Джим Тайфуна

Осма глава

Безмилостното обедно слънце напичаше Парк Роу. По тротоарите се блъскаха стотици чиновници, които мислено вече си поръчваха любимото меню. В каньона на Насо Стрийт пешеходците се движеха по-бавно. Чуждоземни амбулантни търговци се опитваха да изблъскат вестникарчетата, а огромните товарни коне полагаха неимоверни усилия да не стъпчат гражданите. Към сградата на общината напираше обичайната армия от щастливи влюбени, които искат да се снабдят с разрешителни за брак. Хора се вмъкваха и изскачаха като зайци от подлезите, водещи към станцията на метрото. Сцената действаше ободряващо и беше типична за този нервен център от исполинското тяло на Ню Йорк.

Джими Крокър със завист наблюдаваше минувачите. Някои преживяха дъвка, други носеха бели копринени вратовръзки, прикрепени с игли, обсипани с изкуствени скъпоценни камъни, трети пък дъвчеха недопушените си пури. Джими презираше проявите на простащина и безвкусицата, но в момента на драго сърце би се сменил с когото и да било от тези мъже. Защото те бяха хора с професии и ги упражняваха. Според него това бе най-важната съставка в рецептата за върховно щастие. Поетът се е произнесъл доста унищожително по адрес на онзи, „чието сърце остава студено, когато прага на дома си роден прекрачи след пътешествия из земи непознати“, ала навярно би оправдал Джими Крокър, който бе толкова обезсърчен, че не изпитваше радост от завръщането си в родината. Поетът с готовност би се съгласил, че словата „има титла висока и името си носи гордо, а богатството му е тъй несметно, че никой не може да го преброи“ не се отнасят за господин Джеймс Крокър. Нашият герой притежаваше точно сто трийсет и три долара и четирийсет цента и изобщо не се гордееше с името си, след като го беше видял на страниците на нюйоркския „Сънди Кроникъл“. Току-що беше посетил архива на вестника и прочетеното го накара мислено да се поздрави, задето бе имал благоразумието да се преименува на „Бейлис“.

Не е чудно, че сърцето му не се свиваше от умиление, докато наблюдаваше милата родна картинка.

В събота „Атлантик“ хвърли котва в нюйоркското пристанище. Джими нае стая в скъп хотел и поръча да му сервират закуската в десет, като не забравят да му донесат и неделното издание на „Кроникъл“. От пет години не беше разгръщал вестника, в който като репортер бе описал толкова пожари, убийства, пътнотранспортни произшествия и венчавки. Струваше му се, че като го прегледа, ще се приобщи към живота в отечеството. Какъв символизъм се криеше във факта, че ще започне първия ден от завръщането си в Америка със закуска в леглото и прочит на добрия стар „Кроникъл“. Докато се унасяше в сън, се запита кой ли е сега главен редактор и дали в хумористичното приложение все още се описват забавните приключения на семейство Донат.

Когато сутринта посегна към вестника, бе обзет от толкова силно вълнение, че едва не пророни сълзи — постъпка, недостойна за един истински мъж. Вярно е, че на пътешественика е мила гледката на нюйоркските небостъргачи, очертаващи се на фона на небето; истина е, че трясъкът на въздушната железница и специфичната миризма в подземието на метрото му действат като поздрав за добре дошъл, ала той напълно се убеждава, че се е завърнал в родината едва когато разгърне неделния вестник. Като всеки от нас Джими първо разлисти хумористичното приложение. Докато го преглеждаше, сърцето му се вледени, обзе го предчувствие за някаква катастрофа. Героите от семейство Донат вече не присъстваха на страниците на приложението. Джими се упрекна, че е глупаво да се чувства така, сякаш са му съобщили за смъртта на скъп приятел; вихрените приключения на татко Донат и компания се публикуваха във вестника цели пет години преди да напусне страната, а дори най-забавният хумористичен герой не е в състояние да задържи интереса на читателите в продължение на цяло десетилетие. При все това настроението му се помрачи и той дори не се усмихна на нескопосаните шегички на героя с абсурдното име Дил Пикъл5, който беше заместил татко Донат.

Миг по-късно Джими установи, че това беше по-малкото зло. Смъртта на любимите му герои го потресе, но не се отрази на материалното му положение. Истинската трагедия започна, когато разгърна вестника на страницата за светска хроника. Заглавието, написано с огромни букви, му подейства така, сякаш го беше улучил куршум в челото: „Новите подвизи на Разюздания Джим“. А отдолу се мъдреха името и фамилията му, та на всички читатели да стане ясно за кого става дума. Когато неочаквано зърне името си във вестника, човек изпада във възторг или в отчаяние. Джими потъна в дълбините на отчаянието. Набързо прегледа статията и се убеди, че не е хвалебствена. Авторът безпощадно раздухваше скандала около злополучната схватка с лорд Пърси Уипъл в клуб „Шестстотин“, която описваше надълго и нашироко със завидна енергия, надминаваща дори усилията на колегата му Бил Блейк от лондонския „Дейли Сън“. Словоизлиянията на Блейк бяха ограничени от липсата на достатъчно място, защото бе предал статията си в час, когато вестникът почти беше готов за печат. На американския драскач беше дадена пълна свобода, от която той най-безцеремонно се бе възползвал. На всичкото отгоре редакторът очевидно бе с доста либерални възгледи, тъй като редом със статията се мъдреше крайно непристойна карикатура, изобразяваща грубоват младеж в напреднал стадий на алкохолизъм, който замахваше с юмрук към млад джентълмен с монокъл и във вечерно облекло. Аристократът почти нямаше брадичка и Джими разсеяно си помисли, че е извадил късмет, като го е улучил точно там. Единственото му утешение бе, че карикатуристът бе изобразил лорд Пърси по-отблъскващ от американския му съперник. Вторият син на херцога на Дивайз беше изрисуван с коронка на главата, което би предизвикало оживени дискусии дори в лондонски нощен клуб.

След третото прочитане на цялата страница Джими осъзна нещо, което вцепененото му съзнание първоначално отказваше да възприеме — че пренебрежителната статия е поредната от серия статии, посветени на живота му в Англия. Авторът често споменаваше предишните си коментари по този въпрос. Закуската на Джими изстина, ала на него изобщо не му беше до закуски. В изключително редки случаи боговете ни осеняват със своята благодат и ни позволяват да се видим през очите на ближните си. На нашия герой божията благодат му дойде малко множко. След като за трети път се запозна със съдържанието на статията, той получи съвсем реална представа за себе си — чувстваше се като естествоизпитател, който се е натъкнал на непознато и противно насекомо. Ето какъв е бил в действителност! Как ли са го допуснали да отседне в този хотел, който се ползва с толкова добро име?

Почувства се толкова отвратителен и недостоен, че беше готов да се разплаче, когато сервитьорите се отнасяха учтиво към него. В понеделник сутринта отиде на Парк Роу, където се помещаваше архивът на „Кроникъл“, и прочете всички статии, посветени на Разюздания Джим — мъчително занимание, напомнящо на ексцентричния обичай на жреците на Ваал да забиват ножове в плътта си или на авторите да четат всички публикувани в пресата рецензии за произведенията им.

Още щом разгърна един брой отпреди около месец, откри онова, от което се страхуваше. През следващите няколко седмици липсваха унищожителни статии по негов адрес, ала тъкмо когато си казваше, че страховете му са били неоправдани, злобно излияние сложи край на надеждите му. Залови се да чете брой след брой, защото бе решен да научи истината, дори да беше жестока. След по-малко от два часа вече я знаеше. Вестникът не бе пропуснал най-подробно да запознае читателите си с подвизите на Разюздания Джим: описани бяха скандалът му с букмейкъра и безобразното му поведение на митинга, както и отказът му да се ожени за барманката. Почитателите на „Кроникъл“ имаха пълен достъп до биографията му. Само какъв прякор му бяха лепнали! Разюздания Джим! Пфу!

Напусна архива и се прислони в един вход на Парк Роу, за да събере мислите си. В първия момент изобщо не му хрумна какви ще бъдат финансовите последствия от злостните нападки на непознатия драскач. В душата му цареше смут поради удара, който бе нанесен на самоуважението му. Имаше усещането, че всички забързани минувачи го познават; струваше му се, че го гледат с насмешка. Изражението на онези, които преживяха дъвките си, беше почти ехидно; поведението на мъжете, дъвчещи изгасналите си пури, изразяваше открито неодобрение и презрение. Ала с напредване на времето чувствителността му се притъпи и той със свито сърце установи, че има нещо много по-неприятно от засегнатото му самолюбие.

Когато ненадейно реши да зареже охолния си живот в Лондон, в съзнанието му се мержелееше план — веднага след пристигането в Америка да кандидатства за предишната си служба в „Кроникъл“. Но въобще не се бе замислил как ще го осъществи. Представяше си, че ще отиде в редакцията, ще потупа по гърба колегите си, ще обяви, че иска да се върне, и че моментално ще го назначат. Да получи работа във вестника, който си е поставил за цел да осмива лондонските му подвизи… какъв абсурд. Дори да притежаваше смелостта (или наглостта) да кандидатства за предишното си място, усилията му бяха обречени на неуспех. Беше станал обект на присмех в един свят, в който някога се славеше като достоен гражданин. Кой редактор ще рискува да назначи Разюздания Джим? Кой ще се осмели да му възложи работа дори на хонорар? Сякаш леден юмрук стисна сърцето на младежа. Стори му се, че чува онова, което му бе прошепнал Бейлис на гарата: „Не постъпвате ли малко прибързано, господин Джеймс?“

Беше постъпил не само прибързано, но и безразсъдно. Беше се озовал в страна, където конкуренцията бе безмилостна и работа се намираше само за хора с професия. Господи, какво да прави?

Разбира се, може да се върне в Англия. Не, за нищо на света няма да го стори! При мисълта за това гордостта му се разбунтува. Номерът със завръщането на Блудния син си го бива, но губи ефекта си, ако отново цъфнеш у дома само две седмици след заминаването си. Освен това трябва да помисли и за благополучието на баща си. Според „Кроникъл“ Разюздания Джим бе най-мерзкият тип на света, но не чак толкова мерзък, че да се върне с подвита опашка и да провали бляскавото бъдеще на баща си, след като вече беше проявил доблестта да изчезне от хоризонта. Не, не и не! Завръщането в Лондон е немислимо.

Какво му става? Въздухът в Ню Йорк е свеж и здравословен, но човек не може да се храни с въздух. Очевидно трябва да си намери работа. Но каква?

Какво да направи?

Чувството за празнота в стомаха му подсказа отговора. Разбира се, това бе временно разрешение на проблема, ала много се понрави на Джими. Убедил се беше във вълшебното му въздействие по време на различни кризисни ситуации. Ще отиде да обядва и може би с храната ще дойде и вдъхновението.

Излезе от входа, прекоси улицата и хлътна в подлеза, водещ към метростанцията. За негов късмет мотрисата веднага пристигна и след няколко минути той се озова на обляната от слънчева светлина Гранд Сентръл. Тръгна на запад по Четирийсет и втора улица към хотела, чийто ресторант беше известен с добрата си кухня. Още щом влезе във фоайето, погледът му попадна на Ан Честър, която седеше на кресло до вратата. В миг лошото му настроение се изпари и той отново се превърна в жизнерадостен и весел младеж, душа на всяка компания.

— Как сте, господин Бейлис? Тук ли ще обядвате?

— Да, освен ако не предпочитате друго заведение — усмихна се той. — Дано не съм закъснял за срещата ни.

Младата жена се засмя. Джими забеляза, че носи зелена копринена рокля, която много й отива.

— Няма да обядвам с вас. Имам среща с господин Ралстон и сестра му. Спомняте ли си господин Ралстон? И той пътуваше с „Атлантик“ и винаги сядаше до мен на палубата.

Джими беше потресен. Като си помисли, че бедното момиче на косъм се е разминало от ужаса да обядва с онзи нетърпим досадник Теди (дали пък не беше Едгар), краката му се подкосиха. Успя да се овладее и строго попита:

— В колко часа имахте среща?

— В един.

— Вече е един и пет. Разбира се, няма да чакате повече. Елате с мен, ще вземем такси.

— Изключено.

— Не ми отказвайте. Искам да поговорим за моето бъдеще.

— В никакъв случай не мога да си тръгна ей така — заяви Ан, стана и заедно с Джим се отправи към вратата. — Теди никога няма да ми прости. — А когато се качи в таксито и колата потегли, добави: — Съгласих се само защото ме помолихте да обсъдим вашето бъдеще. Нищо друго не би ме накарало да…

— Знам — прекъсна я младежът. — Знаех си, че мога да разчитам на съчувствието ви. Къде да отидем?

— Където предпочитате да обядвате. О, забравих, че за пръв път сте в Ню Йорк. Между другото какво е първото ви впечатление за хубавата ни страна?

— Прекрасна е, но ще ми се стори приказна, ако успея да си намеря работа.

— Кажете на шофьора да кара към „Делмонико“. Съвсем наблизо е, на Четирийсет и четвърта улица. Щом завием зад ъгъла, и сме там.

— Излиза, че зад ъгъла има доста интересни неща.

— За какво говорите? Не разбирам.

— Забравили сте разговора, който проведохме през онази бурна нощ на палубата на „Атлантик“. Заявихте, че не вярвате в съществуването на приятни изненади, които ви очакват зад ъгъла. Направихте и доста печални констатации относно любовта.

— Забранявам ви да обсъждате темата за любовта по време на обяд. Разкажете ми за плановете си.

— Любовта е неразделно свързана с бъдещето ми.

— Не и с непосредственото ви бъдеще. Намекнахте, че си търсите работа. Отказахте ли се от журналистическата кариера?

— Напълно и безвъзвратно.

— Много се радвам.

Таксито спря пред ресторанта. Когато избраха маса и Джими поръча, проявявайки неоправдана екстравагантност, Ан отново подхвана прекъснатия разговор:

— Най-важното е да си намерите някаква работа.

Джими се оглеждаше, наслаждавайки се на добре познатата му атмосфера в скъпия ресторант. Оставаха още няколко седмици до масовото напускане на Ню Йорк от жителите му, заминаващи да прекарат някъде лятната си отпуска. Посетителите до един бяха преуспяващи хора, които очевидно нямаха нито грижи, нито неплатени сметки. Въздухът бе изпълнен със специфичното ухание на богатство. Платежоспособността на гладко избръснатите мъже се потвърждаваше от изисканите тоалети на придружаващите ги дами. Джими с въздишка промълви:

— Така си е. Макар че за разнообразие ми се иска да бъда богат безделник. Според мен най-хубавата професия е да посещаваш татенцето си на работното му място и да го врънкаш да ти даде още една хилядарка.

Младата жена смръщи вежди и възкликна:

— Отвращавате ме. Не съм чувала по-цинично изявление. Трябва да се хванете на работа, и то незабавно.

— Някой ден — с плачевен тон отбеляза Джими — ще седя край пътя, капнал след непосилната работа в някоя фабрика, а вие ще минете покрай мен с лимузината си. Ще ви погледна и ще ви кажа: „Вие ме доведохте до това положение.“ Как ли ще се почувствате?

— Ще се гордея със стореното.

— В такъв случай въпросът не подлежи на по-нататъшно обсъждане. Да си призная, предпочитам да изчакам да ме осинови някой милионер, но щом настоявате да се хвана на работа… Келнер!

— Какво сте намислили? — попита Ан.

— Донесете ми азбучен указател за професиите — обърна се младежът към сервитьора, без да отговори на въпроса й.

— Това пък за какво ви е? — изуми се тя.

— Ще си избера професия. Като вършиш нещо, препоръчително е да действаш методично.

Сервитьорът му донесе книга, подвързана в червено. Джими му благодари и я отвори на буква „А“, сетне напевно заговори:

— Какво ли ще стане момчето? — Заразгръща страниците. — Да речем, че стана администратор.

— Мислите ли, че ще се справите?

— Не мога да отговоря, докато не опитам. Възможно е да се окажа много способен в тази област. А какво ще кажете за професията „аранжор“?

— Какво ще аранжирате?

— Не е упоменато в справочника. Написано е само „аранжор“. Навярно като решиш да се захванеш с тази професия, сядаш и си намисляш какво ще аранжираш. Например мога да стана аранжор на аспержи.

— Моля?

— Ама как е възможно да сте толкова невежа. Аранжорите на аспержи продават онези сложни устройства, чрез които любимците на съдбата спускат аспержите в устите си… всъщност с въпросните устройства, наподобяващи скрипци, боравят хората от прислугата. Благородникът се обляга на стола си, а слугата спуска аспержата в устата му. Нововъведението почти е изместило старомодния метод зеленчукът да се набожда на вилица. Ала подозирам, че да стана аранжор на аспержи, ще ми е необходим начален капитал. Да опитаме на буква „Б“.

— Да опитаме омлета. Изглежда много апетитен — обади се Ан.

Джими поклати глава:

— Ще ровичкам в чинията си разсеяно, както подобава на делови човек, погълнат от много важно занимание. Хм, всички тези занятия са доста безинтересни. Възможно е да посветя буйната си младост на бръснарската професия или пък да стана боцман, може пък и да не го сторя. Безсъмнено някого го очаква блестяща кариера като ваксаджия, но инстинктът ми подсказва, че това не е подходяща работа за… — Сепна се, защото за малко щеше да каже „за Джеймс Брейтуейт Крокър“ и потръпна от ужас. Поколеба се за миг и добави: — … за Алджърнън Бейлис.

Ан се усмихна — изобщо не се учудваше, че баща му му е дал това име. Още си спомняше с топло чувство за стареца, когото бе зърнала на гарата. Сторил й се бе много симпатичен, трогателно бе колко се гордееше със сина си.

— Наистина ли се казвате Алджърнън?

— Принуден съм да призная, че това е самата истина.

— Според мен баща ви е страхотен — заяви ни в клин, ни в ръкав събеседничката му.

Джими отново запрелиства справочника:

— Може би потомците ще ме знаят като Бейлис дерматолога или Бейлис детектива. Всъщност размислих — няма да стана детектив. Безсъмнено е достойна професия, но по детективите непрекъснато се стреля — току-виж съм загинал млад-зелен.

— Зарежете справочника и се заемете с обяда — посъветва го Ан, ала той замислено промърмори:

— Може би един ден внучетата ще сядат на скута ми и ще ме питат със звънливите си гласчета: „Дядо, ще ни разкажеш ли как си станал еквилибрист?“ Е, какво ще кажете?

— Че трябва да се засрамите. Губите си времето вместо да разговаряте с мен или сериозно да се замислите с какво да се захванете.

Джими бързо запрелиства справочника и заяви:

— Само след минута ще ви посветя цялото си внимание. Развличайте се с нещо, докато приключа. Задайте си гатанка. Разкажете си анекдот. Отдайте се на размисли за живота… Не, не е подходящо… нито това… Не се виждам като жонгльор, зарзаватчия, инкасатор, коминочистач, лепач на афиши, маникюрист, натуралист, огнеборец, паркетния, резбар, свещеник, телеграфист, учител, фехтовчик, хигиенист, цирков артист, чертожник, шапкар, щангист, юрист или яйцепроизводител. — Затвори указателя и въздъхна: — Остава ми само да умра от глад в някоя канавка. Тъй като не познавам Ню Йорк, ви моля да ми посочите подходяща за целта канавка.

В този момент в ресторанта влезе Безупречния — младеж, издокаран в костюм с безупречна кройка и с безупречно лъснати обувки, който огледа залата през монокъла си. Удоволствие бе да видиш такова въплъщение на изискаността, ала щом го зърна, Джими стреснато подскочи и не изпита естетическа наслада. С новодошлия бяха познати и само преди две седмици се бяха видели в лондонския клуб „Бейчлър“.

На света съществуваха много малко неща, в които да е напълно сигурен, и едно от тях бе, че ако Бартлинг (това бе истинското име на Безупречния) го забележеше, щеше да довтаса на масата и да го назове Крокър. Джими стисна зъби, твърдо решен да бъде Бейлис, само Бейлис и нищо друго освен Бейлис. Може би ако отрича истинската си самоличност, онзи ще се хване на въдицата. Реджи Бартлинг не се отличаваше с особени умствени способности и вярваше на всичко, което му се каже.

Човекът с монокъла продължаваше да оглежда присъстващите. Когато в полезрението му се появи профилът на Джими, Безупречния изумено възкликна:

— Не може да бъде!

Реджиналд Бартлинг бе пристигнал в Ню Йорк сутринта, ала вече страдаше от самотата в огромния град. Беше предприел пътуването за развлечение и носеше куп препоръчителни писма, от които още не се беше възползвал. Измъчваше го носталгия, копнееше за приятел. И ето, че недалеч от него седеше Джими Крокър, най-добрият и весел компаньон в цял Лондон. Забърза към масата му и се провикна:

— Крокър, стари приятелю, нямах представа, че си тук. Кога пристигна?

Джими беше благодарен на съдбата, задето му бе посочила досадника навреме, та да се подготви психически. Ако Реджи го беше връхлетял изневиделица, положително щеше да се издаде при споменаване на истинското му име. Но тъй като предвиждаше какво ще се случи, продължи да разговаря с Ан, сякаш не подозираше, че се обръщат към него.

— Да му се не види! Джими Крокър!

Джими изигра ролята си като най-блестящия актьор на съвремието. Недоумяващо погледна Ан, сетне отново насочи взор към Бартлинг:

— Боя се, че грешите. Казвам се Бейлис.

Под безмилостния му поглед Бартлинг сякаш се спаружи. Спомни си всичко, което беше чул или чел за двойници. Смути се и лицето му пламна. Да интимничиш с непознат като с близък приятел беше проява на невъзпитание. Може би джентълменът и дамата са го помислили за мошеник. Човек с претенции за безупречност не може да постъпва толкова грубо. Продължи да се изчервява и ако някой внимателно го наблюдаваше, би си помислил, че се е изчервил чак до глезените. Заотстъпва, като пелтечеше извинения. Джими не беше безчувствен към страданията на лондонския си приятел; познаваше Реджи и маниакалния му стремеж към спазване на етикецията и знаеше какъв ужас е изживял, осъзнавайки, че е заговорил непознат. Ала колкото и да го съжаляваше, не можеше да постъпи по друг начин. Макар да бе сигурен, че Безупречния не ще намери покой и че ще прекара безброй безсънни нощи, беше твърдо решен да отстоява позициите си, та ако ще и през цялото лято. Пък и за самия Реджи беше благотворно от време на време да бъде подлаган на подобен шок, за да поразмърда закърнелия си мозък.

Погълнат от тези мисли, той отново се обърна към Ан, докато почервенелият като рак Бартлинг напусна ресторанта с цел да възстанови в друго заведение нормалното функциониране на нервните си центрове. Младата жена напрегнато се взираше в него, очите й бяха разширени от изумление.

— Странно, нали? — безгрижно възкликна Джими и се възхити от неподозираните си актьорски способности. — Сигурно имам двойник. Какво име спомена господинът?

— Джими Крокър! — възкликна Ан.

Той взе чашата си, отпи от нея и я остави обратно на масата.

— А, точно тъй каза. Не знам защо имам усещането, че името ми е познато, че съм чувал да го споменават.

— Аз ви говорих за него онази вечер на палубата на парахода.

Джими недоверчиво я изгледа:

— Нима? О, да, разбира се, сега си спомних. Вие ненавиждате този Крокър, нали?

Ан продължаваше да се взира в него, сякаш пред очите й се беше превърнал в непознато и необикновено същество.

— Дано не ме намразите, задето приличам на него — с невинно изражение промълви той. — Някой по рождение си е Джими Крокър, другиму натрапват това име. Не забравяйте, че принадлежа към втората група.

— И все пак случилото се е… необикновено и невероятно.

— О, да не преувеличаваме! Всеки ден четем във вестниците истории за двойници. Преди време научих за англичанин, когото все осъждали на затвор заради престъпления, извършени от негов двойник…

— Не това ме учудва. Знам, че има хора, които не са близнаци, а си приличат като две капки вода. Странното е, че с вас се запознахме точно сега. Всъщност целта на пътуването ми до Англия беше да накарам Джими Крокър да се върне тук.

— Какво?!

— Не се изразих правилно. Придружавах леля и чичо, които искаха да го убедят да заживее с тях.

Джими напълно се обърка — обясненията й му се струваха все по-загадъчни.

— Но какво общо имат вашите роднини с него?

— Пропуснах да кажа, че те са и негови родственици. Сестрата на леля ми е омъжена за баща му.

— Но…

— Изглежда доста объркано, но всъщност не е. Изглежда, че напоследък не сте чели „Сънди Кроникъл“, където редовно публикуват описания на безобразията на Джими в Лондон. Наричат го Разюздания Джим и…

Когато беше прочел черно на бяло прякора си, младежът бе неприятно изненадан, ала като го чу от устата на Ан, му се стори още по-отвратителен. В този миг изпита още по-силни угризения на съвестта.

— И във вчерашния брой беше публикувана бележка за него…

— Прочетох я — побърза да я прекъсне той, за да си спести допълнителния коментар.

— Така ли? За да разберете по-добре що за човек е Джими Крокър, ще ви обясня, че лорд Пърси Уипъл, когото е нападнал в клуба, е бил най-добрият му приятел. Мащехата му е споделила този факт с моята леля Неста. Според мен този човек е напълно деградирал. — Усмихна се и добави: — Защо оклюмахте, господин Бейлис? Горе главата. Може да приличате на Джими, но не сте… него… май е правилно да се каже, че вие не сте той. Важна е душата, не външността. Ако сте добродетелен и благороден по душа, както подобава на човек с името Алджърнън, няма значение, че си приличате като близнак с Джими Крокър и разни негови приятели ви заговарят по ресторантите. Всъщност това дори е преимущество. Сигурна съм, че ако отидете при леля ми и изиграете ролята на разкаялия се грешник Джими Крокър, тя ще бъде на върха на щастието и ще изпълни всяко ваше желание. Кой знае, може да осъществите мечтата си да бъдете осиновен от милионерка. Защо не опитате? Няма да ви издам.

— Непременно ще го сторя, защото преди да ме разобличат и откарат в затвора, ще имам щастието да бъда близо до вас. Ще живеем в един дом, всеки ден ще разговаряме… — Гласът му пресекна от вълнение.

Ан извърна глава и заговори на въображаем събеседник:

— За нищо на света не пропускай излиянията му, скъпа. Толкова е красноречив! В родното му градче го наричаха Алджърнън Оратора.

Джими я изгледа накриво. Подигравателният й тон го жегна, не одобряваше подобно лекомислие.

— Някой ден търпението ми ще се изчерпи и тогава…

— Нали не чухте онова, което току-що споделих с моята приятелка? — притеснено попита Ан. — Бях съвсем искрена. Приятно ми е да ви слушам. Говорите толкова прочувствено!

Джими възприе шеговития й тон:

— Защо сте толкова безсърдечна? Тъкмо загрявах. След минута щяхте да чуете нещо заслужаващо вниманието ви. Ала сега сякаш ме попарихте с вряла вода. Хайде отново да поговорим с каква работа да се заема.

— Мислили ли сте каква професия най-много ще ви допадне?

— Иска ми се да си седя в кабинета, да подписвам чекове и да казвам на секретаря, че когато дойде господин Рокфелер, ще му отделя само пет минути. Но за тази цел ще ми трябва чекова книжка, а не притежавам такава. Е, все ще измисля с какво да се занимавам. А сега ми разкажете нещо за себе си. Нека поне за малко да забравим бъдещето на моя милост.

След час Джими се раздели с Ан и тръгна по Бродуей. Вървеше, без да се оглежда, толкова беше погълнат от мислите си. Не можеше да повярва, че семейство Пет са прекосили океана само за да го убедят да се върне в родината. А най-неприятното беше, че след като съвсем доброволно се бе озовал в Ню Йорк, пътят му към блестящото бъдеще беше затворен от нещо, което бе сторил преди пет години (фактът, че не можеше да си го спомни, буквално го влудяваше) и което бе накарало Ан да го намрази за цял живот. Замечта се, като си спомни красивото й личице, не усещаше, че се блъска в минувачите, движеше се като насън. Седмият пешеходец, в когото се препъна, го изтръгна от транса, изричайки името, от което обстоятелствата го бяха принудили да се отрече:

— Джими Крокър!

Изненадата върна нашия герой към жестоката действителност — всъщност той изпита не само учудване, но и раздразнение. Абсурдно бе да пребивава инкогнито в град, в който не беше стъпвал от пет години, и да бъде разпознат едва ли не от първия срещнат. Намръщено изгледа натрапника. Видя пред себе си набит и широкоплещест младеж с грозновато лице, който радушно се усмихваше, а изражението му подсказваше, че изпитва уважение към нашия герой. Джими не беше добър физиономист, но дори човек със слаба памет веднага би познал натрапника, който, както се казва в рекламите, притежаваше индивидуален облик. Зърнеше ли го веднъж, човек никога нямаше да забрави счупения му нос, почти липсващото чело и клепналите му уши. Младият мъж се казваше Джери Мичъл и Джими не го беше виждал отпреди две години, когато се бяха срещнали в лондонския Национален спортен клуб. Веднага го позна и призова на помощ актьорските си способности, които неотдавна бе изпробвал върху Безупречния Реджи.

— Здрасти! — каза очуканият.

— Здравейте — учтиво му отвърна той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Усмивката, озаряваща смачканата физиономия на Джери, помръкна.

— Ти си Джими Крокър, нали? — промърмори озадачено.

— Не съм. Родителите ми са ме кръстили Алджърнън. Алджърнън Бейлис, на вашите услуги.

Човекът се изчерви до уши:

— Извинете. Сбърках ви с мой познат.

Понечи да отмине, но Джими го спря. Чувстваше се много самотен, след като се бе разделил с Ан, и копнееше да общува с друго човешко същество.

— А пък аз наистина ви познах — заяви. — Вие сте Джери Мичъл. Преди четири години видях как разгромихте на ринга Кид Бърк.

Усмивката отново озари лицето на боксьора. Личеше си, че е поласкан от вниманието.

— Брей, нима все още има някой, който ме помни? Правичката да си кажа, вече не се боксирам. Работя за едно старче на име Пет. Ама че работа! Тъкмо той е чичо на Джими Крокър, за когото ви взех отначало. Да му се не види! Вие сте копие на онова момче! Като се блъснахте в мен, си рекох: „Я, Джими Крокър!“ Слушайте, много ли сте зает?

— Не особено.

— Елате да си побъбрим. Знам едно чудно местенце наблизо.

— С удоволствие.

Когато се настаниха на маса в „чудното местенце“, Джери Мичъл попита:

— Какво ще пиете? — Сетне с извинителен тон добави: — Самият аз напоследък пия само вода. Зарязах алкохола.

— Какво съвпадение — също и аз! — възкликна Джими. — Не виждам смисъл да се натряскваш и да ставаш за смях.

Това откровение накара боксьора да се замисли. Думите на непознатия прогониха съмнението, което витаеше в дълбините на съзнанието му. До този момент го терзаеше смътното подозрение, че човекът пред него е Джими Крокър, който, Бог знае защо, играе ролята на някой си Бейлис. Ала сега бе убеден, че онзи казва истината. Джими никога не би се отказал от алкохола. Успокои се, че не е станал жертва на лоша шега, и поведе приятен разговор с новия си приятел.