Джим Тайфуна

Двайсет и трета глава

Джентълмена Джак бе свалил револвера и чакаше да го разпитат. Имаше самодоволния вид на човек, който възнамерява да заяви, че само е изпълнил дълга си и не желае благодарности.

— Коя сте вие? — попита.

— Н’ей важно — отсече жената. — Гос’жа Пет знай коя съм.

— Дано да не ми се разсърдите, лорд Уизбийч — обади се госпожа Пет. — Наех детектив да ви помогне. Реших, че няма да се справите сам. Надявам се, че не съм ви засегнала.

— В никакъв случай… постъпила сте много мъдро.

— Радвам се, че одобрявате инициативата ми.

— Безусловно я подкрепям.

Госпожица Тримбъл прекъсна учтивата размяна на реплики.

— К’ви ги дрънка тоз? К’ва помощ?

— Лорд Уизбийч беше така добър да предложи да охранява експлозива, изобретен от моя племенник — обясни госпожа Пет.

Джентълмена Джак скромно се усмихна:

— Дано поне малко да съм ви помогнал. Мисля, че дойдох тук точно навреме. — Погледнете — той посочи към огнеупорната каса, — крадецът току-що я беше разбил. Добре, че носех револвера си. Насочих го към разбойника и извиках за помощ. Ако бях закъснял само с няколко секунди, той щеше да избяга.

Госпожица Тримбъл се приближи до сейфа, огледа го и се намръщи, сякаш не й допадаше. Изръмжа, върна се до прозореца и отбеляза:

— Бива си го. Дробре с’есправил.

Ан не издържа и се намеси. Страните й пламтяха, очите й хвърляха мълнии.

— Само не казвай, че си заварил Джими да разбива касата! Ама че абсурд!

Неста Пет побърза да обясни:

— Това не е Джеймс Крокър, Ан. Човекът е мошеник, който под чуждо име се промъкна в този дом, за да открадне изобретението на Уили. — Тя мило се усмихна на Джентълмена Джак. — Слава Богу, че лорд Уизбийч ми отвори очите. Нарочно се е престорил, че познава този младеж, за да го заблуди.

Малкият Огдън беше зяпнал от изумление. От подслушания разговор между двамата млади мъже беше разбрал, че Джими наистина е този, за когото се представя, а лордът е измамник. Питаше се защо братовчедът Крокър отново не изложи неоспоримите доказателства за самоличността си. Не подозираше, че едва сега главата на Джими започва да се прояснява след жестокия удар на Джентълмена Джак. Огдън реши да отрича до дупка, ако братовчедът реши да го натопи, задето му беше предложил да го отвлече и да си разделят откупа.

Ан ужасено се взираше в Джими. Едва сега осъзна, че почти не го познава и че е възможно (или по-точно е сигурно, предвид доказателствата) да се е промъкнал под покрива на госпожа Пет, за да открадне изобретението на Уили. Съпротивляваше се срещу тази мисъл, но някакъв глас сякаш й нашепна, че именно тя му бе предложила да се представи за Джими Крокър, а пък младежът прекалено лесно се беше съгласил да участва в безумния план. Но дали наистина планът беше безумен? Дали не е бил прикритие за друго злодейско деяние? Лорд Уизбийч беше заварил младежа да разбива касата, следователно вината му беше доказана.

Ала в мига, в който се убеди, че той е престъпник, Ан разбра още нещо — че обича този човек. Едва когато беше изпаднал в беда, бе осъзнала чувствата си към него. Застана до него с намерението да му помогне, да му окаже морална подкрепа, ала почувства, че не може да произнесе нито дума. Сложи ръка на рамото му и безпомощно зачака следващите удари на съдбата.

Докосването й изтръгна Джими от летаргията и той внезапно дойде на себе си. До този момент сякаш отдалеч чуваше всичко, но бе неспособен да говори. А сега като по чудо отново си беше възвърнал дар слово, което му позволи енергично да се намеси в спора.

— За Бога! — извика. — Този човек лъже. Аз го заварих да разбива сейфа.

Джентълмена Джак надменно се усмихна:

— Блъфира, но съм сигурен, че няма да му повярвате.

— Какъв абсурд! — промълви госпожа Пет и се обърна към детективката: — Арестувайте този човек.

— Ч’айте малко — промърмори трезвомислешата девица, която замислено човъркаше зъбите си с дулото на револвера. — Да чуем кво ш’каже.

— Бога ми, струва ми се нелепо — учтиво се намеси Джентълмена Джак.

— Н’знам кво ти се струва — смъмри го прекрасната Тримбъл, — ам’ си затваряй устата и слушай кво говоря!

— Сигурна съм, че си невинен! — възкликна Ан и се вкопчи в рамото на Джими.

— Стига глупости! — Госпожица Тримбъл престана да чисти зъбите си с дулото на пистолета и го насочи към него. — Ш’кажеш ли нещо за оправдание? И по-живо!

— Случайно бях тук и…

— ’Що? — попита детективката и думата изсвистя като куршум.

Той замълча. Как ли да обясни присъствието си в библиотеката в два през нощта?

— Случайно бях тук — упорито повтори — и този човек влезе с фенерче и ацетиленова горелка и се залови да разбива касата…

Джентълмена Джак нетърпеливо го прекъсна:

— Какво нахалство! — Обърна се към госпожица Тримбъл и заобяснява: — Дойдох в библиотеката, защото чух някакъв шум. За разлика от господина имам съвсем правдоподобно обяснение за присъствието си. Лежах буден в стаята си и нещо привлече вниманието ми. Госпожа Пет знае за подозренията ми към този тип, очаквах всеки момент да опита да открадне експлозива. Ето защо грабнах пистолета и на пръсти слязох по стълбата. Когато влязох тук, касата беше разбита и крадецът се подготвяше да избяга през прозореца.

Детективката почеса брадичката си с дулото на пистолета и потъна в размисъл. Сетне се нахвърли върху Джими с бързината на гърмяща змия:

— Измисли нещ’ друго! Пипнах те и туй то!

— Не! — извика Ан.

— Да — промърмори Неста Пет. — Няма спор кой е измамникът.

— Според мен трябва да се обадим на полицията — намеси се Джентълмена Джак.

— Винаги сте бил много съобразителен, милорд — разтопи се от любезност тя.

— Благодаря за комплимента — отвърна негово благородие и тръгна към вратата. Джими безпомощно го наблюдаваше. Нещо му подсказваше, че ще може да се оправдае, ако си спомни нещо, което упорито му убягваше. Съзнанието му още не се беше напълно прояснило. Напразно се опитваше да възкреси спомена.

Щом Джентълмена отвори вратата, откъм коридора се дочу пронизителен кучешки лай, който досега бе заглушаван от масивното дъбово дърво и от гласовете на присъстващите. Русокосият тресна вратата и изплашено възкликна:

— Божичко, онова куче е отвън!

Ожесточено драскане по дървото потвърди твърдението му.

— Онова куче е отвън! — печално повтори Джентълмена.

Сякаш някакъв бент се отприщи в съзнанието на Джим и той си спомни онова, което до този момент отказваше да изплува в паметта му.

— Не му позволявайте да избяга! — извика, сетне се обърна към мнимия лорд: — Твърдиш, че си дошъл тук, защото си чул подозрителен шум и си ме заварил да разбивам касата. А как ще обясниш, че епруветката с експлозива е във вътрешния джоб на сакото ти? — Извърна се към госпожица Тримбъл и продължи: — Много лесно ще установите кой от двама ни е измамник. Обискирайте ни. — Заобръща джобовете си. — Погледнете тук… и тук… и тук! А сега го накарайте да стори същото.

Изпита неописуемо удоволствие, като видя как изчезна самодоволното изражение на Джентълмена. Детективката впери пронизващото си око в русокосия:

— Правилно. Ей, Бил… или както там ти е името… да ’гледнем в дж’бовете ти!

Мнимия лорд се престори на кръвно обиден:

— Не съм съгласен да…

Госпожа Пет възмутено извика:

— Няма да го допусна! Лорд Уизбийч е мой отдавнашен приятел и…

— Достатъчно! — сряза я безкомпромисната госпожица. — Обрръщай джобовете, Бил, и то по-бъррзичко!

Джентълмена Джак високомерно се усмихна, досущ аристократ, който безмълвно протестира срещу посегателството върху личността му. С отегчено изражение извади от джоба си епруветката и заговори със спокойствие, от което Джим неволно се възхити:

— Дори боговете мълчат, когато фактите говорят.

Думите му предизвикаха всеобщо изумление. Въздействието им върху присъстващите бе равностойно на избухване на бомба. Госпожа Пет задавено изстена. Уили Партридж изквича като настъпено куче. Гениите едновременно нададоха вик.

Джентълмена Джак изчака врявата да стихне и продължи невъзмутимо да говори:

— Но не мислете, че с мен е свършено. Сега ще изляза през прозореца и ако някой, било то мъж или жена — той учтиво се поклони на госпожица Тримбъл, — се опита да ми попречи, ще го сполети печална участ. Само да помръднете, ще хвърля епруветката и къщата ще полети във въздуха.

Първото му изявление бе направило дълбоко впечатление на присъстващите, но продължението буквално ги накара да се втрещят. Настъпи гробна тишина. Само кучето Ейда безстрашно продължаваше да драска по вратата.

— Да н’си помръднал! — отсече детективката, когато той пристъпи към прозореца. Насочи револвера си към него, но в гласа й се долавяше нерешителност — чувство досега непознато за неустрашимата дама. За пръв път в живота си попадаше в толкова объркана ситуация.

Джентълмена Джак бавно прекоси помещението, като държеше епруветката така, че всички да я виждат. Тъкмо когато се изравни с госпожица Тримбъл, която бе свалила револвера и си блъскаше главата как да разреши безпрецедентната криза, вратата рязко се отвори. На прага застана поетът Хауард Бемис:

— Госпожо Пет, телефонирах на…

Прекъсна го кучешки лай.

Ейда се възползва от отстраняването на препятствието и се втурна в библиотеката като космата топка, която като по магия се е сдобила с четири крака и провесен език. Без да обърне внимание на присъстващите, се спусна към Джентълмена Джак. Отдавна беше хвърлила око на глезените му, но все се случваше нещо да й попречи да ги захапе.

— Помощ! — изрева русокосият. Зовът му беше заглушен от крясъците, виковете и писъците, изтръгнали се от гърлата на изумените „зрители“ при вида на епруветката, която се изплъзна от пръстите му и полетя във въздуха.

Ан се хвърли в прегръдката на Джими и той я притисна към себе си, сетне затвори очи. За миг в съзнанието му се мерна мисълта, че щом му е съдено да загине, това е най-прекрасният начин да посрещне смъртта.

Епруветката падна върху бюрото, полетяха отломки от стъкло… Джими отвори очи и констатира, че още е жив, а нищо наоколо не се е променило. Стените си бяха на мястото, не беше заобиколен от развалини. И все пак сцената беше различна от преди. Нещо липсваше… и това бе Джентълмена Джак.

Присъстващите едновременно въздъхнаха от облекчение, но никой не обели и дума. Откъм улицата се дочу рев на автомобилен двигател. Звукът изтръгна от вцепенението брадатия с очилата, който бе от антуража на госпожица Тримбъл.

— Майчице! — изкрещя. — Тоя тип избяга с автомобила, който съм взел под наем!

Паническият му вик сякаш помогна останалите да се окопитят. Госпожица Тримбъл първа възвърна самообладанието си. Надигна се от пода, където се беше проснала с надеждата да оцелее при взрива, решително изтупа праха от полата си и отново влезе в ролята си на храбра детективка.

— Д’ се оставя дам’ сплашат с ф’лшива бомба! — промърмори с горчивина и за миг се замисли върху печалния факт. — Хей, затворрете врратата, някой да запуши устата на прроклетото псе! Не мога д’ мисля, кат лае!

Пребледнялата госпожа Пет безмълвно грабна Ейда в прегръдките си. В същия момент Ан се освободи от прегръдката на Джими, без да го погледне. Изпитваше необяснимо стеснение. По принцип не беше от срамежливите, но сега даваше мило и драго да бъде далеч от тук.

Госпожица Тримбъл отново пое нещата в свои ръце. Звукът от автомобилния двигател беше замрял в нощта. Джентълмена Джак безнаказано се бе изплъзнал. Безстрашната детективка горчиво се укоряваше заради провала си.

— ’Спуснахме го — произнесе с леден глас. — Да Схващаме на рработа. Хей, вие! — обърна се към госпожа Пет, която толкова се стресна, че едва не подскочи. — След като беше преминала през долината на смъртта и бе установила, че не е разкъсана на парчета, тя вече не беше онази самоуверена и деспотична жена. — Хей, н’вас говоря! Тва е само пъррвата част от дррамата. Следва втора серрия. Виждат’ли тез юнаци? — Тя посочи с револвера към господин Крокър и брадатия с очилата. — Опитваха се да отмъкнат сина ви.

Госпожа Пет нададе сърцераздирателен писък:

— Оги!

— Млъквай! — смутено избърбори юношата. Предвиждаше, че го очакват трудни моменти и предпочиташе да се съсредоточи върху обмисляне на бъдещата си тактика. Изгледа изпод око гангстера Ед. Очакваше, че похитителят ще се опита да омаловажи престъплението си, като започне да твърди, че той, Огдън, го е помолил да го отвлече. Реши, че единственият изход е твърдо да отрече отправените му обвинения.

— Под’зирах, че нещо щ’ случи таз нощ, затуй дебнех отвън — продължи госпожица Тримбъл. — Тоз юнак — тя посочи към брадатия заговорник, който мигаше на парцали иззад очилата — чакаше с колата н’ъгъла. Цял час го наблюдавам, щот с’досетих, че н’му е чиста работата. И не щеш ли, излезе хлапето с ей онзи гррозник. — Обърна се към господин Крокър и добави: — Свали маската, прриятел, та да т’видим физиономията.

Бедният човек с нежелание се подчини.

— Пфу! — отвратено възкликна детективката. — Д’нямаш шарка, бе, човече? Мязаш на цветен комикс! — Пристъпи към господин Крокър, който подскочи като ужилен, и прокара по страната му костеливия си пръст. — Гррим! — изръмжа и с неудоволствие огледа изцапаната си ръка. — Пфу!

— Скинър! — възкликна госпожа Пет.

Госпожица Тримбъл внимателно разгледа жертвата си, сетне се обърна към брадатия:

— Кат’ се замисля, май и от тоз шубрак щ’скочи заек. — Дръпна изкуствената брада на бедния Джери и откри лицето му. — А пък туй ако н’ей перука, да не ми викат Тримбъл — добави и вкопчи пръсти в буйните му коси. — Тъй си е. Ама че късмет. Дай си ’чилата, приятел! — Изгледа го критично и отбеляза: — Хитрец си ти, Кларънс. По-хубав си с ’чила. Някой познава л’тоз тип?

— Казва се Мичъл и беше нещо като личен физкултурник на съпруга ми.

Детективката се обърна, приближи се до Джими и насочи револвера в гърдите му:

— Става все по-интересно! Време е д’обясниш, приятел, как така се е случило да бъдеш тук точно когат онзи се е бъзикал с касата? Май си комбина с тез двамата.

Джими усети, че му предстои да вземе съдбовно решение, което изцяло ще промени съдбата му. В живота на всекиго от нас настъпват подобни повратни моменти, които нарушават нормалния ход на събитията. Невъзможно бе повече да крие от Ан истинската си самоличност. Тъкмо се канеше да проговори, ала младата жена го изпревари:

— Лельо Неста, не мога да гледам как несправедливо обвиняват един човек. Джери няма никаква вина. Аз му наредих да отвлече Огдън.

Настъпи неловко мълчание. Госпожа Пет нервно се изсмя и промърмори:

— Иди да си легнеш, миличка. Изживя такъв шок, че не си на себе си.

— Вярно е. Нали, Джери?

— Достатъчно! — Госпожица Тримбъл с властен жест предотврати отговора на боксьора. — ’Слушай леля и с’легни, миличка. Казала с’на младежа да отмъкне хлапето, а? И на онзи там… Скинър… и на него ли с’казала същото?

— Ами… аз… — неуверено запелтечи Ан. Не й беше хрумнало да измисли алиби за иконома.

Джими й се притече на помощ. Изтръпваше при мисълта каква ще бъде реакцията й, но беше длъжен да се жертва, за да я защити. Пък и много по-коравосърдечен човек би откликнал на безмълвния зов за помощ, който изразяваше боядисаното с грим лице на господин Крокър. Бингли Крокър беше смелчага и джентълмен. Дори да го заплашваше затвор, не би проговорил без разрешението на Джими, но все пак се надяваше, че синът му няма да го изостави.

— Обяснението е съвсем елементарно — започна младежът с престорено безгрижен тон, ала душевното му равновесие рухна, когато към лицето му се насочи окото на госпожица Тримбъл. — Работата е там, че наистина съм Джими Крокър. — Той старателно избягваше погледа на Ан. — Не разбирам защо е цялата тази суматоха.

— Тогава ’що заговорничиш да отмъкнеш момчето?

— Ами това… ха-ха!… — на пръв поглед ще ви се стори малко объркано, обаче мога да обясня…

— Значи прризнаваш!

— Да. Всъщност идеята за отвличането на Огдън е моя. Исках да го изпратя в един санаториум за кучета… ама не, не е това, което си го мислите. — Опита подкупващо да се усмихне, но се отказа, защото лявото око на детективката застрашително проблесна. Той извади носната си кърпа и избърса потта от челото си, като се питаше защо понякога е толкова трудно да обясниш нещо съвсем елементарно. — Преди да продължа, държа да ви информирам, че Скинър ми е баща.

Госпожа Пет смаяно възкликна:

— Но нали… нали Скинър беше иконом при сестра ми?

— До известна степен е вярно. Това е дълга история. Случи се така, че…

Госпожица Тримбъл процеди с неописуемо презрение:

— Никога не съм срещала таквиз лъжци. Да пукна, ак’ знам кво целиш, млади момко. Тоз тук — тя посочи Крокър-баща — с’издирва от английската полиция. ’Зпратиха фотото му в агенцията. Мен ако питате, с’гурно е задигнал я лъжици, я нещо друго. Хей — обърна окото си към едного от гениите, — вземи да свършиш нещо полезно. Телфонирай в „Астор“ — там е отседнала една дама, дето се интересува от нашарения господин. Обадила се е н’ „Андерсън“, пък те ни повериха, ’здирването. З’ръчаха да я търсим по всяко време на деня или нощта, ако го спипаме. Кажи на оназ дама да взем’ такси и да дойде тук да го рразпознае.

Геният тръгна към вратата, сетне се обърна и попита:

— Как се казва въпросната дама?

— Гос’жа Крокър! — тросна се детективката.

— Гос’жа Бингли Крокър. Речи й, че сме пипнали нейния човек.

Геният заднешком излезе. От коридора се дочу гневен възглас:

— Извинете… — запелтечи геният.

— Защо не гледаш къде вървиш, млади момко?

— Приемете най-горещите ми извинения…

— Ама че досадник! — промърмори господин Пет и на куц крак влезе в стаята. Стискаше едното си стъпало и сякаш го масажираше. И с невъоръжено око се забелязваше, че обичайно благият и кротък човек е в отвратително настроение. Намръщено изгледа присъстващите и гневно изръмжа:

— Какъв е този цирк? Търпях до едно време, но човек не може да мигне от непоносимата врява.

— Джаф! Джаф! — озъби му се Ейда, която се чувстваше в безопасност в прегръдките на госпожа Пет.

Господарят на дома се стресна и извика:

— Умъртви противното псе! Изхвърли го! Накарай го по някакъв начин да млъкне!

Неста Пет изумено се втренчи в съпруга си. Никога не го беше виждала в подобно настроение. Почувства се така, сякаш някакво кротко зайче внезапно е захапало ръката й. Бурните преживявания през тази нощ, съчетани с нетипичното поведение на господин Пет, я караха да се чувства несигурна. Никога досега не се беше страхувала от брачния си партньор. Бе излязла на глава дори с първия си съпруг, който бе доста сприхав и буен, а кроткия господин Пет беше смазала под чехъла си. Ала този нов Питър й вдъхваше страх.