Десет малки негърчета

I

— Как ви се вижда всичко топа? — понита Вера.

Двамата с Филип седяха на перваза на прозореца в салона. Навън се сипеше пороен дъжд и под напора на силния вятър от време на време прозорците потреперваха.

— Интересувате се дали вярвам в твърдението на съдията, че убиецът е сред нас?

— Да.

— Трудно ми е да кажа — бавно произнесе Ломбард. — Звучи логично и в същото време…

— … в същото време изглежда направо невероятно — довърши Вера вместо него.

— Цялата тази история е невероятна. — Лицето на Ломбард се изкриви в гримаса. — Но след смъртта на Макартър едно е сигурно; вече не може да става дума за случайност или самоубийство. Безусловно става дума за престъпление. Извършени са вече три.

— Това е някакъв ужасен сън — потръпна Вера. — Не ме напуска усещането, че всеки миг ще се пробудя!

— Познато ми е това усещане — кимна той с разбиране. — Сякаш още малко и някой ще почука на вратата, за да донесе закуската.

— Колко ми се иска наистина да е така!

— За съжаление очакванията ви са напразни. Ние всички сме част от кошмара. А отсега нататък всяка минута трябва да бъдем нащрек.

— Ако… ако наистина е един от тях… кой е според вас? — с приглушен глас попита Вера.

Изведнъж Филип Ломбард широко се усмихна.

— Значи вие изключвате себе си и мен. Е, дотук добре. За себе си зная, че не съм убиецът, а и у вас не съзирам нищо налудничаво, Вера. Вие сте една от най-нормалните и здравомислещи млади жени, с които съм се срещал. Залагам доброто си име на вашия здрав разсъдък.

— Благодаря ви — усмихна се малко накриво Вера.

— А сега, мис Клейторн, очаквам да ми върнете комплимента.

— Сам признахте преди известно време, че за вас човешкият живот е без особена стойност — промълви Вера след кратко колебание. — И въпреки това някак не ви виждам в ролята на човека, направил записа на оная плоча.

— Имате право. Ако аз трябваше да извърша едно или няколко убийства, щеше да ме води единствено изгодата. Такова методично избиване съвсем не е в моя стил. И тъй, ще изключим нас двамата и ще спрем вниманието си върху останалите пет в този затвор. Кой от тях е У.Н.Оуън? Със затворени очи, без да имам каквото и да било основание, бих посочил Уоргрейв.

— О! — възкликна изненадана Вера. Тя се замисли минута-две и попита: — Защо?

— Трудно ми е да определя точно. На първо място той е възрастен и е бил съдия в продължение на дълги години. С други думи, през по-голямата част от живота си е бил „Бог всемогъщ“. Рано или късно човек се главозамайва. Вживява се в ролята на величав съдник, комуто са подвластни животът и смъртта… Не е изключено да откачи и да направи последната крачка, за да се превърне в палач и единствен, който може да въздава върховна справедливост.

— Да, това наистина е възможно… — замислено изрече Вера.

— А вие кого бихте посочили? — попита Ломбард.

— Доктор Армстронг — бързо и без всякакво колебание отговори тя.

Ломбард подсвирна тихичко.

— Докторът, а? Аз пък бих го поставил последен.

— О, не — поклати глава Вера. — Първите двама бяха отровени. А това неизбежно насочва към лекар. Пък и не можем да пренебрегнем единственото със сигурност известно ни обстоятелство, че мисис Роджърс е погълнала приспивателното, което й даде той.

— Така е — призна Ломбард.

— Ако един лекар откачи — настояваше младата жена, — доста време ще мине преди някой да се усъмни в него. Лекарите се преуморяват от работа и са изложени на напрежение.

— Съмнявам се, че той е убил Макартър. Нямаше никакво време да го стори, оставих го съвсем за малко, освен ако не се е движил с бясна скорост дотам и обратно… Като го гледам, не ми се вярва да е добре трениран, а да го крие.

— Не го е направил тогава. По-късно му се е удала възможност.

— Кога?

— Когато отиде да повика генерала за обяд. Филип отново тихичко подсвирна.

— Значи допускате, че го е убил тогава? Доста кураж се иска за това.

— Че какво рискува? — побърза да поясни Вера. — От нас единствен той е с медицинска подготовка. И да се закълне, че смъртта е настъпила поне час по-рано, кой би го оспорил?

Филип я изгледа замислено.

— Наистина — промълви той, — това е едно много умно разсъждение. Кой знае?

II

— Кой е убиецът, мистър Блор? Това искам да зная. Кой е?

Лицето на Роджърс потръпваше. Ръката му конвулсивно стискаше парчето плат, с което лъскаше мебелите.

— Тъкмо там е въпросът, приятелю — рече бившият инспектор.

— Един от нас… нали така каза господин съдията, но кой? Трябва да разбера кой е? Кой е този демон в човешки образ?

— Всички същото се питаме — рече Блор.

— Ала вие подозирате някого, нали, мистър Блор?

— Може и да подозирам. Но това съвсем не означава, че съм сигурен. Нищо чудно да греша. Ако съм прав, обаче, имаме си работа с много дръзка личност.

Роджърс попи потта от челото си.

— Не съм на себе си от тая история — хрипливо промълви той.

— А вие не подозирате ли някого? — Блор изгледа прислужника с любопитство.

— Не, не зная. Не мога да кажа. И това най-много ме плаши. Умът ми не го побира…

III

— Трябва да се измъкнем оттук… — гневно отсече доктор Армстронг. — Трябва… На всяка цена!

Съдията Уоргрейв гледаше замислено през прозореца на салона за пушене. Пръстите му си играеха с верижката на очилата.

— Не искам да влизам в ролята на пророк, но според мен твърде малка е вероятността в това лошо време някоя лодка да се добере до нас в близките двайсет и четири часа… дори на сушата да знаят в какво критично положение сме попаднали. Ще изчакат вятърът да утихне.

Доктор Армстронг отпусна глава в ръцете си и простена:

— А междувременно ние всички ще бъдем избити в леглата си.

— Надявам се, че това няма да се случи — успокои го Уоргрейв. — Възнамерявам да направя всичко възможно да го предотвратя.

В съзнанието на доктор Армстронг проблесна мисълта, че възрастен човек като съдията много по-здраво се вкопчва в живота от някой по-млад. Сблъскването с този факт в професионалната му практика неведнъж бе предизвиквало удивлението му. Той самият, с двайсетина години по-млад от съдията, усещаше колко по-слаб е инстинктът му за самосъхранение.

„Избити в леглата си! — разсъждаваше наум съдията Уоргрейв. — Тия доктори страшно си приличат и мислите им са клишета. Примитивна работа.“

— Не забравяйте, че жертвите са вече три — настоя доктор Армстронг.

— Добре, но нека ви напомня, че бяха съвършено неподготвени. Докато ние сме вече нащрек.

— Но какво можем да направим? — с горчивина в гласа попита Армстронг. — Рано или късно…

— Има едно-две неща, които можем да предприемем.

— Та ние дори нямаме представа кой е…

— Не мога да се съглася напълно — промърмори съдията, поглаждайки брадичката си.

Армстронг го изгледа втренчено.

— Да не би вие да знаете?

— Що се отнася до истински доказателства — поде предпазливо съдията, — каквито се изискват в съда, признавам, че с такива не разполагам. Но като анализирам цялата тази история, струва ми се, че едно лице доста ясно се откроява. Да, така е.

Армстронг зяпна.

— Нищо не разбирам.

IV

Мис Брент се качи в стаята си.

Взе Библията и седна до прозореца.

Отвори я, но след минута колебание я остави настрани и отиде до тоалетката. Извади от чекмеджето малка тетрадка с черна подвързия.

Разтвори я и започна да пише:

Тя поседя известно време, без да помръдне. Погледът й стана неясен, замъглен. Моливът заигра в ръцете й. С нечетливи, раздалечени една от друга главни букви тя написа:

Очите й се затвориха.

Внезапно се стресна и дойде на себе си. Погледна разтворената тетрадка. Гневен хрип се изтръгна от гърдите й, като разчете грозните разкривени главни букви на последното изречение.

— Аз ли написах това? — промълви тя с тих глас. — Аз ли? Нима полудявам…?

V

Бурята се усилваше. Вятърът виеше покрай стените на къщата.

Всички бяха в салона. Общата тревога ги тласкаше един към друг. Привидно равнодушни, те крадешком се поглеждаха.

Когато Роджърс внесе подноса с чая, всички подскочиха.

— Да спусна ли завесите? — предложи той. — Ще стане по-уютно.

Никой не възрази и прислужникът дръпна пердетата и запали лампите. Атмосферата в стаята се поразведри. Сенките се отдръпнаха. Очакваха бурята да утихне до сутринта и някой да дойде… някоя лодка да пристигне.

— Ще сервирате ли чая, мис Брент? — попита Вера Клейторн.

— Не, налейте вие, драга — обади се възрастната дама. — Чайникът е толкова тежък. Пък и загубих две кълбета от сивата прежда. Ужасно се притесних.

Вера пристъпи до малката масичка. Стаята се изпълни с веселото звънтене на финия порцелан. За миг се възцариха нормални човешки отношения.

Чай! Благословен да бъде ежедневният ритуал на следобедния чай! Филип Ломбард подхвърли весела закачка. Блор му отговори в същия дух. Доктор Армстронг им разказа някакъв анекдот. Съдията Уоргрейв, който отказваше чай, сега отпиваше с удоволствие.

И точно в този момент влезе Роджърс.

Изглеждаше разстроен. Огледа ги притеснено, сякаш се чудеше към кого да се обърне.

— Извинете, но знае ли някой какво е станало с пердето в банята?

Ломбард вдигна сепнато глава:

— Пердето в банята ли? Какво, по дяволите, искате да кажете, Роджърс?

— Няма го, сър. Изчезнало е. Минавах по стаите да спусна завесите, влязох и в банята и тогава забелязах…

— Там ли беше тази сутрин? — попита съдията Уоргрейв.

— О, да, сър.

— А какво беше това перде? — понита Блор.

— От импрегнирана червена коприна, сър. В тон с червените плочки.

— И какво, сега го няма? — учуди се Ломбард.

— Да, сър.

Гостите се спогледаха.

— Е, добре де… и какво? — изтежко рече Блор. — Пълна дивотия, наистина, но това вече не ме изненадва. Голяма работа! Човек не може да бъде убит с копринено перде. Я да не го мислим.

— Да, сър. Благодаря ви, сър — закима Роджърс. После излезе и затвори вратата след себе си.

Страхът отново се настани между тях. За кой ли път скришом се заоглеждаха един друг.

VI

Скоро дойде време за вечеря. Нахраниха се и прислужникът вдигна масата. Менюто беше просто. Главно консерви.

Щом се настаниха в салона, напрежението достигна критичната точка.

Първа не издържа Емили Брент. Едва дочака да стане девет часът и се изправи:

— Отивам да си легна.

— И аз също — присъедини се Вера.

Двете жени се отправиха към стълбите, последвани от Ломбард и Блор. Горе на площадката двамата се увериха, че жените влизат в стаите си, и чуха щракването на резетата.

— Не се наложи да им напомняме да заключат вратите си — ухили се Блор.

— Е, те са в безопасност, поне за през нощта — добави Ломбард.

Двамата се върнаха долу.

VII

Един час по-късно четиримата мъже решиха, че е време да си лягат. Тръгваха нагоре заедно. От трапезарията, където подреждаше масата за закуска, Роджърс ги видя как се качват по стълбите, как спират на горната площадка.

— Едва ли е нужно да ви напомням, господа, че не е зле да заключите стаите си — стигна до прислужника гласът на съдията.

— Нещо повече — обади се Блор, — подпрете вратите си отвътре със стол. Има начини за отключване и отвън.

— Драги ми Блор — промърмори Ломбард, — проблемът при вас е, че знаете прекалено много.

— Лека нощ, господа — пожела им съдията. — Дано утре сутринта се срещнем живи и здрави.

Роджърс се измъкна в коридора и изкачи няколко стъпала. Увери се, че четиримата горе влизат по стаите си, и чу завъртането на четири ключа, щракването на четири резета.

— Така вече е добре — измърмори той под носа си.

Сетне се върна в трапезарията. Всичко бе готово за сутринта. Погледът му се спря на огледалната табла в средата на масата и седемте малки фигурки върху нея.

Внезапна гримаса преобрази лицето му.

— Този път ще се погрижа нощта да мине без номера. Отиде до килера с провизиите и заключи вратата.

Същото направи и па излизане от трапезарията, като пусна ключа в джоба си.

Едва сега изгаси лампите и се прибра в новата си стая. В нея човек можеше да се скрие само в гардероба и Роджърс незабавно погледна в него. Сетне заключи своята врата, спусна резето и се приготви да си ляга.

— Тази вечер поне ще минем без изчезнало негърче. Май го надхитрих.