Десет малки негърчета

I

Занесоха съдията Уоргрейв в стаята му и го положиха на леглото.

Сетне слязоха долу и в коридора отново започнаха да се дебнат един друг.

— Какво ще правим сега? — мрачно попита Блор.

— Ще хапнем нещо. Трябва да се яде — отвърна Ломбард.

И те отново влязоха в кухнята. Отвориха нова консерва с език. Ядоха механично, почти без да усетят вкуса на храната.

— Вече никога няма да близна такова нещо — заяви Вера. Поседяха така около кухненската маса, втренчено

загледани един в друг.

Пръв наруши тишината Блор.

— Вече сме само четирима… Кой ли ще бъде следващият?

Армстронг проговори като че ли на себе си:

— Трябва да сме много внимателни… — И млъкна.

— И той все това казваше, а сега е мъртъв — кимна Блор.

— Още недоумявам как се случи това — рече Армстронг.

— Дяволски умен е тоя измамник! — изруга Ломбард. — Окачил е водораслите в стаята на мис Клейторн и постигна целта си — всички да изтичат горе от страх, че нейният живот е в опасност. В суматохата е издебнал стареца точно когато най-малко е очаквал.

— Защо никой не чу изстрела? — попита Блор. Ломбард поклати глава.

— Писъците на мис Клейторн… ревът на вятъра… собствените ни викове… Естествено, че няма да се чуе. — Той замълча. — Но следващия път този номер няма да мине. Ще трябва да опита нещо друго.

— Сигурно така и ще направи — рече Блор.

— В гласа му се долавяше неприятна нотка. Двамата се спогледаха.

— Четирима сме и не знаем кой от нас… — подзе Армстронг.

— Аз зная — прекъсна го Блор.

— У мен няма и най-малко съмнение — отсече Вера.

— Всъщност и аз може би зная — бавно произнесе Армстронг.

— Сега вече, струва ми се, и аз се досещам — каза Ломбард на свой ред.

Те отново се спогледаха един друг.

С известно усилие Вера се изправи на крака.

— Много ми е лошо. Страшно съм изморена — промълви тя. — Ще отида да си легна…

— Вървете — каза Ломбард. — Излишно е да седим тук и да се гледаме един друг.

— Нямам нищо против — съгласи се Блор.

— Това е най-умното, което можем да направим — промърмори лекарят. — Макар че се съмнявам дали някой от нас ще успее да заспи.

Всички тръгнаха към вратата.

— Просто недоумявам къде може да е онзи револвер сега — обади се Блор.

II

Качиха се по стълбите.

В следващите няколко минути действията им приличаха на сцена от някакъв фарс.

Всеки от четиримата улови дръжката на своята врата. Като по даден сигнал влязоха в стаите си и се затвориха. Чу се превъртането на ключове, щракването на резета, разместването на мебели.

Четиримата изплашени обитатели на острова се бяха барикадирали до настъпването на утрото.

III

Филип Ломбард подпря със стол дръжката на вратата и въздъхна облекчено.

Приближи се до тоалетната масичка.

На трепкащия пламък на свещта внимателно разгледа лицето си в огледалото.

„Тая работа здравата те разтърси“ — каза си тихо.

На лицето му отново се появи вълчата усмивка.

Бързо се съблече, пристъпи към леглото и остави часовника си върху нощното шкафче. После издърпа чекмеджето. Застанал прав, дълго се взира в револвера, който лежеше на дъното…

IV

Вера Клейторн бе вече в леглото. Свещта гореше до нея.

Тя все още не можеше да събере смелост да я изгаси.

Страхуваше се от тъмното… Непрестанно си повтаряше:

„В безопасност си до сутринта. Миналата нощ нищо не се случи. Няма да се случи и тази нощ. Нищо не може да стане. Вратата е заключена и залостена. Никой не може да те доближи…“

„Но разбира се — неочаквано възкликна наум. — Мога да остана тук! В заключената стая! Храната е без значение. Тук ще бъда в безопасност… докато дойде помощ. Дори ако трябва да чакам ден, може би два дни…“

Да остане вътре. Възможно ли бе? Часове наред… да няма с кого дума да размени, сама с мислите си…

Ще се връща към спомените за Корнуол… за Хуго… за наставленията, които даваше на Сирил.

Досадно хленчещо хлапе, което непрекъснато я тормозеше.

„Мис Клейторн, защо не ми давате да плувам до скалата? Мога сам. Сигурен съм, че мога.“

Нейният глас ли бе отговорил:

„Разбира се, че можеш, Сирил. Аз не се съмнявам.“

„Тогава мога ли да опитам, мис Клейторн?“

„Нали знаеш колко се безпокои майка ти за теб, Сирил? Чуй какво ще ти кажа. Утре ще те пусна до скалата. Ще заговоря майка ти и ще й отвлека вниманието. И когато те потърси, ти вече ще си на скалата и ще й махаш с ръка. Ще й направим изненада.“

„Много сте добра, мис Клейторн! Ще бъде чудесно!“

Вече го бе изрекла. Утре! Хуго ще замине за Нюкей. И като се върне, вече всичко ще е свършило.

А ако не стане? Ако нещо се обърка? Ако Сирил бъде спасен в последния момент? И после ще каже: „Мис Клейторн ми позволи!“ Какво пък! Човек трябва да поема и рискове. Дори най-лошото да се случи, тя няма да трепне. „Как можа да изречеш такава лъжа, Сирил? Въобще не съм ти позволявала!“ Без съмнение щяха да й повярват. Детето често си измисляше, обичаше да послъгва. Сирил щеше да знае истината, разбира се. Ала това нямаше значение… пък и ролята й беше лесна. Ще се престори, че се опитва да го настигне, и просто няма да успее… Никой никога не ще се усъмни.

Беше ли се усъмнил Хуго? Това ли бе причината да я изгледа тъй странно и студено?… Беше ли се досетил?

Затова ли така бързо изчезна след приключване на следствието?

Не бе отговорил на единственото й писмо…

Хуго…

Вера неспокойно се обърна в леглото. Не, не бива да мисли за Хуго. Толкова й е мъчно. Това е минало… далечно и приключено… Трябва да забрави Хуго.

Защо ли тази вечер тъй изведнъж усети присъствието на Хуго в стаята?

Вера впи поглед в тавана, в голямата черна кука над главата си.

Досега не беше я забелязала.

Плитката от водорасли бе окачена на нея.

Младата жена потръпна при спомена за онова студено лепкаво докосване.

Не й харесваше тази кука на тавана. Привличаше погледа й. Обсебваше мисълта й… голяма черна кука…

V

Бившият инспектор Блор седеше на ръба на леглото си.

Малките му очички бяха кръвясали и неспокойни, месестото лице напрегнато. Приличаше на глиган, готов за нападение.

Нямаше никакво желание да заспива.

Опасността все повече се приближаваше… Шест от десет.

Въпреки своята проницателност, въпреки цялата си предвидливост, старият съдия бе последвал другите жертви.

Блор изпухтя с диво задоволство.

Какво бе казал старикът?

„Трябва да бъдем много внимателни…“

Надменен, самодоволен лицемер! Седнал на съдийския стол като всемогъщ бог. И той си получи заслуженото… Няма вече кой да ги предупреждава.

Сега бяха останали четирима — момичето, Ломбард, Армстронг и той самият. Много скоро някой от тях ще си отиде… Но това няма да е Уилям Хенри Блор. Той ще се погрижи за себе си, дума да няма.

(Ами револверът… Какво стана с него? Това наистина е тревожно!)

Блор продължаваше да седи на леглото. Свъсил вежди, той. все по-напрегнато присвиваше очи в усилието си да разгадае загадката на изчезналия револвер…

В тишината Блор чуваше ударите на часовниците от долния етаж.

Полунощ.

Той се поотпусна… дори си позволи да се излегне на леглото. Ала не се съблече.

Лежеше и си мислеше. Прехвърляше в ума си събитията от началото на тая история — със старателна методичност, придобита от работата в полицията. В крайна сметка прилежното усърдие се увенчаваше с успех.

Свещта догаряше. Блор провери дали кибритът е наблизо и я духна.

Колкото и странно да бе, тъмнината го притесни. Сякаш хиляди стари страхове се събудиха и поведоха борба за надмощие. Пред очите му заплуваха образи — съдията, с онази смешна перука от вълнена прежда… Студената мъртвешка маска на мисис Роджърс… предсмъртният гърч, обезобразил Антъни Марстън.

Ето едно друго лице — бледо, с очила и сламеноруси мустачки. Беше виждал това лице. Но кога ли? Не тук. Много отдавна беше.

Чудно, че не можеше да го назове по име. Глуповата физиономия… човекът имаше доста просташки вид. Ами да!

Неочаквано му просветна. Ландор! А той си мислеше, че напълно е забравил как изглежда Ландор. Дори вчера се беше опитал да си го спомни, но напразно.

А сега, ето го пред него… чертите ясно се открояват, като че го бе видял предишния ден.

Ландор бе имал жена. Слабичка и с измъчено лице. Имаше и дете. Момиченце на около четиринайсет години. За пръв път се запита какво е станало с тях.

(Револверът. С него какво бе станало? Това беше много по-важно.)

Колкото повече мислеше за револвера, толкова повече се объркваше… Не можеше да проумее тая история. Някой в тази къща бе въоръжен.

Долу часовникът удари един.

Нещо прекъсна мислите на Блор. Той се изправи в леглото и наостри уши. Беше чул шум… много слаб… близо до вратата на стаята си.

Някой се разхождаше из потъналата в мрак къща.

По челото му изби пот. Кой ли крачеше тихо и потайно по коридорите? Не му е чиста работата, бе готов да се обзаложи Блор.

Въпреки едрия си ръст, той се измъкна безшумно от леглото и с две крачки се намери до вратата. Заслуша се. Шумът не се повтори. И все пак, сигурен бе, че не му се е счуло. Беше доловил нечии стъпки точно пред вратата на стаята си. Косите му настръхнаха. Страхът отново го връхлетя.

Някой се промъкваше крадешком в нощта. Ослуша се, ала не чу нищо.

Замъчи го изкушение да излезе и да разбере какво става. Да можеше само да зърне кой ходи в тъмното.

Само глупак би си отворил вратата. Онзи вероятно това и чакаше… Може би нарочно е искал Блор да чуе… разчитайки, че той непременно ще излезе, за да разбере какво става.

Блор стоеше и се ослушваше. Сега вече чуваше всевъзможни шумове — скърцане, драскане, тайнствено шушукане. Ала неговият упорит и трезв ум знаеше каква е истината — всичко това бе плод на собственото му разгорещено въображение.

И точно тогава дойде нещо, което съвсем не беше родено от фантазията му. Стъпки, много тихи, много предпазливи, но ясно доловими за човек, превърнал се целият в слух.

Някой се приближаваше по коридора (стаите на Ломбард и Армстронг бяха по-отдалечени от стълбището от неговата). Отмина вратата му.

И в този миг Блор взе решение.

На всяка цена бе решил да види кой е вън. Стъпките се бяха отдалечили по посока на стълбището. Къде ли отиваше?

Вземеше ли решение, Блор действаше мигновено, нещо изненадващо за такъв бавен и тромав човек. Той се върна на пръсти до леглото си, пусна кибрита в джоба си, взе нощната лампа, като усука шнура около ръката си. Тежката абаносова поставка на лампата можеше да се превърне в чудесно оръжие.

Блор безшумно прекоси стаята, отмести стола, подпрян на вратата, и предпазливо отключи. Излезе в коридора. Отдолу долиташе някакъв лек шум. Блор изтича по чорапи до площадката.

Едва сега осъзна защо бе успял да чуе всичките тези шумове така ясно. Вятърът бе утихнал напълно. Облаците трябва да се бяха разсеяли. През прозореца на площадката струеше бледа лунна светлина и осветяваше коридора долу.

Макар и за миг, Блор успя да зърне някаква фигура, — която се шмугна през външната врата.

Блор се втурна надолу, но насред стълбите спря.

Ето че отново постъпи глупаво. Това сигурно беше някакъв капан, за да го примами онзи навън от къщата!

Ала убиецът не си даваше сметка, че е допуснал грешка — сам се предаваше в ръцете на Блор.

Една от трите стаи горе сега трябваше да е празна… Оставаше му единствено да разбере чия е!

Блор тихо се върна назад по коридора. Най-напред спря пред вратата на Армстронг и почука. Не последва никакъв отговор.

Изчака около минута и почука на вратата на Филип Ломбард.

— Кой е там? — дойде незабавният отговор.

— Аз съм, Блор. Струва ми се, че Армстронг не е в стаята си. Почакайте малко!

Отиде до вратата в дъното на коридора и отново почука.

— Мис Клейторн, мис Клейторн!

— Кой е? Какво има? — стреснато прозвуча гласът на Вера.

— Няма нищо, мис Клейторн. Ей сега ще се върна. Блор се стрелна обратно до стаята на Ломбард. Вратата се отвори веднага, на прага стоеше Ломбард. В лявата си ръка държеше запалена свещ. Нахлузил бе панталоните върху пижамата си. Дясната си ръка бе пъхнал в джоба на горнището.

— Що за дяволска тревога е това? — попита той рязко.

Блор побърза да обясни.

— Армстронг, а? Значи това е нашето гълъбче! — Очите на Ломбард проблеснаха. Той се приближи към стаята на лекаря. — Съжалявам, Блор, но аз нищо не приемам на доверие. — И той силно почука на вратата.

— Армстронг… Армстронг!

Отговор не последва.

Ломбард коленичи и надзърна през ключалката. Мушна предпазливо малкия си пръст в дупката й.

— Ключът не е на вратата! — рече той.

— Което означава, че е заключил отвън и го е взел със себе си — каза Блор.

— Обикновена предпазна мярка — кимна Филип — Ще го пипнем, Блор… Този път ще го пипнем! Една секунда!

Той изтича към вратата на Вера.

— Вера!

— Да!

— Отиваме да търсим Армстронг. Няма го в стаята. Каквото и да става, не отваряйте вратата. Разбрахте ли?

— Естествено. Още не съм оглупяла напълно…

— Добре тогава — каза той и се върна при Блор. — А сега след него. Ловът започва!

— Трябва да бъдем предпазливи! Не забравяйте, че револверът е у него — предупреди Блор.

Тичайки надолу по стълбите, Ломбард се изкикоти.

— Тук грешите! — каза той и отвори външната врата. — Вдигнал е резето, за да може да се върне незабелязано. — Сетне добави: — Револверът е у мен! — И той показа само дръжката. — Снощи отново беше в чекмеджето.

Блор се закова на прага. Лицето му се изкриви.

— Не ставайте глупав, Блор. Няма да ви застрелям. Ако искате, върнете се и се заключете в стаята си! Аз отивам да търся Армстронг…

Той се втурна навън в лунната нощ. След минута колебание Блор го последва.

„Май сам си търся белята — помисли си той. — В края на краищата…“

В края на краищата и преди се бе сблъсквал с въоръжени престъпници. Каквито и качества да липсваха на бившия инспектор, не можеше да му се отрече, че е смел мъж. Насочен веднъж към целта, той се хвърляше без страх. Видимите опасности не го плашеха, боеше се само когато не можеше да ги определи и в тях се таеше нещо свръхестествено.

VI

В очакване на тяхното завръщане Вера стана и се облече.

Един-два пъти погледна към вратата. Хубава, солидна врата. Беше заключена и залостена, а як дъбов стол подпираше дръжката й.

Насила не би могла да бъде отворена. Още по-малко от човек като доктор Армстронг, който не блестеше с физическа сила. 1

Ако тя беше на мястото на Армстронг, решена да извърши убийство, щеше да приложи хитрост, а не сила.

Доставяше й удоволствие да размишлява с какви средства би си послужил той.

Филип бе споменал една от възможностите — лекарят да съобщи, че един от двамата е мъртъв или да се престори, че самият той е смъртно ранен и да стене пред вратата й.

Съществуваха и други вероятности. Би могъл да се развика, че къщата гори. Нещо повече, би могъл наистина да я подпали… Да, такъв ход съвсем не бе изключен. Подмамва другите двама мъже да излязат от къщата, след което подпалва предварително, разления наоколо бензин. А тя като кръгла глупачка да остане барикадирана в стаята си, докато бъде вече много късно!

Вера приближи до прозореца. Не е толкова страшно. При нужда може и оттук да излезе. Но ще трябва да скочи… Не е високо, пък и долу са лехите с цветя.

Тя взе дневника си и седна. Започна да пише с четливия си почерк.

Все някак трябваше да убие времето.

Изведнъж застина. Счу й се шум като от счупено стъкло. Идеше някъде отдолу.

Ослуша се напрегнато, но шумът не се повтори.

След малко й се стори, че долавя предпазливи стъпки, скърцащи стъпала, шумолящи дрехи… но нищо определено. И тя стигна до заключението — както и Блор преди нея, — че шумовете са плод на въображението й.

Много скоро чу по-определени звуци. Долу се движеха хора… долитаха гласове. Сетне някой тръгна нагоре по стълбите… Отваряха се и се затваряха врати… Нечии стъпки се отправиха към тавана, после се разнесоха над главата й.

По едно време долови други стъпки по коридора.

— Вера, добре ли сте? — чу се гласът на Ломбард.

— Да, какво стана?

— Ще ни пуснете ли да влезем? — обади се и Блор.

Вера отмести стола, отключи и дръпна резето. Сетне отвори вратата. Запъхтени, двамата мъже дишаха тежко. Целите бяха вир-вода.

— Какво се е случило? — отново попита тя.

— Армстронг е изчезнал — съобщи Ломбард.

VII

— Какво? — извика Вера.

— Няма го никъде на острова — каза Ломбард.

— Изчезнал е — потвърди Блор. — Сякаш е хлътнал в сандък на фокусник.

— Глупости! — избухна Вера. — Скрил се е някъде.

— О, не — възрази Блор. — На този остров човек няма къде да се скрие, уверявам ви. Голо парче земя. Има луна. Вижда се като посред бял ден. И него го няма.

— Върнал се е в къщата — предположи Вера.

— И ние така си помислихме — каза Блор. — Претърсихме и къщата. Трябва да сте ни чули. Няма го тук, уверявам ви. Изчезнал е… чисто и просто се е изпарил.

— Това е невъзможно! — възкликна Вера.

— Истина е, мила моя — рече Ломбард.

Той помълча, сетне добави:

— Има и нещо друго. Счупен е един прозорец в трапезарията… а на масата са останали само три негърчета.