Десет малки негърчета

I

Вечерята беше към края си.

Храната бе вкусно приготвена, а виното — отлично. Роджърс се оказа съвършен прислужник.

Настроението на гостите се беше подобрило чувствително. Разговаряха по-свободно, дори сърдечно.

Отпуснал се от прекрасното вино, съдията Уоргрейв бе станал забавен. Доктор Армстронг и Тони Марстън с удоволствие слушаха хапливите му коментари. Открили, че имат общи познати, мис Брент и генерал Макартър бъбреха приятелски. Вера Клейторн проявяваше жив интерес към Южна Африка, а мистър Дейвис обстойно отговаряше на въпросите й. Ломбард бе мълчалив слушател на техния разговор. Веднъж-дваж замислено примижа. От време на време погледът му внимателно се спираше върху нечие лице.

— Странни фигурки — неочаквано се обади Антъни Марстън.

В средата на кръглата маса върху стъклена поставка бяха подредени няколко дребни порцеланови статуетки.

— Негърчета — продължи Тони. — Негърски остров. Предполагам затова са тук.

Вера се наведе, за да ги разгледа отблизо.

— Интересно, колко ли са? Ама че забавно! — възкликна тя. — Това трябва да са десетте малки негърчета от детската песничка. Има я в стаята ми в рамка над камината.

— В моята също — обади се Ломбард.

— И в моята.

— И в моята.

Оказа се, че всички имат в стаята си песничката.

— Забавно хрумване! — заключи Вера.

— Детинщина! — промърмори съдията Уоргрейв и си наля още вино.

Емили Брент и Вера Клейторн се спогледаха. Двете се изправиха едновременно и се оттеглиха в салона.

Вратите към терасата бяха отворени. Откъм морето се носеше шумът на прибоя.

— Обичам този звук — каза Емили Брент.

— Аз пък го мразя! — отсече Вера.

Мис Брент изненадано я погледна и Вера се изчерви. За миг се овладя и додаде:

— Тук едва ли е много приятно по време на буря.

— През зимата вероятно затварят къщата. Сигурно е трудно да задържат прислугата.

— То и без това не е лесно да се намерят прислужници.

— Провървяло й е на мисис Оливър с тези двамата. Жената е добра готвачка.

„Чудно как възрастните винаги объркват имената“ — помисли си Вера, след което добави:

— Да, мисис Оуън е имала късмет.

Емили Брент бе извадила ръкоделие от чантата си. Готвеше се да вдене иглата, но се сепна:

— Оуън? Оуън ли казахте?

— Да.

— Не познавам човек с такова име.

— Но нали… — изумено я погледна Вера.

Младата жена не успя да довърши. Вратата се отвори и господата се присъединиха към тях. Роджърс ги следваше с кафето.

Съдията се настани недалеч от Емили Брент, а Армстронг седна при Вера. Тони Марстън приближи до отворения прозорец. С чистосърдечно изумление Блор се загледа в малка бронзова фигурка — очевидно не можеше да разбере дали тези странни ръбове са изображение на женски форми. Генерал Макартър бе опрял гръб в полицата на камината и подръпваше замислено мустаците си. Вечерята наистина беше чудесна. Това бе подобрило настроението му. Ломбард разлистваше един брой на „Пънч“, който взе от масичката, отрупана с вестници и списания.

Роджърс сервираше. Кафето беше чудесно — силно и горещо.

След обилната вечеря всички се бяха почувствали доволни от себе си и от живота. Стрелките на часовника показваха девет и двайсет. В стаята цареше тишина. Спокойна, омиротворителна.

В този миг се разнесе Гласът. Неочакван, неестествен, пронизващ…

„Дами и господа! Моля за тишина!“

Всички в стаята се стъписаха. Започнаха да се оглеждат, задириха с очи източника на гласа. Чий бе този глас?

„Обвинени сте в следните престъпления — продължи непознатият.

Едуард Джордж Армстронг — за това, че на 14 март 1925 година е предизвикал смъртта на Луиза Мери Клийс;

Емили Карълайн Брент е отговорна за съдбата на Биатрис Тейлър, починала на 5 ноември 1931 година;

Уилям Хенри Блор е причинил смъртта на Джеймс Стивън Лендор на 10 октомври 1928 година;

Вера Елизабет Клейторн — на вашата съвест тежи Сирил Огилив Хамилтън, загинал на 11 август 1935 година;

Филип Ломбард — виновен сте за измирането на двадесет и един души от източноафриканско племе;

Джон Гордън Макартър — на 14 януари 1917 година вие изпратихте на явна гибел Артър Ричмънд, любовник на вашата жена;

Антъни Джеймс Марстън — на 14 ноември миналата година убихте Джон и Луси Кум;

Томас Роджърс и Етел Роджърс — през май 1929 година вие станахте причина за кончината на Дженифър Брейди.

Лорънс Джон Уоргрейв — заради вас умря Едуард Ситън през юни 1930 година.

Обвиняеми, можете ли да кажете нещо в своя защита?“

II

Гласът замлъкна.

След първия миг на вцепенение се разнесе оглушителен трясък! Роджърс бе изпуснал подноса с кафето.

Само секунда по-късно някъде отвън се чу писък и шум от падането на нещо тежко.

Ломбард реагира пръв. Скочи към вратата и широко я отвори. На прага, свита на кълбо, лежеше мисис Роджърс.

— Марстън! — извика Ломбард.

Антъни изтича да му помогне. Двамата мъже вдигнаха прислужницата и я внесоха в салона.

Доктор Армстронг бързо се приближи. Помогна да я сложат на дивана и се наведе над нея.

— Нищо сериозно. Само е припаднала. Всеки миг ще дойде на себе си.

— Донесете малко бренди — обърна се Ломбард към Роджърс.

— Да, сър — успя да прошепне Роджърс с пребледняло лице и треперещи ръце. После бързо излезе от стаята.

Вера извика:

— Кой говореше? Откъде? Гласът звучеше… звучеше…

— Какво става тук? — запелтечи генерал Макартър. — Що за шега беше това?

Ръката му трепереше. Раменете му бяха безпомощно отпуснати. За няколко минути се бе състарил с десет години.

Блор попиваше с кърпа потта от лицето си.

Единствени съдията Уоргрейв и мис Брент изглеждаха сравнително спокойни. Емили Брент седеше изправена както обикновено, с високо вдигната глава. Само на бузите й се бяха появили две тъмночервени петна. Съдията бе заел обичайната си поза, с глава, хлътнала между раменете. Леко почесваше едното си ухо. Възбудата му личеше единствено по очите — трескавият му бдителен поглед не пропускаше нищо от онова, което ставаше в стаята.

Отново Ломбард пръв пристъпи към действие. Армстронг бе зает с припадналата прислужница и това му даде възможност да поеме инициативата.

— Чий беше гласът? Говореше оттук.

— Кой го изрече? — извика Вера. — Кой? Не беше никой от нас.

Сега и Ломбард, също като съдията, внимателно огледа стаята. Спря очи на отворения прозорец и решително поклати глава. Изведнъж погледът му се проясни. С няколко крачки той се приближи до камината, където имаше малка врата, отвеждаща в съседна стая.

Той сграбчи дръжката и рязко отвори вратата. В следващия миг възкликна:

— Ето какво било!

Останалите тутакси го последваха, само Е мил и Брент не помръдна от стола си.

В съседната стая видяха маса, поставена близо до стената към салона. Върху нея имаше грамофон — старомоден, с голяма фуния, опряна в стената, където Ломбард откри три малки, едва забележими дупки. Той върна иглата към ръбчето на черния диск и гласът прозвуча отново: „Обвинени сте в следните престъпления…“

— Спрете го! — изкрещя Вера. — Спрете го! Какъв ужас!

Ломбард тутакси изпълни молбата й.

— Безсрамна и жестока шега — облекчено въздъхна доктор Армстронг.

— Значи смятате, че е шега, така ли? — попита тихо, но отчетливо съдията Уоргрейв.

— Какво друго? — Докторът впи поглед в него.

Съдията поглади замислено горната си устна.

— Все още не мога да определя.

— Вижте — прекъсна го Марстън, — забравяме нещо важно. Кой, по дяволите, е пуснал плочата?

— Да, това трябва да се изясни — промърмори Уоргрейв и тръгна обратно към салона. Другите го последваха.

Роджърс тъкмо влизаше с чаша бренди. Почтително се обърна към мис Брент, приведена край стенещата му съпруга.

— Позволете, мадам. Искам да говоря с нея… Етел, всичко е наред. Чуваш ли ме? Хайде, съвземи се.

Мисис Роджърс дишаше учестено. Очите й, разширени от ужас, се стрелкаха ту към едно, ту към друго от надвесените лица.

— Овладей се, Етел! — настоятелно повтори мъжът й.

— Скоро ще ви мине, мисис Роджърс — успокои я лекарят. — От уплахата е.

— Припаднах ли, сър?

— Да.

— Какъв ужасен глас… ужасен… Сякаш четеше присъда! — Лицето й отново пребледня, клепачите затрепкаха.

— Къде е брендито? — нетърпеливо попита доктор Армстронг.

Роджърс го бе оставил на малката масичка. Някой подаде чашата на лекаря и той се надвеси над борещата се за въздух жена.

— Ето, изпийте това, мисис Роджърс.

Жената се задави и с мъка преглътна. Без съмнение алкохолът й подейства добре. Лицето й възвърна нормалния си цвят.

— Сега съм по-добре — каза тя. — Страшно се уплаших.

— Естествено — побърза да я успокои мъжът й. — Аз също се уплаших. Изпуснах дори подноса. Какви лъжи само! Как смее…

Някой се изкашля и му попречи да довърши. Лека суха кашлица, която подейства на Роджърс като плесница. Той впи поглед в съдията, който отново се покашля.

— Кой включи грамофона? Вие ли, Роджърс?

— Не знаех какво има на плочата! — извика прислужникът. — За бога, наистина не знаех, сър. Иначе не бих го направил.

— Може и да е вярно. Все пак по-добре е да ни обясните.

Роджърс извади кърпа и попи потта от лицето си.

— Само изпълнявах нарежданията, сър… това е всичко.

— Чие нареждане?

— На мистър Оуън.

— Искам да бъда наясно. Какво точно ви нареди мистър Оуън?

— Беше ми поръчано да поставя плочата на грамофона. Намерих я в едно от чекмеджетата. Жена ми трябваше да пусне грамофона, когато вляза да поднеса кафето.

— Гледай ти…

— Но това е самата истина, сър. Кълна се. Не знаех каква е тази плоча… дори не съм предполагал. Имаше някакъв надпис… Мислех, че е музика.

Съдията вдигна поглед към Ломбард.

— Има ли надпис?

Ломбард кимна. Внезапно се усмихна, показвайки острите си бели зъби.

— Има, сър: „Лебедова песен“…

III

Генерал Макартър не издържа.

— Та това е нелепо! — възмутено се провикна той. — Кой му дава право да хвърля обвинения! Трябва да направим нещо! Този Оуън, който и да е той…

— Там е работата, че не знаем кой е — прекъсна го Емили Брент.

Съдията отново пое нещата в свои ръце. Заговори спокойно и уверено — умение, придобито от дългогодишната работа в съда.

— Ето това трябва да проучим много внимателно. Преди всичко бих ви предложил да заведете жена си в леглото й, Роджърс. После се върнете тук.

— Добре, сър.

— Аз ще ви помогна, Роджърс — предложи лекарят.

Мисис Роджърс запристъпя бавно към вратата, подкрепяна от двамата мъже. Бяха вече вън, когато Тони Марстън подхвърли:

— Не знам какво ще кажете вие, сър, но аз бих пийнал нещичко.

— Аз също — присъедини се Ломбард.

— Ще отида да донеса — каза Тони. Върна се само след секунда-две.

— Намерих таблата готова, и то съвсем наблизо. Генерал Макартър поиска чисто уиски, съдията също.

Всички имаха нужда да се подкрепят. Само Емили Брент пожела чаша вода.

Армстронг се върна при тях.

— Тя вече е по-добре. Дадох й успокоително. И аз бих пийнал нещо.

Скоро мъжете напълниха повторно чашите си. След малко се върна и Роджърс.

Съдията Уоргрейв откри импровизираното заседание.

— И тъй, Роджърс, ние трябва да си изясним нещата. Кой е мистър Оуън?

Роджърс зяпна изумен.

— Той е собственикът, сър.

— Това ми е известно. Но сега искам да разбера какво знаете вие за този човек.

Роджърс поклати глава.

— Нищо не мога да кажа, сър. Виждате ли, аз никога не съм го срещал.

В стаята настъпи леко раздвижване.

— Как така не сте го срещали? — смръщи се генерал Макартър. — Какво искате да кажете?

— Ние с жена ми сме тук само от една седмица, сър. Наеха ни с писмо чрез бюрото. Бюро „Регина“ в Плимът.

— Фирмата е стара и добре известна — позволи си да се обади Блор.

— У вас ли е това писмо? — попита съдията.

— От собственика ли? Не, сър, не го пазя.

— Продължете нататък. Вече разбрахме, че сте тук в отговор на писмо.

— Точно така, сър. Беше посочено точно кога да се явим. Заварихме всичко в пълен ред. Складът беше зареден е храна… нищо не липсваше. Имаше нужда само да се забърше прахът.

— И после?

— Ами нищо, сър. Получихме нареждане, отново с писмо, да приготвим стаите за гости, а вчера със следобедната поща дойде ново писмо. Мистър Оуън ни съобщаваше, че той и съпругата му са възпрепятствани и ще се забавят, а ние да се погрижим за всичко. Даваше ни точни инструкции за вечерята, кога да поднеса кафето и да сложа плочата.

— Поне това писмо пазите ли?

— Да, сър, ето го…

Роджърс извади писмото от джоба си и го подаде на съдията.

— Хм… Бланка от хотел „Риц“, писано е на машина. В следващия миг Блор беше до него.

— Позволете да погледна! — Той дръпна писмото от ръцете на съдията и внимателно го разгледа.

— Писано е на съвсем нова машина, без никакви дефекти. Листовете са с воден знак… широко разпространен вид. Оттук нищо няма да разберем. Може би има отпечатъци, но не ми се вярва.

Съдията го изгледа заинтригуван.

Антъни Марстън надничаше през рамото на Блор.

— Какво странно име! Улик Норман Оуън. Направо да си изкълчиш езика.

— Много съм ви задължен, мистър Марстън — подразни се съдията. — Насочвате вниманието ми върху една твърде любопитна подробност. — Той изгледа останалите, източил врат като сърдита костенурка. — Крайно време е, струва ми се, всеки от нас да каже каквото знае. Добре би било да започнем със собственика на къщата. Ние сме негови гости. Нека един по един разкажем как се озовахме тук. След кратка пауза Емили Брент първа се реши:

— Всичко започна съвсем необичайно. Получих писмо от жена, подписала се доста нечетливо. Твърдеше, че сме се запознали преди две-три години в някакъв курорт. Останах с впечатлението, че тя се казва Огдън или Оливър. Аз действително познавам една мисис Оливър, а също и една мис Огдън, но съм абсолютно сигурна, че нямам позната на име Оуън.

— Пазите ли това писмо, мис Брент? — попита съдията.

— Да, сега ще ви го донеса.

Минута по-късно тя се върна с писмото.

— Започвам да разбирам — отбеляза Уоргрейв… — Вие, мис Клейторн?

Вера разказа при какви обстоятелства е била наета за секретарка.

— Марстън?

— Получих телеграма. От Бъркли Хрътката, мой приятел. Отначало се изненадах, защото смятах, че е заминал за Норвегия. Съветваше ме да се мярна насам.

Съдията кимна и продължи:

— Доктор Армстронг?

— Бях повикан като лекар.

— Разбирам. Не познавате ли семейството?

— Не. В писмото се споменаваше, че мой колега ме е препоръчал.

— За да придаде правдоподобност. И предполагам, в момента не сте могли да се свържете с въпросния колега.

— Така е, сър.

Ломбард, който в момента се беше втренчил в Блор, внезапно прекъсна „разпита“.

— Хрумна ми нещо.

— Момент, моля — вдигна ръка съдията.

— Да, но аз…

— Всяко нещо с времето си, мистър Ломбард. В момента разследваме обстоятелствата, при които всеки от нас се е озовал тук тази вечер.

— Вие, генерал Макартър, какво ще кажете? Подръпвайки мустаците си, генералът промърмори:

— Получих писмо от този Оуън. Споменаваше мои стари приятели, които щели да бъдат тук, молеше да го извиня за неофициалната покана. Боя се, че съм изхвърлил писмото.

— Мистър Ломбард?

Ломбард трескаво премисляше: дали да разкрие картите си, или не? Бързо взе решение.

— Същата история… Покана… Общи приятели… хванах се веднага. Писмото изхвърлих.

Ред беше на мистър Блор. Като поглаждаше горната си устна, съдията продължи с измамливо благ глас:

— Току-що бяхме подложени на сериозно изпитание. Някакъв анонимен глас ни назова по име и предяви конкретни обвинения. С това ще се занимаем по-късно. Друго искам да изясним сега. Сред споменатите имена беше и това на Уилям Хенри Блор. Но доколкото зная, сред нас няма човек с такова име. Името Дейвис не бе споменато. Какво ще кажете по този въпрос, мистър Дейвис?

Блор смръщи вежди.

— Очевидно съм разкрит. По-добре сам да призная, че името ми не е Дейвис.

— Вие ли сте Уилям Хенри Блор?

— Да, аз съм.

— Искам да добавя още нещо — рече Ломбард. — Не само че се намирате тук под фалшиво име, но, както забелязах тази вечер, вие сте и първокласен лъжец. Заявихте, че сте от Натал, Южна Африка. Смея да кажа, че познавам тази част на света и съм готов да се закълна, че кракът ви не е стъпвал в Южна Африка.

Всички погледи се насочиха към Блор. Гневни, изпълнени с подозрение. Антъни Марстън пристъпи към него със свити юмруци.

— Негодник… Хайде, говори!

Блор отметна глава и стисна челюсти.

— Грешите, господа. Разполагам с необходимите документи и мога да ви ги покажа. Бивш служител съм на Криминално-следствения отдел. В момента ръководя детективско бюро в Плимът. Тук съм служебно.

— Кой ви повика? — попита съдията.

— Същият този Оуън. Получих по пощата значителна сума за пътни разноски, както и инструкции за това, което се очаква от мен. Наредено ми бе да се присъединя към компанията като гост. Разполагах с вашите имена. Мое задължение бе да ви наблюдавам.

— Какви основания изтъкваше Оуън?

— Бижутата на съпругата си. Мисис Оуън, как не! Според мен такава личност въобще не съществува.

Съдията отново поглади с пръст горната си устна, но този път жестът изразяваше одобрение.

— Вашите заключения според мен са напълно основателни. Улик Норман Оуън! В писмото до мис Брент, макар че подписът едва се чете, първите две имена са ясно изписани — Уна Нанси. Както виждате, инициалите са едни и същи. Улик Норман Оуън… Уна Нанси Оуън… т.е. и в двата случая — У.Н.О., тоест „анонимен“.

— Но това е невероятно — извика Вера. — Истинско безумие!

— Да, така е — кимна съдията. — Няма никакво съмнение, че сме поканени от някакъв луд… може би дори опасен убиец.