Десет малки негърчета

I

„Един от нас… един от нас… един от нас…“ Три думи, които час по час кънтяха във възбудените им мозъци.

Пет души, изплашени до смърт. Петима, които непрестанно се следяха и дори не се опитваха да прикрият обзелото ги нервно напрежение.

Забравиха всяка престореност… изоставиха любезностите. Петимата бяха врагове, свързани единствено от инстинкта за самосъхранение.

Изведнъж като че започнаха да губят човешки облик. У всеки един се почувства прилика с конкретен животински тип.

Като наежена престаряла костенурка съдията Уоргрейв седеше свит и неподвижен, с будни шарещи очи. Фигурата на бившия инспектор Блор изглеждаше още по-груба и тромава. Бавната му походка напомняше дебнеща мечка. Очите му бяха кръвясали. От него се излъчваше тъпа злоба. Приличаше на попаднал в капан звяр, готов да се нахвърли върху преследвачите си. Сетивата на Ломбард бяха изострени до крайност. Долавяше и най-лекия шум. Стъпките му станаха леки и бързи, тялото — гъвкаво, готово за скок. Той често се усмихваше — устните се отдръпваха назад и откриваха едрите му бели зъби.

Вера Клейторн бе странно притихнала. Повечето време прекарваше свита на някой стол. Очите й се взираха някъде напред в пространството. Изглеждаше като замаяна. Приличаше на ударила се в стъкло птица, вдигната от човешка ръка, притаила се ужасена, безсилна да помръдне, с надеждата да се спаси чрез своята неподвижност.

Нервите на Армстронг бяха в окаяно състояние. Тръпки разтърсваха тялото му, ръцете му трепереха. Палеше цигара след цигара и почти веднага ги захвърляше. Принудителното бездействие го изтощаваше. От време на време избухваше и се впускаше в многословна тирада.

— Ние… ние не бива да седим със скръстени ръце! Трябва да предприемем нещо… сигурно все има какво да направим. Ако запалим голям огън?

— В такова време? — пресече ентусиазма му Блор.

Отново валеше като из ведро. Вятърът връхлиташе на пристъпи. Потискащото барабанене на дъжда ги докарваше до лудост.

По мълчаливо взаимно съгласие бяха възприели определен начин на поведение. Седяха в големия салон. Само един можеше да напуска стаята. Другите четирима го чакаха да се върне.

— Всичко е въпрос на време — рече Ломбард. — Бурята ще стихне. Тогава все нещо ще може да предприемем… да сигнализираме… да запалим огньове… да направим сал… Все нещо ще измислим!

— Въпрос на време било! — внезапно се изкиска Армстронг. — Не можем да си го позволим. Всички ще измрем

дотогава.

Намеси се съдията Уоргрейв. Ясният му глас сега прозвуча настойчиво, решително.

— Няма опасност, стига да бъдем внимателни. А това е задължително.

Приготвиха се да обядват — без излишни формалности. Петимата заедно отидоха в кухнята. В килера намериха голям запас от консерви. Отвориха една кутия с език и две с плодове. Ядоха прави около кухненската маса. Без да се отделят един от друг, се върнаха в салона — за да седят там и да се наблюдават.

Сега всички мисли, обсебващи съзнанието им, бяха неестествени, трескави, болнави…

„Армстронг е… Видях го какъв поглед ми хвърли точно когато… очите му са на безумец… съвсем се е побъркал… Може би той не е никакъв лекар… Точно така, разбира се! Той е луд, избягал е от някоя клиника за душевноболни и се представя за лекар… Това е истината… Дали да им кажа?… Да извикам ли?… Не, няма защо да се издавам. При това на моменти изглежда съвсем нормален… Колко ли е часът?… Едва три и петнайсет… О, господи, и аз ще полудея… Да, Армстронг е… Ето, пак ме наблюдава…“

„С мен няма да се справи. Не съм вчерашен… Не за първи път съм натясно… Къде, по дяволите, се е дянал този револвер?… Кой може да го е взел?… Кой?… Никой не го е взел… Всички бяхме претърсени… У никого не може да бъде… Но някой сигурно знае къде е…“

„Те полудяват… Всички ще полудеят… Страх ги е от смъртта… Ние всички се боим от нея… И аз се боя…! Да, но това няма да я спре… «Катафалката е пред вратата, сър!» Къде ли прочетох това? Момичето… Ще наблюдавам момичето… Да, нея ще държа под око…“

„Четири без двайсет… само четири без двайсет… може часовникът да е спрял… Не разбирам — не, нищо не разбивам… Такива, неща не се случват… Да, но ето че се случи… 1ащо не се пробудим? Събудете се — Съдният ден… не, не това! Ако можех само да мисля… Господи, главата ми, нещо става с главата ми… Просто ще се пръсне… Не е възможно такова нещо да се случи… Колко ли е часът? О, господи, само четири без петнайсет.“

„Да запазя хладнокръвие… Да запазя хладнокръвие… това е нужно сега… Всичко е толкова ясно… Всичко е обмислено. Никой не бива да се усъмни… Номерът може и да мине. Трябва да мине! Кой? Това е въпросът — кой? Мисля, е… да, по-скоро… той.“

Часовникът удари пет и всички скочиха на крака.

— Някой иска ли чай? — попита Вера.

Последва кратко мълчание.

— Бих изпил една чаша — рече Блор.

— Ще отида да приготвя — предложи Вера. — Вие останете тук.

— Струва ми се, любезна госпожице — учтиво каза съдията, — че всички бихме предпочели да дойдем и да гледаме как го приготвяте.

Вера го изгледа смаяно, сетне избухна в кратък, почти истеричен смях.

— То се знае! Как иначе!

Пет души тръгнаха към кухнята. Само Вера и Блор пиха от чая. Останалите трима си сипаха уиски — отвориха нова бутилка и извадиха шише сода от неразопакопан кашон.

— Трябва да сме много внимателни — Промърмори съдията с типичната си усмивка на влечуго.

Върнаха се обратно в салона. При все че беше лято, в стаята вече падаше мракът. Ломбард завъртя ключа, но лампите не светнаха.

— Ами разбира се! — възкликна той. — Агрегатът не е пуснат, понеже Роджърс го няма. Бихме могли да го пуснем сами.

Уоргрейв отбеляза:

— В килера има цял пакет свещи. По-добре да си послужим с тях.

Ломбард излезе. Четиримата останаха да чакат, без да се изпускат от поглед.

Ломбард се върна е кутия свещи и няколко чинийки. Запали пет свещи и ги постави на различни места в стаята.

Вече беше шест без четвърт.

II

В шест и двайсет Вера усети, че не издържа повече. Реши да отиде в стаята си и да наплиска със студена вода лицето и слепоочията си, за да облекчи непоносимото си главоболие.

Стана и тръгна към вратата. Тогава се сети, че й трябва свещ, върна се и взе една от кутията. Запали я, остави малко восък да потече в чинийката и здраво я закрепи върху него. След това излезе, оставяйки четиримата мъже в салона. Изкачи се по стълбите и тръгна по дългия коридор.

Но щом отвори вратата на своята стая, изведнъж спря като закована.

Ноздрите й потръпнаха.

Морето… Миризмата на морето при Сейнт Треденик.

Точно така. С нищо не можеше да я сбърка. Разбира се, че когато си на остров, миризмата на море те съпътства на всяка крачка, но това беше някак по-различно. Същата миризма бе усещала на плажа в онзи ден… Имаше отлив и скалите бяха покрити с водорасли, които съхнеха на слънцето.

„Искам да стигна до острова, мис Клейторн.“

„Защо не ме пускате да плувам до острова?“…

Разглезено, вечно хленчещо хлапе! Ако не беше то, Хуго щеше да бъде богат… щеше да се ожени за любимото момиче.

Хуго…

Точно така… да… Хуго беше до нея. Не, чакаше я в стаята…

Тя пристъпи напред. Поривът на вятъра откъм прозореца подхвана пламъка на свещта. Той затрептя и угасна…

Останала на тъмно, Вера се изплаши…

„Не ставай смешна — окуражаваше се сама. — Всичко е наред. Другите са долу. И четиримата. В стаята няма никой… Не може и да има. Въобразяваш си, моето момиче.“

А тази миризма… същата миризма като на брега край Сейнт Треденик… Тя не беше плод на въображение… Бе действителна.

В стаята имаше някой… Чула беше нещо… наистина бе чула…

И в този миг, като напрегнато се ослушваше, студена, лепкава ръка докосна шията й… мокра ръка с мирис на море…

III

Вера изпищя. После пак и пак… Пронизителни писъци… викове на безумен ужас, отчаяно зовящи за помощ.

Тя изобщо не чу шума от долния етаж — нито тропота от блъснат стол, нито отварянето на вратата, нито бързите стъпки на мъжете, тичащи нагоре по стълбите. Усещаше единствено неописуемия, сковаващ ужас.

Когато дойде на себе си, видя в рамката на вратата светлинки… запалени свещи… мъжете се втурнаха в стаята.

— Какво става, дявол да го вземе? Какво има? Мили боже, кажете най-сетне!

Вера, все тъй трепереща, направи крачка напред и се свлече на пода.

Смътно усети, че някой се надвесва над нея, че натиска главата й към коленете.

Сетне, когато някой неочаквано възкликна: „Господи, вижте това!“, тя дойде на себе си, отвори очи и повдигна глава. На светлината на свещите видя накъде се бяха втренчили мъжете.

От тавана висеше дълга сплитка мокри водорасли. В тъмното се бяха омотали около шията й. Беше ги взела за лепкава ръка, ръката на удавник от света на мъртвите, върнал се, за да отнеме живота и!

Истеричен кикот разтърси младата жена.

— Това били водорасли… нищо друго… и затова миришеше така…

Вера повторно започна да губи съзнание… ту се посъвземаше, ту пак отмаляваше. Някой отново притисна главата към коленете й.

Сякаш бе изминала цяла вечност. Предлагаха й някакво питие… притискаха чашата до устните й. Усети мириса на бренди.

Тъкмо се канеше да погълне с благодарност парещата течност, когато изведнъж като алармен звънец в съзнанието й проехтя предупреждение. Тя се надигна и отблъсна чашата.

— Откъде се взе това? — попита остро.

— Донесох го отдолу — учудено отвърна Блор.

— Няма да го изпия!… — извика Вера.

Настъпи кратка тишина. После Ломбард се засмя.

— Браво, Вера, точно така! — каза одобрително той. — Въпреки уплахата не сте загубили съвсем ума си. Ще донеса нова, неотваряна бутилка.

Филип безшумно излезе навън.

— Сега съм по-добре. Пие ми се вода — промълви Вера.

Армстронг й помогна да се изправи на крака. С несигурни стъпки тя тръгна към умивалника, като стискаше ръката му за опора. Пусна студена вода и напълни чашата.

— Нищо му няма на брендито — сърдито се обади Блор.

— Откъде знаете? — попита Армстронг.

— Не съм му сложил нищо! — ядоса се Блор. — Това имахте предвид, нали?

— Не твърдя, че вие сте го направили, макар да не е изключено — възрази Армстронг. — Възможно да е някой друг, който е предполагал, че бутилката ще ни потрябва за подобен случай.

Много скоро Ломбард се върна в стаята. Носеше запечатана бутилка бренди и тирбушон. Тикна я в лицето на Вера и заяви:

— Вижте, момичето ми, няма никаква измама. — Обели станиола и измъкна тапата. — Какъв късмет, че къщата е добре заредена с пиене. Предвидлив е нашият мистър У.Н.Оуън.

Отново силни тръпки разтърсиха тялото на Вера. Армстронг поднесе чашата и Филип я напълни.

— Добре е да изпиете това, мис Клейторн, след ужасния шок… — посъветва я лекарят.

Вера отпи от брендито и лицето й възвърна цвета си.

— Ето ви едно убийство, което не беше изпълнено според плана — засмя се Ломбард.

— Мислите ли, че това е целял? — прошепна Вера.

Ломбард кимна.

— Очаквал е да умрете от страх! Някои не биха издържали, нали, докторе?

Армстронг предпочете да замълчи. След малко промълви колебливо:

— Трудно мога да кажа. Момичето е младо и жизнено… сърцето й е здраво. Не е за вярване. От друга страна…

Взе чашата, която Блор бе донесъл. Потопи пръст в нея и внимателно опита. Изражението му не се промени.

— Нищо му няма… — отсъди той.

Блор пристъпи напред и кресна:

— Ако това е намек, че аз съм сипал нещо вътре, тутакси ще ви го избия от главата!

Ободрена от алкохола, Вера направи опит да смени темата:

— А иде е съдията? Тримата мъже се спогледаха.

— Чудна работа… Мислех, че се е качил горе.

— Аз също — каза Блор. — Докторе, вие вървяхте след мен, не го ли видяхте?

— Стори ми се, че ме следва. Разбира се, върви по-бавно. Стар човек е — отговори Армстронг.

Мъжете се спогледаха отново.

— Дяволска работа… — промърмори Ломбард.

— Трябва да го намерим — извика Блор.

И пръв тръгна към вратата. Другите го последваха. Най-отзад вървеше Вера.

Вече на стълбите, Армстронг предположи:

— Възможно е да е останал в салона. Прекосиха коридора.

— Уоргрейв, Уоргрейв, къде сте? — провикна се Армстронг.

Не последва никакъв отговор. Къщата бе потънала в гробна тишина, нарушавана единствено от трополенето на дъжда.

На прага на салона Армстронг се закова на място. Другите се скупчиха зад него и надникнаха над раменете му. Някой изкрещя.

Съдията Уоргрейв седеше на стола с високо облегало в дъното на стаята. От двете му страни горяха свещи. Ала в тази гледка имаше нещо изумително: той бе загърнат с червена мантия и носеше съдийска перука на главата…

Доктор Армстронг направи знак на другите да отстъпят. Той самият, залитайки като пиян, приближи безмълвната фигура с широко отворени очи.

Докторът се наведе напред и се взря в застиналото лице. С бързо движение посегна към перуката. Тя се плъзна и откри плешивото теме с кръгло, още незасъхнало петно.

Армстронг повдигна безжизнената ръка и потърси пулса. Сетне се обърна към другите. Гласът му бе равен, мъртвешки, приглушен.

— Застрелян е.

— Боже мой! — извика Блор. — Револверът!

Армстронг продължи със същия безизразен глас:

— Улучен е в главата. Смъртта е настъпила моментално.

Вера се наведе и разгледа перуката. С разтреперан от ужас глас извика:

— Изчезналата прежда на мис Брент…

— И червената завеса от банята — добави Блор.

— Значи затова са му били нужни — прошепна Вера.

Изведнъж Филип Ломбард се разсмя… високо и неестествено.

— „Пет малки негърчета правото увлече. Едното стана съдия и четири са вече“. Ето го и краят на кръвожадния съдия Уоргрейв. Никога вече няма да произнесе присъда! Няма да сложи черната си шапка! За последен път седи на съдийския стол. Никакви заключителни речи повече, с които да изпраща невинни хора на смърт. Как ли би се смял Едуард Ситън, ако беше тук! Господи, как би се смял.

Избухването му порази и уплаши останалите.

— А едва тази сутрин твърдяхте, че той е убиецът! — викна Вера.

Лицето на Филип Ломбард се промени. Той сякаш се отрезви.

— Зная… Не съм бил прав. Още един от нас е оневинен… твърде късно!