Домът на Червения убиец

Четвърта глава

Пергаментът беше мазен и с петна от пръсти, квадратно парче със страна 15 сантиметра. В средата му беше нарисуван грубо тримачтов кораб, а във всеки ъгъл имаше голям черен кръст.

– Това ли е всичко? – попита Ателстан, връщайки пергамента.

Момичето се напрегна. Долната му устна затрепери, сълзи напълниха очите му.

– Имало е още нещо – продължи Ателстан. – Нали?

Филипа кимна. Джефри хвана ръката ѝ и започна да я гали нежно, сякаш беше дете.

– Имаше малък сусамен сладкиш.

– Какво? – излая Кранстън.

– Сусамен сладкиш, не много по-голям от бисквита, мръсножълт на цвят.

– Какво стана с него? – попита Кранстън.

– Видях татко да върви покрай парапета на една от стените. Изглеждаше много разтревожен. Замахна и го хвърли в рова. След това се промени, изолира се от всички и настоя да се премести в кулата на северния бастион.

– Вярно ли е? – попита Кранстън останалите.

– Разбира се! – отсече капеланът. – Мистрес Филипа не е лъжкиня.

– Тогава, отче – каза Кранстън с копринен глас, – кажете ми, сподели ли сър Ралф тези тайни с вас? – той вдигна тлъстата си ръка. – Наясно съм с тайната на изповедта. Питам само, довери ли ви се?

– Едва ли – изкикоти се Колбрук. – Сър Ралф имаше към капелана въпроси за складовете и изчезналите провизии.

Капеланът се обърна към него, оголил зъби като разгневено куче.

– Внимавай какво говориш, помощнико! – каза той остро. – Да, изчезнаха някои неща, но това не значи, че аз съм крадецът. И други – натърти той – имат достъп до кулата Уордроуб¹⁰.

– Какво искаш да кажеш? – извика Колбрук.

– Млъквайте! – нареди Кранстън. – Не сме тук заради складовете, а заради човешки живот. Заклевам всички във верността ви към краля – защото може да става дума за предателство – кажете ми, довери ли се сър Ралф на някого от вас? Знае ли някой какво означава този пергамент?

Хорово "не" отговори на въпросите на коронера, но Ателстан забеляза, че хоспиталиерите извърнаха поглед.

– Надявам се, че казвате истината – отбеляза язвително Кранстън. – Сър Ралф може да е бил убит от селски водачи, планиращи бунт. Баща ти, мистрес Филипа, беше добре приет в двора и верен поддръжник на короната.

Ателстан се намеси, опитвайки се да успокои положението.

– Мистрес Филипа, разкажи ми за баща си.

Момичето сплете нервно пръсти и впи поглед в пода.

– Винаги е воювал – започна тя. – В Прусия срещу ливонците, в Каспийско море, а после отпътува за отвъдморските земи – Египет, Палестина и Кипър – тя примигна и посочи с глава хоспиталиерите. – Те могат да ви кажат повече за това от мен – пое си дълбоко дъх. – Преди петнайсет години се сражава в Египет, в армията на халифа, и се върна богат и покрит със слава. Аз бях на три години. Майка ми умря след година и ние отидохме да живеем в дома на Джон Гонт. Баща ми беше сред най-важните хора в свитата му, а преди четири години беше назначен за комендант на Тауър.

Ателстан се усмихна разбиращо. Познаваше хората от типа на сър Ралф: професионални войници, наемници, които тръгват на кръстоносен поход заради вярата, но не биха се отказали да служат и в армиите на неверниците. Той огледа групата. Изглеждаха тихи и спокойни, но нещо не беше наред. Криеха взаимна омраза и съперничества зад пресиленото си желание да отговарят на въпросите му.

– Предполагам – сухо каза той, – че вече сте прегледали документите на сър Ралф.

Погледна сър Фулк, който кимна.

– Разбира се, че прегледах документите на брат ми – сметките по къщата, бележките, писмата му. Не намерих нищо необичайно. Все пак аз съм – добави той, оглеждайки се, сякаш очакваше възражение – изпълнител на завещанието му.

– Разбира се, разбира се – увери го Кранстън.

Ателстан изпъшка вътрешно. Да, помисли си, и ако е имало нещо в негов ущърб, той го е премахнал. Погледна младежа до Филипа.

– Откога се познавате с годеницата ти?

По зачервеното от виното лице на Джефри се разля усмивка и той стисна по-здраво ръката ѝ.

– От две години.

Ателстан забеляза заговорническите усмивки, които си размениха двамата влюбени. Кранстън се ухили похотливо на момичето, докато оглеждаше тази странна двойка. Джефри беше красив и вероятно доста богат, а Филипа беше грозновата. Сър Ралф беше войник и на пръв поглед Джефри не беше човекът, когото би приветствал за свой зет. После си спомни за Мод и колко страстно я беше ухажвал. Любовта беше нещо странно, както непрекъснато му напомняше Ателстан, и често противоположностите се привличаха.

– Кажи ми, Джефри, защо остана в Тауър?

Младежът се оригна и примигна, сякаш беше на път да заспи.

– Големият студ уби търговията в града. Сър Ралф искаше да остана за коледните празници – и настояваше дори още повече, след като нещо го обърка и разтревожи силно.

– Знаеш ли причината за тревогата му?

– Не – каза завалено Джефри. – Защо би трябвало да знам?

– Харесваше ли сър Ралф?

– Обичах го като баща.

Кранстън прехвърли вниманието си към сър Фулк, който вече не можеше да си намери място.

– Сър Фулк, казваш, че ти си изпълнителят на завещанието на сър Ралф.

– Да, така е. И бързам да те уведомя, че ще получа и наследство, след като завещанието бъде легализирано в съда.

– Какво гласи завещанието?

– Сър Ралф имаше имот близо до картузианския манастир в Сейнт Джайлс. Той и всички пари в банката в Корнхил остават за Филипа.

– А за теб?

– Ливадите и пасбищата в имението Холиуел край Оксфорд.

– Скъпи ли са?

– Да, сър Джон, но недостатъчно, за да убиеш за тях.

– Не съм казал това.

– Намекна го.

– Сър Ралф – бързо се намеси Ателстан – е бил богат човек.

– Натрупа богатство по време на пътуванията си – отсече сър Фулк. – И беше внимателен с парите.

Ателстан забеляза киселата усмивка на капелана. Помисли си, че сър Ралф сигурно е бил скъперник. Свещеникът погледна под око към Кранстън и едва не изстена на глас. Добрият коронер беше задрямал с провиснало шкембе и отворена уста. Боже, помоли се тихо Ателстан, моля те, нека поне не хърка.

– Защо живееш в тази мрачна крепост? – попита той рязко.

Сър Фулк сви рамене.

– Брат ми ми плащаше, за да работя като негов неофициален помощник.

Двамата с Ателстан се направиха, че не чуват сподавения смях на Колбрук. Сега Кранстън беше свел глава, оригваше се тихичко и облизваше устни. Мистрес Филипа сви устни и Ателстан изруга наум: не искаше разпитът да свърши с подигравателен смях.

– Сър Джерард, сър Брайън – той почти крещеше в опит да събуди Кранстън, – откога сте в Тауър?

– От две седмици – отвърна Фицормонд. – Идваме всяка година.

– Създадохме си тази традиция – добави Моубри, – откакто служихме със сър Ралф в Египет. Срещаме се, за да си говорим за старите времена.

– Значи сте били близки приятели със сър Ралф?

– В известен смисъл. Другари по оръжие, ветерани от отдавнашни войни. – Моубри поглади добре оформената си брада. – Но, честно казано, сър Ралф беше човек, който предизвикваше по-скоро страх и уважение, отколкото обич.

Ателстан взе пожълтялото парче пергамент и го протегна към тях.

– Знаете ли какво означава тази рисунка и какво символизира сусаменият сладкиш?

И двамата поклатиха глави отрицателно, но Ателстан беше сигурен, че лъжат. Приведе се към тях.

– Защо? – прошепна. – Защо сър Ралф толкова се е уплашил от това?

После бавно огледа останалите от групата.

– Чаша херес! – измърмори Кранстън.

– Кой го намери? – попита бързо Ателстан.

Сър Фулк посочи Растани, по чието мургаво лице се бяха изписали страх и тревога. Ателстан се наведе към него.

– Какво значи това, Растани?

Слугата го гледаше с празен поглед.

– Къде го намери?

Внезапно мъжът започна да прави странни движения с пръсти.

– Той чува, но не може да говори – напомни Филипа на свещеника.

Очарован, Ателстан наблюдаваше странните знаци, които момичето му преведе.

– Намерил го на масата в стаята на баща ми – заяви тя. – Преди четири дни. Рано сутринта на девети декември – пергамента и сусамения сладкиш.

Ателстан улови погледа на Растани и го задържа.

– Беше ли верен слуга на сър Ралф?

Мъжът кимна утвърдително.

– Защо не отиде с него в северния бастион? – продължи Ателстан.

Устата на слугата се отвори и затвори като на шаран.

– Аз мога да отговоря на това – каза Филипа. – Когато баща ми получил съобщението, той се отдръпна от Растани, Бог знае защо – тя нежно потупа ръката на прислужника. – Както казах, татко започна да се държи странно. Дори аз не можех да разбера какво прави.

Кранстън облиза устни и внезапно се размърда.

– Да, да, много добре – извика той. – А някой от вас ходил ли е в кулата на северния бастион през нощта, когато сър Ралф е бил убит?

Всички отрекоха категорично.

– И всички можете да докажете къде сте били и какво сте правили?

– Аз мога – обади се братът на сър Ралф. – С Растани не бяхме в Тауър. Изпратиха ни да купим припаси от един търговец в Крипългеиг. Или поне там е складът му. Питайте мастър Кристофър Манли от Хейуорд Лейн, близо до църквата "Ол Халоус".

– Близо ли е до Тауър?

– Да, сър Джон.

– Кога тръгнахте?

– Преди вечеря и се върнахме след утринната молитва, тогава и научихме за смъртта на сър Ралф. С Растани можем да свидетелстваме един за друг. Ако се съмняваш в това, говори с мастър Манли. Той ни видя да наемаме стая в кръчмата на Мъзуел Стрийт.

Сър Джон стана и се протегна.

– И така – обяви той – сега с писаря ми искаме да ви разпитаме поотделно. Макар че – той се усмихна на момичето, – по-добре ще е мистрес Филипа и Джефри да останат заедно. Мастър Колбрук, долу има стая. Може ли нашите гости да почакат там?

Чуха се сподавени протести и стонове, но освеженият след дрямката Кранстън ги огледа гневно под свитите си дебели вежди. Водени от Колбрук, всички освен Филипа и Джефри излязоха.

– Къде е стаята ти, мастър Джефри? – попита Ателстан.

– Над жилището на вратаря.

– Там ли беше цяла нощ?

Младежът се усмихна леко.

– Ти си проницателен човек, сър Джон. Затова поиска да остана. Прекарах нощта с Филипа.

Момичето извърна очи и поруменя. Кранстън се усмихна и потупа леко младежа по рамото.

– Защо не събуди сам сър Ралф?

Джефри потърка очи.

– Както вече казах, нямах ключ, а и Бог мие свидетел, усетих, че нещо не е наред. Коридорът беше студен, от стаята на сър Ралф не се чуваше нито звук – той се усмихна хладно на Ателстан. – Не съм много смел. Честно казано, не ми беше приятно сър Ралф да ме използва като паж, но той не се доверяваше на други.

– Имаш предвид Колбрук и останалите?

– Да, така мисля.

Кранстън погледна Филипа.

– Бил ли е баща ти преди в такива мрачни настроения?

– Да, преди три години, точно преди Коледа. Но това премина, когато се срещна с приятелите си и вечеряха по обичая си в "Златната митра".

– Кои бяха приятелите на баща ти? – попита Ателстан.

– Двамата хоспиталиери, сър Джерард Моубри и сър Брайън Фицормонд, и сър Адам Хорн – той е търговец в града.

– Това ли бяха всички бойни другари на баща ти?

– Имаше и един Бартоломю. Бартоломю... – повтори момичето, хапейки устни. – ...Бъргиш, струва ми се. Но той не е идвал.

– Защо?

– Не знам – тя почти се усмихна. – Мисля, че е мъртъв.

– Защо баща ти настояваше да се среща с приятелите си всяка година преди Коледа?

– Не знам. Така са се разбрали преди много време.

Ателстан се вгледа внимателно в момичето. Беше сигурен, че тя крие нещо.

– Кажи ми – каза той, сменяйки тактиката, – има ли и други порти, които водят към рова?

– О, да – отвърна Филипа. – Доста са.

Ателстан хвърли поглед към Кранстън.

– Милорд коронер, имаш ли въпроси?

– Не – отвърна сър Джон. – Стига толкова. Кажете на мастър Уилям Хамънд да влезе.

Капеланът влезе недоволно нацупен и изгриза нокътя на палеца си до кожа, докато отговаряше рязко на Ателстан. Да, бил в крепостта онази вечер, но в стаята си в кулата Бийчъм, близо до църквата "Сейнт Питър ад Винкула".

Двамата хоспиталиери бяха по-учтиви, но също толкова твърди. Имали стаи в кулата Мартин и прекарали по-голямата част от вечерта в пиене и игра на шах.

– Уверявам те, сър Джон – рязко каза Моубри, – трудно се ориентираме в Тауър и през деня, камо ли през студена зимна нощ.

– Но знаете какво означава това, нали? – попита с обвинителен тон Ателстан, вдигайки парчето пожълтял пергамент.

– По дяволите, не! – отвърна Фицормонд.

– Сър – отвърна Ателстан, – мисля, че знаете, както и за сусамения сладкиш.

Двамата хоспиталиери поклатиха глави.

– Хайде – продължи Ателстан, – да не скромничим. Вие сте рицари и монаси. Орденът ви се бори за вярата в Светите земи. И в моя има братя, които служат там. Когато се върнат, разказват истории на вечеря в Блакфрайърс.

– Какви истории? – попита Моубри.

– Че в планините на Палестина живее тайна секта от неверници, наричани асасини, чийто предводител се нарича Стареца от планината. Те се занимават с потайни убийства. Вземат наркотици и господарят им ги праща с позлатени ками да убият онези, които е набелязал за унищожение.

Кранстън видя как двамата рицари се напрегнаха и за първи път проявиха лека нервност, особено Фицормонд.

– Тези асасини – продължи Ателстан – винаги предупреждават жертвата си. Не оставят рисунки, а плосък сусамов сладкиш в знак, че скоро човекът ще бъде сполетян от насилствена смърт – Ателстан стана и се протегна, за да раздвижи схванатите си крака. – Питам се защо тази тайна секта, която процъфтява в Средното море, ще извършва убийство в студените и мрачни стаи на лондонския Тауър.

– Обвиняваш ли ни? – извика Моубри. – Ако е така, кажи го направо!

– Никого не обвинявам, просто отбелязвам странни съвпадения.

– Растани е от Палестина! – изкрещя отново Моубри. Сър Ралф започна да се държи настрана от тъй наречения си верен слуга.

– Защо казваш "тъй наречения"? – попита бързо Кранстън.

– Защото не вярвам, че Растани искрено е приел нашата вяра. Тези хора са злопаметни и могат да чакат с години, за да си разчистят сметките.

– Но Растани не е бил в Тауър.

– Може да се е промъкнал обратно.

– Не, не, не! – Ателстан седна и поклати глава. – Смъртта на сър Ралф е свързана с нещо по-сложно. С него ли служихте?

– Да. Халифът на Кайро ни нае да потушим бунтовете в Александрия.

– А след това?

– Сър Ралф се прибра. Ние останахме още малко, преди да се върнем у дома си в Кларкънуел.

– Връщали ли сте се отново отвъд морето? – попита Кранстън.

Моубри поклати глава.

– Не, Фицормонд не е съвсем прав. Когато служехме със сър Ралф, не бяхме хоспиталиери. Встъпихме в ордена, след като се разделихме с него. Орденът ни върна в Англия. Аз живея в Кларкънуел, а Фицормонд в дома на ордена в Риво, близо до Йорк.

Ателстан погледна затворените, изопнати лица на рицарите.

– Извинете – каза той тихо, – не искам да ви наричам лъжци, но тук има голяма загадка и вие сте част от нея – той се приведе напред и внезапно отметна наметката на Моубри. – Носиш ризница? Ти също, сър Брайън. Защо? И вие ли се боите от камата на асасина? Добре ли спите нощем? Какви тайни сте споделяли със сър Ралф?

– В името на кръста! – Сър Брайън внезапно скочи. – Чух достатъчно. Казахме ви, каквото можем. Спрете дотук!

Двамата хоспиталиери излязоха бързо от стаята.

– Хубава каша, а, братко? С какво си имаме работа? Подло среднощно убийство или държавна измяна?

– Не знам – Ателстан запуши рога с мастило и прибра пособията за писане. – Но имаме токата, която намерихме в замръзналия ров и аз знам чия е.

– Да му се не види! – извика Кранстън. – За свещеник си наблюдателен, Ателстан.

– За свещеник съм много бърз, милорд коронер, какъвто щяхте да бъдете и вие, ако пиехте по-малко кларет.

– Пия, за да удавя мъката си.

Кранстън извърна очи. Какво ли правеше Мод сега, тревожеше се той. Какво криеше? Защо просто не му кажеше, вместо да му хвърля тези дълги и тъжни погледи? Кранстън погледна към малката статуетка в една ниша – Мадоната с Младенеца. Коронерът тайно мразеше Коледа. Тя винаги му напомняше за малкия Матю, отнет им от чумата, но не преди да беше показал на сър Джон възторга, с който всяко дете посреща Коледа. Дали Мод също се измъчваше от своите спомени?

– Сър Джон!

Кранстън примигна, за да скрие сълзите си и се усмихна на Ателстан.

– Имам нужда да се подкрепя, братко.

Ателстан видя болката, изписала се по лицето на приятеля му, и отклони поглед.

– След малко, сър Джон. Нека първо поговорим със сър Фулк. Искам да претърся спалнята на сър Ралф тук, в Бялата кула.

Кранстън кимна и тръгна тежко, докато Ателстан събираше принадлежностите си. Доминиканецът поседя за миг, възхищавайки се на красотата на параклиса "Сейнт Джон", сравнявайки го с мрачната "Сейнт Ерконуолд". Спомни си за Бенедикта. Колко красива изглеждаше на ранната утринна служба. Питаше се дали Хъдъл ще я използва за модел в картината, изобразяваща посещението на Дева Мария при света Елисавета, която планираше за едно от крилата. Какво ли щеше да прави тя на Коледа, чудеше се Ателстан? Беше споменала, че има брат в Колчестър. Може би щеше да остане в Съдърк и да се съгласи да се поразходят заедно или поне да споделят чаша вино и да побъбрят за миналото. Коледа можеше да бъде много самотна... Ателстан съзря едно разпятие и внезапно си спомни за ужасните дела, които се извършваха в гробището на "Сейнт Ерконуолд". Трябваше да стигне до дъното на тази работа. Кой би могъл да върши това и защо?

– Брат Ателстан! Брат Ателстан! – Кранстън стоеше и го гледаше дяволито. – Пиеш твърде много кларет, отче – заяви коронерът шеговито. – Хайде, трябва да отидем в стаята на покойния комендант на крепостта. Колбрук и сър Фулк идват насам.

Покоите на сър Ралф бяха в една от куличките на Бялата кула и до тях се стигаше по полирано дървено стълбище. В стаята миришеше приятно, за разлика от онази сива килия в северния бастион. Светлината влизаше през два малки еркерни прозореца с тапицирани седалки в прозоречните ниши и трети, върху който имаше стъклопис, изобразяващ Агнеца Божи. Стените измазани, боядисани в светлозелено и украсени със сребърни и златни ромбове. Плътен гоблен висеше над малкото сводесто огнище, подът беше гладък и лъснат, а покривката на голямото легло беше украсена със златни ресни. Пред него с отворен капак стоеше големият личен сандък на сър Ралф.

– Богати покои – прошепна Кранстън. – Какво е ужасило сър Ралф толкова, че се е преместил оттук в онази неприветлива затворническа килия?

Кранстън и Ателстан клекнаха пред сандъка и започнаха да преглеждат личните документи на сър Ралф, но не намериха нищо за годините, които бе прекарал отвъд морето. Всички документи бяха свързани със службата му като комендант или член на свитата на Джон Гонт. Сигурно цял час ровиха из писмата, договорите и бележките му. Само един часослов привлече вниманието на Ателстан. Всяка страница беше украсена с изящен филигран от спирали в ярки цветове: на една от страниците имаше нарисуван ангел, на друга – свещеник, който поръсва труп в саван със светена вода, преди да го предаде на земята. Рождеството с Мария и Йосиф, наведени над спящо дете; слизането на Христос в ада, където отблъснал черноликите демони. Ателстан беше завладян от красотата им. Погледна под корицата и забеляза, че сър Ралф беше драскал молитва след молитва към свети Юлиан. "Свети Юлиане, моли се за мен. Свети Юлиане, отклони Божия гняв! Свети Юлиане, застъпи се за мен пред Божията майка!" Всички празни страници в края на книгата бяха пълни с подобни фрази. Ателстан изчете всички, без да обръща внимание на мърморенето на Кранстън и ядовитото потропване на сър Фулк. Накрая затвори сандъка и се изправи.

– Свърши ли, братко? – рязко попита братът на сър Ралф.

Ателстан го погледна остро: очевидно сър Фулк обикновено се прикриваше зад привидна сърдечност и добро настроение, но сега изглеждаше ядосан и изпълнен е омраза и подозрение заради намесата им.

– Дали съм свършил? – повтори Ателстан. – да и не, сър Фулк.

Рицарят изду бузи.

– Денят минава, братко – каза той язвително, взирайки се през прозореца. – Аз съм зает човек и си имам работа. Какво искаш още?

– Ботуши ли носиш, сър Фулк?

– Да, нося ботуши! – беше подигравателният отговор.

– Има ли токи на тях?

Цветът се отля от лицето на сър Фулк.

– Да – измънка той.

– Е – Ателстан извади от кесията си токата, която беше намерил в замръзналия ров, – вярвам, че това е твое. Намерихме го върху леда пред кулата на северния бастион, но ти каза, че цяла нощ си бил в града.

Братът на сър Ралф пребледня и надменността изчезна от лицето му.

– Загубих я вчера.

– На леда ли беше?

Внезапно сър Фулк се усмихна.

– Да, бях. Отидох рано тази сутрин. Не само ти, братко, мислиш, че асасините са се изкачили по кулата посред нощ, за да убият сър Ралф.

Ателстан му хвърли токата и сър Фулк я хвана тромаво.

– Сър Джон, приключихме тук. Искаш ли да се подкрепиш?

Срещнаха Колбрук в коридора отвън, поблагодариха му за грижите и слязоха по външното стълбище във вътрешния двор. Ателстан пресметна, че е някъде около два следобед и това беше потвърдено от прислужника, който се блъсна в тях, докато вървяха покрай гарнизонната сграда. Точно щяха да минат под кулата Уейкфийлд, когато Ателстан мерна голямата кафява мечка, прикована с вериги в един ъгъл на крепостната стена.

– Не съм виждал толкова голяма мечка, сър Джон! – възкликна той.

Кранстън го потупа по рамото.

– Тогава е време да го направиш, момчето ми!

Доминиканецът беше очарован от Урсус. Мечката не отвърна на комплимента, но седна на задните си крака и лакомо зарови голямата си муцуна в купчината остатъци от месо, хвърлени до нея. Кранстън плесна с ръце и звярът вдигна голямата си, тъмна глава. Замахна с лапа и Ателстан замръзна при вида на огромната олигавена челюст, дългите, бели и остри като ножове зъби и безумната свирепост, която излъчваха червенокафявите очи. Мечката се наклони леко към тях, ръмжейки тихичко. Кранстън хвана Ателстан за ръката и го издърпа назад. Стреснато от бързото движение, сега животното се изправи в цял ръст, големите му лапи удряха във въздуха, докато опъваше здравия железен нашийник на врата си. И коронерът, и спътникът му видяха как се напрягат халките на веригата, с която беше привързана към стената.

– Тази верига – прошепна Ателстан – не е толкова здрава, колкото трябва да бъде.

– Довиждане, Урсус – прошепна Кранстън. – да тръгваме, Ателстан. Много тихо!

Те взеха конете си и излязоха в Пети Уелс. Няколко сергии не бяха покрити и двама-трима смелчаци си пробиваха път през дълбоката до глезен лепкава киша. Две кльощави просячета стояха до един мангал и пееха коледна песен. Кранстън им хвърли пени и се обърна да види как приставът води жена, обвинена, че е кавгаджийка, за да я окове в прангите на Тауър Стрийт. Бяха ѝ сложили стегнат железен намордник. Из калните улички проститутки с червени перуки работеха усърдно с постоянно прииждащите клиенти от гарнизона на Тауър.

Кранстън помоли един едноок просяк да го упъти и се върна ухилен до ушите.

– Открих я! – обяви той. – Открих кръчмата "Златната митра". Онази, в която сър Ралф и хоспиталиерите празнуват всяка година.

Кръчмата беше съвсем близо до митницата на ъгъла на Теме Стрийт, голяма просторна сграда с китка зелени клонки, окачена над вратата на прът, от който висеше голяма, пищно изрисувана табела. Коняр със зачервен нос взе конете им. Вътре беше просторно и топло. Тръстиките по пода бяха чисти и посипани с ароматни билки. Стените бяха варосани, за да пропъждат насекомите, а бутовете шунка, които висяха от почернелите греди ухаеха така сладко, че Кранстън примлясна. Избраха си маса между огъня и големите, добре почистени бъчви за вино. Кръчмарят, дребен, червендалест и оплешивяващ мъж с изненадващо чиста престилка, вързана върху издутото му шкембе, хвърли един поглед на сър Джон и веднага донесе голяма купа, пълна до ръба с кървавочервен кларет.

– Сър Джон! – възкликна той. – Помниш ли ме?

Кранстън хвана купата за сребърните дръжки и на една глътка я пресуши наполовина.

– Да – отвърна той, облизвайки устни и го погледна над ръба. – Ти си Майлс Талбът, който някога работеше като надзорник за ейла¹¹ в кръчмите край "Сейнт Пол" – Кранстън остави купата и разтърси ръката на кръчмаря. – Позволи ми да ти представя един честен човек, братко Ателстан. Талбът винаги познаваше разредения ейл. Добре, добре! – Кранстън разкопча наметката си, наслаждавайки се на сладките аромати и топлината на кръчмата. – Какво ще ни предложиш, мастър Талбът? Но не ми давай риба. Знам, че реката е замръзнала и пътищата – блокирани, тъй че всичко, излязло от водата, сигурно е отпреди седмици!

Кръчмарят се усмихна, изброи гозбите си и след половин час им поднесе две ярки, пълнени с ароматни треви и залети с пикантен сос от масло и диви плодове, пържени питки, печени ябълки в тесто и огромен пудинг с костен мозък. Ателстан седеше напълно слисан и отпиваше от бирата си, докато Кранстън омете всичко, прокарвайки го с още една купа кларет. Накрая коронерът се оригна, протегна се, огледа кръчмата и щракна с пръсти, за да повика Талбът.

– Мастър Майлс, една услуга!

– Каквото поискаш, сър Джон!

– В кръчмата ти идва често или по-скоро е идвал често покойният комендант на Тауър, сър Ралф Уитън.

Изражението на кръчмаря стана предпазливо.

– Не идваше често – измънка той. – Посрещаше тук всяка Коледа с двама хоспиталиери и други хора.

– Стига, Майлс, не съм ти враг, можеш да ми вярваш. За какво говореха?

Талбът потропа по масата с дебелите си пръсти.

– Седяха тук като теб, сър Джон, встрани от останалите. Щом се доближехме – аз или някой от прислужниците, те винаги млъкваха.

– А настроението им? Весели ли бяха или тъжни?

– Понякога се смееха, но, общо взето, бяха много потайни. Двамата хоспиталиери често спореха със сър Ралф, той много се ядосваше и им крещеше.

– Нещо друго?

Талбът поклати глава и се обърна. Кранстън направи гримаса към Ателстан и сви рамене. Внезапно кръчмарят се върна на масата.

– Имаше едно нещо – каза той. – Само едно Странно нещо. Преди около три години около Коледа се появи един чужденец.

– Как изглеждаше?

– Не помня как изглеждаше, но у него имаше нещо странно. Беше с качулка, но говореше като войник. Искаше да знае дали сър Ралф идва да пие тук. Казах му, че нищо не знам. Тръгна си и повече не го видях – усмивката на Талбът изразяваше съжаление. – Сър Джон, кълна се, това е всичко, което знам.

Коронерът седеше със свити устни и гледаше празните чинии и подноси, сякаш мечтаеше храната, която беше погълнал, да се появи отново, като по магия. Ателстан го наблюдаваше внимателно, защото в друг случай досега сър Джон би се провикнал за още кларет или херес.

– Милорд коронер?

– Да, брат Ателстан.

– Трябва да направим някакво заключение за смъртта на сър Ралф.

Кранстън шумно изпръхтя.

– Какво можем да кажем?

– Първо, ще се съгласиш, че сър Ралф не е бил убит, защото е бил комендант на Тауър. Искам да кажа, от селяни, които подготвят държавна измяна и бунт.

– Съгласен съм, братко, но убиецът може да е дошъл отвън. Може да е бил професионалист. Има много бивши войници в града, които срещу подходящо заплащане биха прерязали и гърлата на майките си.

Ателстан прокара пръст по ръба на чашата за вино.

– Бих искал да вярвам в това, сър Джон, но не ми се струва много вероятно – той сви рамене. – Но заради спора ще приемем, че убиецът е минал през замръзналия ров, изкатерил се е по северния бастион и е прерязал тихомълком гърлото на сър Ралф.

– Възможно е и е било сторено, добри ми свещенико.

– Разбира се – продължи Ателстан, – убиецът може да е бил някой в Тауър, който е знаел къде спи сър Ралф и е използвал замръзването на водата в крепостния ров, за да стигне до стъпалата на северния бастион. Убиецът или го е направил сам, или е платил на някого.

Кранстън отпи голяма глътка от чашата.

– Да съберем две и две – каза той, пукайки леко с кокалчетата на пръстите си. – Да предположим, че замислилият убийството и извършителят са едно и също лице. Практически всички, които разпитахме, включително мистрес Филипа, която, макар да е пълничка, е доста пъргава, млада и гъвкава, може да са изкачили онази кула.

– Но всички имаха обяснение къде са били.

Кранстън кимна.

– Така е. И само дяволът би могъл да докаже, че някой от тях е лъжец. Освен това, забеляза ли, че всеки освен капелана разполага с човек, който да потвърди разказа му? Това означава – заключи Кранстън, – че може би търсим двама убийци, а не един: двамата хоспиталиери, сър Фулк и Растани, Филипа и младият ѝ любим, Колбрук и някой от пазачите.

Ателстан се загледа лениво в един от бутовете, който се полюшваше на кука, забита в гредите на тавана.

– Всъщност не знаем нищо – заключи доминиканецът. – Нямаме представа кой е убиецът и как той или тя е стигнал до сър Ралф, макар да намерихме токата на сър Фулк.

– Но той твърди, че е минал през рова тази сутрин, преди да пристигнем.

– Вярвам му – отвърна Ателстан. – Но каза, че я е загубил вчера.

– Какво искаш да кажеш?

– Или я е загубил, когато се е промъквал през рова, за да убие сър Ралф, или някой друг я е сложил там. Вярвам, че е второто. Признанието на сър Фулк, че е ходил там, го спаси от подозрение. Ако беше отрекъл, а после бяхме разбрали, че е бил при рова, щеше да е нещо друго.

– Откъде да знаем, че е искрен? – излая Кранстън. – Забеляза ли страничната порта, през която минахме, за да стигнем до рова? Никой преди нас не я беше използвал от години. Сър Фулк може да лъже.

– Или да е използвал друга порта.

– Интересна мисъл, братко, но да погледнем мотивите.

Ателстан разпери ръце.

– Има толкова мотиви, колкото са хората в Тауър, сър Джон. Бил ли е сър Фулк алчен? Бил ли е капеланът ядосан, че го обвиняват в кражба? Искал ли е Колбрук поста на сър Ралф? Смятали ли са Филипа и любимият ѝ сър Ралф за пречка за женитбата им или по пътя към наследството на мистрес Филипа?

– С което стигаме – заяви Кранстън – до двамата хоспиталиери. Знаем, че не казват истината. По един или друг начин парчето пергамент и сусаменият сладкиш са тясно свързани с убийството, и те трябва да знаят нещо и за двете. На бележката, от която сър Ралф е разбрал, че го очаква смърт, има изображение на тримачтов кораб, сусаменият сладкиш е знак на асасините. Следователно смъртта на сър Ралф трябва да е свързана с някаква загадка в миналото, от дните, когато е воювал отвъд морето.

Ателстан сложи чашата си на масата. Отвори уста, после пак я затвори.

– Какво има, братко?

– Можем да стигнем само до едно заключение, мастър коронер – сър Ралф може би не е единственият в Тауър, над когото е надвиснала сянката на смъртта.