Десет малки негърчета

I

— През цялото време сме се заблуждавали — бавно произнесе Ломбард. — Съчинихме тая заплетена история само защото двама души внезапно умряха.

— Това не обяснява нещата — възрази Армстронг. — Да оставим всичко друго настрана, но дългата ми лекарска практика ми подсказва, че Антъни Марстън не е от хората, които се самоубиват.

— Предполагам, неговата смърт не може да се смята за нещастен случай — каза Ломбард колебливо.

— Страшно заплетена история — промърмори Блор и след миг добави: — А жената… — И замълча.

— Мисис Роджърс ли?

— Да. Възможно е това да е злополучно съвпадение, нали?

— Съвпадение? — недоумяваше Ломбард. — В какъв смисъл?

Блор изглеждаше смутен. Червендалестото му лице потъмня.

— Вижте, докторе — запъна се той, — вие нали й дадохте приспивателно.

— Какво приспивателно?

— Снощи сам казахте, че сте й дали сънотворно.

— А, това ли? Напълно безвредно.

— Но какво точно беше?

— Малка доза луминал. Препаратът е напълно безвреден.

Лицето на Блор още по-силно почервеня.

— Но слушайте, века бъдем наясно. Да не сте превишили дозата?

— Не ви разбирам — засегна се Армстронг.

— Изключено ли е да сте направили грешка? Такива неща се случват.

— Напълно изключено. Намекът ви е неуместен. Лекарят помълча и додаде хапливо:

— Да не искате да кажете, че умишлено съм й дал по-голяма доза?

— Я престанете — намеси се Ломбард. — Не бива да губим самообладание. Започнем ли да се обвиняваме един друг…

— Аз просто изказах едно предположение.

Армстронг се усмихна насила.

— Лекарите нямат право на подобни грешки, приятелю — мрачно отбеляза той.

— Ако се вярва на гласа от плочата, няма да ви е за първи път — не отстъпваше Блор.

Армстронг пребледня.

— Какъв е смисълът да го нападате? — побърза да се намеси Ломбард. — Всички се печем на един огън. По-добре е да обединим усилията си. Питам ли ви вие защо сте лъжесвидетелствали?

Блор пристъпи напред със свити юмруци.

— По дяволите! Това е мръсна лъжа. Бързате да ми затворите устата, мистър Ломбард, но аз имам още въпроси и един от тях е към вас.

— Защо пък към мен?

— Любопитен съм да знам защо носите револвер, когато ходите на гости.

— И настоявате за отговор?

— Да, мистър Ломбард.

— Знаете ли, Блор — неочаквано каза Ломбард, — вие съвсем не сте толкова глупав, колкото изглеждате.

— Мислете каквото искате, но ми обяснете.

— Предполагах, че ще ми потрябва.

— Снощи не споменахте нищо такова — изгледа го Блор с подозрение.

Ломбард кимна.

— Значи премълчахте истината — упорстваше Блор.

— В известен смисъл, да.

— Хайде, изплюйте камъчето.

— Оставих у вас впечатлението, че съм поканен тук като всички. Но това не е съвсем така. Истината е, че при мен се яви някакъв евреин на име Морис. Предложи ми сто лири, за да дойда тук и да си отварям очите… Твърдеше, че макар и без пукната пара, съм се ползвал с добро име.

— И после? — нетърпеливо го подкани Блор.

— Това е всичко — ухили се Ломбард.

— Едва ли само това ви е казал.

— Нищо повече. Млъкна като риба. Оставям на вас да решите — това бяха думите му. Закъсал бях с парите и приех.

— Защо не казахте всичко това снощи?

— Драги приятелю — многозначително сви рамене Ломбард, — откъде можех да зная дали снощи не стана тъкмо онова, което аз трябваше да предотвратя? Реших да премълча и с нищо да не се обвързвам.

— А сега сте на друго мнение, нали? — Армстронг го изгледа изпитателно.

Лицето на Ломбард потъмня, чертите му се изопнаха.

— Сега виждам, че се пека на един огън с вас. Ония пари са били примамката, с която мистър Оуън ме вкара в капана. Защото ние наистина сме в капан… Повече от сигурен съм! Марстън умря, след него и мисис Роджърс, негърчетата от масата изчезват едно по едно! Навсякъде се усеща ръката на мистър Оуън — а къде, по дяволите, е самият мистър Оуън?

Тържественият удар на гонга съобщи на гостите, че обядът е сервиран.

II

Роджърс ги очакваше до вратата на трапезарията. Щом тримата се появиха на стълбите, той пристъпи напред и каза притеснено:

— Надявам се обядът да ви хареса. Има студена шунка и език, сварих и малко картофи. Мога да предложа сирене, бисквити и консервирани плодове.

— Звучи обещаващо. Значи сме заредени добре — одобрително рече Ломбард.

— Храна има достатъчно, сър. Килерът е претъпкан, а това е много важно, когато сте на остров и можете да се окажете откъснати от сушата продължително време.

Ломбард кимна.

Роджърс ги последва в трапезарията, като не спираше да мърмори:

— Тревожа се, че Фред Наракот още не е минал днес. Твърде злополучно стечение па обстоятелствата.

— Да, наистина — рече Ломбард. — „Злополучно“ е точната дума, дори не подозирате колко сте прав.

В стаята влезе мис Брент. Очевидно бе изпуснала кълбото си и сега усърдно го навиваше. Настани се на масата и отбеляза:

— Времето се разваля. Вятърът е доста силен и морето е покрито с бели зайчета.

Вратата се отвори и влезе съдията Уоргрейв. Пристъпваше с бавна, равномерна крачка. Набързо огледа присъстващите изпод гъстите си вежди.

— Не си губихте времето тази сутрин — подхвърли той. В гласа му прозвуча леко злорадство.

След него забързана пристигна Вера Клейторн.

— Закъснях ли? — попита тя задъхано.

— Не сте последна. Генералът също не е дошъл. Всички седнаха около масата.

— Да сервирам ли, госпожо, или ще изчакате? — обърна се Роджърс към мис Брент.

— Генерал Макартър е долу на брега — каза Вера. — Не вярвам да е чул гонга. Стори ми се някак странен.

— Да отида да го извикам — с готовност предложи Роджърс.

Доктор Армстронг скочи от мястото си.

— Аз ще отида. Вие започвайте.

На излизане чу въпроса на Роджърс:

— Студен език или шунка?

III

Петимата около масата се хранеха мълчаливо. Силният вятър вилнееше отвън на пристъпи.

— Наближава буря — потрепера Вера.

В желанието си да съживи разговора Блор поде:

— Вчера във влака от Плимът с мен пътуваше възрастен моряк. Непрестанно повтаряше, че ще има буря. Чудно наистина, как познават какво ще бъде времето тия стари вълци?

Роджърс обиколи масата и прибра чиниите от месото. Понечи да ги изнесе, но изведнъж се закова насред стаята.

— Някой тича на терасата — уплашено рече той. Всички в стаята бяха чули бързите стъпки.

В същия миг те вече знаеха… знаеха, без никой да им каже…

Като по даден знак се изправиха и впиха погледи във вратата.

Задъхан, на входа се появи доктор Армстронг.

— Генерал Макартър… — промълви той.

— Мъртъв! — възкликна Вера почти несъзнателно.

— Да, мъртъв е… — повтори Армстронг. Настъпи мълчание… дълго мълчание.

Седем души се спогледаха, загубили способност да говорят.

IV

Бурята се разрази в момента, в който внесоха тялото на стария генерал в къщата. Другите стояха в салона.

С внезапен тътен и свистене навън заваля пороен дъжд.

Докато Блор и Армстронг се изкачваха по стълбите с товара си, Вера Клейторн изведнъж се обърна и влезе в трапезарията.

Всичко вътре бе непокътнато. На страничната масичка беше приготвен несервираният още десерт.

Вера приближи голямата маса. Беше стояла така около една-две минути, когато в стаята тихо влезе Роджърс.

Съзирайки я, мъжът се сепна. Погледите им се срещнаха и в неговия се четеше ням въпрос. Най-накрая той промълви:

— Вие ли сте, мис? Идвах само да видя…

С рязък и дрезгав глас, който удиви самата нея, Вера го прекъсна:

— Прав сте, Роджърс, вижте сам! Те са само седем…

V

Поставиха генерал Макартър на леглото му.

Армстронг направи последен оглед на тялото и слезе при другите. Намери ги в салона.

Мис Брент плетеше изправена до прозореца. Вера Клейторн гледаше замислено струите, които се стичаха по стъклата. Блор седеше, подпрял ръце на коленете си. В дъното на стаята съдията Уоргрейв се бе настанил в удобно кресло. Очите му бяха притворени.

Отвори ги веднага щом лекарят влезе.

— Е, докторе? — произнесе с ясния си звънък глас. Лицето на Армстронг бе загубило цвета си.

— Вероятността да е починал от сърдечен пристъп или нещо подобно е напълно изключена. На тила му има следи от удар с тежък предмет от рода на бастун.

Настъпи леко раздвижване, но ясният глас на съдията отново се извиси:

— Намерихте ли онова, с което е бил ударен?

— Не.

— Но сте сигурен в заключението си?

— Абсолютно.

— Положението е ясно — тихо каза съдията.

Вече нямаше никакво съмнение кой поема нещата в свои ръце. Цяла сутрин Уоргрейв бе прекарал свит на стола си вън на терасата, и като че в умишлено бездействие. А сега наложи авторитета си с лекота, придобита по време на дългогодишната му съдийска практика.

Той определено се чувстваше в свои води. Изкашля се и продължи:

— Господа, цяла сутрин седях на терасата и наблюдавах вашата трескава дейност. Целта, която си бяхте поставили, за мен бе очевидна. Претърсихте острова, за да намерите тайното убежище на убиеца.

— Съвсем прав сте, сър — каза Филип Ломбард.

— Без съмнение стигнахте до същото заключение, което направих и аз — смъртта на Антъни Марстън и мисис Роджърс не е нито случайност, нито самоубийство. Положително сте се сетили и за целта, с която нашият домакин ни примами тук.

— Този човек е луд! Направо побъркан — изхриптя Блор.

— Две мнения по този въпрос няма. Но това едва ли променя нещата. Главното за нас сега е да спасим кожите си.

— На острова няма никой освен нас, уверявам ви — с треперещ глас се обади Армстронг. — Абсолютно никой!

Съдията поглади замислено брадичката си.

— Не и в този смисъл, който вие влагате. Рано тази сутрин и аз стигнах до същия извод. Още тогава можех да ви кажа, че претърсването няма да доведе до нищо. Въпреки това съм убеден, че мистър Оуън (нека го назовем с името, което сам си е избрал) се намира на острова. Сто на сто. Въпросният план представлява ни повече, ни по-малко справедливо възмездие за престъпления, останали ненаказани от закона, и ето защо съществува един-единствен начин този план да бъде изпълнен. Мистър Оуън няма друг изход.

Всичко е пределно ясно. Мистър Оуън е един от нас.

VI

— О, не… — простена Вера. Съдията я прониза с поглед и каза:

— Млада госпожице, излишно е да затваряме очи пред фактите. Всички сме в сериозна опасност. Един от нас е У.Н.Оуън. Не знаем кой е. Дойдохме на острова десет души и за трима въпросът вече не стои. Антъни Марстън, мисис Роджърс и генерал Макартър са извън всяко подозрение. Оставаме ние седмината. Един от тези седем е фалшиво негърче, ако мога така да се изразя…

Той замълча и огледа лицата на присъстващите.

— Мога ли да смятам, че всички сте съгласни?

— Невероятно е — каза Армстронг, — но имате право.

— Изумително — додаде Блор. — И ако питате мен, досещам се…

Съдията го спря с бърз жест на ръката.

— След малко и до това ще стигнем. Сега-засега искам да бъда сигурен, че всички приемаме изложените факти.

Без да спира да плете, Емили Брент каза:

— Доводите ви не са лишени от логика. Съгласна съм, че в един от нас се е вселил дяволът.

— Не, не мога да повярвам — промърмори Вера.

— Вие, Ломбард? — подкани го съдията.

— Съгласен съм, сър. Напълно.

Съдията кимна доволен.

— А сега нека разгледаме доказателствата. Съществуват ли основания да подозираме определен човек? Вие, мистър Блор, искахте да кажете нещо.

Блор вече губеше търпение.

— Ломбард има револвер. Снощи не каза истината… Вече си призна.

Филип Ломбард се усмихна презрително.

— Очевидно отново трябва да обясня. И разказа всичко — кратко и сбито.

— Как ще ни убедите в това? — бързо понита Блор. — Не разполагате с доказателства.

Съдията се покашля.

— За жалост — каза той — това се отнася за всички нас. Ще трябва да разчитаме само на честната си дума. Вие като че ли не си давате сметка в какво необичайно положение се намираме. Според мен можем да действаме по един-единствен начин. Като се опираме на фактите, с които разполагаме, има ли някой, от когото да свалим всяко подозрение?

— Аз съм известен лекар — побърза да се обади Армстронг. — Самата мисъл, че мога да бъда заподозрян…

С привичния си жест съдията прекъсна говорещия, преди да е довършил мисълта си.

— Аз също съм добре известен в определени среди! — отчетливо заяви той. — Но това нищо не доказва, уважаеми! Случвало се е лекари да полудяват, съдии също… — той погледна към Блор, — а и полицаи.

— Надявам се, поне жените няма да намесваме — отбеляза Ломбард.

Съдията многозначително вдигна вежди.

— Трябва ли да разбирам, че според вас жените не могат да бъдат убийци? — промълви той с онзи леко заядлив тон, тъй добре познат на мнозина адвокати.

— Не, разбира се — подразни се Ломбард. — Но въпреки всичко изглежда ми абсурдно… — Той млъкна.

Със същата хаплива нотка в гласа съдията се обърна към доктор Армстронг.

— Доколкото знам, докторе, ударът, с който бе убит бедният Макартър, е по силите на една жена.

— Без съмнение, стига да разполага с подходящ предмет, като полицейска палка, например.

— И това не изисква някаква особена сила?

— Съвсем не!

Съдията изпъна сбръчкания си като на костенурка врат.

— Смъртта на другите двама бе резултат от действието на отрова. Вярвам, никой няма да отрече, че това е по силите и на най-немощния човек.

— Та вие сте полудели! — извика Вера.

Съдията бавно се извърна и спря очи върху младата жена. Това бе безпристрастният втренчен взор на юриста, свикнал да преценява хората.

„Разглежда ме като опитно животинче — каза си Вера и в същия миг я осени мисъл, която я изненада: — Той не ме харесва!“

— Мила госпожице, опитайте се да обуздаете чувствата си. Аз не ви обвинявам… — И като кимна почтително към мис Брент, добави: — Надявам се, не се обиждате, задето продължавам да твърдя, че подозрението пада върху всички нас?

Емили Брент не спираше да плете. Тя дори не вдигна поглед.

— Предположението, че съм отнела човешки живот… и то не само един… би било напито абсурдно за всеки, който ме познава. Но си давам ясна сметка, че ние се срещаме за пръв път и при тези обстоятелства никой не може да бъде оневинен напълно. Както вече ви казах, самият дявол е сред нас.

— И тъй, постигнахме единомислие — обобщи съдията. — Никого не можем да изключим, независимо от съсловната принадлежност или положението му в обществото.

— Ами Роджърс? — попита Ломбард.

— Какво Роджърс? — Съдията го гледаше, без да мига.

— Според мен Роджърс спокойно може да бъде изключен от сметката.

— И на какво основание? — поинтересува се съдията.

— От една страна, не е достатъчно умен, а от друга — собствената му жена е една от жертвите.

Съдията отново повдигна учудено вежди.

— Гледал съм много дела на мъже, обвинени в убийство на своите съпруги… и тяхната вина бе доказана.

— Да, съгласен съм. Убийството на собствената съпруга е напълно възможно… дори естествено, ако мога така да се изразя. Но не и в този случай. Склонен съм да повярвам, че Роджърс е убил жена си от страх тя да не се издаде, а оттам и него, или защото му е дошла до гуша и предпочита някое младо хубавичко създание, с не толкова грамадни зъби. Но за нищо на света не мога да си го представя в ролята на загубилия разсъдъка си мистър Оуън, решил да раздава тъпото си правосъдие, като започва със собствената си жена, и то за престъпление, което двамата са извършили.

— Приемате подхвърлени слухове за доказателства — възрази съдията Уоргрейв. — Не знаем дали Роджърс и съпругата му действително са имали план да убият своята работодателка. Нищо чудно това да е подвеждаща информация, целяща да постави Роджърс в положение, сходно с нашето. Възможно е нечовешкият страх, обзел снощи мисис Роджърс, да се дължи на факта, че тя е осъзнала душевната болест на своя мъж.

— Е, добре — предаде се Ломбард. — Мистър У.Н.Оуън е един от нас. И никакви изключения. Всички отговаряме на условията.

— Моята мисъл бе, че не можем да допуснем изключения въз основа на лични качества, положение в обществото или само по предположение. Онова, което трябва да огледаме внимателно, е възможността да освободим един или двама по силата на факти. Накратко казано, има ли сред нас хора, които не биха могли да дадат нито цианкалий на Антъни Марстън, нито голяма доза приспивателно на мисис Роджърс, нито по обективни причини са били в състояние да нанесат удара, от който е починал генерал Макартър.

Мрачното лице на Блор засия.

— Точно така, сър! — размърда се той на стола си. — Това е въпросът. Нека се спрем на него по-внимателно. Случаят с Тони Марстън е съвсем ясен. Вече се спомена, че някой отвън е пуснал в чашата му нещо, преди той да я напълни за последен път. В същото време това би могъл да стори и някой в стаята, дори за него би било по-лесно. Не мога да си спомня дали Роджърс бе по това време при нас, но всеки друг разполагаше с удобен случай. Той помълча и сетне продължи:

— Що се отнася до смъртта на мисис Роджърс, не бива да забравяме, че в близост до нея бяха съпругът й и докторът. За всеки от двамата не е било трудно да я „приспи“.

Армстронг скочи. Целият трепереше.

— Протестирам! Обвинението ви е абсолютно неоснователно. Заклевам се, че дозата, която дадох на жената, беше съвършено…

— Доктор Армстронг! — прекъсна го тихият властен глас на съдията.

Лекарят трепна и спря насред изречението. Вече леден и неумолим, гласът продължи:

— Възмущението ви е обяснимо. И въпреки това ще се съгласите, че фактите трябва да се приемат такива, каквито са. Един от вас двамата би могъл много лесно да поднесе смъртоносната доза. Нека обсъдим местоположението на останалите. Каква възможност съм имал аз, инспектор Блор или мис Брент, или мис Клейторн, или мистър Ломбард да поднесе отровата? Може ли някой от нас да бъде напълно и изцяло освободен от отговорност? — Съдията замълча за миг. — Мисля, че не.

— Изобщо не съм се доближавала до нея — възмутена възрази Вера. — Всички можете да го потвърдите.

— Ако не ме лъже паметта — подхвана отново съдията, — фактите бяха следните — моля да ме поправите, ако бъркам в нещо. Антъни Марстън и мистър Ломбард вдишаха жената и към тях се присъедини доктор Армстронг. Той помоли Роджърс да донесе бренди. Точно тогава някой попита откъде идва гласът. Всички ние отидохме в съседната стая, с изключение на мис Брент, която остана тук, при жената, загубила съзнание.

Гъста червенина заля лицето на мис Брент. Тя дори спря да плете и гневно възкликна:

— Е, това е безобразие!

— А когато се върнахме отново тук — продължаваше безмилостният равен глас на съдията, — вие, мис Брент, се бяхте надвесили над дивана.

— Спорел вас човешкото съчувствие криминално престъпление ли е?

— Аз само установявам фактите. В този момент влезе Роджърс с брендито, което е могъл необезпокояван от никого да „подправи“ при желание. Дадоха на жената да го изпие и скоро след това съпругът й и доктор Армстронг я придружиха до стаята й, където докторът й е дал приспивателно.

— Да, точно така! — тържествуващо се намеси Блор. — Ето защо съдията, мистър Ломбард, моя милост и мис Клейторн сме вън от подозрение.

Съдията Уоргрейв го погледна хладно и промърмори:

— Така ли мислите? Смятате ли, че сме изчерпали всички възможности?

Блор зяпна:

— Не ви разбирам — недоумяващо рече тон. Съдията Уоргрейв продължи:

— Мисис Роджърс лежи горе в стаята си. Приспивателното, което доктор Армстронг й е дал, започва да я унася. Спи й се. Да предположим, че някой по-тропва на вратата, влиза вътре и й предлага някакво хапче с думите: „Докторът поръча да изпиете това.“ Ще допуснете ли, че тя няма да го глътне безропотно, без да се замисли и за миг?

В стаята настъпи тишина. Блор смръщи вежди и се разшава неспокойно.

— Това не мога да го приема за нищо на света — обади се Ломбард. — Никой от нас не напусна тази стая още дълго време. Последва смъртта на Марстън и всички така се улисахме.

— Не ви ли идва наум, че някой може да се е измъкнал от своята стая по-късно? — попита съдията.

— Но тогава Роджърс вече е бил при нея — възрази Ломбард,

— Не е съвсем така — обади се Армстронг. — Той трябваше да разтреби масата и да подреди в кухнята. През това време всеки би могъл незабелязано да се качи в стаята на жена му.

— Но тогава тя сигурно вече е спяла дълбоко под въздействие на лекарството, което вие и дадохте — обади се мис Брент.

— По всяка вероятност да, но не е задължително. Един лекар трудно определя дозата, която ще подейства на непознат пациент. Има случаи, когато минава доста време, преди успокоителното да даде резултат. Всичко зависи от поносимостта на отделния човек към даден препарат.

— Забележката ви е твърде уместна, докторе. При това е във ваш интерес — подхвърли Ломбард.

Лицето на Армстронг пламна гневно. Леденият неумолим глас спря думите, които той се готвеше да изрече.

— Доникъде няма да стигнем, ако продължаваме да се обвиняваме взаимно. Трябва да се интересуваме само от фактите. Струва ми се, установихме със сигурност, че версията, която изложих, е напълно възможна. Съгласен съм, че вероятността не е много голяма, макар отново всичко да зависи от извършителя. Появата на мис Брент или мис Клейторн с подобна мисия не би предизвикала изненада у болната. Безспорно, ако в стаята влезех аз, или мистър Блор, или мистър Ломбард например, това би било в най-добрия случай необичайно, но все пак не би събудило прекалено сериозни подозрения.

— Какъв е изводът тогава? — попита Блор.

VII

Съдията поглаждаше устните си с ръка. В изражението му имаше нещо студено и безмилостно. Той поде отново, продължавайки да ръководи импровизираното следствие.

— Обсъдихме и второто убийство и установихме, че никой от нас не може да бъде изцяло и напълно освободен от подозрение. — Помълча и продължи: — Стигаме до смъртта на генерал Макартър тази сутрин. Бих помолил всеки, който смята, че има някакво алиби, да го изложи накратко. Бързам да ви съобщя, че самият аз нямам солидно алиби. Прекарах цялата сутрин на терасата, потънал в размисъл за странното положение, в което се намираме. Останах на този стол до удара на гонга, и па няколко пъти, доколкото си спомням, оставах съвсем сам, така че можех да отида до брега да убия генерала и да се върна обратно на мястото си. Давам ви дума, че не съм ставал, но при създадените обстоятелства това не е достатъчно… Нужни са доказателства.

— Цялата сутрин прекарах с мистър Ломбард и доктор Армстронг — заяви Блор. — Те ще потвърдят.

— Ходихте в къщата да търсите въже — припомни му Армстронг.

— Разбира се. Отидох и се върнах. Знаете го не по-зле от мен.

— Доста се забавихте — настоя Армстронг.

— Какво, по дяволите намеквате? — почервеня Блор.

— Казах само, че се позабавихте — повтори Армстронг.

— Нали трябваше да го потърся. Да не мислите, че съм се спънал в него още на прага.

— По време на неговото отсъствие вие бяхте заедно, тъй ли е, господа? — попита съдията Уоргрейв.

— Естествено — разгорещи се Армстронг. — Впрочем Ломбард ходи някъде за малко. Но аз не мръднах от мястото си.

— Исках да проверя възможностите за изпращане на сигнали до сушата. Търсех най-подходящото място. Отдалечих се за не повече от една-две минути.

— Така е — кимна Армстронг. — Всъщност той се забави твърде кратко, за да успее да извърши убийство.

— Някой от вас погледна ли часовника си? — попита съдията.

— Не.

— Дори не бях взел моя — рече Ломбард.

— Една-две минути звучи твърде неопределено — каза съдията с равен глас и извърна глава към вдървено изправената фигура с плетиво в скута.

— Мис Брент?

— Ние с мис Клейторн се разходихме до възвишението. Като се върнахме, поседях на слънце на терасата.

— Не си спомням да съм ви забелязал — каза съдията.

— Аз седях от източната страна на къщата. На завет.

— И останахте там до обед?

— Да.

— Мис Клейторн?

Вера беше готова с отговора:

— Сутринта бях с мис Брент, а след това продължих да се разхождам сама. После слязох към брега и разговарях с генерал Макартър.

— В колко часа беше това? — прекъсна я съдията. За пръв път Вера се поколеба.

— Не зная. Оставаше около час до обяда, струва ми се.

— След като ние говорихме е него или преди това? — попита Блор.

— Не зная. Той… ми се стори много странен — потрепера Вера.

— В какъв смисъл? — поиска да узнае съдията.

— Каза, че скоро всички ще умрем… че очаква края. Той ме уплаши.

Съдията кимна.

— После какво направихте?

— Върнах се тук. Малко преди да удари гонгът, отново излязох и тръгнах нагоре по възвишението зад къщата. През цялото време се чувствах ужасно неспокойна.

Съдията потърка брадичката си.

— Остава Роджърс. Съмнявам се, че неговите показания ще добавят нещо съществено към онова, което вече ни е известно.

Призован и изправен пред импровизирания съд, Роджърс нямаше какво особено да съобщи. Цялата сутрин бил зает със задълженията си и с приготвянето на храната. Бе сервирал коктейли на терасата предобед, след това се качил да събере нещата си и да се премести в някоя друга стая. Нито веднъж не погледнал през прозореца и не забелязал нищо, отнасящо се до смъртта на генерал Макартър. Готов бе да се закълне, че когато слагал масата за обяд, порцелановите фигурки били осем.

След показанията на Роджърс всички се смълчаха.

Съдията се изкашля.

— Сега ще чуем обобщението — прошепна Ломбард на Вера Клейторн.

— Направихме всичко възможно да изясним обстоятелствата, при които настъпи смъртта на тези трима души — поде съдията. — В някои от случаите вероятността определени хора да са замесени е твърде голяма и в същото време не можем да твърдим, че който и да е от нас е извън подозрение. Отново повтарям твърдото си убеждение, че от нас седмината един е опасен и навярно душевноболен престъпник. Нямаме улики, за да го разпознаем. Единственото, което можем да направим в момента, е да обсъдим какво ще предприемем, за да получим помощ от сушата. А в случай, че тя закъснее (което е твърде вероятно при това лошо време) какви мерки ще вземем, за да осигурим собствената си безопасност. Ще ви помоля да обмислите внимателно всичко и да споделите с мен всяко хрумнало ви предположение. Междувременно бъдете крайно предпазливи. До този момент убиецът бе улеснен от обстоятелството, че предполагаемите жертви не са и подозирали за присъствието му. От този момент нататък всеки един от нас трябва да е нащрек спрямо останалите. „Съмнението е вашето оръжие“. Не поемайте рискове и бъдете предпазливи. Това е всичко.

— Съдебното заседание се закрива — промърмори под noca си Филип Ломбард.