Десет малки негърчета

I

Пред гарата в Оукбридж се бяха събрали няколко души и се оглеждаха нерешително. Отзад чакаха носачите с куфари в ръце.

— Джим! — провикна се един от тях. Шофьорът на едно такси приближи.

— Вие да не сте за Негърския остров? — попита той с мек девънски изговор.

Четиримата пътници потвърдиха едновременно, след което смутено се спогледаха.

Шофьорът предпочете да се обърне към най-възрастния от тях, съдията Уоргрейв:

— За вас са поръчани две коли, сър. Едната ще изчака пътническия влак от Ексетър… не повече от пет минути… С него пристига един господин. Кой от вас е готов да остане? Така ще пътувате по-удобно.

Вера Клейторн, влязла вече в ролята на секретарка, побърза да предложи:

— Вие вървете… аз ще остана.

В погледа й, в тона на гласа се усещаха онези властни нотки, които неизбежно придобиват хората, свикнали да взимат решения. Все едно се намираше на тенискорт сред група покорни ученички.

— Добре тогава — отсече мис Брент и влезе в таксито, чиято врата шофьорът държеше отворена. Съдията Уоргрейв я последва.

— Аз ще остана с мис… — обади се капитан Ломбард.

— Клейторн — уточни Вера.

— Казвам се Ломбард, Филип Ломбард — представи се капитанът.

Носачите нареждаха куфарите, а в колата съдията Уоргрейв заговори своята спътничка с подобаваща сдържаност:

— Чудесно време, нали?

— Да, наистина — отвърна мис Брент.

„Изискан господин — помисли си тя. — Рядко можеш да срещнеш такива в крайморските курорти. Очевидно мисис или мис Оливър общува с подбрани хора…“

— Познат ли ви е този край? — попита съдията.

— Летувала съм в Корнуол и Торки, но никога не съм посещавала тази част на Девън.

— Аз също идвам тук за пръв път. След миг потеглиха.

— Ако искате, влезте да почакате в колата — предложи шофьорът на второто такси.

— О, не, благодаря — решително отказа Вера. Капитан Ломбард се усмихна.

— Приятно е тук на агънце, освен ако не предпочитате да влезем в сградата.

— Не, не. След задухата във влака тук наистина е чудесно.

— Да, пътуването с влак в такава горещина е голямо изпитание.

— Дано слънчевото време се задържи… Лятото в Англия поднася какви ли не изненади.

— Познавате ли Девън? — попита Ломбард, като не можа да измисли нещо по-оригинално.

— Не, не съм идвала преди. — И в желанието си да изясни час по-скоро своето положение, побърза да добави: — Не съм се срещала и с работодателката си.

— Вашата работодателка ли?

— Ами да. Ще бъда секретарка на мисис Оуън.

— Разбирам. — В държането му веднага настъпи промяна, макар и едва забележима. Той се отпусна и тонът му стана по-уверен. — Доста необичайно, не мислите ли?

— О, не — засмя се Вера. — Секретарката й внезапно заболяла, обадила се в бюрото да й намерят заместничка и те изпращат мен.

— Значи тъй. А ако работата не ви хареса?

— Наета съм временно — отново се засмя Вера. — Само за ваканцията. Иначе работя в девическо училище. Изгарям от любопитство да видя Негърския остров. Доста писаха за него. Наистина ли е толкова интересен?

— Не зная. Не съм го виждал.

— Така ли? Предполагам, семейство Оуън са страшно привързани към него. Що за хора са те? Разкажете ми нещо за тях.

„Ама че неловко положение — помисли си капитанът. — Откъде да знам трябва ли да съм се срещал с тях?“

— По ръката ви пълзи оса. Не мърдайте! — Той замахна уверено. — Край, прогоних я.

— Благодаря ви. Много оси има това лято.

— Сигурно е от горещината. Знаете ли кого чакаме?

— Нямам никаква представа.

В този момент навлизащият в гарата влак пронизително изсвири.

— Това може би е нашият влак — каза Ломбард.

Откъм перона се зададе висок старец с войнишка стойка. Прошарената му коса бе ниско подстригана, белите мустаци — добре поддържани.

Носачът, олюлявайки се под тежестта на големия кожен куфар, го поведе към Вера и Ломбард.

Младата жена пристъпи уверено напред и се представи:

— Аз съм секретарката на мисис Оуън. Колата ни чака. А това е мистър Ломбард — добави тя.

Бледосините очи, запазили своята проницателност въпреки напредналата възраст, изпитателно огледаха Ломбард. Един наблюдателен човек веднага би прочел в тях оценката на стареца: „Добре изглежда. И все пак в него има нещо…“

Тримата се качиха в таксито. Колата пое по опустелите улици на Оукбридж и скоро излезе на шосето за Плимът. След около миля свиха по криволичещ черен път, стръмен, тесен, обгърнат от зеленина.

— Не познавам тази част на Девън — обади се генерал Макартър. — Моето малко имение е в източния му край, до самата граница с Дорсет.

— Много е красиво тук — въздъхна Вера. — Хълмове, червена земя и тази зеленина, всичко е толкова пищно.

— За мен е прекалено закътано — намеси се Ломбард. — Предпочитам по-открити места, където нищо не спира погледа.

— Вие май доста сте скитали по света, познах ли? — запита генерал Макартър.

— Бил съм тук и там — сви рамене капитанът.

А наум си каза: „Още малко и ще ме попита на колко съм години и дали съм участвал във войната. Тия старчоци само това ги вълнува.“

Но генерал Макартър дори не спомена войната.

II

Изкачиха се по стръмния склон на някакъв хълм, сетне се спуснаха от другата му страна и се озоваха в Стикълхейвън — скупчени малки къщи и една-две рибарски лодки, изтеглени на брега.

И ето, за пръв път съзряха Негърския остров, огрян от лъчите на залязващото слънце.

— Колко навътре в морето е! — възкликна Вера. Представата й за острова бе съвсем друга. Очакваше да

го види близо до брега, с бяла къща, гостоприемно разтворила врати. От пътя не се виждаше никаква сграда. Различаваха се само мрачните очертания на скалния силует — гигантско подобие на негърска глава. В цялата картина се таеше нещо зловещо. Младата жена зиморничаво потръпна.

Пред малката кръчма „Седем звезди“ бяха седнали трима души. Попрегърбената фигура на съдията се набиваше в очи, не по-малко интригуваща бе изправената стойка на мис Брент, третият бе едър, грубоват на вид мъж, който направи крачка напред и ги заговори:

— Решихме да ви изчакаме. Ще пътуваме заедно. Позволете да ви се представя. Името ми е Дейвис. Роден съм в Натал, Южна Африка, xa-ха! — Той гръмко се засмя.

Съдията Уоргрейв го изгледа с нескрита досада. Сякаш всеки момент щеше да се разпореди съдебната зала да бъде опразнена. Очевидно и мис Брент се отнасяше с недоверие към хората от колониите.

— Някой иска ли да пийне нещо, преди да отплаваме? — понита мистър Дейвис като гостоприемен домакин.

Поканата му остана без отговор.

— Да тръгваме тогава — предложи той и махна с ръка. — Любезните стопани сигурно вече ни очакват.

При добро желание той вероятно щеше да забележи странното притеснение, обхванало групата. Като че самото споменаване на техните домакини ги сковаваше.

В отговор на дадения от Дейвис знак подпрелият се на зида човек се приближи. Походката му издаваше, че е моряк. Мъжът имаше обветрено лице и тъмни очи, чийто поглед трудно можеше да бъде срещнат.

— Готови ли сте за тръгване? — попита той с характерния за жителите на Девън мек изговор. — Лодката ни чака. Ще дойдат още двама господа, но те ще пътуват с колите си. Мистър Оуън поръча да не се бавим заради тях.

Всички се изправиха. Водачът им тръгна напред по каменния кей, за който бе завързана малка моторница.

— Много е малка тази лодка — възкликна Емили Брент.

— Хубава ми е лодката, мадам — увери я собственикът. — С нея спокойно можете да стигнете чак до Плимът.

— Но ние сме много хора — намръщи се съдията Уоргрейв.

— Може да побере още толкова, сър.

— Няма нито страшно — успокои ги Ломбард с приятен глас. — Времето е прекрасно, а морето — тихо.

Макар и не напълно убедена, мис Брент се остави да я настанят в лодката. Спътниците й я последваха. Все още никой от групата не нравеше опит да се сближи с останалите. Сякаш всеки бе изпълнен с подозрение към другите.

Морякът се гответе да оттласне лодката от стената на кея, но внезапно спря.

По стръмната селска уличка се бе задала кола. Толкова мощна и толкова красива, сякаш не беше истинска. Зад волана седеше млад мъж с разрошени от вятъра кестеняви коси. Огрян от лъчите на залязващото слънце, той приличаше на млад бог, на герой от северна сага.

Пронизителният вой на клаксона отекна в скалистия залив.

Фантастична гледка! Антъни Марстън сякаш идеше от някакъв нереален свят. Много скоро мнозина от присъстващите щяха да си припомнят този миг.

III

Седнал до мотора, Фред Наракот наблюдаваше чудаците, които бе качил в лодката си. Не така си представяше той гостите на мистър Оуън. Очакваше да са далеч потискани. Елегантни жени, мъже в летни спортни костюми, всичките много богати и високомерни.

По нищо не приличаха на гостите, които посещаваха Елмър Робсън. Слаба усмивка озари лицето на Фред. На това му викаше той истински гуляй. Какво пиене падаше само!

Този мистър Оуън трябва да е съвсем друг човек. Странно наистина, помисли си Фред, никога досега не беше виждал нито мистър Оуън, нито жена му. Те не бяха идвали в селото. Поръчките получаваше чрез мистър Морис, парите също. Нарежданията винаги бяха ясни и точни, плащанията не се бавеха, и все пак имаше нещо тъмно в цялата работа. Май и във вестниците писаха. Наракот вече бе убеден, че не му е чиста работата на новия собственик.

Може би все пак мис Гейбриъл Търл бе купила острова. Наракот бе склонен да се откаже от това предположение, като огледа пътниците. Едва ли някой от тях имаше нещо общо с филмова звезда.

Той безстрастно изучаваше лицата им.

Една стара мома — вкисната донемайкъде. Много такива беше срещал. Бас държеше, че е голяма проклетия. Възрастният господин беше военен, това отдалеч си личеше. Младата дама бе хубавичка, но съвсем обикновена, без никакъв блясък. Не можеше да се сравнява с красавиците от Холивуд. Грубоватият веселяк не беше истински джентълмен. Бивш търговец, нищо повече, каза си Фред. Онзи до него, измършавял и с неспокоен поглед, виж, той беше интересна птица. Нищо чудно да е някой от киното…

Един-единствен от тия в лодката му се струваше приемлив. Онзи, който пристигна последен с колата. Каква кола само! Такава досега не беше се мяркала в Стикълхейвън. Трябва да струва сума пари. Това се вика мъж на място. В богато семейство е роден — личи си. Ако и останалите бяха като него, виж, тогава друга работа.

Като си помисли човек, всичко е доста странно, дори подозрително…

IV

Моторницата разпени водата край брега и спря. Най-после видяха къщата. От южната страна островът изглеждаше съвсем друг. Брегът плавно се спускаше надолу. Сградата бе обърната на юг, ниска и нашироко застроена, с модерна фасада и огромни прозорци, пропускащи обилна светлина.

Изумителна къща, за каквато може само да се мечтае!

Фред Наракот изключи мотора и лодката леко се плъзна в заливчето между скалите.

— Сигурно не е лесно да акостирате тук при лошо време — подхвърли сухо Филип Ломбард.

Забележката му сякаш развесели Фред.

— До острова не може да се припари, когато духа от югоизток. Случвало се е повече от седмица да остане недостъпен.

„Вероятно снабдяването е трудно — помисли си Вера Клейторн. — Това е то да живееш на остров. Човек трябва да мисли предварително за всичко.“

Дъното на лодката застърга в скалата. Фред Наракот и Ломбард първи слязоха и помогнаха на другите да стъпят на сушата. Наракот завърза лодката за халка в скалата, сетне поведе гостите нагоре по стъпалата, издълбани в самия камък.

— Очарователно местенце! — възкликна възторжено генерал Макартър, ала се чувстваше някак неспокоен. Имаше нещо необяснимо.

Когато стъпиха на терасата, хората се поободриха. Пред отворената врата на къщата ги очакваше почтителен прислужник и неговата сериозност им вдъхна увереност. Къщата наистина беше много красива, пък и от терасата се откриваше прелестна гледка…

Прислужникът пристъпи напред и леко се поклони. Беше висок и слаб, с посивели коси и твърде достолепен вид.

— Моля, последвайте ме!

В просторния салон бяха сервирани напитки. Наредените бутилки повдигнаха духа на Антъни Марстън. Тъкмо се питаше какво търси сред тия чудаци. Неговата среда бе съвсем различна! Какво ли е имал предвид Хрътката, за да го събере с тези тук? Е, поне пиенето е на ниво. Не липсва и лед.

Какво се бе разбъбрил прислужникът?

Мистър Оуън… за жалост възпрепятстван… щял да пристигне едва утре… наредил нищо да не липсва на гостите… Стаите им били готови. Вечерята сервират в осем…

V

Мисис Роджърс поведе Вера към стаята й на горния етаж. В дъното на коридора отвори някаква врата и я въведе в луксозно обзаведена спалня с огромен прозорец, обърнат към морето, и друг, който гледаше на изток. Младата жена радостно възкликна.

— Надявам се, всичко е по ваш вкус, мис?

Вера се огледа. Куфарите бяха донесени, багажът — разопакован. През отворената врата насреща се виждаше банята, облицована с бледосини плочки.

— Благодаря ви, всичко е наред.

— Ще ми позвъните, ако имате нужда от нещо, нали, мис?

Мисис Роджърс имаше плътен монотонен глас. Вера я огледа с любопитство. Толкова е бледа, сякаш кръв не тече във вените й, истински призрак! А иначе е дори достолепна на вид с тази опъната назад коса и черната рокля. Очите й бяха необикновено светли, а погледът им като че ли никъде не смееше да се задържи.

„Изглежда уплашена до смърт“ — помисли си Вера.

Точно така, жената умираше от страх!

Вера усети, че я полазват тръпки. От какво ли, за бога, се боеше тази жена?

— Аз съм новата секретарка на мисис Оуън — каза любезно Вера. — Предполагам, това ви е известно.

— Не, мис, нищо не зная. Оставен ми е само списък на дамите и господата с разпределението на стаите.

— Мисис Оуън не спомена ли моето име? Мисис Роджърс премига.

— Аз самата не съм виждала още мисис Оуън. Ние с мъжа ми пристигнахме само преди два дни.

„Невероятни са тия двамата“ — помисли си Вера. А гласно изрече:

— Кой друг работи в къщата?

— Само аз и Роджърс, мис.

Вера се намръщи. Осем души ще гостуват в къщата — десет заедно с домакина и домакинята, — а само двама прислужници.

— Добра готвачка съм, а Роджърс умее всичко. И аз не знаех, че ще има толкова гости.

— Смятате ли, че ще се справите?

— О, да, мис. Но ако има често толкова много посетители, може би мисис Оуън ще наеме допълнителна прислуга.

— Надявам се — каза Вера.

Мисис Роджърс тръгна към вратата. Стъпвате съвършено безшумно, сякаш сянка излезе от стаята.

Вера приближи до прозореца и седна. Обземаше я нарастващо безпокойство. Всичко изглеждаше тъй странно. Отсъствието на семейство Оуън, бледата като призрак мисис Роджърс. И гостите!… Да, и гостите изглеждаха странни. Твърде необичайна компания.

„Поне да се бях срещнала с тези Оуън… — помисли си Вера. — Що за хора ли са?“

Младата жена стана и закрачи тревожно напред-назад.

Безупречно наредена стая. Обзаведена модерно до най-малката подробност. Ослепително бели килими върху лъснатия паркет… пастелен цвят на стените… дълго огледало с лампи от двете страни. Полица над камината без никакви украшения по нея, освен голяма мечка от бял мрамор — съвременна скулптура, в която бе поставен часовник. Над камината в блестяща хромирана рамка бе поставен лист пергамент с някакво стихотворение.

Вера се зачете в него. От дете помнеше тази детска песничка.

Вера се усмихна. Естествено! Та това е Негърският остров.

Тя отново седна край прозореца и се загледа към морето. Колко необятно беше то! От нейния прозорец суша не се виждаше… само безбрежна морска синева… леко развълнувана под лъчите на залязващото слънце.

Морето, съвсем спокойно днес… понякога е тъй жестоко… Морето, което те тегли надолу към своите бездни… Удавен… намерили го удавен… в морето… удавен… удавен…

Не, тя не иска да си спомня… не иска да мисли за това!

То е вече минало…

VI

Доктор Армстронг пристигна на Негърския остров тъкмо когато слънцето потъваше зад хоризонта. По пътя се бе разговорил с лодкаря, някакъв местен човек. Любопитен бе да узнае нещо повече за собствениците, но колкото и странно да бе, Наракот не можа да му каже почти нищо. А може би не искаше. Разговорът се въртеше около времето и риболова.

Армстронг се чувстваше изтощен от дългото шофиране. Очите го боляха. Беше се движил все на запад срещу слънцето.

Наистина беше уморен. Спокойствието на морето — тъкмо това му бе нужно сега. Искаше му се да прекара една дълга почивка. Но не можеше да си го позволи. Парите не бяха пречка, разбира се, просто не биваше да отсъства продължително. Днес хората бързо те забравят. Точно сега, когато усилията му се възнаграждаваха, нямаше право да изчезне.

„Поне тази вечер мога да си мисля, че съм дошъл за дълго… че съм напуснал Лондон и Харли стрийт и всичко останало.“

Всеки остров създава впечатление за някаква приказност, в самата дума се крие вълшебство. Връзките със света прекъсват, малкият къс земя се превръща в отделен свят. Свят, от който сякаш никога няма да се върнеш…

„Напускам обикновения живот“ — каза си той.

Усмихна се и започна да гради планове, фантастични планове за бъдещето. Все така усмихнат, той се изкачи по издълбаните в камъка стъпала.

На терасата бе седнал възрастен господин. Армстронг познаваше отнякъде този човек. Къде бе срещал това жабешко лице, врат като на костенурка, тази прегърбена фигура… и бледите проницателни малки очи? Да, разбира се, съдията Уоргрейв. Някога бе давал показания пред него. Обикновено изглеждаше полузаспал, но станеше ли дума за някоя буква от закона, умът му заработваше безотказно. Умееше да се наложи на съдебните заседатели — говореше се, че е способен да им внуши каквото пожелае. Веднъж-дваж бе успял да изтръгне от тях твърде необичайни присъди. Някои го наричаха „съдия-палач“.

Кой можеше да предположи, че ще се срещнат тук… сякаш накрай света?

VII

„Армстронг? — каза си съдията Уоргрейв. — Беше свидетел веднъж, помня го. Много точен и предпазлив. Докторите са големи глупаци. А най-вече тези от Харли стрийт.“ И той с несдържана злоба си припомни неотдавнашния си разговор с един мазен лицемер от същата тази улица.

— Напитките са в салона — изръмжа съдията.

— Първо ще отида да изкажа почитанията си на нашите домакини.

Съдията отново притвори очи и напълно заприлича на влечуго.

— Това е невъзможно — промърмори той.

— Че защо? — учуди се Армстронг.

— Няма нито домакин, нито домакиня. Положението е доста странно. Не ми е ясно какво става тук.

Доктор Армстронг го изгледа продължително. Вече беше решил, че старецът е заспал, когато Уоргрейв отново се обади:

— Познавате ли Констанс Кълмингтън?

— Мисля, че не.

— Няма значение. Твърде странна личност… почеркът й е абсолютно нечетлив. Тъкмо се питах дали правилно съм разбрал поканата.

Доктор Армстронг поклати глава и продължи нагоре към къщата.

„Констанс Кълмингтън — повтори наум съдията. — Вятърничава като всяка жена.“

Мисълта му се насочи към двете гостенки — дръпнатата стара мома и секретарката. Момичето не го интересуваше — самоуверено нахално девойче. Всъщност жените бяха три заедно с Роджърс. Странно същество. Изглеждаше уплашена до смърт. Почтено семейство, пък и си разбират от работата.

В този миг Роджърс излезе на терасата.

— Дали очакват лейди Констанс Кълмингтън? — попита съдията.

Роджърс се втренчи в него изненадано.

— Не, сър… Поне на мен не ми е известно.

Съдията повдигна вежди и изсумтя.

„Негърски остров, а? — помисли си той. — Всичко е ясно като негър в тъмното.“

VIII

Антъни Марстън влезе в банята. Предвкусваше удоволствието от горещата вода. Целият се бе схванал от дългото шофиране. Не мислеше почти за нищо. Той беше човек на чувствата… и на действието.

„Ще трябва да издържа“ — напомни си той и проходи всяка мисъл от съзнанието си.

Гореща вана… умората ще изчезне… ще се избръсне… след това коктейл… и вечеря.

А после?

IX

Мистър Блор връзваше вратовръзката си. Не беше сръчен в тези неща.

Добре ли изглежда? Доволен беше от вида си.

Тия хора не бяха проявили особена любезност към него… Как само се споглеждаха… като че ли вече знаеха…

Сега всичко беше в негови ръце.

Сигурно ще се справи.

Вдигна очи към детската песничка, поставена в рамка над камината. Добро хрумване!

„От дете помня този остров — помисли си. — Кой да предположи, че ще се нагърбя с подобна работа, и то точно тук? Може би е добре, дето човек не знае отнапред какво го чака.“

X

Генерал Макартър се мръщеше на отражението си в огледалото.

По дяволите, цялата тази история беше страшно подозрителна! Не това очакваше той…

Като нищо щеше да намери извинение… да зареже всичко и да си замине.

Но моторната лодка се бе върнала на брега.

Няма как, трябваше да остане.

Този Ломбард например… доста е съмнителен. Не му е чиста съвестта. Бе готов да се закълне, че преценката му е правилна.

XI

Гонгът удари за вечеря, Филип Ломбард излезе от стаята си и тръгна към стълбите. Пристъпваше като пантера — плавно и безшумно. В него наистина имаше нещо котешко. Приятен наглед хищник.

Той се подсмихва.

Значи цяла седмица?

Твърдо бе решил да се позабавлява добре.