Домът на Червения убиец

Трета глава

Ателстан и Кранстън последваха Колбрук около навесите и пристройките, под арката на вътрешната стена през замръзналия двор до огромна кула, която се издигаше над рова. Той спря и посочи.

– Под земята има тъмници, а над тях стълби, които водят до горния етаж, където има една стая – той сви рамене. – Там е умрял сър Ралф.

– Там е бил убит! – прекъсна го Кранстън.

– Има ли други стаи? – попита Ателстан.

– Имало е и още един етаж по-нагоре, но входът към него е бил зазидан.

Ателстан погледна към покритите със сняг зъбери на кулата и си пое рязко дъх.

– Кула на мълчанието – прошепна той. – Мрачно място да умреш.

Изкачиха стълбите. Вътре двама пазачи бяха седнали на столчета край мангала. Колбрук им кимна. Изкачиха още едно стръмно стълбище, побутнаха полуотворената врата и пред очите им се разкри тъмен, влажен коридор. Ругаейки под нос, Колбрук взе огниво от една каменна полица и скоро стенните факли оживяха. Тръгнаха по студения коридор. Ателстан забеляза купчината изронена мазилка и парчета тухли пред зазидания вход към горното ниво. Колбрук порови измежду ключовете, които беше извадил изпод наметката си, отвори вратата и с подигравателен поклон покани Ателстан и Кранстън вътре.

Стаята беше с каменни стени. Първото впечатление беше за пълна сивота. По стените нямаше гоблени или килими, нищо друго освен черно дървено разпятие с мършавата фигура на умиращия Христос. Най-хубавото нещо в нея беше леглото с балдахин, чиито зацапани светлокафяви завеси бяха плътно затворени. Освен него имаше маса, столчета и три-четири дървени закачалки на стената до леглото. Наметка, дебел жакет и широк колан за меч още висяха там. От другата страна на леглото имаше дървена стойка-умивалник с напукана калаена купа и кана, покрита с мръсна кърпа. Малкото огнище би постоплило стаята, но в него имаше само студена пепел. Мангал с полуизгорели въглища стърчеше самотно в средата на помещението. Ателстан беше сигурен, че тук е по-студено, отколкото навън. Кранстън щракна с пръсти към отворените капаци.

– По дяволите, човече! – възкликна той. – Адски е студено!

– Оставихме всичко така, както го намерихме, милорд коронер – рязко отвърна Колбрук.

Ателстан кимна към прозореца.

– Оттук ли трябва да се е изкачил убиецът?

– Би било единственият начин – промърмори Колбрук и затръшна капаците.

Ателстан огледа стаята. Усети зловонието на смъртта, но забеляза с отвращение и мръсните тръстики по пода, и пукнатото нощно гърне, пълно с изпражнения и урина.

– Да му се не види! – излая Кранстън и го почука с ботуша си. – Изнесете това или тук ще замирише като гроб на чумави.

Коронерът отиде до леглото и дръпна завесите. Ателстан хвърли един поглед и отстъпи в ужас. Тялото лежеше, бледо и безкръвно на фона на мръсните възглавници и чаршафи; вкочанените ръце още стискаха окървавените завивки, а главата беше отметната назад с лице, застинало в смъртна гримаса.

Очите с тежки клепачи бяха полуотворени и сякаш гледаха надолу към ужасната рана, която стигаше от едното ухо до другото. Кръвта беше текла като вино от спукана бъчва и се бе превърнала в гъста съсирена маса по гърдите и нощната риза на мъртвеца. Ателстан разтвори завесите докрай и се загледа в полуголото бяло тяло.

– Причината за смъртта – каза тихо – е очевидна. Няма други рани или синини.

Очерта кръст във въздуха и отстъпи.

Колбрук благоразумно стоеше надалеч.

– Сър Ралф се боеше от такава смърт – промърмори той.

– Кога започна този страх? – попита Ателстан.

– Преди три-четири дни.

– Защо? – попита Кранстън. – От какво се уплаши сър Ралф?

Колбрук сви рамене.

– Бог знае! Може би дъщеря му или някой роднина ще ви кажат. Знам само, че преди да умре, сър Ралф вярваше, че Ангелът на смъртта е наблизо.

Кранстън отиде до прозореца и надникна навън, в мразовития въздух.

– Много е високо – отбеляза той и се отдръпна за облекчение на Ателстан.

Само свещеникът беше наясно колко е пиян добрият коронер. Кранстън затръшна капаците.

– Кой би се изкатерил посред нощ и в такава зима?

– В стената има издълбани стълби – отвърна Колбрук самодоволно.

– Защо? – попита Ателстан.

– Всъщност са по-скоро дупки, в които можеш да стъпиш – отвърна Колбрук. – Зидарят, който построил кулата, ги издълбал, за да може, ако някой падне в рова, да се изкачи обратно.

Кранстън се свлече на стола, обърса чело и промърмори:

– Значи казваш, че някой – вероятно войник или платен убиец – е използвал тези дупки, за да се качи до прозореца – той се обърна и погледна към капаците. – Според теб – продължи коронерът – убиецът е пъхнал нож през процепа, за да вдигне резето, влязъл е и е прерязал гърлото на сър Ралф.

Колбрук бавно кимна.

– Така предполагам, сър Джон.

– А аз предполагам – саркастично изрече Кранстън, – че сър Ралф е позволил на убиеца да влезе, дори не е станал от леглото, а е лежал кротък като агне и го е оставил да му пререже гърлото.

Колбрук отиде до капаците и пусна резето. После извади ножа си, пъхна го в цепнатината между тях и с лекота го повдигна. Разтвори капаците широко, обърна се и се усмихна на Кранстън.

– Би могло да се направи, милорд коронер – отбеляза той сухо. – Убиецът е прекосил тихо стаята. Няколко мига са достатъчни, за да прережеш нечие гърло, особено на човек, който е много пиян.

Ателстан се замисли над думите на помощника. Имаше логика. И двамата с Кранстън бяха чували за Нощните сенки – крадци, които можеха да влязат в къща под закрилата на мрака и да я ограбят под носовете на заспалите граждани, жени, деца и дори кучета. Защо тук да е било по-различно? Свещеникът внимателно огледа стаята: масивните гранитни стени, сводестия каменен таван и студените плочи под тръстиката.

– Не, братко! – извика Колбрук, сякаш беше прочел мислите му. – Няма таен проход. Има само два начина да влезеш в тази стая – през прозореца или през вратата. Но на долния етаж е имало пазачи, минахме покрай тях по пътя насам, а вратата към горния етаж е зазидана.

– Откриха ли някакви следи от кръв? – попита Ателстан. Видя, че помощникът се подсмива иронично, хвърляйки поглед към окървавения труп на леглото. – Имам предвид, на друго място? – попита той раздразнено. – Покрай прозореца или вратата? Когато убиецът си е тръгнал, ножът или мечът му трябва да е бил окървавен.

Колбрук поклати глава.

– Провери сам, братко. Аз не намерих.

Ателстан погледна отчаяно към Кранстън, който се беше отпуснал с полузатворени очи като чувал на стола след здравото пиене сутринта и ездата на студа. Свещеникът продължи да търси старателно: постелята и трупът бяха потънали в засъхнала кръв, но не намери следи близо до прозореца, върху тръстиката по пода или около вратата.

– Нещо друго беше ли разместено?

Колбрук поклати глава. Кранстън внезапно се размърда.

– Защо сър Ралф дойде тук? – попита той рязко. – Това не е неговото жилище.

– Мислеше, че тук ще е в безопасност. Северният бастион е едно от най-труднодостъпните места в крепостта. Иначе комендантът на Тауър живее в кралските апартаменти в Бялата кула.

– И е бил в безопасност – заключи Ателстан, – докато ровът не е замръзнал.

– Да – отвърна Колбрук. – Никой от нас не се сети за това.

– Дали не са забелязали убиеца? – попита Кранстън.

– Съмнявам се, сър Джон. Нощем Тауър е обвит в мрак. На северния бастион няма стражи, а тези по стените между кулите през повечето време търсят къде да се стоплят.

– И тъй – Кранстън присви очи, – преди да се срещнем с другите, да установим последователността на събитията.

– Сър Ралф вечерял в голямата зала и пил много. Джефри Парчмайнър и двамата пазачи го изпратили дотук. Последните огледали стаята му и коридора. Всичко било наред.

– И после?

– Сър Ралф заключил вратата зад себе си. Пазачите отвън го чули. Придружили Джефри вън от коридора, заключили вратата и започнали бдението си. Цяла нощ били на пост и не забелязали нищо необичайно. Както и аз по време на нощните си обиколки.

Ателстан вдигна ръка.

– Каква е историята с ключовете?

– Сър Ралф имаше ключ за своята стая, както и пазачите – техният е закачен на една халка в преддверието.

– А вратата към коридора?

– Същата работа. Ще видите ключовете на пазачите, когато слезем, висят на стената.

– Продължавай. Какво е станало после?

– След утринната молитва тази сутрин Джефри Парчмайнър... – помощникът погледна лукаво Ателстан. – Видяхте ли любимия бъдещ зет? Дошъл да събуди сър Ралф.

– Защо точно Джефри?

– Сър Ралф му вярваше.

– Носил ли му е храна или нещо за пиене?

– Не. Предложил, но заради студеното време сър Ралф казал, че предпочита Джефри да го събуди и да планират деня, докато закусват с останалите.

– Продължавай – сприхаво избъбри Кранстън, потропвайки с крака, за да се стопли.

– Пазачите завели Джефри до вратата към коридора и я заключили зад него. Чули го да стига до стаята, да чука на вратата и да вика, но сър Ралф не се събуждал. След малко Джефри се върнал. Казал им, че не може да събуди бъдещия си тъст – Колбрук спря, почеса се по главата и затвори очи, за да си припомни по-ясно. – Джефри взел ключа за стаята на сър Ралф, но после размислил и пратил да ме повикат. Бях в голямата зала. Дойдох бързо, взех ключа и отключих вратата – помощникът посочи към леглото. – Видяхме сър Ралф, както го заварихте.

– И капаците бяха отворени? – попита Кранстън.

– Да.

– Откога е замръзнала водата в рова? – попита Ателстан.

– От около три дни – Колбрук разтърка ръцете си. – Сър Джон, трябва ли да стоим тук? – попита той умолително. – Има и по-топли места за такива въпроси.

Кранстън стана и се протегна.

– След малко – промърмори той. – От колко време сър Ралф е комендант на Тауър?

– От около четири години.

– Харесвахте ли го?

– Не. Беше педант по отношение на дисциплината, освен когато ставаше дума за дъщеря му или любимия ѝ.

Кранстън кимна и се върна отново при трупа.

– Предполагам – каза той, – че няма следи от оръжието на убийството? Защо не потърсиш пак, Ателстан?

Свещеникът изпъшка, но двамата с Колбрук претърсиха набързо стаята, разбутаха с крака тръстиката на пода и преровиха пепелта в огнището.

– Нищо – заяви Колбрук. – Би било трудно да скриеш и карфица тук.

Ателстан издърпа меча на сър Ралф от ножницата.

– Тук няма кървави петна – забеляза той. – Нито капка, нито пръска. Да тръгваме, сър Джон.

Навън те спряха да огледат едно петно на пода на коридора, но то се оказа от масло. Бяха стигнали до средата на стълбите, когато Ателстан дръпна помощник-коменданта назад.

– Двамата пазачи – прошепна той – същите ли са, които са пазили снощи?

– Да. Професионални наемници, които са служили на сър Ралф, когато бил в свитата на негова светлост регента.

– Верни ли са му?

Колбрук направи гримаса.

– Така мисля. Всеки от тях се е клел лично пред него. И, което е по-важно, сър Ралф беше удвоил надниците им. Не биха спечелили от смъртта му, а ще загубят доста.

– А ти ще спечелиш ли нещо? – попита натъртено Кранстън.

Ръката на Колбрук посегна към дръжката на ножа.

– Сър Джон, това е обидно, но все пак признавам, че не харесвах Уитън, макар негова светлост регентът да го харесваше.

– Искаше ли мястото на Уитън?

– Разбира се. Вярвах, че съм по-добър от него.

– Но регентът отказа?

– Джон Гонт рядко обяснява решенията си – отбеляза горчиво Колбрук. – Но се надявам сега да ме назначи на мястото на Уитън.

– Защо? – тихо попита Ателстан.

Колбрук сякаш се изненада.

– Аз съм верен на короната и ако стане нещо, ще умра, но няма да предам Тауър!

Крансън се усмихна и лекичко го потупа по гърба.

– Ето какво ще ти кажа, драги помощник-коменданте. И двамата мислим еднакво. Смъртта на сър Ралф може да е свързана със заговорите, които никнат като плевели в селата и градчетата край Лондон.

Колбрук кимна.

– Уитън беше много взискателен – отвърна той, – но един платен убиец на Голямата общност лесно би се справил със задачата.

Ателстан също се усмихна и потупа Колбрук по рамото.

– Може да си прав, мастър Колбрук, но тази теория има един недостатък.

Помощникът го погледна неразбиращо.

– Не виждаш ли? – промърмори Ателстан. – Някой от Тауър трябва да е казал на убиеца къде, кога и как може да намери сър Ралф!

Оклюмалият се помощник ги поведе отново надолу. Двамата набити стражи още седяха, протегнали ръце към зачервения мангал. Почти не помръднаха, когато Колбрук се приближи и Ателстан долови презрението им към помощника, който внезапно беше получил пълна власт над тях.

– Вие ли бяхте на пост миналата нощ?

Войниците кимнаха.

– И не видяхте нищо необичайно?

Отново кимване, придружено със снизходителни усмивки, сякаш намираха Ателстан за малко смешен и доста глупав.

– Станете! – изрева Кранстън. – Станете, кучи синове! Проклет да съм, карал съм да връзват за дърветата и по-добри от вас и да ги бият с камшик, докато гърбовете им почервенеят!

Двамата войници скочиха, усетили желязната заплаха в гласа на коронера.

– Така е по-добре – измърка той. – Сега, фукльовци, отговаряйте чинно на въпросите на писаря ми и всичко ще бъде наред – той сграбчи единия за рамото. – Иначе може да си помисля, че посред нощ сте убили господаря си.

– Не е вярно! – запени се единият. – Бяхме верни на сър Ралф. Не видяхме нищо и не знаехме нищо, докато онова конте... – той сви рамене, – ...бъдещият зет на коменданта, не дотича, крещейки, че не можел да събуди сър Ралф. Грабна ключа и се канеше да се върне, но после страхливецът размисли и прати да повикат помощник-коменданта.

– Чухте ли го да чука на вратата и да вика сър Ралф? – попита Ателстан.

– Разбира се.

– Но не е влизал?

– Ключът беше тук – отвърна пазачът, сочейки към стената. – Висеше пред очите ни. Бяха само два. Един тук, а другият – у сър Ралф.

– Сигурен ли си? – попита Кранстън.

– Да, да – потвърди войникът. – Намерих другия на масата до леглото на сър Ралф, след като отключих вратата. Сега е у мен.

Кранстън кимна.

– Добре – въздъхна той. – Това ми стига. Да видим сега кулата отвътре.

Когато излязоха от северния бастион, внезапно чуха оглушителна врява зад стената. Последваха лейтенанта, който бързо мина под арката и заоглежда покрития със сняг вътрешен двор. Шумът идваше от една постройка между гарнизонната сграда и Бялата кула. Отначало Ателстан не можа да разбере какво става. Различи фигури, които тичаха наоколо, кучета, които скачаха в снега и лаеха. Колбрук въздъхна и се успокои.

– Това било – промърмори той. – Вижте!

Ателстан и Кранстън гледаха изумени огромната кафява мечка, която се появи пред очите им. Звярът стоеше на задни крака и размахваше лапи във въздуха.

– Виждал съм мечки и преди – промърмори Кранстън. – Когато насъскват кучета срещу тези космати зверове, но никоя не е била внушителна като тази.

Мечката изръмжа и Ателстан видя дебелите вериги, закачени за железния нашийник на врата ѝ. По един пазач държеше всяка от тях, докато лудият Ред Хенд я водеше, за да я завържат за големия кол при далечната стена до гарнизонната сграда.

– Великолепна е! – промърмори Ателстан.

– Подарък от норвежки принц за дядото на сегашния крал, Бог да го благослови! – обади се помощникът. – Нарича се Ursus Magnus⁹

- Аха! – Ателстан се усмихна. – На съзвездието.

Колбрук го изгледа недоумяващо.

– Звездите – подсказа му Ателстан. – Небесното съзвездие.

Колбрук също се поусмихна и ги поведе обратно към една странична порта на външната стена. Издърпа резетата и пантите изскърцаха протестиращо, когато той отвори масивната врата.

Никой, помисли си Ателстан, не е минавал от месеци през тази порта.

Те стъпиха предпазливо върху замръзналия ров, тишината и гъстата мъгла създаваха зловещо усещане за нереалност.

– Единственият случай, когато ще ходиш по водата, отче! – промърмори Кранстън.

Ателстан се усмихна.

– Усещането е странно – отговори той и погледна изпитото лице на Колбрук. – Защо е тази порта?

Помощникът сви рамене.

– Използва се много рядко. Понякога някой шпионин или таен пратеник минава през рова или пък някой иска да се измъкне от Тауър незабелязано.

Ателстан се огледа. Зад него високата стена се издигаше до натежалите от сняг облаци, а отсрещната страна на рова беше обвита в гъста мъгла. Нищо не помръдваше. Чуваше се само дишането им и драскането на ботушите им по леда. Вървяха предпазливо, сякаш очакваха ледът да се пропука и водата да се появи отново. Завиха покрай стената към северния бастион.

– Къде са дупките за стъпване? – попита Кранстън.

Колбрук ги покани да се приближат и посочи зидарията. Отначало дупките в стената трудно се забелязваха, но накрая ги видяха, подобни на следи от ноктите на огромна птица, издълбани дълбоко в стената. Кранстън пъхна ръка в една от тях.

– Да – каза той – някой е бил тук. Вижте, ледът е счупен.

Ателстан огледа заледените отвори и се съгласи. Проследи дупките с поглед, докато изчезнаха в мъглата, обвила върха на кулата.

– Трудно изкачване – отбеляза той. – И изключително опасно нощем.

Погледна заледения сняг, наведе се, взе нещо и го стисна в дланта си, преди Колбрук да се обърне, за да ги поведе назад.

– Какво е това? – изфъфли Кранстън. – Какво намери?

Свещеникът отвори ръка и коронерът се усмихна при вида на посребрената тока, блестяща върху дланта му.

– Значи някой е бил тук – каза той. – Трябва само да открием чия е токата, после го изправяме пред кралския съд, следва бърз процес и по-дълга екзекуция.

Ателстан поклати глава.

– О, сър Джон – прошепна той, – де да беше толкова просто.

Върнаха се през страничната порта във вътрешния двор. В Тауър вече се усещаше оживление, макар че бе все така студено и нямаше признаци за промяна на времето. Ковачите бяха отишли в ковачницата, чуваха се ударите на чукове и съскането на духалата, докато парцаливи чираци се опитваха да разпалят огньовете. Касапин кормеше някакво животно, прислужници отцеждаха кръвта от месото, за да го приберат в големите делви със саламура, където да издържи до пролетта. Коняр разхождаше куц кон и крещеше на другарите си да гледат за други недостатъци, прислужници плакнеха купчини мазни подноси в бъчви с вряла вода. Помощникът ги наблюдаваше с усмивка.

– Скоро ще дойде Коледа! – обяви той. – Всичко трябва да е чисто и готово.

Ателстан кимна, наблюдавайки как три момчета влачеха зеленика и други вечнозелени клони през снега към стълбите на голямата крепост.

– Ще празнувате ли Коледа? – попита Ателстан, кимвайки към каруцата с големи колела, от която сега войници разтоварваха огромни бъчви с вино.

– Разбира се – отвърна Колбрук. – Смъртта не е нещо необичайно за Тауър, а и сър Ралф ще бъде погребан преди Бъдни вечер.

И забърза напред, сякаш уморен от въпросите им.

Ателстан смигна на Кранстън и подвикна, без да мърда от мястото си:

– Мастър Колбрук!

Помощникът се обърна, мъчейки се да прикрие раздразнението си.

– Да, братко?

– Защо има толкова много хора тук? Хоспиталиерите, мастър Джефри, сър Фулк?

Колбрук сви рамене.

– Роднините на коменданта живеят тук.

– А младият Джефри?

Колбрук се ухили.

– Мисля, че желае мистрес Филипа не по-малко, отколкото тя него. Сър Ралф го покани в Тауър за Коледа и защо не? Заради студа в града нищо не работи и сър Ралф настоя, особено след като се уплаши, годеникът на дъщеря му да бъде при него.

– А хоспиталиерите? – попита Кранстън.

– Стари приятели – отвърна Колбрук. – Идват за Коледа и ритуалът е един и същ, един Господ знае защо. Пристигат две седмици по-рано и на Бъдни вечер вечерят в кръчмата "Златната митра" край Тауър. Винаги остават до Богоявление и след това си тръгват.

Кранстън се засуети – знак, че му беше скучно и студено, затова Ателстан го остави да ги върне в Бялата кула, където се качиха по спираловидно каменно стълбище, минаха през някакво преддверие и влязоха в параклиса "Сейнт Джон".

Ателстан веднага се почувства по-добре, когато долови силния мирис на тамян. Огледа нефа – високия таван с открити носещи греди и широки пътеки, всяка обградена от дванайсет кръгли колони, около които бяха вързани дебели зелени и алени кадифени панделки. Подът беше полиран, необичайните червени плочки сякаш излъчваха топлина, а изящните картини по стените и големите прозорци с цветни стъкла сгряваха ослепително бялата снежна светлина и тя падаше върху олтара и кораба в топли, блестящи отсенки. Мангали, поръсени с билки, стояха до всяка колона и изпълваха въздуха с аромат на летен ден. Ателстан се стопли, отпусна и успокои, макар че оглеждаше параклиса със завист. Да можеше да има такава украса в "Сейнт Ерконуолд"! Видя голямата сребърна звезда над олтарната преграда и мърморейки възторжено под нос, се приближи, възхищавайки се на мраморните стълби и великолепния олтар, издялан от чисто бял алабастър.

– Колко е спокойно – прошепна той, докато се връщаше при спътниците си.

Колбрук се усмихна гордо.

– Преди да тръгнем от залата, накарах прислужниците да подготвят мястото – заяви той и се огледа. – Заради някаква хитрост на архитектите, дебелината на камъка или мястото му в Тауър, но в този параклис винаги е топло.

– Имам нужда да се подкрепя – тържествено обяви Кранстън. – Изкачих много стълби, оглеждах ужасен труп, едва се крепих по леда, достатъчно! Мастър помощник, изглеждаш добър човек. Събери останалите тук и тъй като наближава Коледа, донеси кана кларет за мен и писаря ми.

Колбрук се съгласи и забърза навън, но първо заедно с Ателстан наредиха столовете в параклиса в голям полукръг. Когато той излезе, Ателстан донесе полирана маса от ризницата и подреди върху нея пера, мастилница и пергамент. Постара се да затопли мастилото над мангала, за да пише чисто и ясно. Кранстън си седеше, отметнал наметалото си, и се наслаждаваше на ароматната топлина. Ателстан го огледа внимателно.

– Сър Джон – каза той тихо, – внимавай с виното. – Пи много и си уморен.

– Разкарай се, Ателстан! – гневно изфъфли Кранстън. – Ще пия колкото си искам!

Ателстан затвори очи и тихичко прошепна молитва за помощ. Досега сър Джон се беше държал прилично, но виното в корема му можеше да извади наяве дявола в сърцето му и само Бог знаеше каква беля можеше да стане тогава. Колбрук се върна. Зад него, за ужас на Ателстан, слуга носеше голяма кана кларет и два дълбоки бокала. Кранстън грабна каната като умиращ от жажда и изпи две пълни чаши, докато близките на коменданта на Тауър влизаха в параклиса и сядаха на столовете. Накрая Кранстън затвори очи, оригна се шумно и обяви, че е доволен. Неохотно отзовалите се на поканата му гледаха невярващо червеното лице на кралския коронер, който се беше отпуснал на стола срещу тях. Ателстан се разкъсваше между гнева и възхищението. Нещо беше разстроило Кранстън, но само Бог знаеше какво е то. И все пак способността на Кранстън да пресуши виното от цяло лозе, без да изгуби ума си, винаги беше удивлявала доминиканеца.

Доминиканецът бързо огледа събралите се. Двамата хоспиталиери излъчваха надменност и пренебрежение. Филипа се беше вкопчила още по-здраво във вече подпийналия си годеник, който се усмихна благосклонно на Кранстън. Слугата Растани изглеждаше неспокоен и уплашен от огромния кръст, който висеше на една от гредите над него и Ателстан се запита дали искрено е приел християнската вяра. Сър Фулк изглеждаше отегчен и сякаш искаше да приключи по-бързо с тези уморителни процедури, докато капеланът дори не се опитваше да прикрие гнева си, задето е бил призован толкова грубо.

– Благодаря ви – започна любезно Ателстан, – че дойдохте тук. Мистрес Филипа, моля да приемеш съболезнованията ни за внезапната и ужасна загуба на баща ти. – Свещеникът повъртя перото между пръстите си. – Вече се запознахме с подробностите около смъртта му.

– Убийство! – Филипа се приведе напред, пищните ѝ гърди се издуваха под коравата коприна на роклята. – Убийство, братко! Баща ми е бил убит!

– Да, да, така е – изфъфли Кранстън. – Но от кого? Защо и как? – той се поизправи и размаха пиянски пръст. – Не се тревожи, мистрес! Ще намерим убиеца и последният му танц ще бъде на бесилката в Тайбърн.

– Баща ти – намеси се Ателстан – е изглеждал много уплашен, мистрес Филипа. Преместил се е от обичайното си жилище и се е затворил в северния бастион. Защо? Какво го е уплашило?

Всички притихнаха необичайно, напрегнати от опитите на външен човек да проникне в сърцето на тайните им.

– Зададох въпрос – спокойно повтори Ателстан. – От какво се е уплашил толкова сър Ралф, че се е заключил в една стая, удвоил е надницата на пазачите си и е настоявал да претърсват посетителите му? Кой може да е искал толкова смъртта му, че е прекосил замръзналия ров в мрака, изкатерил се е по стената на кулата и е влязъл в охранявана стая, за да извърши зловещо среднощно убийство?

– Бунтовниците! – обади се Колбрук. – Предателите са искали да премахнат човека, който би защитавал младия крал до последна капка кръв!

– Глупости! – отсече Ателстан. – Негова светлост регентът Джон Гонт ще назначи заместник, който не е по-малко лоялен, както сам казахте, мастър Колбрук.

– Баща ми беше изключителен човек! – избухна Филипа.

– Мистрес – Ателстан улови и задържа насълзения ѝ поглед, – Бог знае, че баща ти е бил изключителен и в живота, и в тайните си. Ти знаеш някои от тях, защо не ги споделиш с нас?

Момичето отклони поглед. То извади ръка изпод наметката си и хвърли пожълтяло парче пергамент на масата.

– Това промени живота на баща ми – каза тя със заекване. – Макар че един Бог знае защо!

Ателстан взе пергамента и хвърли бърз поглед към хората около него. Забеляза, че хоспиталиерите внезапно се напрегнаха. Капеланът се подсмиваше тайничко. Добре, помисли си той. Сега загадката ще се разкрие.