Джим Тайфуна

Девета глава

Десет дни след завръщането си в Америка госпожа Пет покани гости в дома си на Ривърсайд Драйв. Всъщност това по-скоро бе официален прием, който нямаше за цел само да уведоми висшето нюйоркско общество, че една от най-видните му представителки отново се е заела със задълженията си. С блестящото светско празненство домакинята възнамеряваше да впечатли най-вече Хамънд Честър, бащата на Ан, който бе решил да прекара няколко дни в метрополиса, преди да се отправи на поредното си пътешествие в Южна Африка. По своему той беше много привързан към дъщеря си, макар дълбоко в сърцето си да се смяташе за ощетен, задето вместо момче му се е родило момиче. Ето защо, докато пътуваше от някоя пълна с диви животни пустош към друга, използваше всяка възможност да се отбие в Ню Йорк.

В големия салон, от чиито прозорци се разкриваше изглед към река Хъдзън, се бяха събрали странни личности, към които домакинята проявяваше предпочитание. Госпожа Пет се гордееше с бохемския дух на празненствата си и през последните две години се бе превърнала в дракон в човешки облик, като измъкваше гениите от скривалищата им и ги представяше на обществото. В салона се бяха разположили шестимата квартиранти-гении, чието присъствие в дома му вбесяваше господин Пет. В добавка домакинята беше подбрала толкова много творци от същата порода, които се срещаха около Уошингтон Скуеър, че помещението кънтеше от дрезгавите гласове на художници-футуристи, езотерични будисти, поети, декоратори и сценографи, разхождащи се сред по-обикновените членове на обществото, дошли да се запознаят със схващанията им. Мъже, които бяха приели нови религии, пиеха чай с жени с нови шапки. Проповедници на свободната любов разясняваха своето верую на хора, които дълги години несъзнателно му се бяха подчинявали.

Присъстващите се надвикваха и неусетно обогатяваха познанията си.

Хамънд Честър бе застанал до вратата с дъщеря си Ан и оглеждаше гостите с добродушното презрение, което изпитва голямото куче към глутница джафкащи палета. Беше едър мъж с постоянен слънчев загар. Двамата с Ан доста си приличаха. Приликата помежду им щеше да бъде поразителна, ако преди няколко години лицето му почти не беше отнесено от ноктите на разярен ягуар, с когото се бе спречкал в перуанската джунгла.

— Харесва ли ти този цирк? — обърна се той към дъщеря си.

— Не ми прави впечатление.

— От една страна, съжалявам, че се разделям толкова скоро с теб, но от друга, съм щастлив, задето потеглям довечера. Кои са тези хора?

Ан се огледа и заобяснява:

— Онзи там, дето разговаря с Лора Дилейн Портър, писателка-феминистка, е Ърнест Уиздън, прочутият драматург. Жената с късо подстриганата коса е Клара… забравих името й, но знам, че е скулпторка. До нея…

Господин Честър едва потисна прозявката си и прекъсна поменика, като попита:

— Къде е старият Пит? Не присъства ли на тези забавления?

Младата жена се засмя:

— Бедничкият чичо Питър! Ако случайно се прибере от работа преди тълпата да се е разотишла, той се промъква в стаята си и остава там, докато се убеди, че е в безопасност. Последния път, когато го принудих да присъства на подобно събиране, някаква дама буквално го изтормози — спипа го натясно и поне час му говори за морала на финансистите, като от изказването й личеше, че смята милионерите за измета на обществото.

— Даа-а, не е от хората, които могат да се защитят от нападките — замислено отбеляза Хамънд Честър, огледа се и попита: — Кой е онзи човек? Струва ми се, че съм го виждал някъде.

Сякаш силни водовъртежи раздвижваха множеството. Когато възникваше опасност масата от хора да се втвърди, нещо винаги я разбъркваше като с гигантска лъжица. Странното явление се дължеше на неуморните усилия на Неста Пет, която смяташе за задължение на добрата домакиня да кара гостите да общуват помежду си. От мига, в който поканените започнеха да пристигат, докато си тръгнеха, тя непрестанно се движеше напред-назад досущ като ястреб, нахвърляш, се изневиделица върху пиленца. В резултат на решителните й действия гостите непрекъснато се прегрупираха, подобно на миниатюрните фигурки по витрините на Бродуей, които се въртят върху метален диск, а при сблъсък с друга фигурка се разпръсват и се подреждат по различен начин. Тази особеност, характерна за приемите на госпожа Пет, подпомагаше гореспоменатото обогатяване на познанията, тъй като докато присъстваш на обсъждане на искреността на Оскар Уайлд, току-виж „лекторът“ се е сменил и си въвлечен в спор относно скритото послание на руския балет.

Неста Пет се вряза в групичка, пред която в този момент мършава жена най-изчерпателно разясняваше принципите на наказателното право, и дръпна встрани висок русокос младеж с глуповата физиономия. От няколко минути младият мъж седеше прав като свещ, с длани на коленете. Толкова напомняше на последния от редицата в представление на менестрели, че не би изненадал никого, ако започне да пее или да задава гатанки.

Ан проследи погледа на баща си:

— За онзи човек ли питаш, който разговаря с леля Неста? Ето, че се приближават към Уили Партридж.

— Да, за него. Кой е той?

— И още питаш, след като ти ни го представи. Това е лорд Уизбийч, който представи на чичо Пит препоръчително писмо от теб. Доколкото разбрах, запознали сте се в Канада.

— Сега си спомних. Запознахме се в Британска Колумбия, когато една нощ лагерувахме заедно. Не го бях виждал преди, не го срещнах никога повече. Каза, че му трябвало препоръчително писмо до стария Пит, затова надрасках с молив един-два реда на гърба на някакъв плик. Никога не съм виждал толкова добър покерджия. Направо ме ошушка.

Изглежда като герой от комична оперета, но всъщност умът му е като бръснач.

Ан изгледа баща си и замислено промълви:

— Странно е, че точно ти откриваш скрити добродетели у лорда, татко. Опитвах се да си съставя мнение за него. Предложи ми да се омъжа за него.

— Нима? Навярно мнозина от тук присъстващите младежи искат същото, скъпа. — Господин Честър с интерес огледа дъщеря си, която неусетно бе пораснала и се бе превърнала в красавица, макар за него още да беше дългокрако момиченце с къса поличка. — Сигурно непрекъснато им отказваш.

— Вярно е. Имам нещо като работно време — всеки делничен ден от десет до шестнайсет, с един час прекъсване за обедна почивка. Кандидатите се допускат само след представяне на визитна картичка.

— Харесва ли ти лорд Уизбийч?

— Честно да ти кажа, не съм сигурна. Много е симпатичен и което е по-важно, някак е по-различен. Повечето от познатите ми мъже като че са излезли от една и съща матрица. Лордът и един друг човек са единствените, които не си приличат като близнаци с останалите.

— Кой е този друг човек?

— Един почти непознат, с когото пътувах на „Атлантик“.

Хамънд Честър погледна часовника си и заяви:

— Сама прецени, Ан. Като си помисля, че си моя дъщеря, имам едно-едничко утешение… не, не се изразих правилно. Утешително е да знам, че не бива да се тревожа за теб. Не се налага да ти давам бащински съвети. Притежаваш три пъти повече здрав разум от мен, пък и не си от момичетата, дето на драго сърце приемат съвети. От ей такова хлапе знаеш какво искаш от живота… Слушай, ако ще ме изпращаш, най-добре да тръгваме. Къде е колата?

— Пред входа. Няма ли да се сбогуваш с леля Неста?

— Какво? Нима искаш да си пробивам път през глутницата койоти, които я заобикалят? — възкликна смелият ловец, а изражението му подсказваше, че е притеснен от нерадостната перспектива. — Побеснелите поети ще ме разкъсат на парчета. Освен това е глупаво да се сбогувам толкова тържествено, след като ще отсъствам за кратко време. Този път отивам съвсем наблизо, в Колумбия.

— Тъкмо ще се връщаш всяка седмица, за да прекарваш с нас двата почивни дни — иронично подхвърли младата жена.

Спря на прага, обърна се, погледна за миг към русокосия лорд Уизбийч, който оживено разговаряше с леля й и с Уили Партридж, сетне последва баща си. Мълчаливо седна зад волана на автомобила, тъй като беше погълната от мислите си. По природа бе независима и почти никога не търсеше морална подкрепа, но в момента й се искаше баща й да е по-грижовен. Тогава щеше да го помоли да й помогне за разрешаването на проблем, който не й даваше покой вече три седмици, откакто лорд Уизбийч й предложи да се омъжи за него, а тя обеща да му даде отговор след завръщането си от Англия. Ето, че от няколко дни беше в Ню Йорк, но още не бе взела решение. Изпитваше раздразнение към себе си, защото харесваше хората, които мислят и действат решително, и сама се придържаше към това правило. Обичаше баща си и не се съмняваше, че той й отвръща със същото, ала двамата отдавна се бяха отчуждили. Знаеше, че не може да очаква съвет от него.

Придружи го на борда на парахода, повъртя се около него като загрижена майка, а след като се сбогуваха, слезе на брега, качи се в колата и бавно потегли по обратния път. За пръв път в живота си се чувстваше неуверена. Преди да замине за Англия бе решила да се омъжи за лорда и не му беше отговорила незабавно само защото искаше на спокойствие да обмисли положението. До завръщането й в Ню Йорк не я терзаеха никакви съмнения. Сетне поради незнайна причина идеята да се омъжи за лорд Уизбийч започна да й се струва отблъскваща. А сега се колебаеше дали да се подчини на инстинкта си, или да избере брака.

Стигна до къщата на Ривърсайд Драйв, но не намали скоростта. Знаеше, че лордът очаква завръщането й, а в момента единственото й желание бе да остане сама. Питаше се дали е потисната от раздялата с баща си и реши, че именно това е причината. Всяко краткотрайно посещение на великия ловец временно нарушаваше душевното й равновесие. Бавно шофираше по шосето край реката и размишляваше.

Твърдо бе решила да не се прибере у дома, преди да е взела окончателно решение.

Междувременно лорд Уизбийч разговаряше с госпожа Пет и с Уили, който беше изобретил взривното вещество, наречено „партриджит“. Когато чу някой да се обръща към него по име, младият човек бавно се обърна и високомерно изгледа натрапника, който бе дръзнал да наруши самовглъбяването на един велик мислител. Щом го заговореха, неизменно придобиваше надменното изражение и мнозина (между които и господин Пет) твърдяха, че с превзетите си маниери Уили прикрива празноумието си и че репутацията си на гениален изобретател дължи най-вече на блуждаещия си поглед, на буйната си грива, която често разресваше с пръсти, и на славата на покойния си баща — великия изобретател Дуайт Партридж — Злите езици говореха, че експлозивът, наречен „партриджит“, е получен в резултат на научните експерименти, които бащата е провеждал непосредствено преди смъртта си. Специалистите в тази област бяха осведомени за опитите му за създаване на нов вид експлозив. Известно бе, че правителствени емисари от няколко чужди страни са проявили интерес към изобретението му.

Внезапно заболяване с фатален изход сложи край на обещаващата кариера на Партридж и светът го забрави, докато от интервю, публикувано в „Сънди Кроникъл“ (този неизчерпаем източник на информация за забележителни личности), стана ясно, че синът му е продължил научните му експерименти. Започнаха да се носят слухове за сензационно откритие, които Уили нито отричаше, нито потвърждаваше. Обвил се бе в загадъчно мълчание, което отлично пасваше на външността му.

След като бавно се обърна и погледът му срещна доверчивата, безхитростна физиономия на лорда, Уили се наду като пуяк и на лицето му цъфна същото изражение като на снимката му в „Кроникъл“.

— О, Уизбийч — промърмори.

Лордът сякаш не се засегна от покровителствения му тон, а поведе оживен разговор. Умееше да се държи непринудено и печелеше симпатиите на приятели и познати.

— Тъкмо казвах на госпожа Пет, че няма да се учудя, ако в най-скоро време моите съотечественици ви направят предложение относно изобретеното от вас вещество.

Уили мразеше да наричат партриджита „вещество“, но реши да го преглътне. Навярно всички англичани се изразяваха толкова префърцунено.

— Така ли мислите? — попита.

— Разбира се — намеси се домакинята, — Уили е патриот и пръв ще даде на нашето правителство възможността да…

— То се знае!

— Знаете какви са бюрократите по целия свят. Толкова са предпазливи и действат ужасно бавно…

— Вярно е. По принцип и нашите правителствени чиновници не са от най-бързите. Един мой приятел изобрети нещо, вече не си спомням какво, но знам, че беше много полезно и практично приспособление, ала така и не може да ги накара да му дадат положителен или отрицателен отговор. Питам се дали не са опитали да се свържат с вас по време на престоя ви в Лондон.

— Всъщност останахме в Лондон само няколко часа. Между другото, лорд Уизбийч, сестра ми… — Неста Пет замълча за миг. Неприятен й бе всякакъв разговор на тази тема, ала любопитството й надделя: — … сестра ми твърди, че сте големи приятели със заварения й син Джеймс Крокър. Нямах представа, че го познавате.

Лордът като че се поколеба, сетне отвърна:

— Нали не е намислил да се върне тук? Жалко! Щеше да му се отрази благотворно. Вярно е, че ни свързва дългогодишно приятелство. Разбира се, Джими е малко откачен… извинете ме за грубия израз. Исках да кажа, че… — Той смутено замълча, после отново се обърна към Уили, опитвайки да замаже положението: — Как се справяте с вашето симпатично вещество?

Уили не бе съгласен да именуват партриджита „вещество“ и трижди по-несъгласен да го наричат „симпатичен“. Ето защо когато отговори, в гласа му се прокрадна студенина:

— Престанах да се занимавам със симпатичното вещество.

— На проблем ли се натъкнахте? — съчувствено попита лордът.

— Напротив, опитите ми се оказаха успешни. В лабораторията ми има такова количество партриджит, че да вдигна във въздуха Ню Йорк.

— Уили! — възкликна госпожа Пет. — Защо не си го споделил с мен? Знаеш какъв интерес проявявам към изобретението ти.

— Завърших експериментите едва снощи — обяви геният, високомерно кимна и се отдалечи, като си мислеше, че нещо в този младеж не му допада. Запъти се към хората до прозореца, надявайки се да открие в тяхно лице по-добронамерени слушатели.

Лорд Уизбийч се обърна към домакинята и в миг престана да изглежда глуповат, сякаш бе свалил маската си. Втренчи се в Неста Пет и тя със смайване забеляза колко проницателен и интелигентен е погледът му.

— Госпожо Пет, разрешавате ли да говоря откровено?

Бедната жена бе изгубила ума и дума от промяната в него. Макар да го намираше доста симпатичен, винаги го бе смятала за доста тъпичък, а сега пред нея стоеше човек, който очевидно притежаваше ум, и то остър като бръснач. Тя безмълвно кимна.

— Ако племенникът ви наистина е успял да изобрети нов експлозив, трябва да бъдете крайно предпазливи. Веществото не бива да остава в лабораторията, макар да съм сигурен, че той добре го е скрил. Най-добре е да се съхранява в сейф, например в сейфа, който се намира в библиотеката. Новините за великите открития се разпространяват със скоростта на светлината. Може би дори в момента лабораторията се наблюдава от хора, които чакат удобен случай да се доберат до веществото.

Всеки нерв на госпожа Пет, всички нейни мозъчни клетки, години наред нейни верни помощници при сътворяването на сензационни романи, неудържимо завибрираха от тези думи, произнесени шепнешком, което им придаваше още по-голям драматизъм. Хрумна й, че никога досега не си е съставяла толкова погрешна преценка за човек, както за лорд Уизбийч.

— Дебнат ни шпиони, така ли? — попита с треперещ от вълнение глас.

— Тези хора мразят да им казват шпиони — шепнешком обясни събеседникът й. — Всъщност са агенти на тайните служби, чиято единствена задача е да „разрешават“ подобни проблеми.

— Нали не намеквате, че ще се опитат да откраднат… — Гласът изневери на госпожа Пет.

— За тях няма да бъде кражба, а изпълнение на патриотичния дълг. Повярвайте ми, госпожо, мои приятели от английската тайна служба са ми разказвали такива истории, от които ще ви настръхне косата. Добре ги познавам и знам, че в цивилния живот са прекрасни и почтени хора, ала стават безмилостни и безскрупулни, когато изпълняват дълга си. Няма да ги спре нищо, абсолютно нищо. На ваше място бих подозирал всекиго, особено непознатите. — Приветливо се усмихна и добави: — Навярно си казвате, че е странно да чувате такъв съвет от човек, когото почти не познавате. Подозирайте ме, няма да ви се разсърдя. Важното е да бъдете в безопасност.

— За нищо на света не бих ви помислила за шпионин! — ужаси се госпожа Пет. — Имам ви пълно доверие. Пък и дори да беше възможно, щяхте ли да ме предупредите, ако наистина сте…

— Имате право — промърмори лордът. — Изобщо не ми беше хрумвало. И все пак ви съветвам да не се доверявате никому освен на мен. — Изведнъж млъкна, после прошепна: — Госпожо, не се оглеждайте. Почакайте. — Шепнеше толкова тихо, че тя едва различаваше думите. Кой е човекът зад вас? Установих, че ни е подслушвал. Обърнете се, но много бавно.

С престорена непринуденост Неста Пет извърна глава. Отначало си помисли, че събеседникът й е намеквал за едного от групичката младежи, които, без да се съобразяват с изисканото общество наоколо, обсъждаха на висок глас шансовете за успех на отборите, състезаващи се за националната купа по бейзбол. После още мъничко извърна глава и установи, че е сгрешила. Между нея и шумната група младежи стоеше човек във фрак, който държеше поднос с чаши. Непознатият забеляза, че го наблюдават, стресна се, гузно наведе глава и бързо прекоси салона.

— Видяхте ли го? — прошушна лордът. — Сама се убедихте, че ни е подслушвал. Кой е той? Съдейки по облеклото му, сигурно е вашият иконом. Какво знаете за него?

— Отскоро е при нас. Казва се Скинър.

— Отскоро ли? Значи не го познавате добре.

— Пристигна от Англия само преди три дни.

— От Англия ли? Как е попаднал в дома ви? Кой го е препоръчал?

— Моят съпруг му е предложил да го назначи, когато го е видял в дома на сестра ми в Лондон. Заминахме за Англия да посетим моята сестра Юджиния, по мъж Крокър. Този човек беше неин иконом и ни въведе в дома й. Попитал съпруга ми за нещо, свързано с бейзбола, и му направил толкова добро впечатление, че предложил да го назначи. Човекът не му дал окончателен отговор, но очевидно е взел следващия параход, защото се появи тук няколко дни след завръщането ни.

Младият лорд тихо се изсмя, после промълви:

— Много хитро. По всичко личи, че е бил внедрен в дома на сестра ви.

— Какво да предприема? — гневно попита госпожа Пет.

— Нищо. Засега е невъзможно да направите каквото и да било, освен да си отваряте очите на четири. Наблюдавайте този Скинър. Може би има съучастници. Не вярвам да работи сам. Подозирайте всички. Повярвайте, че…

В този момент откъм горния етаж се разнесе толкова оглушителен шум, че първоначално би могъл да се възприеме като следствие от преждевременното изпитание на партриджита, ала след секунда заприлича на предсмъртен писък на жертва на опасното изобретение. Писъкът достигна до най-отдалеченото ъгълче в къщата и оповести на обитателите й два неоспорими факта: че под покрива й някой страда и че този някой има здрави бели дробове.

Неистовият крясък оказа незабавно и внушително въздействие върху гостите в салона. Разговорите рязко секнаха, сякаш някой беше затворил крана на чешмата, от която се изливаха. Дванайсет дискусии върху същия брой свръхинтелектуални теми мигом прекъснаха, сякаш беше прозвучал тръбен зов, оповестяващ края на света. Пребледнели художници-футуристи се спогледаха с онемели поети-авангардисти, а театралните реформатори озадачено се втренчиха в будистите.

Внезапно настъпилата тишина само подсили странния звук, което помогна поне на едного от присъстващите да схване посланието му. Госпожа Пет наостри уши за миг, през който времето сякаш спря, нададе сърцераздирателен писък и се хвърли към вратата.

— Огдън! — изкрещя и се втурна нагоре по стълбата, като прескачаше по две стъпала наведнъж и набираше скорост в движение. Ненапразно казват, че най-добрата приятелка на едно момче е неговата майка.