Джим Тайфуна

Деветнайста глава

— Е, Скинър, приятелю мой, как се справяш с живота? — обърна се към него Джими.

Господин Крокър предпазливо се огледа, сетне отхвърли маската на смирен свещеник. Спусна се към сина си, сграбчи десницата му и я разтърси.

— Джими! Много съм щастлив да те видя, Джим!

Младежът го изгледа накриво и високомерно процеди:

— Забравяш се, драги. Ще те уволнят, ако посрещаш високопоставените гости като стари приятели! — Тупна баща си по гърба и възкликна: — Татко, ти си радост за очите ми! Как се озова тук? Какво си намислил? Защо се правиш на иконом? Кога пристигна? Хайде, разказвай.

Бингли Крокър пъргаво се настани върху бюрото, провеси крака и се ухили до уши:

— Причината е писмото, което ми изпрати по Бейлис, Джими. Слушай, не трябваше да се жертваш заради мен.

— Прецених, че ще имаш по-големи шансове за благородническата титла, ако изчезна от хоризонта. Между другото, как уважаемата ми мащеха прие схватката ми с лорд Пърси?

Усмивката на баща му помръкна:

— Не ми напомняй, засега предпочитам да не мисля за нея. Побесня, като научи за случилото се с Пърси и че си заминал за Америка. Хич не ми се ще да мисля как е реагирала на моето дезертьорство.

— Още не си ми обяснил защо си тук.

— Ами… изпитвах носталгия, която винаги се усилва по време на бейзболния сезон, а след разговора с Пет вече не ме сдържаше в Англия.

— Какво? Нима си се срещнал с него в Лондон?

— Да съм го срещнал ли? Та аз го посрещнах.

— Моля?

— Посрещнах го на вратата, когато ни посети със съпругата си. Тъкмо се канех да изляза на улицата и да проверя дали през нощта е валял толкова проливен дъжд, че да се отложи мачът по крикет, на който щяха насила да ме завлекат. В този момент на вратата се позвъни и аз… аз отворих.

— Постъпил си като плебей, не като бъдещ лорд. Срамувам се от теб, татко. Не си заслужил благородническата титла.

— Докато се усетя, гостите решиха, че съм икономът. Не ми се щеше Юджиния да разбере, че съм ги посрещнал на вратата — знаеш отношението й към този мой навик — затова влязох в ролята на Бейлис. Обаче не се сдържах и попитах стареца за резултатите от бейзболните мачове, с което му направих толкова добро впечатление, че ми предложи да ме назначи като иконом, ако някога реша да напусна работата си при госпожа Крокър. После получих писмото ти, от което разбрах, че заминаваш за Ню Йорк… и се престраших да направя онова, за което мечтаех от години. Само с вериги можеха да ме задържат в Лондон. На следващия ден тайно се измъкнах от къщи, купих си билет за „Кармантик“… и ето ме тук. Господин Пет изпълни обещанието си и веднага ме назначи. — Замълча и доби блажено изражение, което до неузнаваемост промени грозноватото му лице. — Откакто съм тук, не съм пропуснал бейзболен мач! Лари Дойл е върхът, ама и Клем си го бива. Гледай сега. — Скочи от бюрото, грабна няколко книги и ги подреди на пода. — Двама играчи стоят на базите, а онзи… как му беше името… замахва с бухалката и изпраща топката в центъра, където е тази книга…

— Дръж се прилично, Скинър. Не се отнасяй така небрежно към собствеността на работодателя ти. — Джими върна книгите на полицата. — Друг път ще споделиш преживяванията си на бейзболното игрище. Повече ме интересува как виждаш бъдещето. Какви са плановете ти. Няма вечно да се преструваш на иконом, нали? Кога се връщаш в Лондон?

Господин Крокър видимо посърна и промърмори:

— Навярно и това ще стане. Но как да си замина тъкмо когато „Джайънтс“ са начело в класирането?

— Не мога да повярвам, че си се изпарил без никакво предупреждение.

— Оставих на Юджиния бележка, с която й съобщавах, че заминавам на почивка в Америка. Божичко, как ли ще ме подреди, когато се върна!

— Отстоявай правата си, татко. Обясни й, че мястото на жената е вкъщи, а на мъжа — на стадиона.

Бингли Крокър печално поклати глава:

— Лесно е да се каже, когато се намираш на хиляди километри разстояния от Юджиния, синко. Но ти не по-зле от мен знаеш, че макар да е забележителна жена, пред нея човек не може да отстоява правата си. Със сестра й са от един дол дренки. Тъй като съвсем отскоро си тук, може би не си забелязал, че и госпожа Пет командва в този дом, а съпругът й е като послушно кученце. Май и аз съм в неговото положение, Джим. Определен тип мъже са родени да бъдат потискани от определен тип жени. Аз спадам към мухльовците, а Юджиния към властните амазонки. Сигурен съм, че тъпкано ще ми го върне и мисълта за отмъщението й ми разваля настроението от хубавото прекарване.

Тъй като в думите на баща му се съдържаше голяма доза истина, Джими предпочете да смени темата:

— Наслаждавай се на мига, не мисли за бъдещето. Слушай, откъде си усвоил тънкостите на този занаят? Щях да припадна, като те чух да казваш тържествено: „Обядът е сервиран, мадам“.

— Бейлис ме научи на това-онова. Пък и в театъра ми се е случвало да играя ролята на иконом.

Джими се замисли, сетне промълви:

— Превъплъщавал ли си се някога в ролята на похитител?

— Разбира се. Играех чикагския гангстер Ед в пиесата „Път за бягство“. Сигурно си ме гледал. Критиците се изказаха много ласкаво за изпълнението ми.

Джими кимна:

— Разбира се. Сега си спомних. Излезе на затъмнената сцена и…

— Включиха се прожекторите…

— И насочи пистолета си към още примигващите си партньори. Беше неповторим, татко.

— Ролята беше благодарна — скромно каза Бингли Крокър. — Драматургът се беше справил прекрасно. Ах, как мечтая отново да играя похитител на деца! Истинско предизвикателство е.

— Мечтата ти ще се сбъдне — успокои го Джими. — Поставям едноактова пиеса, в която главният герой отвлича дете.

— А? Пиеса ли? Къде ще се играе?

— В този дом. Озаглавена е „Похищаването на Огдън“, а премиерата е довечера.

Господин Крокър загрижено изгледа сина си, който сякаш бълнуваше.

— За аматьорско представление ли става дума?

— И така може да се нарече, тъй като за участието си няма да получиш нито цент. Не, не ме гледай така, не съм се побъркал. Ей сега ще ти обясня. Искам да отвлечеш маминото синче Огдън.

Краката на Бингли Крокър се подкосиха. Той потърси опора в бюрото и поклати глава:

— Все още не разбирам…

— Естествено. Още не съм започнал обясненията. Навярно докато бродиш из този дом, си забелязал девойка с великолепна златисточервена коса.

— За Ан Честър ли става въпрос?

— Именно. Ще се оженя за нея.

— Джими!

— Само че тя още не знае. А сега слушай внимателно. Преди пет години Ан Честър е написала двайсетина стихотворения, които са събрани в книгата, дето преди малко ти използва да илюстрираш бейзболната ситуация. По онова време работех в „Кроникъл“. Написах унищожителна рецензия за стиховете, която беше поместена в неделния брой на вестника. Разбираш ли накъде бия?

— Ами… да. Тя сигурно ти има зъб.

— Правилно. Запомни този факт, защото е в основата на всички събития…

— Как така? — прекъсна го баща му. — Казваш, че ти имала зъб, пък сутринта останах с друго впечатление — стори ми се, че сте в прекрасни отношения.

— Очаквах да ми зададеш този въпрос. Тя не подозира, че съм Джими Крокър.

— Ама нали се представяш за него?

— Точно така. Точно тук работата става дебела. За пръв път видях Ан в Лондон, после пътувахме заедно с „Атлантик“. Беше споделила с мен омразата си към Джими Крокър, затова се представих под друго име. Казах й, че се наричам Бейлис.

— Бейлис ли?

— Наложи се да импровизирам набързо, тъй като чиновникът в параходната компания чакаше да му съобщя фамилното ми име, за да изготви билета. Тъкмо бях говорил с Бейлис по телефона и само неговото име ми се въртеше в главата… Оттук нататък историята става още по-заплетена. Следва втора серия. Старият ни иконом дойде на гарата да ме изпрати. Оказа се, че и Ан пътува със същия влак. Като ме видя на перона, ми каза: „Добър вечер, господин Бейлис“, при което нашият верен служител смаяно отвърна: „Добър вечер, госпожице“.

Нямах друг изход, освен да го представя за мой баща. Ето защо Ан ме взема за беден младеж на име Бейлис, който е тръгнал да търси работа в Америка. Стигнахме до третата серия. Случайно срещнах младата дама в „Никърбокър“ и я поканих на обяд. Докато си седяхме в ресторанта, онзи идиот по рождение Реджи Бартлинг, който незнайно защо е в Америка, дойде на масата ни и се обърна към мен по име. Знаех, че ако разбере кой съм в действителност, Ан ще ме зареже, затова високомерно изгледах Реджи и заявих, че ме е объркал с някого. Той колебливо се отдалечи (нищо чудно да се е самоубил от мъка, че е направил такъв гаф), а аз взех да обяснявам на Ан, че сигурно съм двойник на онзи негодник Джими Крокър. Е, татко, ясно ли ти е всичко дотук?

Баща му, който съсредоточено бе сбърчил чело и поглъщаше всяка негова дума, кимна:

— Ясно ми е като бял ден. Как обаче направи така, че да те допуснат в този дом?

— Това ще научиш от четвърта серия на филма. Ан, която е най-благородното същество на този свят и винаги гледа да прави добрини, сподели с мен, че в името на бъдещето на Огдън Форд е решила да го откъсне от средата, допринасяща за падението му, и временно да го повери на един човек, който ще му втълпи основните принципи на доброто поведение. За изпълнението на тази благородна мисия била потърсила помощта на Джери Мичъл…

— Джери Мичъл?!

— … който, както ти е известно, вчера е бил уволнен. Именно той е трябвало да свърши черната работа, тоест да отвлече хлапака. Изгонването му от къщата проваляше плана на Ан, поради което предложих да го заместя. И ето ме тук.

— Нима възнамеряваш да похитиш Огдън?

— Не, ти ще го отвлечеш.

— Аз ли?

— Именно. Ще изнесеш представление с благотворителна цел, като изиграеш коронната си роля на чикагския гангстер Ед. Почакай… още не съм свършил. Поради злощастно стечение на обстоятелствата Огдън разкри истинската ми самоличност и е вбесен, задето съм го преметнал. Бях го излъгал, че съм професионален похитител на деца, а той ми предложи доброволно да се остави в ръцете ми, ако се съглася да си разделим откупа.