Джим Тайфуна

Четвърта глава

Джими Крокър беше висок и добре сложен младеж. Ако го видехте по-късно през деня, вероятно щеше да ви се стори ако не красив, то много симпатичен. Ала в този час лицето му беше мъртвешкибледо, а под очите му имаше сенки, подсказващи, че е спал малко и зле. Слезе по стъпалата, прозина се и промърмори:

— Бейлис, да не би да си се намазал с жълта боя?

— Не, сър.

— Странно! Лицето ти ми изглежда жълто като на китаец, а чертите ти са разкривени и неясни. Приеми един приятелски съвет от мен — никога не смесвай напитките. Има ли някого във всекидневната?

— Не, господин Джеймс.

— Говори по-тихо, защото не ми е добре. Усещам се безсилен. Отведи ме в дневната и ми помогни да легна на канапето. Нали знаеш, че приятел в нужда се познава.

Слънчевите лъчи вече смело нахлуваха през прозорците на всекидневната. Икономът пусна щорите. Джими Крокър се просна на канапето и затвори очи. След няколко секунди промълви:

— Бейлис…

— Кажете, сър.

— Започвам да подозирам, че смъртта ми е неизбежна.

— Да ви донеса ли закуска, господин Джеймс?

Младежът потръпна от отвращение и немощно запротестира:

— Престани да се подиграваш с мен. Опитай се да изкорениш навика си да остроумничиш, когато на другите главата им се е запалила. Шегите ти си ги бива, но понякога е за предпочитане да притежаваш такт отколкото чувство за хумор. Сигурно си въобразяваш, че съм забравил онази сутрин, когато пак ми беше зле, а ти ме попита дали не искам голямо парче препържена шунка. Долната ти постъпка никога няма да се заличи от паметта ми. Ако си истински приятел, ще ми донесеш бренди със сода. Не прекалявай с алкохола — налей в чашата само два-три пръста.

— Добре, господин Джеймс.

— А сега искам да остана сам. Възнамерявам да проведа няколко трудни и изтощителни изпитания, за да се убедя, че още съм жив.

След излизането на иконома Джими нагласи по-удобно възглавниците, затвори очи и известно време лежа неподвижен, като да беше в кома. Опитваше се (доколкото му позволяваше жестокото главоболие) да си припомни какво се е случило през нощта. Поне засега спомените му отказваха да изкристализират, а бяха като аморфна маса — състояние, изнервящо онзи, който се интересува от фактите. В най-отдалеченото ъгълче на съзнанието му смътна представа за някакъв скандал, за люта схватка пърхаше като неуловима нощна пеперуда. Абсурдността на ситуацията изнервяше Джим. В края на краищата или се беше сбил с някого, или пък не. Трета възможност не съществуваше. И все пак не беше съвсем сигурен точно какво се е случило. Всеки път, когато му се струваше, че е на път да установи истината, невидим инквизитор забиваше в черепа му нажежена отвертка и му пречеше да разсъждава логично. Още беше в състояние на несигурност, когато Бейлис отново се появи. Носеше върху поднос чаша с целебната напитка.

— Да го оставя ли на масичката до вас, сър?

Джими отвори едното си око:

— Непременно, приятелю. Запомни от мен, че това е най-сигурният цяр за махмурлук. Опитай го при необходимост и сам ще се убедиш. Бейлис, интересувам се кой е отворил тази сутрин.

— Не ви разбирам, господин Джеймс.

— Ще се опитам да ти обясня. Бях на улицата, а сега съм у дома. Все някак трябва да съм минал през входната врата. Логично е, нали?

— Предполагам, че сте използвали ключа си, сър.

— Това предполага да съм бил трезвен като кисела краставичка. Тогава защо не си спомням дали съм убил някого снощи? Според мен трезвеният човек едва ли би забравил подобна „маловажна подробност“. Убивал ли си някого, Бейлис?

— Не съм, сър.

— Ако го беше сторил, щеше ли да си го спомняш на сутринта?

— Сигурно, господин Джеймс.

— Имам натрапчивото и странно усещане, че вчера по време на проучванията ми на нощния живот в Лондон съм се натъкнал на непозната личност и съм й нанесъл тежка телесна повреда.

Бейлис реши, че е настъпил моментът да съобщи на младия господар онова, което досега му се струваше абсурдно да съобщава. Състрадателно изгледа младежа, който приличаше на възкръснал мъртвец. Никога не беше сигурен дали трябва да разбира буквално изявленията на господин Джеймс, но този път младежът май говореше сериозно и по всичко личеше, че не си спомня за нощните си подвизи, които прислужниците оживено обсъждаха, откакто сутринта бяха прочели любимия им булеварден вестник.

— Сериозно ли говорите, сър? — предпазливо попита той.

— Напълно сериозно, драги.

— Наистина ли сте забравили за участието си в снощното сбиване в клуб „Шестстотин“?

Джими изведнъж се озова в седнало положение и се втренчи във вездесъщия иконом. Ала при рязкото движение инквизиторът поднови операцията с нажежената отвертка, младежът изстена и отново се отпусна на канапето. Едва събра сили да промълви:

— Нима съм бил там? А ти откъде знаеш? Как си научил за случилото се, след като аз не си спомням нищичко?

— В днешния „Дейли Сън“ доста подробно се описва скандалът в клуба, сър.

— В „Сън“ ли?

— Цяла колона, господин Джеймс. Желаете ли да се запознаете със съдържанието й? По една случайност съм купил този вестник.

— Непременно трябва да го прочета. Донеси го незабавно. Хайде, по-живо.

Без да губи нито минута, икономът побърза да изпълни нареждането. Джими грабна вестника, погледна първата страница и го върна на Бейлис:

— Надцених възможностите си. Не мога да прочета нито ред. Имаш ли спешна работа, приятелю?

— Не, сър.

— В такъв случай ще ми прочетеш ли този шедьовър на репортерското перо?

— На драго сърце, сър.

— Тъкмо ще се поупражняваш. Твърдо съм убеден, че ще остана прикован на легло до края на живота си и едно от задълженията ти ще бъде да седиш до мен и да ми четеш. Между другото, споменава ли се кой е бил моят противник в схватката?

— Лорд Пърси Уипъл, господине.

— Никога не съм чувал за него. Започни да четеш, Бейлис.

Джими широко се прозина и опита да се съсредоточи.