Джим Тайфуна

Пета глава

От дълбините на джоба си Бейлис измъкна калъфче, от което извади очила с позлатени рамки. Отново пъхна ръка в очевидно необятния джоб, от който този път се появи носна кърпа. Икономът грижливо избърса очилата, сложи ги, върна калъфчето и кърпата на първоначалното им местонахождение и взе вестника.

— Защо се колебаеш, Бейлис? Защо шикалкавиш? — попита Джими, без да отваря очи. — Започвай да четеш.

— Трябваше да си сложа очилата, сър.

— Надявам се, че си приключил със сложната процедура.

— Да, сър, може би ще желаете първо да научите какво гласят заглавието и подзаглавието.

— Чети наред.

Икономът се покашля.

— За Бога, Бейлис — простена младежът, — отложи гаргарата за по-късно. Смили се над мен. Хайде, започвай.

Икономът зачете:

— Нима съм отроче на аристократ, Бейлис?

— Така пише във вестника, сър.

— Човек се учи, докато е жив. Продължавай.

Икономът отново понечи да се изкашля, но навреме се усети и със задавен глас прочете:

Младежът потръпна, сякаш го бяха ударили:

— Бейлис, сигурно отново демонстрираш странното си чувство за хумор. Всичко това не е написано във вестника, нали?

— Напротив, има го черно на бяло, при това написано с огромни букви.

Джими изстена. Успя да възвърне самообладанието си и едва чуто заговори:

— Приятелю, ще ти дам съвет, дето може да ти послужи, когато пораснеш. Никога не се движи в компанията на репортери. Едва сега си спомних всичко. Подбуждан от искрена симпатия, снощи поканих на вечеря в клуба младока Бил Блейк от „Сън“. Ето как ми се отплаща за добрината. Навярно си въобразява, че е много духовито. Вестникарските репортери са подли негодници, Бейлис.

— Да продължавам ли, сър?

— Разбира се. Искам да науча всичко.

Бейлис отново се захвана с вестника. Беше от хората, които независимо дали става въпрос за дописка за убийство или пък за забавен анекдот, четат с гробовен глас, който навява на слушателя мисли за ужаси и трагедии. Когато се случваше да чете неделната проповед в църквата (той бе сред най-влиятелните и уважавани членове на паството), децата пребледняваха и се сгушваха в прегръдките на майките си. Зачете статията на „младока“ Блейк с още по-печален тон, отколкото му беше обичай. Случилото се живо го интересуваше, поради което този път надмина себе си.

— Точно така си беше — замислено промърмори Джими. — Някакъв противен, русоляв индивид се опита да ми вземе масата. Като се убедих, че не ще му повлияя с любезни маниери, го фраснах. Подозирам, че не съм бил на себе си. Смътно си спомням за бурен банкет в „Емпайър“, на който съм присъствал малко преди да отида в клуба и който вероятно е нарушил самообладанието ми. Продължавай, Бейлис.

Бейлис престана да чете и в дневната се възцари тишина.

— Това ли е всичко? — обади се младежът.

— Да, сър.

— Мисля, че е предостатъчно.

— Имате право, сър.

— Знаеш ли, приятелю — замислено каза Джими и се намести по-удобно на канапето, — животът е много странен, да не кажа шантав. Никога не знаеш какво те дебне зад ъгъла. Денят ти започва прекрасно, а до вечерта всичко се скапва. Каква е причината, Бейлис?

— Нямам представа, сър.

— Погледни какво се случи с мен. Излизам с намерението да изкарам приятна вечер, без да сторя зло никому, а се прибирам облян със синята кръв на един аристократ… А сега е време да поговорим сериозно. Мислиш ли, че милейди Заварената ми майка е прочела описанието на боксовия мач?

— Предполагам, че не, господин Джеймс.

— На какво се основават тези тъй утешителни думи?

— Госпожа Крокър не чете булевардните вестници, сър.

— Имаш право. Забравил бях, че това е под достойнството й. От друга страна, съществува реална опасност да научи от други източници за незначителния инцидент. Смятам за най-благоразумно да не й се мяркам пред очите, за да не ме подложи на разпит. Тази сутрин не съм във форма. Главоболието сякаш започва от стъпалата ми и все повече се усилва. Къде е милейди?

— Госпожа Крокър е в стаята си, сър. Нареди незабавно да докарат колата. Доколкото ми е известно, господарката възнамерява да се разходи из парка преди обяд.

— Навън ли ще обядва?

— Да, господин Джеймс.

— Следователно ако последвам хитрата тактика на щрауса, който заравя главата си в пясъка, докато опасността отмине, ще успея да отложа неприятния разговор. Ако госпожата те попита за мен, изпъчи се и смело отговори, че съм излязъл, без да те уведомя къде отивам. Мога ли да разчитам на доброжелателния ти неутралитет, приятелю?

— Да, господин Джеймс.

— Отивам в кабинета на баща ми. От опит съм установил, че това е единственото помещение в този дом, където можеш да се скриеш.

Джими с мъка се надигна от канапето, примигна, за да проясни зрението си, и се отправи към „надеждното скривалище“, където завари баща си. Господин Крокър се беше настанил на удобното си кресло, пушеше лула и четеше вестниците, като пропускаше репортажите за мачовете по крикет.

„Кабинетът“ всъщност беше стаичка в задната част на къщата. Не беше луксозно обзаведен и прозорецът гледаше към калкана на съседната сграда, но помещението допадаше на Бингли Крокър много повече от всички други стаи, които навремето са били обитавани от аристократи. Веднъж беше заявил на сина си, че това е единственото място в огромната къща, където няма да налетиш я на графиня, я на баронеса. В своето убежище той можеше на спокойствие да изпуши лулата си, да свали сакото си — накратко казано, да задоволи стремежа си към свобода и щастие, на които според конституцията има право всеки американец. Освен него в кабинета му стъпваше само Джими.

Когато синът му влезе, Бингли продължи да чете вестника си. Поздрави го, изпусна облак дим от носа си, но не вдигна поглед от четивото си. Джими се настани на другото кресло, запали цигара, но не заговори. Неписаният закон в „убежището“ гласеше, че успокояващата тишина е за предпочитане пред безсмисленото бърборене. Едва след петнайсетина минути господин Крокър остави вестника и наруши мълчанието:

— Виж сега, Джими, налага се да поговорим.

— Казвай. Целият съм слух.

— Въпросът е сериозен.

— На твое разположение съм, но имай предвид, че разговаряш с тежко болен човек. Прекарах доста бурна нощ.

— Докато закусвахме днес, мащехата ти ме направи на бъз и коприва заради теб. Вбесена е, задето си поканил Спайк Дилън в „Карлтън“. Не биваше да го водиш там, Джими. Пощуряла е от гняв. Била е там с няколко високопоставени дами и са били принудени да слушат как Спайк описва своя страхотен къс удар.

— Че какво имат против късия удар на Спайк? Момчето си го бива.

— Тя заяви, че трябва да си поговори с теб по въпроса за Спайк. Реших да те предупредя.

— Благодаря, татко. Само това ли каза любезната ми мащеха? Сигурен ли си, че не е изгаряла от нетърпение да обсъдим друг проблем?

— Не спомена нищо друго.

— Значи още не го е научила. Чудесно.

Господин Крокър рязко отпусна краката си, които бе вдигнал на полицата над камината.

— Джими! Пак ли си се забъркал в скандал?

— Не се тревожи, татко. Не се е случило нищо сериозно. Младежка лудория, типична за човек с моето обществено положение.

— Скъпо мое момче, трябва да прекратиш… лудориите. Бога ми, време е да се стегнеш. Не го казвам заради личния си интерес. Честно казано, приятно ми е, когато младите се забавляват. Но Юджиния твърди, че с постъпките си ни излагаш пред хората от висшето общество. Бог ми е свидетел, че пет пари не давам за нейните приятели от „голямото добро утро“, но едва тази сутрин разбрах каква цел преследва скъпата ми съпруга. Новината ми дойде като гръм от ясно небе. Чудех се защо трябва да живеем в Лондон и да се подмазваме на разни там графини, баронеси и херцогини. Сега вече знам отговора. Юджиния се опитва да ми издейства благородническа титла.

— Какво?!

— Точно каквото чу. Казва, че…

— Татко, това е върхът! Пълен цирк! Когато получиш титлата, моето обществено положение също ще се промени. Тази история с титлите е доста объркана. Със сигурност ще се наложи да се преименувам на Роло Чъмли или на Обри Мейджърбанкс, а към мен ще се обръщат с „почитаеми“. Все пак държа да съм наясно по въпроса, за да се подготвя за най-лошото…

Баща му продължи да говори, сякаш не беше чул монолога му:

— Разбираш ли, Джими, онези големи клечки, дето уреждат раздаването на титлите, те държат под око, защото ти си наследникът ми и естествено не искат да се извозят. Виж сега, моето момче, гледам да те спася от неприятните задължения, но ще те помоля за една услуга, без да си даваш много зор, разбира се.

— Ще направя всичко за теб, дори ако накрая загина. Хайде, изплюй камъчето.

— Племенникът на Лейди Корстърфайн, която е най-добрата приятелка на мащехата ти…

— Почакай! Предупреждавам те, че имам ужасно главоболие и не съм в състояние да възприема толкова засукани взаимоотношения. Възможно ли е да говориш по-конкретно и по-простичко?

— Става. Юджиния иска да бъдеш послушен и да се сприятелиш с този младеж. Баща му бил много близък с премиера и играел важна роля при раздаването на титлите.

— Това ли било? Фасулска работа! Само след седмица ще бъда най-големият приятел на племенника на лейди Корстърфайн. Ще пусна в действие чара си, за да накарам младежа да ме обикне като брат. Как му е името?

— Лорд Пърси Уипъл.

Джими зяпна от изумление, при което лулата му шумно падна на пода. Като си възвърна дар-слово, се обърна към баща си:

— Татко, сигурно има някаква грешка. Успокой ме, че не искаш да се сприятеля точно с лорд Пърси Уипъл.

— А?

Джими сложи ръка на рамото на баща си, опитвайки да му вдъхне спокойствие:

— Подготви се да чуеш нещо много забавно, което ще те накара да избухнеш в смях. Снощи имах щастието да се запозная с лорд Пърси в клуб „Шестстотин“. Помежду ни избухна скандал. Не можах да се въздържа и здравата натупах този надут пуяк. Всъщност не ми е много ясно как започна разпрата, но смътно си спомням, че поводът беше маса, резервирана едновременно от двама ни. Както е заявил литературният герой: „Защо се случи, туй не мога да кажа, но победата беше блестяща.“ Ако знаех, че ще ти навредя, и с пръст нямаше да пипна младия лорд, или пък щях нежно да го милвам. Но тъй като нямах щастието да го познавам, наскоро научих, че направо съм размазал бедното момче.

Потресаващата информация накара господин Крокър да се почувства досущ като герой от мелодрама, на когото са съобщили, че е напълно разорен. Вкопчи се в страничните облегалки на креслото, впери отчаян поглед в пространството и не пророни нито дума. Цялото му същество излъчваше смут и отчаяние.

Поведението му отрезви Джими. За пръв път младежът осъзна, че случилото се има и друга страна. Очакваше, че Бингли Крокър, комуто не липсваше чувство за хумор и винаги оценяваше добрия анекдот, също ще бъде развеселен от абсурдното съвпадение синът му да причини тежка телесна повреда точно на младежа, с когото по желание на мащехата си трябваше да завърже приятелство до гроб. Ала усети, че баща му е разтревожен и дори отчаян. Макар да бяха сдържани и да не даваха воля на чувствата си, помежду им съществуваше искрена привързаност. Нямаше човек, когото Джими да обича по-силно от баща си, ето защо изпитваше почти физическа болка при мисълта, че му е навредил. Усмивката му помръкна и със свито сърце се помъчи да смекчи ефекта от изявлението си:

— Много съжалявам, татко. Нямах представа, че ще те засегна. Ако знаех истината, не бих пипнал онзи глупак дори да ми даваха милион долара. Как ли да поправя грешката си? Сетих се! Веднага отивам да се извиня на Пърси. Наложи ли се, ще му лижа подметките, но ще оправя работата, не се безпокой.

Пороят от думи изтръгна господин Крокър от мислите му:

— Няма значение, Джими. Не си го слагай на сърцето. Признавам, че ми докривя, защото Юджиния твърдо е решена да останем тук, докато ме направят благородник. Целта й е да натрие носа на сестра си. Лош късмет е, че точно бащата на лорд Пърси е близък с хората, дето раздават титлите. Очевидно ще се наложи да покиснем още в Англия, а така съм зажаднял да гледам бейзболен мач. Знаеш ли, че в тази страна наричат бейзбола с някакво нелепо название, играят го предимно деца, и то с тенис ракети!

Джими крачеше напред-назад из тясното помещение. Угризенията на съвестта не му даваха покой. Внезапно се закова на място и със страдалчески тон възкликна:

— Как можах да постъпя толкова глупаво!

— Успокой се, момчето ми. Станалото, станало, нямаш вина. Не си знаел за плановете на жена ми.

— Напротив, виновен съм. Само на глупак като мен може да скимне да влиза в схватка с непознати хора. Не се безпокой, татко, всичко ще бъде наред. Кракът ми няма да стъпи в този дом, докато не омилостивя Пърси. Горе главата! Не всичко е загубено.