Шеста глава

Джими си тръгна като попарен от дома на херцога на Дивайз на Кливланд Роу. Мисията му беше претърпяла пълен провал. Когато поиска да се срещне с лорд Пърси Уипъл, икономът го уведоми, че младият господин е на легло и не приема посещения. Когато чу името на Джими, прислужникът го изгледа с нескрит интерес, тъй като и той като Бейлис беше прочел и от сърце се беше забавлявал с описанието на „боксовия мач“, което бе публикувано в „Дейли Сън“. Дори беше изрязал бележката и тъкмо се канеше да я залепи в специалния си албум, когато неканеният гост позвъни.

Поражението попари ентусиазма на Джими. Представа си нямаше каква да бъде следващата му крачка. Оттегли се от дома на херцога като армия след неуспешно нападение на непревземаема крепост. Невъзможно бе със сила да си осигури достъп до покоите на младия лорд.

Вървеше по Пел Мел и усилено размишляваше. Денят беше прекрасен. Падналият през нощта дъжд, който бе избавил господин Крокър от скучната среща по крикет, сякаш беше разкрасил и освежил Лондон. Слънцето блестеше на фона на тюркоазеното небе. Подухваше лек южен ветрец. Когато Джими се озова на Пикадили, дочу бодрото свиркане на автомобилни клаксони и чу гълчавата и смеховете на минувачите. Доброто им настроение го раздразни: кой им бе дал правото да се радват на живота?

По природа не беше склонен към вглъбяване, но след като се подложи на самоанализ, откри у себе си неподозирани слабости. Години наред беше живял безгрижно като щурче и от забавления не му оставаше време да осъзнае, че има известни отговорности. Ала начинът, по който баща му бе реагирал на нощните му подвизи, го постресна. Животът май бе по-сложен, отколкото му се струваше. Смътно (тъй като не беше свикнал да разсъждава философски) осъзнаваше поразяващата истина, че ние, хората, сме като парченца от мозайка и че всяко наше действие влияе върху останалите. Навярно по същия начин се е зародило и развило социалното чувство у праисторическия човек. Всички сме индивидуалисти, докато прозрем истината.

Мисълта, че е причинил мъка на баща си, не даваше покой на Джими Крокър. Всъщност отношенията помежду им бяха по-скоро като между братя, отколкото между баща и син. Младежът горчиво се упрекваше, а нетърпимото главоболие сякаш подсилваше чувството му за вина. Баща му жадуваше да се върне в Америка, а той, Джими, с безразсъдното си поведение му пречеше да осъществи мечтата си. Тогава какво е заключението? Според него грешката беше в Джеймс Крокър. Свидетелските показания и доказателствата недвусмислено говореха, че Джеймс Крокър е кръгъл глупак, червей, егоист, прахосник и долен тип.

След като Джими стигна до това самоунищожително заключение, настроението му толкова се помрачи, че веселата глъч на площада започна да го дразни. Обърна се и пое по същите улици, които го бяха довели до Пикадили. Неусетно се озова на Хеймаркет, поколеба се, сетне зави към Кокспър Стрийт, където се намираха представителствата на презокеанските параходни компании. Случи се така, че докато крачеше замислено, Джими ненадейно вдигна очи и погледът му попадна на витрина, където върху вълните на океан от картон смело се носеше прекрасен плавателен съд. Младежът спря и усети странно предчувствие. Всички сме суеверни. Случи ли се някое събитие да съвпадне с наше желание и дори да го подкрепи, противно на здравия разум приемаме въпросното събитие като поличба. Той се приближи до витрината и внимателно разгледа макета. Неочаквано му хрумна идея. Сърцето му лудо затуптя. Макетът неудържимо го привличаше, сякаш оказваше върху него хипнотично въздействие.

Каза си: „Защо не? Едва ли има по-добро разрешение!“

В кантората видя човек с бакенбарди, който си купуваше билет за Ню Йорк, и беше поразен колко лесно става това. Влизаш, разглеждаш схемата с разположението на каютите, която чиновникът учтиво ти показва, и му връчваш парите за билета. Фасулска работа, стига да разполагаш с необходимите средства. Той машинално бръкна в джоба на панталона си. От дълбините се дочу галещо ухото шумолене на банкноти. Наскоро беше получил издръжката за три месеца и макар да бе с широки пръсти, не беше успял да я пръсне за развлечения. Отново докосна банкнотите и си помисли, че ще стигнат за три билета до Ню Йорк. Дали да ги купи, или (винаги преценявай двете страни на медала) да се въздържи?

Помисли си, че ще е най-добре да се подчини на импулса. Останеше ли в Лондон, щеше да създаде нови неприятности за всички, включително й за себе си. Реши да влезе в пътническото бюро и да поразпита служителя. Може пък всички билети за парахода да са продадени. Прекрачи прага, приближи се до бюрото и попита:

— Имате ли свободна каюта на „Атлантик“?

Чиновникът беше най-лошото, което можеше да се случи на Джими. В сегашното си настроение нашият герой се нуждаеше от сериозен и благоразумен човек, който да сложи ръка на рамото му и да каже: „Не действай прибързано, моето момче“. Служителят на параходната компания беше пълна противоположност на възрастен и благоразумен човек. Изглеждаше на около двайсет и две и очевидно беше въодушевен от намерението на Джими да пътува до Америка. Усмихна се сияйно и обяви:

— Разполагаме с много свободни каюти. Ще ви дам най-хубавата.

— Кога ще отплава параходът?

— Утре в осем сутринта потегля от пристанището в Ливърпул. Влакът тръгва от Падингтън довечера в шест.

В последния момент благоразумието възпря Джими. Младежът осъзна, че не бива да действа прибързано под въздействието на безразсъден импулс. Пък и съдбовни решения не биваше да се вземат преди обяд. Празният стомах разпалва въображението. Беше се убедил, че ако пожелае, може да отплава с „Атлантик“. Най-добре да хапне нещо и след това отново да обмисли решението си. Благодари на служителя и пое нагоре по Хеймаркет. Гордееше се с постъпката си на здравомислещ и практичен човек, но кой знае защо го терзаеше предчувствието, че при все това ще стане за смях.

Толкова беше погълнат от мислите си, че едва след няколко минути забеляза червенокосата млада жена, макар че от известно време тя вървеше само на няколко крачки пред него. Непознатата крачеше така, сякаш бързаше да не закъснее за среща с приятен човек. Движеше се грациозно, походката й беше плавна и някак жизнерадостна.

Щом момичето привлече вниманието му, Джими, който по принцип беше почитател на нежния пол, почувства как интересът му се възбуди. Интересът пък породи редица въпроси. Например коя е тази млада жена и откъде е купила елегантния сив костюм, който толкова й приляга. Джими се възхищаваше на прекрасната й стойка и се питаше дали ще се разочарова, ако види лицето й. Докато разсъждаваше върху тези важни въпроси, се озова на мястото, където Хеймаркет престава да бъде улица и се превръща във водовъртеж от превозни средства, движещи се с шеметна скорост. Младата жена, която вървеше пред него, спря, огледа се и слезе от тротоара. В този момент иззад ъгъла откъм Ковънтри Стрийт изскочи таксиметрова кола.

Приятната изненада от факта, че и в лице момичето е привлекателно, стимулира Джими и му помогна да запази присъствие на духа и да действа мигновено. С един скок се озова до непознатата, хвана я за рамото и я дръпна назад. Таксито прелетя покрай тях, намръщеното лице на шофьора подсказваше мнението му за невнимателните пешеходци. Всичко се разигра само за няколко секунди.

— Благодаря ви — промълви младата жена и потърка рамото си. Беше пребледняла и се задъхваше.

— Дано да не съм ви причинил болка — смутолеви Джими.

— Всъщност ме заболя, и то много. Но повече щеше да ме заболи, ако попаднех под колелата на таксито — засмя се непознатата, при което сякаш стана още по-красива. Сърцевидното й личице бе много изразително.

Докато се взираше в нея, Джими изпита странното усещане, че и преди е виждал тази жена, макар да му убягваше къде и кога се е срещал с нея. Буйната й златисточервеникава коса му се струваше позната. На дъното на съзнанието му тънеше спомен, който отказваше да изплува на повърхността. От своя страна тя не даваше признаци, че го е познало. Джими реши, че дори да я е виждал, е било по времето, когато беше репортер. Очевидно девойката беше американка. Докато работеше в „Кроникъл“ понякога той имаше чувството, че познава цялото население на страната.

— Правилно разсъждавате — похвали я. — Винаги гледайте на нещата от добрата им страна.

— В Лондон съм едва от вчера и още не съм свикнала с движението вляво — обясни младата жена. — Както вървят нещата, май ще ме върнат в Ню Йорк в ковчег. След като така самоотвержено ми спасихте живота, ще ви помоля за още една услуга — да ми обясните кой е най-краткият и безопасен маршрут до ресторанта, наречен „Риджънт Грил“?

— Заведението е съвсем наблизо, на ъгъла на Риджънт Стрийт. Колкото до най-безопасния маршрут, ще ви посъветвам да прекосите тук, сетне да тръгнете в западна посока. В противен случай ще ви се наложи да пресечете площад „Пикадили“.

— И през ум не ми минава да прекосявам „Пикадили“. Много ви благодаря. Ще послушам съвета ви, но все пак изглежда невероятно да се добера до онзи ресторант.

Отривисто кимна и се отдалечи. Джими пък хлътна в прочутата дрогерия, където много лондончани намират цяр за махмурлука, и си поръча напитката, за която копнееше с цялото си същество от момента на събуждането си. Когато я изгълта на един дъх, се запита защо се чувства засрамен и виновен.

За сметка на това почти не се изненада, когато краката му го понесоха към „Риджънт Грил“. Докато влизаше в ресторанта, му хрумна, че когато напусна корабната агенция, изобщо нямаше намерение да обядва тук. Най-съкровеното му желание бе да се усамоти на маса в някое полупразно заведение и да се отдаде на размишления. Изобщо нямаше да повярва, ако някой му беше казал, че само след пет минути доброволно ще седне в обсега на ресторантски оркестър, който изпълнява все една и съща мелодия със сърцераздирателното название „Моята каменна къщурка в Запада“.

Ресторантите във всички големи градове имат години на възход и на падение. По времето, когато се развива действието в нашата история, „Риджънт Грил“ се радваше на огромна популярност, за каквато ресторантьорите се молят на незнайните си богове. Ежедневно заведението посещаваха най-състоятелните представители на лондонската бохемска общност.

Джими остави шапката си на пладнешките обирджии, чието убежище беше досами главния вход, влезе в ресторанта и установи, че всички маси са заети.

Веднага забеляза червенокосата девойка. Седеше с гръб към него на маса близо до една от колоните в компанията на нисичък човечец с очила, красива жена на около четирийсет и шишкав хлапак, който гонеше маслините из чинията си. Джими се поколеба, ала бдителният оберкелнер, който добре го познаваше, моментално го забеляза и се впусна към него.

— Един момент, господин Крокър — извика и започна да издава заповеди на подчинените си. — Ще уредя маса за вас.

— Поставете я до колоната, ако обичате — промърмори Джими.

Като по магия сервитьорите вече бяха донесли масичка и я застилаха с покривка.

Младежът седна и поръча. Хората на съседната маса също даваха поръчките си. Невзрачният очилат човечец очевидно беше потиснат, че заведението не предлага варена сладка царевица и омари, а съпругата му толкова възмутено реагира на новината за липсата на мидите в менюто на „Риджънт“, че очевидно прие този факт като сигурно доказателство за упадъка на Великобритания, която в скоро време ще загуби световното си влияние.

Тъкмо когато претенциозните клиенти най-сетне поръчаха обяда си, оркестърът засвири „Моята каменна къщурка“ и никой не се опита да го надвика. Щом заглъхнаха последните звуци и концертмайсторът се поклони, избърсвайки сълзите си, които неминуемо бликваха при изпълнението на тази мелодия, иззад колоната се дочу кристално ясен глас:

— Джими Крокър е червей.

Младежът се сепна и разля коктейла си. Дали пък не говореше съвестта му?

— Презирам го повече от когото и да било на този свят. Неприятна ми е дори мисълта, че той е американец.

Джими изпи няколкото капки, останали в чашата му — искаше да се убеди, че не сънува, както и да успокои опънатите си нерви. Не е шега работа да те презира девойка, чийто живот току-що си спасил. За Джими положението бе не само изнервящо, ами и някак свръхестествено. Само преди минути се беше запознал с младата жена. Как е възможно тя дотолкова да е осведомена за него, че да го нарича (при това съвсем заслужено) червей? Към недоумението му се примесваше и печал. Потресаваща бе мисълта, че такова красиво момиче изпитва толкова силно презрение към него. Случилото се с него заслужаваше да бъде описано в рубриката на „Кроникъл“, озаглавена „Онова, което ме натъжава в големия град“ — тема, най-близка до сърцето на съчинителите на мелодраматични вестникарски четива.

Сервитьор побърза да му поднесе нов коктейл. Младежът му отправи благодарствен поглед и поднесе чашата към устните си.

— Непрекъснато се налива с алкохол… — проехтя музикалният глас иззад колоната.

Джими като опарен остави чашата на масата.

— … и се излага на обществени места. Винаги съм мислила Джими Крокър за…

На Джими отчаяно се искаше някой да прекрати унищожителната тирада на девойката. Защо невзрачният човечец не подхване разговор за времето, или пък малкият дебеланко не започне да задава въпроси. Момче на неговата възраст, което наскоро е пристигнало в Лондон, положително има интереси извън темата за Джими Крокър. Ала очилатият ожесточено се бореше с шницела си, а шишкавият хлапак, потънал в мрачно мълчание, нагъваше рибния пай със съсредоточеността на умиращ от глад питон. Изражението на по-възрастната жена подсказваше, че я терзаят неприятни мисли и изобщо не й е до разговори.

— Винаги съм смятала Джими Крокър за типичен пример за млад американец, който живее в Европа и се опитва да подражава на англичаните. От повечето подобни нему безделници всяка страна с удоволствие би се отървала, но някога той си изкарваше с труд прехраната, следователно не може да твърди, че не осъзнава какво върши. Сам е избрал да живее като търтей и да бъде напаст за околните. Знае, че се проваля, но пет пари не дава. Ето защо смятам, че е по-отвратителен дори от червей.

До този момент Джими беше отявлен противник на оркестъра в „Риджънт Грил“, като твърдеше, че музиката пречи на разговорите и подтиква посетителите към по-бързо дъвчене, вредно за храносмилането. Сега обаче изпита огромна благодарност към оркестрантите, които ненадейно подхванаха откъс от „Бохеми“ — най-гръмкия номер от репертоара си. Оглушителният шум позволи на нашия герой без особена охота да се заеме с димящото блюдо, което сервитьорът му беше поднесъл. Може би червенокосата още сипеше хули по негов адрес, но той не ги чуваше.

Музиката заглъхна. За миг изтерзаният Джими се наслади на относителната тишина, сетне гласът на непознатата отново достигна до слуха му. За щастие вече беше сменила темата.

— Нагледах се на английските забележителности. Видях Уестминстърското абатство, парламента, кралския театър, „Савой“ и „Чеширското сирене“, в резултат на което ме измъчва носталгия по родината. Предлагам да си заминем още утре.

За пръв път по-възрастната жена проговори. За миг отхвърли мантията на унинието, колкото да изрече: „Да!“, сетне отново потъна в печалните си размисли. Очилатият човечец, който явно очакваше да чуе мнението й, за да гласува в полза на една или друга кауза, заяви, че изгаря от нетърпение да се озове на борда на параход, плаващ към Америка. Малкият шишко остави предложението без коментар. Беше омел рибния пай и с мрачна решителност атакуваше рулото с конфитюр.

— Сигурна съм, че ще намерим билети за някой параход продължи червенокосата девойка. — Едно й е хубаво на Англия — не ти е мъчно да я напуснеш. — Замълча, сетне добави: — Главата ми не го побира как, след като знае какъв земен рай е Америка, Джими Крокър може да живее в…

Сервитьорът се приближи с подноса със сирената, ала младежът потръпна от отвращение и поклати глава. Трябваше час по-скоро да се махне от тук. Способността му да възприема неприятни истини относно собствената си персона напълно беше изчерпана. Безшумно остави на масата златна монета, направи знак на сервитьора, че не желае ресто, и на пръсти се измъкна от ресторанта. Келнерът, който до този момент беше заклет скептик и не вярваше в чудеса, внезапно промени схващанията си. Погледна към монетата, към отдалечаващия се Джими, после пак към монетата, след което я грабна и я захапа, за да се увери, че не е фалшива.

След няколко минути момчето, обслужващо гардероба, което за пръв път през хищническата си кариера не бе получило бакшиш, също проследи Джими с поглед, който изразяваше чувства, противоположни на емоциите на сервитьора. Върху младежката му физиономия бе изписано безкрайно изумление.

Униформеният портиер на входа откъм Пикадили побърза да му отдаде чест със самодоволната увереност на човек, който е свикнал да получава по шест пенса заради учтивостта си.

— Желаете ли такси, господин Крокър?

— Червей — избърбори Джими.

— Извинете, сър, не разбрах какво казахте.

— Непрекъснато се налива с алкохол — обясни младежът — и се излага на обществени места.

Отмина, а портиерът се втренчи подир него досущ като сервитьора и момчето на гардероба. Бе виждал господин Крокър в подобно състояние след вечеря, но никога по обяд.

Джими отиде в клуба си на Нортъмбърланд Авеню. Усамоти се в пушалнята и остана там около час в състояние, напомнящо на кома, сетне стана и решително се запъти към едно от бюрата. Поседя няколко минути, докато получи вдъхновение, и се зае да съчинява писмо до баща си:

„Скъпи татко,

Дълго мислих върху разговора, който проведохме тази сутрин, и стигнах до заключението, че е най-разумно за известно време да изляза извън полезрението на лондонското висше общество. Ако остана, има опасност да извърша още някоя магария, която само ще ти навреди. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да не ти преча, ето защо още тази вечер ще отплавам с параход за Америка. Отбих се при Пърси да му поискам извинение, но той не пожела да ме приеме. Почувствах, че не бива повече да се унижавам, и се оттеглих с достойнство. После ми хрумна настоящата идея. Сякаш провидението ми я подсказа. Сега всичко ще бъде наред. Като дойдат да ти кажат: «Няма да получиш никаква титла, защото синът ти е цапардосал нашето приятелче Пърси», ти ще отвърнеш: «Знам за случилото се, затова моментално изпратих виновника обратно в Америка. Повярвайте, момчета, аз съм противник на Джими и привърженик на Пърси». Тогава те ще се провикнат: «О, в такъв случай станете, лорд Крокър!», или каквото се казва, когато дават титла на достоен човек. Навярно разбираш, че заминаването ми е последен опит да оправя положението ти. Ще помоля Бейлис да ти предаде настоящото послание. След малко ще му телефонирам и ще го помоля да ми приготви малка пътна чанта. Щом пристигна в Ню Йорк, незабавно ще отида да гледам мач по «раундърс» и ще ти телеграфирам резултата. Е, май това е всичко. Довиждане (дори сбогом) засега.

Дж.

P. S. Знам, че ще ме разбереш, татко. Според мен нямаше друг изход. Не се безпокой за мен. Ще се върна на работа във вестника и ще постигна главозамайващ успех. Дано по-скоро се сдобиеш с проклетата титла, после ще се срещнем пред любимия ни стадион в Ню Йорк. Преди всеки мач ще се оглеждам за теб.

P. P. S. Аз съм отвратителен червей.“

* * *

Младият чиновник в параходната компания радушно приветства повторното появяване на Джими. Лъчезарно се усмихна, измъкна молива, който беше затъкнал зад ухото си, и посочи към схемата с разпределението на каютите:

— Какво ще кажете за номер сто и осем?

— Съгласен съм — разсеяно промърмори младежът, който се беше втренчил в току-що влязлата червенокоса девойка. Тя дружелюбно му се усмихна, хвърли поглед към схемата и възкликна:

— Значи и вие заминавате с „Атлантик“! Колко странно! Току-що решихме да се върнем в родината. Нищо не ни задържа тук, пък и ни измъчва носталгия. Както виждате, не ме е прегазила кола, след като се разделих с вас.

В обърканото му съзнание настъпи просветление, както небето просветлява, щом се разкъсат буреносните облаци. Внезапно разреши загадката, отлетя натрапчивото чувство, че започва да полудява. Навярно младата жена е чула за него от общи познати в Ню Йорк и от думите им си е съставила погрешно мнение, което така убедително бе изложила в „Риджънт Грил“. Всъщност не го познаваше, следователно преценката й за него не отговаряше на истината. Гласът на чиновника наруши размишленията му:

— Кажете ми името си, ако обичате.

Съзнанието на Джими отново се помрачи. Господи, защо го подлагаха на изпитание точно днес, когато се нуждаеше от нежни грижи заради нетърпимото главоболие? Чиновникът очаквателно го гледаше. Беше оставил молива и услужливо подаваше на клиента писалка. Джими мъчително преглътна — всякакви популярни имена се бяха заличили от съзнанието му. Ненадейно получи вдъхновение и прегракнало изрече:

— Бейлис.

Девойката му подаде ръка:

— Май е време да се запознаем. Казвам се Ан Честър. Приятно ми е, господин Бейлис.

Чиновникът изготви билета и подаде на Джими лист розова хартия. Младежът смътно осъзна, че това е някакъв формуляр, който трябва да попълни. Прегледа го и установи, че работата не е толкова елементарна. Отговорите на някои въпроси бяха лесни, но на други изискваха сериозен размисъл.

Височина… фасулски въпрос — един и седемдесет. Коса — кестенява. Очи… и този път отговорът не изискваше усилие — сини. Следваше доста интимен въпрос: „Многоженец ли сте?“ Определено нямаше склонност към полигамия. Стигаше му и една съпруга, при условие, че е червенокоса, със златистокафяви очи, прелестни устни и трапчинка на страната. По този въпрос мнението му беше категорично. Срещу питането „Били ли сте в затвора?“ попълни: „Още не“. Ала следващият въпрос го накара да онемее: „Луд ли сте?“

Джими се поколеба. Мастилото по писеца засъхна, докато той се питаше какво да отговори.

В полумрака на гарата, наподобяваща на огромна пещера, влакът нетърпеливо пуфтеше, а от време на време пронизително изсвирваше. Часовникът на стената показваше шест без десет. По перона се щураха пътници и носачи, продавачи на кифли, плодове и списания, приятели и роднини на заминаващите. Сред навалицата се открояваше икономът Бейлис, който като вярно куче охраняваше голям куфар. Изобщо не обръщаше внимание на водовъртежа от хора около себе си, погледът му трескаво търсеше младия господар.

Джими с лакти разблъска тълпата. Двама продавачи, които случайно препречиха пътя му, отскочиха встрани като изсъхнали листа, понесени от есенен вятър. Той грабна куфара и възкликна:

— Браво, приятелю! Страхувах се, че нещо ще ти попречи да дойдеш.

— Госпожата вечеря навън, сър. Ето защо без затруднение напуснах къщата.

— Опакова ли всичко, което ти поръчах?

— За съжаление бях ограничен от размерите на куфара, господин Джеймс.

— Отлично си се справил. Между другото, предай това писмо на баща ми.

— Непременно, сър.

— Радвам се, че дойде. Докато разговаряхме, долових по тона ти, че се колебаеш.

— Бях изумен, господин Джеймс. Решението ви да напуснете страната ми дойде като гръм от ясно небе.

— И Колумб ненадейно се е отправил на пътешествие към Америка, след като е направил експеримента с прословутото яйце.

— Моля да ме извините за нахалството, сър, но не е ли малко прибързано…

— Не омаловажавай героичната ми постъпка, Бейлис. Може да съм глупак, но се постарай да го забравиш.

— Добър вечер, господин Бейлис — произнесе мелодичен глас. Двамата се обърнаха. Икономът свенливо огледа красивата девойка с елегантен сив костюм и озадачено промърмори:

— Добър вечер, госпожице.

Ан смаяно го зяпна, сетне лъчезарно се усмихна:

— Колко съм несъобразителна. Всъщност поздравих вашия син. С него се срещнахме в кантората на плавателната компания, а преди това той ми спаси живота. Може да се каже, че двамата сме стари приятели.

Бейлис се беше ококорил от изумление и очевидно интелектът му не беше достатъчен да проумее казаното от девойката. Почувства се като в небрано лозе, когато забеляза как младият господар смръщи вежди, сякаш го предупреждаваше да мълчи. Джими не беше предвидил неловката ситуация, но тъй като притежаваше пъргав ум, веднага намери изход от положението:

— Здравейте, госпожице Честър. Баща ми е дошъл да ме изпрати. Запознай се с госпожица Честър, татко.

По принцип английският иконом лесно не губи присъствие на духа, ала Бейлис се оказа неподготвен за неочакваното изпитание на самообладанието му. Отвори уста, но от гърлото му не излезе нито звук.

— Татко е поразстроен от заминаването ми — прошепна Джими на младата жена. — Днес като че ли не е на себе си.

Ан притежаваше не само вродена тактичност, но и златно сърце. Един поглед й бе достатъчен да разбере, че по-възрастният господин Бейлис е само един високопоставен прислужник. Едва ли на света съществуваше по-непредубедена девойка от нея, при все това изпита изненада и леко разочарование от плебейското потекло на Джими. Толкова беше трогната, че в очите й проблеснаха сълзи, когато се извърна, за да позволи на баща и син да останат насаме преди раздялата.

— Ще се видим на парахода, господин Бейлис.

— Моля? — сопна се икономът.

— Непременно — побърза да се обади Джими. — Довиждане и доскоро.

Ан тръгна към своето купе. Имаше усещането, че току-що е довършила дълъг роман, дело на някой от нашумелите напоследък английски автори. Знаеше цялата история, сякаш най-подробно й я бяха разказали. Представяше си как бащата — почетен и трудолюбив иконом — е посветил живота си на целта да направи джентълмен от единствения си син. Спестявал бе година след година, може би беше изпратил момчето в колеж. А сега с благословията на баща си и с остатъка от спестяванията му младежът се отправяше към един нов свят, където доларите растат по дърветата и никой не се интересува от произхода ти.

Толкова беше трогната, та буца заседна в гърлото й. Бейлис щеше да се учуди, ако знаеше колко благороден изглежда в очите й. Сетне мислите й се насочиха към Джими и сърцето й се сви от умиление. Бащата беше осъществил мечтата си — младежът беше истински джентълмен. Колко естествено, без следа от снобско стеснение младият Бейлис я беше запознал с родителя си. Браво на него — не се срамуваше от скромното си потекло и от човека, който му беше дал възможност да започне нов живот. Тя установи, че изпитва дълбока симпатия към Джими.

До потеглянето на влака оставаха три минути. Носачите щъкаха напред-назад като водни бръмбари.

— Нямам време за обяснения — промърмори младежът. — Уверявам те, че не съм се побъркал и че постъпката ми е продиктувана от необходимост.

— Добре, господин Джеймс. Време е да се качите на влака.

— Имаш право. Ще проваля всичко, ако изпусна парахода. Бейлис, виждал ли си толкова прекрасни очи? А пък косата й не се поддава на описание. Слушай, грижи се за баща ми, докато отсъствам. Не позволявай на аристократите да му стъпят на шията. О, и още нещо… — Джими извади ръка от джоба си.

— Приеми малък подарък в знак на приятелските ми чувства към теб.

Икономът погледна новичката банкнота от пет лири:

— Не мога да приема, сър. Не съм заслужил толкова много пари.

— Глупости! Направи ми това удоволствие.

— Моля да ме извините, господин Джеймс, но наистина не мога. Не бива да пръскате парите си на вятъра. Едва ли можете да си го позволите… не ми се сърдете за откровеността.

— Не ти се сърдя. Вземи парите! Господи, влакът тръгва! Довиждане, Бейлис!

Машинистът за последен път наду свирката, сетне влакът бавно потегли, а след него хукнаха най-оптимистично настроените амбулантни търговци, използвайки последната възможност да продадат стоката си. Колелата затракаха по-бързо. Джими се надвеси през прозореца и с удивление видя необичайна гледка, равнозначна на чудо — без да си сваля очилата, Бейлис препускаше редом с влака. Не беше в добра кондиция, но полагаше нечовешки усилия. Достигна прозореца, от който се подаваше младежът, вдигна ръка и задъхано извика:

— Извинете, че ви се натрапвам, господин Джеймс, но наистина не мога да приема!

Пъхна в ръката му новичката банкнота, сетне с чувство за изпълнен дълг застана на перона и размаха снежнобяла кърпичка. Влакът се втурна в тунела и се скри от погледа му.

Джими се взираше в банкнотата. Подобно на Ан, която пътуваше в друг вагон, усети как се задавя от вълнение. После пъхна парите в джоба си и потъна в размисъл.

Загрузка...