.

— Добре е да си лягаме — предложи Емили Брент. — Вече е късно.

Минаваше полунощ. Предложението беше разумно, но, кой знае защо, гостите стояха нерешително. Сякаш обстоятелството, че бяха заедно, им вдъхваше сигурност.

— Все пак трябва да поспим малко — настоя съдията.

— Още не съм подредил трапезарията — обади се Роджърс.

— Оставете за утре сутринта — предложи Ломбард.

— Жена ви добре ли е? — попита Армстронг.

— Сега ще отида да видя, сър. Много скоро Роджърс се върна.

— Спи спокойно.

— Добре, не я безпокойте — каза Армстронг.

— Само ще поразчистя малко в трапезарията и ще проверя дали е заключено навсякъде. После ще си легна.

Гостите неохотно се отправиха към стаите си.

Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.

Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.

III

В приятната, боядисана в меки тонове стая съдията Уоргрейв се съблече и се приготви да си ляга. Едуард Ситън не му излизаше от главата.

Помнеше го много добре. Косата, сините очи, навикът му да гледа човека пред него с приятно, открито изражение. Тъкмо това бе направило чудесно впечатление на съдебните заседатели.

Прокурорът Луелин бе пообъркал малко нещата. Държал се бе прекалено настървено и се беше поувлякъл в нападките си.

Виж, защитникът Матюс добре си гледаше работата. Поднасяше възраженията си винаги на място. Съсипваше свидетелите при кръстосаните разпити. Майсторски проведе разпита и на своя довереник, когато той застана на свидетелското място.

А и Ситън се държа чудесно. Нито се вълнуваше, нито нападаше. Това направи силно впечатление на съдебните заседатели. Очевидно Матюс реши, че най-страшното е минало…

Съдията внимателно нави часовника си и го остави до леглото.

Съвсем точно си спомняше как се бе чувствал тогава, докато слушаше, записваше, претегляше всеки факт и отбелязваше и най-дребната улика срещу обвиняемия.

Това дело му бе доставило голямо удоволствие. Пледоарията на Матюс бе истински шедьовър. Луелин не 5е съумял да омаловажи дори отчасти постигнатото от защитата.

Тогава дойде неговият ред…

Съдията внимателно извади изкуствените си 31би и ги постави в чаша с вода. Сбръчканите му устни хлътнаха. Лицето му придоби жестоко, хищно изражение.

Присвивайки очи, съдията се усмихна.

Добър капан бе поставил на Ситън!

Ревматичните стави на стареца изпукаха и той се намести в леглото. След малко загаси лампата.

IV

Долу в трапезарията Роджърс стоеше в недоумение. Втренчено се взираше в порцелановите фигурки в средата на масата.

— Ама че дяволска работа — измърмори той под нос. — Бих могъл да се закълна, че тези фигурки бяха десет.

V

Генерал Макартър се въртеше неспокойно в леглото.

Сънят не идваше. Пред очите му бе лицето на Артър Ричмънд. Обичаше младежа, дяволски се бе привързал към него. Приятно му бе, че и Лесли го харесва. Лесли беше капризна жена. Обръщала бе гръб на не един симпатичен човек и го бе отхвърляла като „скучен“. „Скучен“ и толкоз.

Ала с Артър Ричмънд не й беше скучно. Още от началото се разбираха добре. Разговаряха за пиеси, за музика и за картини. Закачаше го, шегуваше се с него, дори го дразнеше. Генералът се радваше, че Лесли проявява майчински интерес към младежа.

Майчински… как не! Какъв глупак е бил да не се сети. Та Лесли беше само с една година по-голяма от Ричмънд.

Макартър обичаше Лесли. И сега беше пред очите му. Сърцевидното й личице, игривите й тъмносиви очи, буйните къдрави кестеняви коси. Той я обичаше и й имаше пълно доверие.

Там, във Франция, в целия онзи ад, той често вадеше снимката от джоба на куртката си и мислеше за нея.

Точно тогава направи откритието!

Случи се, както се описва в романите. Бе разменила пликовете. Писала беше и на двамата и писмото до Ричмънд бе поставила в плика, адресиран до съпруга. Дори сега, след толкова години, той все още чувстваше изненадата… болката…

Господи, как го беше заболяло!

Очевидно връзката им не бе отскоро. Това личеше от писмото. Съботи и недели! Последната отпуска на Ричмънд…

Лесли… Лесли и Артър!

Проклет да е! Проклето да е засмяното му лице, отсеченото „Да, сър“. Лицемер и лъжец! Крадец на чужди жени!

В сърцето на генерала бавно се бе трупал студен, убийствен гняв.

Съумял бе да запази самообладание, с нищо да не се издаде. Опита се да се държи с Ричмънд както и преди.

Беше ли успял? Според него — да. Ричмънд не се бе усъмнил. Честите избухвания са нещо обичайно по време на война, когато нервите на хората са опънати до крайност.

Единствен младият Армитидж понякога любопитно се взираше в лицето на своя началник. Младок, но колко проницателен бе. Армитидж навярно се бе досетил след време, когато всичко бе свършило.

Той бе изпратил Ричмънд на сигурна смърт. Само чудо можеше да го спаси. А чудото не стана. Изпратил бе Ричмънд към гибел и не съжаляваше. Оказа се, че не е толкова трудно. Такива грешки ставаха постоянно — офицери биваха изпращани на смърт без никаква нужда. Навсякъде цареше объркване и паника. След това хората можеха да кажат: „Старият Макартър взе да губи контрол, направи твърде големи грешки, пожертва някои от най-добрите си хора.“ И нищо повече.

Но младият Армитидж не беше от тях. Често пъти генералът улавяше изпитателния му поглед. Вероятно се досещаше, че Ричмънд нарочно е бил изпратен на смърт.

(Дали Армитидж бе проговорил след края на войната?)

Лесли не бе узнала истината. Навярно бе плакала за своя любим, ала когато съпругът й се върна в Англия, сълзите й бяха пресъхнали. Той никога не й каза, че е разкрил връзката им. Заживяха както преди… но не беше същото. Три-четири години по-късно тя заболя от двойна бронхопневмония и умря.

Всичко това бе толкова отдавна. Петнайсет, може би шестнайсет години имаше оттогава.

Генералът напусна армията и отиде да живее в Девън. Купи си малко имение, за каквото винаги бе мечтал. С приятни съседи и в красива местност. Ходеше от време на време на лов или за риба. В неделя ходеше на църква (но не и в деня, когато се четеше онази проповед за Давид, изпратил Урия в най-опасния бой). Не би могъл да я понесе. Караше го да се чувства гузен.

Всички бяха много внимателни към него. Поне в началото. По-късно започна да подозира, че хората говорят зад гърба му. Долавяше нещо в очите им. Все едно им бяха подшушнали… някоя злостна клюка…

(Армитидж! Дали Армитидж не бе проговорил?)

Генералът започна да избягва околните, затвори се в себе си. Неприятно е да чувстваш, че те одумват.

Всичко това бе толкова отдавна. Тъй безсмислено изглеждаше сега. Образът на Лесли бе избледнял с течение на времето, а също и на Артър. Сякаш нищо от онова, което се бе случило, вече нямаше значение.

Животът му загуби смисъл. Започна да страни от старите си приятели…

(Но ако Армитидж бе проговорил, те сигурно знаеха.)

И ето тази вечер някакъв тайнствен глас бе разтръбил старата история.

Дали успя да се справи с положението? Дали съумя да запази присъствие на духа… Показа ли уместните чувства — но без да се издава, че е гузен, без да се смущава? Трудно бе да се каже.

Положително никой не бе погледнал сериозно на обвиненията. Изречени бяха и куп други глупости, не по-малко абсурдни. Онова очарователно момиче например… Гласът я обвини, че е удавила дете. Пълна идиотщина! Някакъв луд сипеше обвинения наляво и надясно.

Ами Емили Брент… Племенница на Том Брент от техния полк. Нарече я убийца. От пръв поглед се вижда, че тази жена е набожна донемайкъде и общува само със свещеници.

Дяволски необяснима е цялата история! Безумие и нищо повече!

Откакто са тук… откога всъщност? Господи, та те са тук едва от няколко часа! А им се стори тъй дълго.

„Питам се, кога ли ще можем да се измъкнем?“ — помисли си той.

А, да, утре сутринта, когато дойде лодката.

Странно, точно в този момент никак не му се искаше да напусне острова… да се върне в своя малък дом… при личните си грижи и тревоги.

През отворения прозорец долиташе шумът на прибоя, по-ясно доловим, отколкото рано вечерта. Вятърът също се бе усилил.

„Какво спокойствие. Какъв мир цари наоколо…“ — каза си той.

„Това е хубавото на един остров… По-нататък не можеш да отидеш… стигаш до края на нещата…“

И неочаквано за себе си той осъзна, че няма никакво желание да си иде оттук.

VI

Вера Клейторн лежеше напълно будна, с поглед, вперен в тавана. Нощната лампа светеше. Младата жена се боеше от тъмнината.

„Хуго… Хуго… защо те чувствам така близо тази нощ? Съвсем, съвсем близо…“

Къде ли е сега? Не зная и никога няма да узная. Той просто си отиде… изчезна от моя живот.

Излишно бе да го пъди от мислите си. Той винаги беше с нея. Тя трябваше да мисли за него… да помни…

Корнуол…

Черните скали, ситният златист пясък. Мисис Хамилтън… едра, добродушна. Сирил, който вечно хленчи и я тегли за ръката.

„Искам да стигна до скалата, мис Клейторн. Защо не ми давате да плувам до скалата?“

Тя поглежда нагоре и среща погледа на Хуго, който я наблюдава.

Вечер, когато Сирил е вече в леглото…

„Да идем да се поразходим, мис Клейторн.“

„Нямам нищо против.“

Благоприлична разходка до брега. Лунна светлина… галещ морски бриз.

И изведнъж ръцете на Хуго, които я обгръщат.

„Обичам ви. Вие знаете, че ви обичам, нали, Вера?“

Да, тя знаеше. Или поне предполагаше. „Не смея да ви помоля да се омъжите за мен. Нямам нито пени. Едва мога да издържам себе си. Само в продължение на три месеца имах възможността да се чувствам богат. Морис беше мъртъв, а Сирил още не беше роден. Ако се беше родило момиче…“

Ако се беше родило момиче, Хуго щеше да бъде пълноправен наследник. Сам призна, че е бил разочарован.

„Не разчитах на това, естествено. И все пак за мен беше удар. Е, късметът си е късмет! Сирил е чудесно хлапе. Много го обичам.“

Детето също го обичаше. Хуго винаги бе готов да поиграе с малкия си племенник. В сърцето му нямаше място за злоба.

Сирил беше нежно дете. Крехък… без никаква издръжливост. От онези деца, които рядко живеят дълго… И тогава?…

„Мис Клейторн, защо не ме пускате да плувам до скалата?“

Вечното досадно хленчене. „Много е далече, Сирил.“ „Но, мис Клейторн…“

Вера стана от леглото, отиде до тоалетката и си взе три аспирина.

„Жалко, че нямам никакво приспивателно — помисли си тя. — Ако исках да свърша със себе си, щях да взема голяма доза веронал или нещо подобно… но не и калиев цианид!“

При спомена за изкривеното мораво лице на Антъни Марстън младата жена потръпна.

Минавайки покрай камината, погледът й попадна върху детската песничка.

„Десет малки негърчета похапваха добре.

Задави се едното, сега са девет те.“

„Страшно наистина… — помисли си тя. — Също като тази вечер…“

Защо Антъни Марстън бе пожелал смъртта? Тя не искаше да умре.

Не можеше да си представи дори, че някога ще го поиска.

Смъртта беше… за другите хора…