Джим Тайфуна

Двайсет и първа глава

Ривърсайд Драйв бе потънал в дълбок сън. Бледите лъчи на луната се отразяваха от стъклата на тъмните прозорци, улиците пустееха. Минаваше един след полунощ. Порочните „четирийсет“7 още бяха обляни с ярки светлини и двойките в ресторантите танцуваха фокстрот, ала в добродетелния квартал, където се издигаше къщата на господин Пет, цареше почтителна тишина, нарушавана само от бръмченето на преминаващ автомобил или от любовния стон на някой котешки Ромео.

Джими не спеше. Седеше на ръба на леглото си наблюдаваше как баща му довършва дегизировката си, която му придаваше доста страховит вид. Крокър-старши изцяло се бе превъплътил в гангстера Ед, наричан още Краля на похитителите; от пръв поглед проницателният наблюдател би се досетил, че този човек не е подходящ спътник за нощна разходка по безлюдните улички и алеи.

Самият господин Крокър усещаше, че се е престарал. Отново застана пред огледалото и промълви:

— Слушай, Джим, малкият да не вземе да се стресне, като ме види? Не трябва ли по някакъв начин да го предупредя?

— Как? Може би искаш да му изпратиш официална нота, а?

„Гангстерът“ със свито сърце огледа противната си физиономия и колебливо отбеляза:

— И ти ще се изплашиш до смърт, ако посред нощ те нападне такъв тип, камо ли едно момче. Ами ако припадне?

— По-вероятно е теб да те докара до припадък. Не бери грижа за Огдън, татко. На света няма по-оправно хлапе от него.

Бингли Крокър печално погледна към празната чаша върху тоалетката:

— Не биваше да изхвърляш бутилката, Джими. Едно питие щеше да ми дойде добре. Нервите ми са опънати.

— Нищо ти няма. Трябваше да я изхвърля. Откакто съм тук, не съм близвал алкохол, но не съм сигурен дали щях да издържа, ако бутилката е пред очите ми. Зарекъл съм се никога повече да не пия, тъй като бъдещата ми съпруга ненавижда пияниците, ала не желая да рискувам. Изкушението е хубаво нещо, ама не и когато се мъдри върху тоалетката. Много мило от твоя страна да осигуриш бутилката, татко, но…

— А? Не съм я донесъл аз.

— Реших, че е тъкмо по твоята специалност. Нали икономът се грижи да доставя питиета на благородните си господари. Всъщност няма значение. Бутилката вече се намира в двора на съседите и повече няма да те съблазнява. Повярвай, че така е по-добре. — Погледна часовника си и отиде до прозореца. — На улицата е спрял автомобил. Сигурно е колата на Джери. Време е, татко. Между другото, кажи на Огдън, че те изпраща човек на име Бък Магинис. Последния път го е отвлякъл този Бък и двамата са се сприятелили. Нали знаеш колко е важно да имаш добри препоръки.

Бингли Крокър за последно застана пред огледалото и възкликна:

— Б-р-р! Не бих искал да срещна себе си на някой безлюден път!

Отвори вратата и се ослуша. Някъде отдалеч долиташе приглушено хъркане.

— Третата врата отляво — напомни му Джими. — Брой внимателно, та да не се объркаш.

Баща му се стопи в мрака като шишкаво привидение и той безшумно затвори вратата след него.

След като успешно бе въвел родителя си в кариерата на престъпник, Джими изключи осветлението и се върна до прозореца. Облегна се на перваза и за миг се отдаде на сантиментални размишления. Нощта беше тиха, не се чуваше нито звук. През листата на дърветата, обграждащи къщата, фаровете на кола (навярно бе автомобилът, нает от Джери Мичъл) смътно проблесваха като огромни светулки. В далечината печално изсвири сирената на параходче, движещо се надолу по реката.

Джими дотолкова беше запленен от сцената, че можеше с часове да остане до прозореца и да мечтае, ако не му се налагаше да отиде в библиотеката. Нему се падаше задължението да затвори високите прозорци след баща си и Огдън и той беше решил да се скрие в галерията, докато двамата напуснат къщата. Момчето не биваше да го види в никакъв случай.

В галерията беше прашно, лъхна го миризмата на овехтели кожени подвързии. Джими си помисли, че ако баща му се забави, има опасност да се задуши. Седна на пода, облегна глава на някаква етажерка, която сякаш беше поставена тук за негово удобство, и започна да се тревожи как ще протече срещата между гангстера Ед и неговата жертва.

Междувременно Бингли Крокър, дегизиран до зъби, безшумно като привидение се промъкваше към стаята на момчето. Ентусиазмът, с който се беше впуснал в това начинание, почти се бе изпарил. След като премина първоначалното му въодушевление от това, че отново играе коронната си роля, здравият разум започна да взима надмощие. Едно беше да играе ролята на гангстер на сцената на някой театър на Бродуей, съвсем друго да изнася подобно безплатно представление. Докато на пръсти пристъпваше по коридора, съвсем ясно си представяше ужасяващите последствия, ако нещо се обърка. На драго сърце би се отказал, възспираше го само мисълта, че от успеха му зависи щастието на Джими. Тази мисъл го окуражи, той безшумно отвори вратата, влезе в стаята на Огдън и се прокрадна към леглото. Тъкмо когато се питаше как да постъпи, че да не изкара ангелите на момчето, се случи нещо, което му спести по-нататъшните размишления. Светлина проряза мрака, сякаш избухна бомба, и някой извика:

— Горе ръцете.

Когато Бингли Крокър престана да мига и очите му се приспособиха към светлината, видя, че Огдън седи на леглото и държи револвер. Подпираше го на коляното си, а дулото на оръжието беше насочено към закръгленото шкембенце на нападателя. Макар последният надълго и нашироко да бе размишлявал върху изхода от опасното начинание, не беше предвидил подобно развитие на събитията. Намери се в чудо, недоумяваше как да постъпи.

— Махни туй чудо — изрече с прегракнал глас. — Може случайно да гръмне.

— Хич не ме е грижа — равнодушно отбеляза Огдън. — Револверът не е насочен към мен. — С любов огледа смъртоносното оръжие и обясни: — Купих го с купоните, които вървят с всяка кутия цигари. Като отидем в провинцията, ще стрелям по зайци. Дори не подозирах, че ще ми се предостави възможност да го използвам толкова скоро.

— Нима искаш да ме убиеш?

— Защо не?

Гримът на господин Крокър се стичаше на вадички по лицето му, ала маската му не позволяваше на Огдън да наблюдава любопитното явление. Все пак хлапакът напрегнато се взираше в него. Внезапно му хрумна нещо.

— Слушай, да не си дошъл да ме отвлечеш?

Бингли Крокър почувства същото облекчение, като в случаите, когато по време на представление паметта му изневереше, а някой колега му подадеше спасителна реплика. Би било преувеличено да се каже, че се е успокоил — това беше невъзможно, докато револверът бе насочен към него — но се чувстваше значително по-добре.

Понижи гласа си с около октава и дрезгаво промърмори:

— Чупката, хлапе. Я не се занасяй!

— Дръж ръцете горе! — процеди Огдън.

— Добре, де, добре — изръмжа господин Крокър. — Ама разкарай тази ютия. Да му се не види, бая си пораснал от последния път.

С момчето настъпи магическа промяна и враждебното му поведение се замени с угодническо.

— Нима си от хората на Бък Магинис? — попита учтиво.

— Абсолютно. — Бингли Крокър мислено благослови Джими за съвета, който му беше дал на раздяла. — Бачкам за Бък.

— Той защо не дойде, а е изпратил теб?

— Щото си има друга работа — отвърна Крокър-баща и с радост забеляза, че Огдън вече не се прицелва в корема му.

— Падам си по Бък — отбеляза хлапакът. — С него се знаем отдавна. Чел ли си онази статия във вестника, в която е описано как са ме похитили за втори път? Залепил съм я в моя албум с изрезки.

— Много ясно, че съм я чел!

— Слушай какво ще ти кажа, ако сега ме отвлечеш, шефът ти трябва да ми пусне половината от откупа. Харесвам Бък, обаче ми писна да ме похищават даром. Делим наполовина или няма да мръдна оттук! Ясно ли е?

— Да, хлапе.

— Разбрахме се, значи. Почакай само да се облека и веднага тръгваме.

— Само не вдигай шум.

— Бъди спокоен. Хей, как влезе в къщата?

— През прозорците на онуй… как му казваха… библиотеката.

— Знаех си, че рано или късно някой престъпник ще се възползва от удобството. Чудя се защо не са ги заковали с дъски.

— Отвън ни чака автомобил.

— За всичко си помислил — одобрително отбеляза Огдън, докато закопчаваше ризата си. — Кой е партньорът ти? Познавам ли го?

— Тц. Нов е.

— Така ли? О, и още нещо. Ако се наложи, ще твърдя, че не съм те познал.

— Ама наистина ли не ме позна? — стресна се господин Крокър.

— Трудно ми е, защото носиш маска. Кой си всъщност?

— Викат ми Ед. Чикаго Ед.

— Не си спомням човек с подобно име.

— След тази нощ никога няма да го забравиш — заяви Бингли Крокър, обзет от вдъхновение.

Изявлението му като че възбуди подозренията на Огдън. Той изгледа накриво похитителя и внезапно отсече:

— Свали маската!

— Няма да стане.

— Искам да се уверя, че не ме мамиш.

Крокър-баща реши да блъфира.

— Както кажеш — заяви и тръгна към вратата. — Щом мислиш, че те баламосвам, по-добре да си вървя.

— Почакай — спря го Огдън, който се изплаши, че ще пропусне изгодната сделка. — Не исках да те обидя… Брей, какъв си кибритлия!

— Ще река на Бък, че не съм успял да се докопам до тебе — обяви Бингли Крокър и направи още една крачка към вратата.

— За къде си се разбързал? Какво ти става?

— Идваш ли?

— Разбира се, но при условие, че Бък ми даде половината от откупа.

— Дадено, мой човек. Бас държа, че Бък ще си делне печалбата с тебе.

— Тогава ще дойда. Почакай само да си сложа другата обувка… Готово. Да тръгваме.

— По-тихо, малкия!

— А ти какво мислиш, че ще запея ли?

— Върви след мен — прошепна му господин Крокър.

На пръсти излязоха от стаята. За миг Бингли Крокър изпита чувството, че нещо не е наред. Едва когато стигна до стълбището, разбра, че липсва ръкопляскането на зрителите. Изпълнението му заслужаваше овации.

Джими, който бдеше на поста си в галерията, чу как вратата на библиотеката почти безшумно се отвори. Надникна иззад перилото и в мрака съзря силуетите на двама души — единият беше възрастен, другият момче. Те прекосиха помещението. До слуха на Джими достигна шепот:

— Нали каза, че си влязъл от тук.

— Така си е.

— Защо щората е спусната?

— Нагласих я, след като влязох.

Разнесе се стържещ звук, последва го изщракване. Лунната светлина разсея мрака в помещението. Мъжът и момчето напуснаха къщата. Джими изтича да затвори прозорците. Тъкмо беше спуснал щората, когато в коридора се разнесоха стъпки.