Джим Тайфуна

Първа глава

Къщата на прочутия финансов магнат Питър Пет, намираща се на Ривърсайд Драйв в Ню Йорк, оглавява класацията за най-грозна сграда в този тузарски квартал. Когато минавате с лимузината си край нея, или срещу десет цента се наслаждавате на чистия въздух, пътувайки на втория етаж на омнибус, тя се нахвърля върху вас и ви захапва. Зърнат ли я, архитектите стреснато отстъпват и вдигат ръце, сякаш да се защитят от връхлитащо чудовище, дори обикновеният минувач изпада в потрес. Сградата наподобява (в равни пропорции) на катедрала, на вила в предградията, на хотел и на китайска пагода. Повечето прозорци са със стъклописи, а от двете страни на верандата са се изтъпанчили глинени лъвове, които са по-противни дори от самодоволните животни, охраняващи нюйоркската обществена библиотека. Невъзможно е да не забележите къщата и вероятно заради това й качество госпожа Пет пожела да я притежава, тъй като самата тя обичаше да се набива на очи.

През тази неделна утрин човекът, на когото формално принадлежеше сградата, се луташе като заблуден призрак из разкошно обзаведените стаи. Празничното спокойствие, което цареше в къщата, очевидно не бе оказало благотворното си въздействие върху господин Пет — благото му лице беше изкривено от гняв. Ненадейно от устните му се изтръгна възклицание, несъмнено заимствано от безбожниците, играещи на стоковата борса:

— Мътните го взели!

Раздразнението му бе предизвикано от пълното осъзнаване на нерадостното му положение. Всъщност изискванията му към живота бяха повече от скромни. В момента най-съкровеното му желание бе да се усамоти и да прочете на спокойствие неделния вестник, ала по всичко изглеждаше, че не ще го осъществи. Домът му бъкаше от натрапници, които се спотайваха зад всяка врата.

Откакто преди две години се беше сдобил със съпруга, положението се влошаваше с всеки изминал ден. В достопочтената госпожа Пет се беше загнездил литературен бацил. Тя не само беше плодовита писателка — Неста Форд Пет е известна на всички любители на криминални романи — но си бе поставила амбициозната задача да създаде литературен салон. Първият участник беше нейният племенник Уили Партридж, който работеше върху създаването на експлозив, обещаващ да предизвика преврат в традиционните методи за провеждане на военни действия. С течение на времето госпожа Пет прибавяше нови образци към колекцията си, в резултат на което в момента под покрива й живееха шестима млади и никому неизвестни гении. През тази прекрасна юнска утрин шестима свръхталантливи младежи, най-вече романисти, които не бяха създали нито един роман, и все още непрописали поети, се ширеха в къщата на господин Пет, докато той, пъхнал под мишница неделния вестник, отчаяно бродеше по коридорите и подобно на гълъба, изпратен от Ной, не намираше почивка за нозете си1. В подобни моменти в душата му се прокрадваше завист към първия съпруг на госпожа Пет, с когото бе имал делови и приятелски отношения и който ненадейно се беше споминал от апоплектичен удар; тогава скръбта отстъпваше място на мерзко чувство.

Бракът със сигурност беше вгорчил живота на господин Пет, както впрочем се случва с всеки мъж, който чака петдесет години, за да направи решителната крачка. Най-неприятното бе, че съпругата му бе довела в новия си дом не само гениалните творци, а и единствения си син Огдън — четиринайсетгодишен, изключително отблъскващ хлапак. Вследствие на годините, прекарани сред обкръжението на възрастни, както и на липсата дори на елементарна дисциплина, Огдън се бе превърнал в чудовище, от което бяха вдигнали ръце пълчища частни учители. Всеки се заемаше с възпитанието му, изпълнен с оптимизъм и увереност, но не след дълго напускаше, отчаян от отвращението на хлапака към образованието. За господин Пет, който не го биваше да контактува с момчета, присъствието на Огдън Форд бе постоянен източник на раздразнение. Не му допадаше характерът на заварения му син, освен това почти беше сигурен, че малкият негодник краде от цигарите му. Гневът му се подсилваше от осъзнаването, че никога не ще успее да го залови на местопрестъплението.

Господин Пет поднови неспокойното си лутане, след като за миг спря пред дневната и се ослуша. През масивната дъбова врата дочу теноров глас, който обясняваше идеята за християнството в поезията на Шели, и побърза да отмине опасната територия. Направи няколко крачки по коридора, отново се ослуша и окуражен от тишината, понечи да влезе в следващата стая, ала акорд на невидимо пиано го накара като опарен да отдръпне ръка от дръжката. Отчаяно продължи издирването на тихо местенце и след няколко минути чрез процеса на елиминиране се озова пред помещението, което теоретично беше неговият кабинет — голяма и уютна стая, със стари книги, дълги години събирани от баща му, страстен колекционер.

Застана пред вратата и наостри уши, но до слуха му не достигна нито звук. Влезе и за миг изпита неописуемото облекчение, характерно за всеки стар ерген, който е открил тихо убежище в къща, пълна с досадни младоци. Сетне дочу глас, който сложи край на мечтите му за блажено усамотение:

— Здрасти, татенце. — Огдън Форд се беше разположил на огромното кресло в най-тъмния ъгъл на кабинета. — Влизай, татенце, не се притеснявай. И за двама ни има място.

Господин Пет остана на прага и изгледа накриво заварения си син. Ненавиждаше покровителствения тон на хлапака, а сега му бе още по-трудно да го приеме с философско примирение, тъй като натрапникът беше окупирал любимото му кресло. Дори от естетична гледна точка гледката беше неприятна. Хлапакът беше пълен, отпуснат и си личеше, че прекалява с храната. Телосложението му подсказваше, че е заклет враг на физическите упражнения, а жълтеникавата му кожа издаваше пристрастеност към захарните изделия. Въпреки че беше закусвал само преди половин час, отново дъвчеше нещо.

— Какво ядеш, момче? — попита господин Пет, чието разочарование прерасна в раздразнение.

— Бонбони.

— Вредно е по цял ден да се тъпчеш със сладкиши.

— Мама ми ги даде — заяви Огдън. Както и предполагаше, изстрелът накара противниковата батарея да замлъкне. Господин Пет гневно изсумтя, но не последва коментар. Момчето отпразнува победата си, като лапна още един бонбон, сетне промърмори:

— Май тази сутрин си станал наопаки, татенце.

— Забранявам да ми говориш по този начин!

— Така си и знаех — невъзмутимо продължи хлапакът, сякаш не го беше чул. — Никога досега не съм грешил в предположенията си. Но не ми е ясно защо си го изкарваш на мен, след като нямам никаква вина.

Питър Пет започна да души и отсече:

— Пушил си!

— Какво?!

— Цигари, ето какво.

— Не е вярно, сър.

— В пепелника има две угарки.

— Сигурно са там от вчера.

— Едната е още топла.

— Как няма да е топла, след като навън е такава горещина.

— Признай, че си я пуснал в пепелника, когато си чул крачките ми в коридора.

— Не съм, сър! Тук съм едва от няколко минути. Сигурно ме е изпреварил някои от онези младежи. Честно да ти кажа, забелязал съм, че крадат от долнопробните ти цигари. Трябва да предприемеш нещо по въпроса, татенце. Да докажеш, че не си загубеняк.

Господин Пет се почувства напълно безпомощен. За хиляден път словесния двубой печелеше хлапакът с жабешките очи, който се отнасяше към него с високомерно пренебрежение.

— Не бива в такъв хубав ден да се завираш вкъщи — промълви кисело.

— Имаш право. Хайде да се поразходим. С удоволствие ще те придружа.

— Аз… имам по-важна работа — заяви възрастният джентълмен, ужасен от кошмарната перспектива да се поразходи с Огдън.

— Както желаеш. Противник съм на мнението, че чистият въздух се отразява благотворно на организма. Какъв е смисълът да имаш дом, ако не си стоиш в него?

— Когато бях на твоята възраст, не киснех вкъщи при такова хубаво време. Винаги бях навън и… например търкалях обръч.

— Като те гледам, спортуването не ти се е отразило благотворно.

— За какво намекваш?

— Забелязвам, че си жертва на лумбагото.

— Какви ги дрънкаш! — сопна се господин Пет, който беше особено чувствителен на тази тема.

— Е, няма да споря с теб. Важното е, че…

— Не ме интересува!

— Искам да знаеш, че мама…

— Млъквай!

Огдън отново затършува из кутията с бонбони и любезно я поднесе на втория си баща:

— Заповядай, вземи си.

— Не искам.

— Постъпваш много разумно. На твоята възраст не бива да се прекалява с нищо.

— За какво говориш?

— За старостта, татенце. Вече не си в първа младост. А сега влез и затвори вратата, защото става течение.

Господин Пет вирна глава и опита достойно да се оттегли от полесражението, макар че щеше да се пръсне от яд. Питаше се как ли би постъпил друг в подобна ситуация. Най-много го вбесяваше абсурдната противоречивост на човешкия характер. Защо когато се озовеше в дома си, ставаше съвсем различен от онзи Питър Пет, който бе пълновластен господар в кантората си на Пайн Стрийт? Възможно ли е твърдо да отстоява позициите си пред своите опитни и упорити конкуренти, а да не може да се справи с нищо и никакъв хлапак, който е окупирал любимото му кресло? Понякога му се струваше, че в извънработно време волята му се парализира.

Отгоре на всичко още не беше намерил помещение, в което да се усамоти с неделния вестник. Спря и потъна в дълбок размисъл. Внезапно намръщеното му лице се проясни и той се заизкачва по стълбите. Стигна до последния етаж, мина по коридора и почука на вратата в дъното. И в тази стая не цареше тишина, но този път звуците, разнасящи се иззад вратата, не накараха господин Пет да отстъпи в панически бяг. Той дори одобрително кимна. Тракането на пишещата машина сякаш галеше слуха му и го караше да се чувства като в кантората си на Пайн Стрийт.

— Влез — обади се глас, който очевидно принадлежеше на млада жена.

Стаята, в която се озова, беше малка, но много приветлива и уютна. Колкото и да е странно предвид пола на обитателката, атмосферата и обзавеждането бяха типични за мъжки кабинет. Едната стена беше заета от библиотека, а книгите с червени, сини и кафяви подвързии като че приветливо се усмихваха на всеки, който прекрачваше прага. На другите стени висяха грижливо подбрани и аранжирани гравюри. През отворения прозорец нахлуваха слънчевите лъчи и приглушеното бръмчене на автомобилите, движещи се по булеварда. Зад бюрото до прозореца седеше млада жена и пишеше на машина, а ветрецът, духащ откъм реката, леко развяваше червеникавозлатистите й къдрици. Когато господин Пет влезе, тя се обърна и го дари с усмивка.

Ан Честър, племенница на многострадалния джентълмен, изглеждаше най-красива, когато се усмихнеше. Макар че на пръв поглед косата й привличаше вниманието, устата бе най-характерната й черта, намекваща за неподозирани възможности и склонност към безразсъдство. Когато тя беше сериозна, устата й изглеждаше така, сякаш току-що беше произнесла забавна реплика и бе доволна от своята находчивост. Усмихнеше ли се, проблясваха равни бели зъби. Ако пък устните не се разтвореха, на дясната й страна грейваше трапчинка, придаваща на младата жена изражение на дяволита немирница. Това бе уста на смела авантюристка, която с един жест разпалва напразни надежди или поради моментен каприз крои заговори срещу общоприетите условности. Волевата брадичка недвусмислено подсказваше склонност към твърдоглавие. Физиономистът би отсъдил, че Ан Честър обича да се налага и е свикнала да получава онова, което желае.

— Добро утро, чичо Питър — поздрави го тя. — Какво се е случило?

— Нищо особено. Преча ли ти, Ан?

— Ни най-малко. В момента преписвам роман на леля Неста. Бях обещала да й помогна. Искаш ли да ти прочета един откъс?

Господин Пет твърдо отказа.

— Жалко, защото четивото е много увлекателно — въздъхна младата жена, докато прелистваше страниците. — Нарича се „В тъмна доба“ и гъмжи от престъпления и какво ли още не. Не съм предполагала, че леля Неста има толкова богато въображение. Описани са детективи, похитители на деца и други тъмни личности. Може би съм под влияние на прочетеното, но ми се струва, че следиш някого. Изглеждаш като човек с важна мисия.

— Най-важната ми мисия е да открия свободна стая, където на спокойствие да прочета неделния вестник. Струва ми се, че усилията ми са обречени на неуспех. Отвън къщата изглежда толкова голяма, че да побере цял полк, ала на която и врата да почукаш, зад нея дебне поет или писател.

— Защо не отидеш в кабинета си? Нали е твой запазен периметър.

— Онзи Огдън се е настанил там.

— Жалко.

— Изтегнал се е на любимото ми кресло и пуши като комин — мрачно добави господин Пет.

— Пуши ли? Но нали беше обещал на леля Неста, че няма да докосне цигара?

— Разбира се, малкият негодник се престори на света вода ненапита, но със сигурност знам, че е пушил. Нямам представа как да го вразумя. Безсмислено е да разговарям с него, защото… защото ме гледа отвисоко — негодуващо поясни бедният джентълмен. — Изпружил се е с крака върху масата, тъпче се с бонбони и ми говори с пълна уста, като че ли съм му внук.

— Ама че невъзпитано хлапе! — възкликна Ан. Искрено съчувстваше на чичо си, с когото бяха неразделни години наред. Майка й беше починала много отдавна, а баща й — пътешественик и изследовател, който ловуваше из най-затънтените кътчета на света и почти не стъпваше в Ню Йорк — я беше оставил на грижите на Питър Пет, с когото бяха свързани най-хубавите й спомени. Безсъмнено баща й беше забележителен човек, но нямаше слабост към домашния уют и поддържаше връзка с нея главно като й изпращаше писма и подаръци. Ето защо с течение на времето бе започнала да приема като свой родител господин Пет. Зажаднялата й за нежност душа откликна на добротата му, а тъй като освен добродушен той бе в незавидно положение, обичта й беше примесена със съжаление. В достолепния джентълмен имаше нещо момчешко — беше трогателен като хлапак, заобиколен от злонамерени хора, който все се забърква в някаква неприятност и все не успява да угоди — именно това му качество я привличаше най-силно. Ан притежаваше безразсъдството, характерно за младежите на нейната възраст, които изгарят от желание да поправят всички несправедливости и да помогнат на онеправданите. Освен това беше обзета от безумни и еретични идеи за преобразяването на света, който я заобикаляше. От първия ден на съвместния им живот тя вътрешно кипеше от гняв заради терзанията, причинени на любимия й чичо от съпругата му. Ако господин Пет бе поискал и последвал съветите й, несъмнено щеше да разреши домашните си проблеми чрез терор и насилие. В момент на задълбочен размисъл в невинното й девическо съзнание бяха съзрявали планове, които биха накарали побелялата му коса да настръхне от ужас.

— Познавам доста момчета — замислено отбеляза младата жена, — но Огдън е уникален и не прилича на връстниците си. Според мен трябва да го заточите в интернат със строг режим.

— Ами, мястото му е в затвора „Синг Синг“ — поправи я чичото.

— Защо не го изпратите в някое училище?

— Неста не дава и дума да се изрече по този въпрос. Страхува се, че ще похитят любимото й синче, както се случи при последното му пребиваване в школото. Не е чудно, че оттогава й се иска непрекъснато да го държи под око.

Ан прокара пръсти по клавишите на пишещата машина и колебливо заговори:

— Понякога си мисля, че…

— Какво?

— О, нищо. Разбъбрих се, а трябва да довърша ръкописа на леля Неста.

Господин Пет остави вестника на пода и с нескрит интерес се залови да преглежда приложението с комиксите. Хлапето, което се криеше под външността му на улегнал джентълмен, винаги го караше да започне четенето на неделния вестник по този начин. Макар че вече беше с посребрели коси, още имаше слабост към гротескното в изкуството и в живота. Никой не подозираше какво удоволствие бе изпитал, когато една сутрин Реймънд Грийн — писател и протеже на Неста Пет — се беше спънал в металния прът, прикрепващ пътеката към стълбището, и се бе изтъркалял надолу чак до следващия етаж.

Откъм коридора се дочу приглушено тупкане. Ан престана да пише, ослуша се и отбеляза:

— Джери Мичъл налага боксовата круша.

— Моля? — слисано я изгледа чичо й.

— Казах, че Джери Мичъл е във физкултурния салон.

— Да, по всичко изглежда, че е там.

Младата жена замислено се загледа през прозореца, сетне се обърна:

— Чичо Питър!

Господин Пет с мъка откъсна очи от комикса и разсеяно промърмори:

— Какво има?

— Джери Мичъл споменавал ли ти е за негов приятел, който имал болница за кучета в Лонг Айлънд? Името му е… ах, как ми изскочи от ума… Смидърс… Смедърс или нещо от този род. Клиентите, предимно възрастни дами, но и всякакви хора, завеждат при него болните си кучета. Джери твърди, че приятелят му имал чудотворен лек и изкарвал купища пари.

— Пари ли? — Щом чу вълшебната дума, запаленият по комиксите хлапак Пет мигом се превърна във финансовия магнат със същото име. — Като се замислиш, идеята си я бива. Напоследък е модно да притежаваш куче. Сигурен съм, че ефикасното лекарство ще се котира добре на пазара…

— Само че цярът на господин Смедърс не може да се продава в аптеките — прекъсна го Ан. — Въздейства само на домашни любимци, които страдат от преяждане и обездвижване.

— Че кое ли домашно куче няма този проблем? Заслужава си да направя делово предложение на този човек. Ще взема адреса му от Мичъл…

— Почакай, чичо. Страхувам се, че е невъзможно да патентоваш чудодейния лек, защото не съществува. Когато при господин Смедърс доведат затлъстяло и болнаво куче, той го подлага на строга диета и го принуждава да тича по няколко часа дневно. След около седмица животното вече е в отлична форма.

— О! — разочаровано промълви господин Пет.

Ан леко докосна клавишите и продължи:

— Досетих се за господин Смедърс, защото заговорихме за Огдън. Хрумна ми, че това лечение е много подходящо за нашето приятелче.

Очите на чичо й дяволито проблеснаха.

— Жалко, че не може да прекара седмица-две в кучешката лечебница.

Младата жена забарабани с пръсти върху бюрото и замислено изрече:

— Ще му се отрази благотворно, нали?

Възцари се тишина, нарушавана само от тракането на пишещата машина. Господин Пет приключи с комиксите и се задълбочи в спортните рубрики, тъй като беше страстен почитател на бейзбола. Служебните му задължения не му позволяваха да отделя достатъчно време за посещение на бейзболни мачове, ала той внимателно следеше в пресата отзивите за срещите от националния шампионат и се възхищаваше от уменията на Макгроу, сравнявайки го с Наполеон, което безсъмнено щеше да поласкае спортиста, ако го знаеше.

— Чичо Питър — подхвана Ан, като отново се обърна.

— Казвай.

— Какво странно съвпадение, че точно сега заговори за опасността Огдън да бъде отвлечен. В романа, който в момента преписвам, се разказва за дете с ангелска външност и доброта — навярно негов прототип е самият Огдън — което похищават и скриват на тайно място. Не мога да повярвам, че на жена като леля Неста е хрумнала подобна история.

— Истината е, че тя непрекъснато си въобразява какви ли не страхотии. Сподели с мен, че до неотдавна поне половината похитители на деца от Америка са преследвали Огдън. Изпратила го да учи в Англия, или по-точно, съпругът й го изпратил — по това време вече са били разделени. Доколкото разбрах, похитителите последвали Огдън и обсадили училището.

— Жалко, че сега няма кандидати, които да го отвлекат и да го държат под ключ, докато не пречупят отвратителния му характер.

— Едва ли ще извадим такъв късмет — със съжаление отбеляза господин Пет.

Ан изпитателно го изгледа, но той отново беше забол нос във вестника. Младата жена едва чуто въздъхна и се залови за работа, като промърмори:

— Преписването на творенията на леля Неста ме покварява. Хрумват ми безумни идеи.

Чичо й остави изявлението й без коментар. Вниманието му беше изцяло погълнато от някаква медицинска статия — характерно за него беше, че не пропускаше нито ред от неделния вестник и търпеливо го изчиташе от първата до последната страница. Пишещата машина отново затрака.

— Мили Боже!

Ан рязко се извърна и разтревожено изгледа възрастния джентълмен, който като хипнотизиран се взираше във вестника:

— Какво има, чичо?

На страницата, която бе приковала вниманието на господин Пет, беше поместена голяма фотография на младеж във вечерно облекло, преследващ млада и елегантно облечена дама върху ресторантска маса. По всичко изглеждаше, че двамата се забавляват прекрасно. Написаното с огромни букви заглавие на статията гласеше: „«Разюздания Джим» отново се изявява. Най-новите приключения на младия господин Крокър в Ню Йорк и Лондон“. Ала господин Пет не се взираше нито в заглавието, нито във фотографията на младите хора, а в малката снимка, поместена в каренце по средата на статията. На нея бе заснета жена на около четирийсет, притежаваща страховита красота, а отдолу беше напечатано: „Госпожа Неста Форд Пет — видна общественичка и прочута авторка на криминални романи“.

Ан стана, надникна през рамото му и се намръщи, като прочете заглавието. Сетне погледът й попадна на малката фотография и тя изненадано възкликна:

— Божичко! Защо са отпечатали снимката на леля Неста?

Господин Пет тежко въздъхна и мрачно промърмори:

— Научили са, че тя е негова леля. Предчувствах, че ще се случи. Не знам как ще реагира тя, като види снимката си.

— Не й позволявай да я види и всичко ще бъде наред.

— Уви, прекалено късно е. Навярно вече е прочела вестника.

Ан набързо прегледа текста и сухо отбеляза:

— Отпечатали са почти същата статия като преди. Не проумявам защо „Кроникъл“ проявява толкова жив интерес към Джими Крокър.

— Е, нали беше журналист и работеше за „Кроникъл“.

Ан се изчерви и се тросна:

— Известно ми е!

Резкият й тон привлече вниманието на господин Пет, който побърза да каже:

— Разбира се, разбира се… Все забравям, че…

Настъпи неловко мълчание. Възрастният господин смутено се изкашля. С Ан се бяха споразумели да не обсъждат връзката на младия Джими Крокър с „Ню Йорк Кроникъл“.

— Не подозирах, че той е твой племенник, чичо Питър — най-сетне се обади тя.

— Не ми е кръвен роднина — побърза да се оправдае господин Пет. — Сестрата на Неста, Юджиния, е омъжена за баща му.

— Излиза, че с него сме братовчеди.

— По-скоро далечни сродници.

— Бих искала да сме още по-далечни!

В коридора се разнесоха забързани стъпки, вратата се отвори и в стаята влезе самата прочута романистка, пъхнала под мишница неделния вестник. Размаха го пред очите на съпруга си, който бе олицетворение на състраданието.

— И аз я видях, скъпа — примирително промълви той и предпазливо отстъпи крачка назад. — С Ан тъкмо я обсъждахме.

Госпожа Пет не беше излязла добре на фотографията. В действително беше много по-красива и по-страховита. Беше висока и стройна, с властен поглед и изглеждаше не на място сред спокойната атмосфера, която цареше в стаята. Неста Пет беше от онези представителки на нежния пол, които свенливите и неуверени мъже задължително взимат за съпруги, защото се чувстват безпомощни като рибари в мъничка лодка, попаднала във водовъртеж.

— Какво мислиш да предприемеш? — попита тя и се тръсна на стола, който мъжът й току-що беше освободил.

Въпросът й го свари неподготвен. И през ум не му беше минавало да предприеме каквото и да било. Природата го бе създала така, че в извънработно време той беше олицетворение на пасивността — попаднеше ли сред океан от неприятности, обичайната му тактика бе с опечалена физиономия да се носи по повърхността, вместо да поеме нещата в свои ръце. Нямаше навик да събира камъчетата, запратени към него от капризната съдба, и да отвръща на удара с удар.

И сега, както му беше обичай, само почеса брадичката си и не отрони нито дума. Съпругата му очаквателно го изгледа, ала той упорито продължаваше да мълчи.

— Ако Юджиния имаше поне малко ум в главата, щеше да предвиди какво ще се случи, когато отведе хлапака от Ню Йорк, където той направи сума поразии, и му позволи да живее като Крез в Лондон, без да се захване за някаква работа. Всъщност защо ли се учудвам — ако имаше капчица ум, тя нямаше да се омъжи за онзи никаквец Крокър.

Госпожа Пет замълча и се замисли, в очите й проблеснаха гневни пламъчета. Припомни си сцената, разиграла се преди три години, когато сестра й бе обявила, че възнамерява да се омъжи за никому неизвестния актьор Бингли Крокър, който отгоре на всичко не беше и в първа младост. Госпожа Пет никога не бе виждала бъдещия си зет, но така яростно се възпротиви срещу този брачен съюз, че от този ден нататък сестра й не й проговори. Юджиния мразеше да я критикуват. Притежаваше чепатия характер на госпожа Пет, дори и по външност сестрите си приличаха като две капки вода.

Неста Пет решително тръсна глава, за да прогони спомените. Било каквото било. Миналото беше без значение, настоящето изискваше решителни и непопулярни мерки.

— Дори на празноглавата ми сестра би трябвало да е ясно, че младеж на двайсет и една трябва да има постоянна работа.

В този момент съпругът й излезе от летаргията си. Беше яростен защитник на принципа, че всеки е длъжен да се труди, и думите на госпожа Пет бяха като музика за ушите му.

— Имаш право — кимна доволно. — Младежите не бива да лентяйстват.

— Погледни какво се случи с младия Крокър, откакто заживя в Лондон: подвизите му го увенчаха с печална слава. Научих, че след като бил сгоден за една девойка, отказал да се ожени за нея, после се сбил на политически митинг… да не говорим за подвизите му в Монте Карло. Сигурна съм, че ще умре от преливане. Според мен Юджиния не е с всичкия си. Изглежда, че няма никакъв авторитет пред собствения си син.

Господин Пет изстена в знак на съчувствие.

— А сега проклетите вестникари са научили, че съм негова леля, и бас държа, че към всяка статия за него ще поместват и моя фотография.

Тя замълча, задушавана от справедлив гняв.

Господин Пет, който гледаше сериозно на длъжността си на пригласящ по време на монолозите на благоверната си, усети, че от него се очаква смислена реплика.

— Изключително неприятна ситуация, нали? — побърза да се прояви.

Съпругата му се нахвърли върху него като разярена тигрица:

— Какви ги дрънкаш! Безполезно е да обсъждаме този въпрос!

— Така си е — заяви той, като благоразумно се въздържа да изтъкне, че търпеливо беше изслушал безкрайния й монолог.

— Трябва да предприемеш нещо! — сряза го Неста Пет.

Ан не хранеше особено топли чувства към леля си и не можеше да я понася, когато издевателстваше над бедния господин Пет. В Характера на прочутата писателка имаше нещо, което събуждаше най-лошото в иначе откритата и доверчива девойка — високомерието й. Сега тя не издържа и се намеси в разговора.

— Какво ли може да направи чичо Питър? — с леден глас попита Ан.

— Да накара младежа да се върне в Америка и да се хване на работа. Това е единственият изход.

— Мислиш ли, че идеята е осъществима?

— Естествено.

— Да речем, че Джими Крокър приеме да прекоси океана и отново да заживее тук, но какво ще работи? Едва ли отново ще го назначат в „Кроникъл“, след като не е писал години наред и е станал за смях пред куцо и сакато. Доколкото ми е известно, разбира само от тази работа.

— Скъпа моя, не създавай трудности.

— Не ги създавам, просто съм обективна.

Господин Пет почувства, че е време да се намеси. Непрекъснато беше на тръни в очакване да избухне поредният скандал между двете дами. Ан беше темпераментна като всички червенокоси. Действаше импулсивно, никому не цепеше басма и подобно на баща си с прекалена готовност влизаше в сражение. Но колкото и да бе свадлива, бързо се разкайваше заради грубостта си — още нещо, присъщо на червенокосите. Предложението й да препише на машина последното творение на прочутата писателка беше като маслинено клонче, поднесено на лелята след скандал, подобен на този, който всеки момент щеше да се развихри. На Питър Пет не му се искаше примирието да бъде нарушено малко след като е влязло в сила.

— Защо да не назнача момчето в моята фирма? — подхвърли той.

Назначаването на младежи във фирмата беше любимото му занимание, доставящо му неописуемо удоволствие. В момента под покрива му живееха шестима гениални младежи, които се тъпчеха до насита за сметка на джоба му и които веднага би наел да адресират служебната кореспонденция. Най-вече имаше зъб на племенника на съпругата си, когото смяташе за най-голям търтей. Упорито отказваше да повярва в съществуването на експлозив, който да предизвика революция в традиционните методи за провеждане на бойни действия. Неоспорим и всеизвестен факт бе, че покойният баща на Уили се славеше като изобретател, ала Питър Пет не мислеше, че младежът е наследил гениалността на покойника. Проявяваше оправдан скептицизъм към експериментите с експлозива и беше убеден, че единственото настоящо и бъдещо изобретение на Уили се състои в измислянето на хитри планове за сладък живот на гърба на някой състоятелен човек.

— Точно това имах наум — засия госпожа Пет, възхитена от щедрия му жест. — Взе ми думите от устата, скъпи.

— Предлагам незабавно да го уведомиш за предложението ми — заяви той, поласкан от комплимента на Нейно величество.

— Няма смисъл да изпращам писмо. Юджиния не ще му обърне внимание. Освен това е невъзможно да изложа в писмена форма всичко, което искам да кажа. Най-добре е да замина за Англия и откровено да поговоря със скъпата ми сестричка. Ще изтъкна колко благотворно ще се отрази на момчето да работи в твоята фирма и да живее тук…

Ан стреснато я погледна:

— Само не казвай, че ще обитава този дом.

— Разбира се, че ще живее у нас. Няма смисъл да го доведа чак от Англия и да го оставя да си разиграва коня.

Господин Пет смутено се изкашля и плахо възрази:

— Присъствието му едва ли ще бъде приятно на Ан.

— И таз хубава! Че защо да й е неприятно?

Младата жена тръгна към вратата, но преди да излезе, промълви:

— Благодаря за съобразителността, чичо Питър. Много си мил, но не променяй решението си заради мен. Освен това съм сигурна, че не ще го убедите да се върне. Ако се съди по снимката във вестника, лондонската атмосфера му се отразява благотворно. Можеш да призовеш от степите типове като Джими Крокър, но се пита дали ще се отзоват на призива. — Тя излезе и затръшна вратата.

Госпожа Пет изумено се втренчи в затворената врата, сетне извърна поглед към съпруга си:

— Какво бърбореше преди малко, Питър? Защо на Ан да й е неприятно да живее под един покрив с младия Крокър?

Съпругът й се поколеба, но знаеше, че обяснението е неизбежно.

— Работата е там, че… Слушай, обещай ми да не споменаваш пред нея, че съм ти разказал за случилото се. Бедничката, много е чувствителна на тази тема. Инцидентът се случи преди ние с теб да се оженим. Както се досещаш, по онова време Ан беше почти дете. Знаеш колко наивни и сантиментални са ученичките. Грешката беше моя. Трябваше да…

— За Бога, Питър, престани да увърташ. Какво се опитваш да ми кажеш?

— Беше почти дете…

Неста Пет стана и застрашително се извиси над него. Лицето й беше изкривено от зловещо предчувствие:

— Питър, говори направо. Не ме жали, мъжествено ще понеса всичко.

— Ан беше написала няколко поеми, които бяха публикувани с моята финансова подкрепа.

Госпожа Пет тежко се отпусна на стола и промърмори:

— О! — Трудно бе да се прецени дали възклицанието й изразява облекчение или разочарование. — Това било, значи. Защо си придаваше толкова тайнственост?

— Вината беше моя — продължи съпругът й, сякаш не беше чул въпроса й. — Трябваше да се досетя какви ще бъдат последствията. Ала тогава си мислех какво удоволствие ще достави на малката да види стиховете си отпечатани и да подари на приятелките си от стихосбирката. Така и направи — добави той печално, — за което ще съжалява цял живот. Спомням си как веднъж щеше да откъсне главата на младеж, който бе решил да я спечели, рецитирайки поемите от стихосбирката, подарена от Ана на сестра му.

— Мили Боже, все още не проумявам каква е връзката между стихотворенията на племенницата ти и младия Крокър!

— Имай малко търпение, скоро ще разбереш. В повечето вестници стихосбирката беше спомената само в информацията за новоизлезли книги, публикувани бяха и няколко кратки рецензии, на които никой не обърна внимание. Единствено от „Кроникъл“ обявиха стихосбирката за събитие и обещаха да публикуват обширна статия в неделния брой — по онова време Ан не беше толкова затворена и беше позната на онези, които се интересуваха от живота на хората от висшето общество. От „Кроникъл“ изпратиха младия Крокър да я интервюира и той я разпитвал надълго и нашироко за художествените й похвати, за темите, които я вдъхновяват, и за какво ли още не. Дори не подозирахме, че са ни скроили номер. Още същата вечер поръчах да ми изпратят сто екземпляра от неделния вестник със статията за Ан. Обаче се оказа, че интервюто е било пълен фарс. — Споменът накара господин Пет да се изчерви. — Младият негодник вземаше на подбив Ан и откровенията й за вдъхновяващите я теми, цитираше и откъси от стихотворенията й, като безмилостно им се надсмиваше и ги подлагаше на унищожителна критика. Мислех, че тя никога не ще превъзмогне огорчението и обидата. Слава Богу, случилото се вече не я терзае — все пак отдавна е минала ученическата възраст — но бас държа, че няма да изпадне във възторг от присъствието на младия Крокър в прекрасния ни пренаселен дом.

— Не бях чувала по-нелепо предположение! — възкликна госпожа Пет. — Не възнамерявам да променям плановете си заради глупав инцидент, който се е случил преди години. Параходът ни тръгва в сряда.

— Както искаш, скъпа — примирено въздъхна съпругът й. — Между другото, само двамата с теб ли заминаваме?

— Разбира се, че и той ще ни придружи.

С огромно усилие господин Пет се овладя да не направи кисела гримаса. Най-лошото му предчувствие се бе оправдало.

— И през ум не ми минава да го оставя тук след онова, което се случи, когато бедният, скъп Елмър го изпрати да учи в Англия.

По време на първия й брак двамата с покойния господин Форд се караха като куче и котка или живееха разделени, но след смъртта му го беше канонизирала в „бедния, скъп Елмър“.

— Освен това презокеанското пътуване ще се отрази добре на милото ми момче — с пълна пара продължи тя. — Напоследък е доста посърнало.

— В такъв случай държа и Ан да ни придружи.

— Защо?

— Ами… защото умее… — Той замълча, отчаяно търсейки довод, с който да не я засегне. Идваше му да изтърси: „Защото умее да му стяга юздите“, но знаеше, че е неразумно. Накрая промърмори: — Ще се грижи за него по време на пътуването. Доколкото те познавам, веднага ще те хване морската болест и ще бъдеш безполезна за момчето.

— Успя да ме убедиш. Добре, покани Ан. Господи, като заговорихме за нея и за онази статия във вестника, съвсем ми излезе от ума най-важното, което исках да ти кажа. Лорд Уизбийч й е предложил да се омъжи за него.

Господин Пет се почувства засегнат, тъй като по принцип младата жена споделяше тайните си с него.

— Но защо не ми го е казала? — промърмори.

— И на мен не е съобщила. Знам го от лорд Уизбийч. Обещала му да обмисли предложението му и след няколко дни да му отговори. Междувременно той ме посети, за да се увери, че го одобрявам. Очарователно, нали?

— Значи още не му е дала отговор, така ли? — намръщи се господин Пет.

— Не е.

— Дано да му откаже.

— Не изглупявай, Питър. Лордът е отлична партия.

Той нервно запристъпва от крак на крак:

— Не ми допада. Струва ми се голям мазник.

— Ако намекваш, че има изискани маниери, напълно те подкрепям. Ще направя всичко възможно да убедя Ан да приеме предложението.

— Съветвам те да действаш по-предпазливо — заяви господин Пет с неприсъща за него решителност. — Знаеш как реагира, ако я насилиш да направи каквото и да било. Заинатява се като магаре на мост. Баща й е същият чешит. В детството ни двамата с него…

— Не ставай смешен, Питър, и през ум не ми минава да… насилвам скъпата ти племенница.

— Не знаем нищо за този неин кандидат — упорстваше господин Пет. — Допреди две седмици дори не подозирахме за съществуването му…

— Не е ли благородническата му титла достатъчна препоръка?

Питър Пет предпочете да замълчи, макар да изпитваше известни съмнения. Въпросният лорд Уизбийч беше учтив и представителен млад мъж, който преди около две седмици беше посетил кантората на господин Пет, за да поиска съвета му относно инвестирането на известна сума. Връчи му препоръчително писмо от бащата на Ан, с когото се бяха запознали в Канада — в момента Хамънд Честър, прочутият изтребител на едър дивеч, се бе отдал на сравнително безопасния риболов и изтребваше канадските костури. Ако господин Пет се подчинеше на интуицията си, познанството му с лорда щеше да приключи след деловия разговор, защото младият човек не му се понрави. Ала за да спази условностите на прословутото американско гостоприемство, се бе почувствал задължен да покани Уизбийч в дома си, макар и с нежелание, което сега се оказваше напълно оправдано.

— Ан трябва да се омъжи — заяви съпругата му. — Напоследък е станала много своенравна, пък и е свикнала да не й противоречат. Всъщност дали ще се омъжи или не, си е нейна работа и по никакъв начин не можем да й повлияем. — Тя се изправи и добави: — Дано да прояви здрав разум.

Сетне величествено излезе, оставяйки съпруга си в още по-мрачно настроение. Изтръпваше при мисълта, че скъпата му Ан може да се омъжи за лорд Уизбийч, на когото, дори да се окажеше идеален съпруг, господин Пет пак щеше да има зъб, задето го разделяше с любимата му племенница.

Междувременно Ан бе тръгнала по коридора към физкултурния салон, помещаващ се в голямата зала, която навремето беше служила за студио на предишния собственик на къщата. Глухото тупкане от ударите по боксовата круша бе секнало, ала се чуваха гласове, което й подсказа, че Джери Мичъл, личният инструктор на господин Пет, още е в залата. Питаше се с кого ли разговаря Джери, но щом отвори вратата, любопитството й беше задоволено. Огдън се облягаше на стената и наблюдаваше боксьора с тъпо безразличие, което напоследък късаше нервите на Ан.

— Честен кръст — тъкмо казваше противният хлапак. — Със собствените си уши чух как Бигс й предложи да я поразходи с автомобила.

— Обзалагам се, че му е отказала.

— Губиш, мой човек. Защо да му откаже? Бигс е истински красавец.

— За какво разговаряте, Огдън? — попита Ан.

— Тъкмо му разправях, че Бигс покани Селестин да я повози с колата.

— Ще му счупя канчето! — процеди вбесеният Джери.

Хлапакът подигравателно се изсмя и заяви:

— Как ли пък не! Мама ще те изрита, ако дори с пръст го докоснеш. Няма да търпи в къщата си човек, дето пребива шофьора й.

Джери Мичъл се обърна към Ан, сякаш я молеше за помощ. Откровенията на Огдън и особено хвалебствията му относно красотата на Бигс, бяха като ножове, забиващи се в сърцето му. Наясно бе, че в състезанието за спечелване на Селестин, камериерката на госпожа Пет, огромна пречка беше външността му, която сам преценяваше като невзрачна. И по рождение не беше красив като Адонис, ала през годините на блестящата му кариера на боксовия ринг физиономията му многократно бе прекроявана от юмруците на стотиците му съперници, поради което за съблазняването на особа от нежния пол трябваше да разчита само на моралните си качества и на изисканите си маниери. Принадлежеше към старата школа боксьори, чиято външност недвусмислено подсказва какъв спорт упражняват. В сравнение с по-младите си колеги — красавци и любимци на жените — той изглеждаше като човек от отминала епоха. Беше набит, с кръгла глава, малки очи и с издадена долна челюст, а носът му бе толкова сплескан от безмилостните удари, че едва се различаваше. Ниското му чело служеше като буферна зона между косата и веждите му, нямаше как да прикрие клепналите си уши — отличителен знак за всички боксьори. Ала независимо от външността си Джери беше много почтен и примерен гражданин, поради което веднага беше допаднал на Ан. Той пък буквално я обожаваше и бе готов и в огъня да стъпи заради нея. Откакто беше установил, че тя няма нищо против да изслушва сърцераздирателните му изповеди относно любовните му мъки и да му съчувства, се беше превърнал в неин покорен роб. И този път младата жена побърза да му се притече на помощ.

— Изчезвай, Огдън — обърна се към хлапака с присъщата си откровеност.

Огдън се опита да й отправи предизвикателен поглед, но след секунда сведе очи. Напразно си беше блъскал главата над въпроса, защо се страхува от нея, ала неоспорим факт бе, че от всичките си роднини и познати уважаваше само нея. Погледът й не пропускаше нищо, а спокойствието й и надменността й го усмиряваха.

— Защо? — промърмори той. — Нямаш право да ми заповядваш, не съм ти подчинен.

— Побързай, Огдън.

— Какво си въобразяваш? Да не мислиш, че можеш да ме командваш…

— И тихо затвори вратата след себе си — прекъсна го младата жена. Когато хлапакът с неудоволствие се подчини, тя се обърна към Джери: — Досаждаше ли ти?

Бившият боксьор избърса с длан потта от челото си.

— Да знаете, че ако хлапето не престане да ми пречи, докато тренирам, ще го… Чухте ли го какво дрънкаше за Маги, госпожице Ан?

Всъщност Селестин се казваше Маги О’Тул, ала госпожа Пет упорито отказваше да се обръща към камериерката си с това плебейско име.

— За Бога, Джери, защо му обръщаш внимание? Ясно е като бял ден, че досадникът лъже. Няма друга работа освен да търси лесна жертва, която да тормози — сигурна съм, че му доставя неописуемо удоволствие. На Маги и през ум не би й минало да приеме поканата на Бигс.

Джери с облекчение въздъхна и обяви:

— Не е зле човек да ви има на своя страна, госпожице Ан.

Младата жена отиде до вратата и я отвори. Огледа коридора, за да се убеди, че не ги подслушват, сетне отново се настани на мястото си и подхвана:

— Искам да обсъдя с теб една моя идея. Питам се дали ще се съгласиш да ми помогнеш.

— Само кажете, госпожице.

— Налага се да предприемем нещо относно Огдън. Отново е разгневил чичо Питър, макар да го предупредих, че ако още веднъж го стори, ще му се случи нещо ужасно… Сигурно не е взел предупреждението насериозно. Джери, що за човек е приятелят ти Смедърс?

— Да не би да питате за Смидърс?

— Смидърс, Смедърс, не е толкова важно. Става дума за онзи кучешки лечител. Имаш ли му доверие?

— Бих му дал и последния си долар. Познаваме се от ей такива дечковци.

— Не те питам дали е почтен. Намислила съм да изпратя Огдън на лечение при него и се интересувам дали мога да разчитам на помощта му.

— Брей! Да му се не види! — възкликна той след секунда озадачено мълчание и с възхищение се втренчи в своята богиня. Убеден бе, че в умствено отношение госпожица Ан превъзхожда ближните си, но този път идеята й беше гениална. Толкова гениална, че направо го сащиса и временно го лиши от дар-слово. Като се окопити, предпазливо попита: — Нима планирате да го отвлечете?

— Позна, драги мой. Всъщност ти ще го похитиш, стига да се съгласиш да ми съдействаш.

— Значи искате да го изпратите в кучешката болница на Бъд Смидърс.

— Точно така, искам да го изпратя на лечение. Допадат ми методите на твоя приятел. Мисля, че престоят при Бъд ще му се отрази добре.

— Ако питате мен, приятелят ми ще поочовечи проклетия хлапак. Ама не е ли много опасно? Отвличането на деца се смята за сериозно престъпление и ако се издъня, ще загазя.

— Това не е отвличане.

— Може и да не е, обаче на такова ми прилича.

— Не бой се, приятелю. Дори случайно да се провалим, леля Неста няма да повдигне обвинение срещу нас — та нали ще стане за смях, ако се разчуе, че сме изпратили Огдън във ветеринарна болница. Харесва й името й да се споменава в пресата, но похищаването на синчето й ще бъде антиреклама. Признавам, че поемаме известен риск. В случай на неуспех ще загубиш работата си, а мен ще осъдят на доживотно заточение при баба ми. Не си имал щастието да се запознаеш с нея, нали? На този свят се страхувам единствено от нея. Живее на километри разстояние от всякакво населено място и държи всяка сутрин точно в седем и половина членовете на семейството да присъстват на молитвата. Ако се съгласиш да ми помогнеш, готова съм да рискувам заточение в името на толкова благородна кауза. Знам, че и ти обичаш чичо Питър, а малкият негодник така му лази по нервите, че рано или късно ще го доведе до лудост. Нали няма да ми откажеш, приятелю?

Джери се изправи и й подаде мазолестата си длан:

— Кога започваме?

Тя сърдечно стисна ръката му и възкликна:

— Благодаря ти, Джери. Истинско бижу си! Завиждам на Маги. А сега към същността на въпроса: невъзможно е да предприемем каквото и да било до завръщането им от Англия, защото леля положително ще отпътува заедно с любимото си синче.

— Кой ще заминава за Англия?

— Чичо Питър и леля Неста възнамеряват да прекосят океана и да убедят един младеж на име Крокър да се завърне в родината.

— Крокър ли? Джими Крокър! Разюздания Джими!

— Същият. Нима го познаваш?

— Срещнахме се един-два пъти, докато работеше в „Кроникъл“. По всичко личи, че добре се забавлява в добрия стар Лондон. Видяхте ли снимката в днешния вестник?

— Да. Точно заради тази фотография леля Неста иска да го върне в Америка. Мисля, че намерението й е обречено на неуспех. Няма причини той да се подчини.

— За последен път го видях преди няколко години, когато тренирах Еди Флин за мача с Порки Джоунс. Срещнахме се в спортната зала и забелязах, че Джими е пиян до козирката — замислено каза Джери.

— Доколкото разбрах, напоследък изобщо не е изтрезнявал.

— Заведе ме на вечеря в някакво баровско заведение, където всички освен мен бяха във вечерно облекло. Почувствах се като мръсен парцал върху току-що измита палуба. Разбрах, че Джими Крокър е постоянен посетител на заведението, ама от написаното във вестника става ясно, че е постоянен клиент и на повечето лондонски ресторанти. Така става с всички младежи, когато не работят и им позволяват да живеят нашироко.

— Точно затова искам да предприема акция за спасяване на Огдън. Ако и в бъдеще я кара както досега, ще се превърне във втори Джими Крокър.

— Позволете ми да не се съглася — Джими е десет класи над противното хлапе.

— От един дол дренки са.

— Ама вие май му имате зъб на Джим — учудено констатира Джери. — Каква е причината?

Ан прехапа устни, сетне промърмори:

— Не го одобрявам по принцип. Хора като него не ми допадат… Радвам се, че се споразумяхме, Джери. Знаех си, че мога да разчитам на теб. Но не мисли, че ще рискуваш залудо. Чичо Питър ще те възнагради за услугата. Парите ще ти стигнат да създадеш възстановителния център, за който все говориш. После ще се ожениш за Маги и ще живеете щастливо до края на дните си.

— Уха! И шефът ли участва в заговора?

— Още не, но ще побързам да го уведомя. Тихо, някой идва.

Господин Пет колебливо пристъпи в залата. Все още изглеждаше разтревожен.

— Добро утро, Мичъл. Ан, радвам се, че те открих. Леля ти е решила да заминем за Англия. Искам да ни придружиш.

— За какво съм ти? Едва ли очакваш да ти помагам при преговорите с Джими Крокър.

— Не, не. Държа да ни правиш компания по време на пътуването и да държиш настрана Огдън. Само ти умееш да се справяш с него. Не знам как го правиш, но в твое присъствие той коренно се променя, става нов човек.

Ан крадешком погледна към Джери, който окуражаващо й се усмихна. Очевидно очакваше от нея да изпълни обещанието си и да посвети чичото в гениалния си план.

— Имаш ли нещо против за минутка да ни оставиш насаме, Джери? — Тя подкупващо му се усмихна. — Трябва да споделя нещо с чичо Питър.

— Разбира се, разбира се. Веднага изчезвам.

Щом вратата се затвори, Ан се обърна към възрастния джентълмен:

— Искаш ли Огдън коренно да се промени?

— Де да можеше! — въздъхна той.

— Напоследък ти създава големи ядове, нали? — съчувствено промълви младата жена.

— Така си е. — Последва нова въздишка.

— В такъв случай ще осъществя плана си — делово заяви тя. — Страхувам се да не се възпротивиш. Но щом одобряваш намеренията ми, ще действам.

Господин Пет се сепна и се втренчи в нея. Тонът й и изражението й го накараха да изтръпне. Очите й войнствено проблеснаха, а под лъчите на слънцето червеникавата й коса — сигурен признак за неуравновесен характер — изглеждаше като пламтящ ореол. Въздухът натежа от предчувствието за приближаваща се буря.

Господин Пет, който почти винаги беше в състояние на душевен смут, усещаше опасността с всеки свой нерв. Докато се взираше в Ан, неусетно се върна в детството си и сякаш се превърна в момче, подстрекавано към безразсъдни щуротии от своя кумир Хамънд Честър. В детството на всеки от нас съществува една забележителна личност — някой млад Наполеон с желязна воля, чиито желания са закон и подчинявайки се на тях, нашето благоразумие подвива опашка и ни изоставя.

За господин Пет бащата на Ан бе този Наполеон. Беше упражнявал власт над него във възраст, когато съзнанието е като мека глина в ръцете на умел скулптор. Вярно е, че макар времето да замъглява спомените от детството, навиците от този период завинаги са се запечатали в подсъзнанието ни и всяка емоционална криза ги изтласква на повърхността, както хвърленият експлозив изтласква рибите, притаили се на дъното. Сега Питър Пет сякаш отново бе лице в лице с младия Хамънд Честър и беше неудържимо тласкан към участие в деяние, което изобщо не одобряваше, но при все това му бе съдено да осъществи. Наблюдаваше Ан както пленник наблюдава бомба с включен часовников механизъм, очаквайки експлозията и осъзнавайки своята безпомощност. Тя беше дъщеря на Хамънд Честър и говореше досущ като него. Беше достойна заместничка на баща си и положително подготвяше някакъв безумен и опасен план.

— Вече разговарях с Джери — започна младата жена. — Ще ми помогне да отведем Огдън при онзи човек, който лекува кучета. Нашето момче ще остане там, докато настъпи промяна във физическото му състояние и в поведението му. Идеята си я бива, нали?

Господин Пет пребледня. Действителността беше много по-страшна от най-смелите му предположения.

— Ама… Ан… — едва успя да изрече с глас, напомнящ на приглушено блеене. Цялото му същество беше парализирано от смразяващ ужас. Предложението й прехвърляше границата на страховете му. Потресаващо бе, че макар да не одобряваше безумния й, противозаконен план, в края на краищата щеше да го подкрепи, а още по-шокиращо беше чувството за одобрение, загнездило се дълбоко в съзнанието му и не смеещо да излезе на повърхността.

— Разбира се, Джери е готов да ни помогне съвсем безвъзмездно — продължи младата жена, — но му обещах да го възнаградиш за труда. По-късно ще се споразумеете за размера на сумата.

— Ама… Ан! Ан! Представи си, че леля ти узнае кои са похитителите.

— Ще вдигне грандиозен скандал — преспокойно заяви Ан. — Ще се наложи да отстояваш позициите си — прекрасна възможност да докажеш кой е господарят в този дом. Проявяваш прекалено търпение. Мисля, че друг на твое място не би издържал. В едно от писмата си татко споделя, че като си бил малък, те е наричал Пит Търпеливкото.

Господин Пет потръпна. Не всеки ден се случваше най-ненавистното му прозвище да възкръсне и да му навее неприятни спомени. Пит Търпеливкото! До този миг си въобразяваше, че позорният прякор е погребан заедно с мъртвата му младост. Пит Търпеливкото! В душата му припламнаха искрици, от които по-късно щеше да лумне огънят на недоволството и бунта.

— Пит Търпеливкото, а?

— Точно така — безмилостно потвърди младата жена.

— Слушай, миличка — прочувствено заговори той, — обичам спокойния живот.

— Никога няма да имаш спокойствие, ако не защитаваш позициите си. Много добре знаеш, че татко има право. Позволяваш на всеки да те тъпче. Татко никога не би се оставил на Огдън да го тормози, нито да населят къщата му с откачени псевдогении, та да няма собствена стая, където на спокойствие да си прочете вестника!

— Скъпа, с баща ти сме толкова различни. Той е луда глава, обича напрегнатите ситуации. Спомням си как веднъж влезе в противоречие със стокилограмов мъжага само за да задоволи своя прищявка. Забелязал съм, че с него имате сходни характери, Ан.

— Точно така! Ето защо рано или късно ще те накарам да сложиш край на това безобразие и да прогониш търтеите от дома си. Но първо ще ни помогнеш да доставим Огдън на господин Смидърс.

Последва продължително мълчание.

— Всичко е заради косата ти — най-сетне промълви господин Пет. Имаше вид на човек, който часове наред си е блъскал главата над сложна математическа задача. — Червеникавата коса е причина да постъпваш толкова безразсъдно. Баща ти също е червенокос.

Ан се засмя:

— Не нося вина заради рижавата си перушина, чичо. По-скоро бих казала, че да имаш коса с този цвят е истинско нещастие.

— Най-вече за хората край теб — печално добави Питър Пет.