Домът на Червения убиец

Пролог

Убийството, ужасно и кърваво, беше планирано от душа, черна като нощта. Убийство, на чието неизбежно приближаване щяха да бъдат мълчаливи свидетели единствено жаркото слънце и гладките безветрени води на Средното море.

Денят беше горещ и към обяд жегата вече притискаше като тежка завивка тримачтовата карака¹, потеглила от Фамагуста. Платната бяха увиснали, смолата между плесенясалите греди се топеше. Пасажерите на борда – поклонници, търговци, пътешественици и скитници – се бяха свили под всички сенки, които бяха успели да намерят. Някои се молеха; други, засенчили зачервените си очи от слънцето, оглеждаха небето в очакване дори на най-лек полъх. Палубите на "Сейнт Марк" пареха на допир; дори екипажът се беше скрил от блясъка и горещината на слънцето. Наблюдателят дремеше високо на мачтата. Сребърен медальон на свети Христофор², закован над главата му, улавяше слънчевите лъчи и ги връщаше обратно като молитва за сянка и силен, хладен бриз.

Под наблюдателя, в подножието на мачтата, дремеше рицар, облечен в бяла ленена риза и панталон с петна от пот, напъхан в кожени ботуши, краката му помръдваха неспокойно. Той избърса потта от челото си и почеса черната си брада. Погледна към момчето, което се беше подслонило в сянката на фалшборда и с широко отворени очи гледаше доспехите му – ризница, ръкавици, нагръдник. Вниманието му беше привлечено от бяло памучно наметало с голям, грубо изрисуван червен кръст в средата. Момчето хвърли поглед към рицаря, докато протягаше ръка, за да докосне украсената дръжка на двуострия меч.

– Пипни го, момче – прошепна рицарят и белите му зъби проблеснаха в загорялото лице. – Хайде, пипни го, щом искаш.

Момчето го послуша и по лицето му се разля усмивка.

– Искаш ли да станеш рицар, момче?

– Да, сър, искам да бъда кръстоносец, макар да съм сирак – отвърна сериозно детето.

Рицарят се усмихна, но лицето му стана сериозно, когато погледна към кърмата. Беше видял, че кормчията вика капитана, а сега и двамата гледаха към морето. Капитанът изглеждаше разтревожен. Той свали широкополата си шапка и закрачи напред-назад по палубата, ругаейки под нос. Над него наблюдателят внезапно извика: "Виждам кораби без платна, приближават бързо!"

Гласът му предизвика вълнение на борда. Само маврите-корсари кръстосваха морето с кораби без платна. Хората на палубата се раздвижиха, деца плачеха, мъже и жени крещяха. По стълбите се чу тропот, войниците и моряците се събираха. Хорът от стонове се усилваше.

– Без платна! – извика един войник. – Трябва да са галери!

Шумът заглъхна, когато страхът от смъртта измести негодуванието от жарките слънчеви лъчи. Денят щеше да свърши, щеше да падне мрак и въздухът да се разхлади, но бързоходните галери на корсарите със зелените флагове нямаше да изчезнат. Те обикаляха между гръцките острови като хищни вълци и ако се доближаха, нямаше да могат да им избягат. Появиха се генуезки стрелци; главите им бяха покрити с големи бели кърпи, огромните арбалети подскачаха на гърбовете им. Зад тях момчета носеха колчани, пълни със стрели с назъбени остриета.

– Една галера! – извика наблюдателят. – Не, две! Не, четири! Движат се на север-североизток!

Моряци, пътници и войници се спуснаха към релинга и корабът се наклони като връхлитащ ястреб.

– Обратно по местата! – Капитанът бързо слезе по стълбата от кърмата. – Боцман! – изрева той. – На оръжие! Стрелците на кърмата!

Отново настъпи суматоха: огромни ведра морска вода бяха наредени на палубата до бурета със сив пясък. Моряци и войници гръмогласно заклинаха уплашените пътници да слязат в зловонния мрак под палубата. Когато капитанът наближи, рицарят се размърда.

– Галери – мърмореше мореплавателят. – Бог да ни е на помощ, много са! – Той погледна към синьото небе. – Не можем да избягаме. Една можеше да не ни нападне, но четири...

– Ще се биете ли? – попита рицарят.

Капитанът разпери ръце.

– Може да не ни предизвикат – отчаяно каза той. – Може само да поискат откуп.

Рицарят кимна. Знаеше, че капитанът лъже. Обърна се към момчето, което се беше промъкнало до него.

– Хубав ден за умиране – прошепна той. – Помогни ми да сложа бронята.

Момчето притича към фалшборда и донесе с мъка тежката ризница. Докато се обличаше за битка, рицарят се оглеждаше. Екипажът беше направил всичко, което можеше.

Сега цареше гробна тишина, нарушавана само от плискането на водата по бордовете на кораба и глъчката от наближаващите тъмни галери.

– Вестители на смъртта – прошепна рицарят.

Капитанът го чу и се обърна.

– Защо толкова много? – попита той объркан. – Сякаш са знаели, че сме тук.

Рицарят нахлузи ризницата и закопча кожения колан за меча на кръста си.

– Какъв е товарът ти?

Капитанът сви рамене.

– Пътници, плодове, мехове с вино, някой и друг топ плат.

– И няма никакво съкровище?

Капитанът се усмихна ехидно и продължи да оглежда небето за вятър, но златистият блясък на слънцето сякаш се подиграваше с тревогата му. Рицарят погледна галерите – издължени, черни и хищни. На палубите им зърна струпани мъже с жълти памучни кафтани и бели чалми. Той замръзна и присви очи.

– Мамелюци!

Момчето вдигна поглед.

– Какво, господарю?

– Свети мощи! – възкликна рицарят. – Защо елитни бойци, каймакът на армията на халифа, преследват с галери кораб, който кара само вино и плодове?

Момчето го погледна безмълвно и рицарят го потупа по главата.

– Стой близо до мен – прошепна той. – Стой до мен и ако падна, не показвай страх. Това е най-добрият ти шанс да оцелееш.

Галерите приближиха и рицарят усети зловонието на стотиците потящи се роби, които гребяха. Чу заповедите на капитана-мавър, отсечената арабска реч се носеше ясно над водата. Греблата проблясваха като стотици копия, докато галерите обграждаха застиналия в безветрието кораб. Едната застана откъм кърмата, друга – откъм носа, а третата и четвъртата – от двете му страни. Капитанът на "Сейнт Марк" изтри потното си лице с ръкава на жакета си.

– Може да не ни нападнат – прошепна той. Обърна се и рицарят видя облекчение в очите му. – Искат да говорим.

Пъргав като маймуна, капитанът отново се качи на кърмата. Галерата откъм левия борд се приближи и рицарят видя ярките дрехи на група маври... Един от тях обкрачи борда на галерата.

– Това "Сейнт Марк" от Фамагуста ли е? – извика той.

– Да – отвърна капитанът. – Превозваме само пътници и сухи плодове. Има мир – каза той умолително. – Халифът ви положи клетва.

Мавърът се хвана за две вдигнати гребла, за да се задържи.

– Лъжеш! – изкрещя той. – Носите съкровище, плячкосано от нашия халиф! Предайте го и ни оставете да претърсим кораба за крадеца.

– Нямаме съкровище – изхленчи капитанът.

Мавърът скочи долу. Махна рязко с отрупаната си с пръстени ръка и излая някаква заповед. Капитанът на "Сейнт Марк" се обърна към рицаря и го погледна отчаяно. В същия миг той и кормчията паднаха под дъжда стрели, изсипал се от галерите. Рицарят се усмихна, спусна наличника на шлема си и придърпа момчето по-близо. После сграбчи двуострия си меч и опря гръб на мачтата.

– Да – прошепна той, – днес е хубав ден за умиране.

Литаврите на галерите надвиваха шума от битката, дрънчаха цимбали, отекваха гонгове. Генуезките стрелци на търговския кораб даваха всичко от себе си, но галерите доближиха и освирепели от опиум бойци в жълти кафтани заляха палубите на "Сейнт Марк". Тук-там поклонници и търговци се биеха и умираха на малки групи. Единици се опитваха да избягат в тъмните помещения отдолу; мамелюците ги преследваха и кръвта се стичаше като вода през насмолените дъски на кораба. Но истинската битка се вихреше край мачтата, където стоеше рицарят, леко разтворил крака. Големият му меч косеше във въздуха, докато кръвта стигна до глезените му и следващите нападатели се хлъзгаха, докато се опитваха да се приближат. Момчето стоеше до него с лице, грейнало от възбудата от битката, и крещеше окуражително, но никой не би могъл да устоява вечно на такава сила. Скоро боят свърши и галерите се отдалечиха, отрупани с пленници и плячка. Сред пламъците, които ближеха корпуса му, "Сейнт Марк" бавно се понесе със засилващия се бриз, докато се превърна в искряща погребална клада. Когато падна мрак, той вече беше потънал. Тук-там на повърхността още плаваха трупове – единствената следа, че Убийството беше минало оттам.

Убийствен вятър донесе снега в Лондон с пронизващо ледени пориви. Отначало снежинките бяха малко, но после снегът заваля обилно, покривайки раните на тъжния град. Хронистите в манастирите в покрайнините на Лондон се опитваха да сгреят студените си пръсти, докато седяха в мразовитите си скриптории и пишеха, че ужасното време е Божие наказание за града.

Божие наказание или не, снегът продължаваше да засипва вонящите улици и купищата изпражнения по бунищата край Темза, където труповете на речни пирати, увиснали на ниските бесилки, се вкоравиха и почерняха, докато реката замръзваше. През този суров декември убийственият мраз се промъкна в града като убиец, за да отнеме живота на просяците, сгушени в дрипите си. Прокажените, седнали в собствените си нечистотии край Смитфийлд, плачеха и стенеха, докато студът хапеше откритите им рани. Откриваха стари, наплескани с червило проститутки със замръзнали лица, вледенени и мъртви на някой ъгъл на Кок Лейн. Улиците бяха пусти, дори плъховете не можеха да се хранят, защото огромните купчини боклук и откритите канавки, които минаваха по средата на всяка улица и обикновено бяха пълни с човешки отпадъци, сега бяха покрити с твърд като камък лед.

Виелиците скриваха небето, нощта беше черна като ада. Нито една богобоязлива душа не излизаше, особено в Пети Уелс³ и източен Смитфийлд, районът около Тауър, чиито покрити със сняг кулички се забиваха предизвикателно в тъмното нощно небе. Пазачите върху покритите с лед стени между кулите се бяха отказали да стоят на пост и се криеха зад стените. Край решетките на портите също нямаше жива душа, защото ключалките и веригите бяха така замръзнали, че никой не би могъл да отвори.

Дори в летен ден хората избягваха Тауър. Стариците шушукаха, че това място било създадено от дявола и черните гарвани, които кръжаха около мрачните му кули, били ято демони на лов за човешки души. Те казваха и че в хоросана на стените била примесена човешка кръв, а под каменните основи лежали черепи от човешките жертви, принесени от великия Цезар, когато строял крепостта си. Други, малцината, които можеха да четат, твърдяха, че това са глупости – Бялата кула в Тауър била построена от Уилям Завоевателя, за да държи Лондон в страх – и им се присмиваха като на приказки, измислени, за да плашат децата.

Но стариците бяха прави: Тауър криеше ужасни тайни. Под една от стените минаваха студени коридори, със стени, облени в зелена слуз. Стари, опушени факли висяха отпуснато от ръждясалите скоби по стените. Никой не беше слизал тук от години, дори войниците никога не идваха в този загадъчен лабиринт от тунели. Там имаше три тъмници, но само две врати, а в средната килия, квадратна черна кутия, беше проснат разлагащ се скелет. Нямаше свидетели какъв е бил, когато костите му са били обвити с плът и кръвта беше текла като горещо вино през сърцето и мозъка му. Сега скелетът беше пожълтял. Един плъх влезе през решетките и безуспешно се зарови в празните орбити, сетне притича покрай костеливата ръка, подпряна на стената, точно под грубо нарисуван тримачтов кораб.

Убиецът, скрит в сянката на замръзналата стена при кулата с камбаната, не знаеше нищо за тези тайни места, но осъзнаваше, че Тауър крие големи загадки. Той се уви по-плътно в наметалото си.

– "Дойде времето," – цитира той шепнешком Библията – "когато всичко тайно ще стане явно, а скритото – известно и ще излезе наяве."⁴ – Убиецът погледна към небето. "За кръвта се отмъщава само с пролята кръв!"

Харесваше му мисълта, че справедливостта и смъртта вървят ръка за ръка. Той хвърли поглед нагоре към тъмния силует на кралската църква "Сейнт Питър Ад Винкула". Бог със сигурност би разбрал. Не беше ли дамгосал Каин за убийството на Авел, а и защо отнелите човешки живот да остават ненаказани? Убиецът не се притесняваше от хапещия вятър, гъстите снежинки и самотния, натрапчив зов на нощните птици, който се чуваше откъм заледената река.

– Има неща, по-студени от вятъра – прошепна той, преди да се потопи в себе си, за да размишлява над собствената си черна душа и огромната открита рана, която гноеше в нея.

Скоро щяха да дойдат коледните празници и денят на избитите младенци⁵. Време на невинност и топлина, на изобилна храна, която се пече бавно на въртящи се шишове. Стаите щяха да бъдат украсени с вечнозелени клонки; щеше да има представления, гуляи, игри, топли сладкиши и греяно вино. Убиецът се усмихна. И както всяка Коледа, убийците щяха да се съберат тук, в Тауър. Той лекичко се залюля на пети и пръсти. Присъдата щеше да бъде изпълнена, предупрежденията вече бяха приготвени. Той протегна ръце към нощното небе.

– Нека се лее кръв – прошепна. – Нека Убийството бъде мое оръжие!

Кръстът на "Сейнт Питър Ад Винкула" привлече погледа му.

– Нека Бог бъде мой съдник – прошепна той и пъхна ръка под наметалото, взрян в черната нощ.

Спомни си миналото и отново се залюля напред-назад, тананикайки си песен, която само той разбираше. Вече му беше топло. Щеше да промие душевните си рани с кръвта на своите жертви.