Домът на Червения убиец

Пета глава

Останаха още малко в кръчмата. Ателстан очакваше Кранстън да яхне коня си и да се върне в Чийпсайд, но коронерът поклати глава.

– Искам да се върна в проклетото ви гробище – изсумтя той. – Имаш нужда от остър ум, който да разгадае мистерията там.

– Но лейди Мод ще те чака!

– Да чака!

– Сър Джон, кажи ми, случило ли се е нещо?

Кранстън се намръщи и отмести поглед.

– Заради Матю ли е? – попита меко Ателстан. – Заради годишнината от смъртта му?

Кранстън стана, хвана Ателстан под ръка и двамата тръгнаха към вратата, докато конярят оседлаваше конете им.

– Кажи ми, братко, когато избяга от ордена си като послушник и заведе малкия си брат на война във Франция, беше ли щастлив?

Ателстан почувства как сърцето му замира.

– Разбира се – той се усмихна леко. – Тогава бях млад. Кръвта ми кипеше и исках да преживея голямо приключение.

– А когато откри брат си мъртъв, студен като лед на бойното поле и се върна в Англия, за да признаеш пред родителите си какво се е случило, какво стана?

Ателстан погледна към притъмнелия двор.

– В Светото писание, сър Джон, се казва, че когато дойде краят на света, небето ще се разтърси и планетите ще паднат на земята, обхванати от пламъци.

Ателстан притвори очи. Сега усети духа на Франсис много близо до себе си.

– Когато открих брат си мъртъв – продължи той, – за мен сякаш небето се сгромоляса на земята – той сви рамене. – Мисля, че това беше краят на моя свят.

– И какво си мислеше тогава за живота?

Ателстан потърка устата си с палец и погледна право в тъжното лице на Кранстън.

– Почувствах се измамен от него – прошепна той.

Кранстън го потупа леко по рамото.

– Да, братко, помни, че целувката на предателя винаги е най-сладка. Помни го, както го помня аз.

Ателстан безмълвно погледна назад. Не беше виждал Кранстън такъв. Досега коронерът трябваше да е запял някоя похотлива песен с цяло гърло, да ругае кръчмаря или да кани Ателстан да отиде в дома му в Чийпсайд.

Качиха се отново на конете и поеха тихо през покрития със сняг Билингсгейт, завиха наляво към подстъпите на Лондонския мост. Там, въпреки студения вятър, който жилеше лицата и ръцете, се беше събрала голяма тълпа. Под забуленото с плътни снежни облаци небе момчета се замеряха със снежни топки и пищяха от смях всеки път, когато улучеха целта си. Безкрак просяк се придвижваше през кишата на дървени летви. Група дрипави лодкари ругаеха замръзналата ръка и големият студ, който им беше отнел прехраната. Други, дебело облечени и с ниско смъкнати качулки, вървяха към града или се присъединяваха към Ателстан и Кранстън, за да преминат по тесния, замръзнал мост към Съдърк.

Коронерът внезапно спря коня си и се загледа назад към група тъмни силуети, които току-що бяха минали покрай тях. Бяха ли група, чудеше се той, или просто се движеха заедно, за да се чувстват в безопасност? Сигурен беше, че е съзрял Мод сред тях, бледото ѝ лице надничаше изпод качулката. Но какво можеше да прави в Съдърк? Освен Ателстан тя не познаваше никого тук, а мястото беше твърде опасно, за да го посещаваш в мрачен зимен ден.

– Сър Джон, наред ли е всичко?

Кранстън погледна още веднъж към групата, която изчезваше в тъмнината. Трябваше ли да се върне? После голяма, обкована с метал каруца премина с грохот край тях, хората зад него започнаха да мърморят и пъшкат, затова коронерът кимна на спътника си, че трябва да продължат. Пресякоха моста, отминаха манастира "Сейнт Мери Овъри" в другия му край и поеха по главния път към Съдърк. Двамата мъже яздеха по тесни улички, където големи четириетажни къщи се редуваха с порутени къщурки и навеси на фермери и занаятчии. Коронерът долови острата миризма на кучешка урина.

– Даже снегът не може да скрие вонята! – промърмори той, бърчейки нос.

Ателстан се съгласи и придърпа по-плътно качулката си, за да не гледа гниещите отпадъци, изхвърлената храна и човешките изпражнения, изхвърляни с нощните гърнета, смесени с боклука от преметените къщи, тъй като хората се подготвяха за празниците. Разбира се, Съдърк никога не спеше. Занаятчиите не спираха работа: свещари, които правеха свещи от свинска мас; кожари, сиренари, шапкари, ковачи, а през нощта, когато приберяха сергиите, тук бродеха изпосталелите злодеи от подземния свят, в търсене на лесна плячка сред бордеите и публичните домове край Темза. Но никой не се доближи до Кранстън или Ателстан. Свещеникът беше много почитан, а от сър Джон се бояха повече, отколкото от главния съдия на кралския съд.

"Сейнт Ерконуолд" тънеше в мрак. Ателстан беше доволен, че Уоткин е угасил свещите. Канеше се да преведе сър Джон през портичката към дома на свещеника, когато тъмна сянка изскочи от сенките и сграбчи юздата на Филомел. Ателстан се вгледа в продълговатото бледо лице под катраненочерната качулка.

– Ранулф, какво става, за Бога?

– Отче, чакам те цял следобед.

– Кажи му да се маха, Ателстан! Студено ми е!

– Спокойно, сър Джон – отвърна кротко Ателстан. – Какво искаш Ранулф?

Ловецът на плъхове облиза безкръвните си устни.

– Имам идея, отче. Нали знаеш, че големите гилдии от другата страна на реката имат свои собствени църкви? "Сейнт Мери льо Боу" за търговците на платове и "Сейнт Пол" за майсторите на пергамент?

– Да. И?

Ловецът на плъхове го погледна умоляващо.

– Кажи, Ранулф, какво искаш?

– С другите ловци на плъхове се питахме дали "Сейнт Ерконуолд" не може да бъде църква на нашата гилдия?

Ателстан прикри усмивката си, погледна към гневното лице на Кранстън и сложи юздите в ръцете му.

– Гилдия на ловците на плъхове? Искате "Сейнт Ерконуолд" да бъде ваша църква, а аз – ваш свещеник?

– Да, отче.

Ателстан слезе от коня.

– Разбира се.

– Ще си плащаме десятъка.

– С какво? – изръмжа Кранстън. – С една десета от плъховете, които хванете?

Ранулф хвърли убийствен поглед на коронера, но Кранстън вече се полюляваше на седлото, ревейки от смях на собствената си шега.

– Мисля, че идеята е отлична – тихо каза Ателстан. – И ще поговорим пак за нея. Имаш принципното ми съгласие, Ранулф, но в момента със сър Джон сме много заети с други неща. Би ли могъл да заведеш конете в конюшнята и да им дадеш сено?

Ловецът на плъхове кимна енергично, хвана юздите на коня на сър Джон и се отдалечи в мрака. Филомел го последва, пристъпвайки малко по-бързо, усетил, че е дошло време за хранене.

Ателстан поведе Кранстън покрай църквата, спря и му каза да изчака, докато вземе факла. Върна се бързо в дома на свещеника, взе една от стената, запали я с огниво и се върна, преди литанията от ругатни на Кранстън да стане прекалено шумна.

Те влязоха в гробището. Дори през лятото тук беше мрачно, а сега, под килима от сняг, клоните на тисовете се протягаха като огромни бели нокти над окаяните купчини пръст, груби кръстове и напуканите надгробни плочи. Ателстан изпита дълбоко чувство на самота. Зловеща тишина бе надвиснала като облак над тях и дори вятърът сякаш беше стихнал. Дърветата бяха неподвижни. Не се чуваха гласовете на нощни птици. На места сенките изглеждаха заплашително мрачни – зловещи скривалища, където може би бродеше някой демон или зъл дух. Ателстан вдигна факлата и Кранстън огледа този запуснат къс Божия земя.

– Я стига, Ателстан! – прошепна той. – Кой би дошъл тук посреднощ, че и да изтръгва трупове от мястото на вечния им покой? Къде са гробовете?

Ателстан му показа плитките дупки в земята с купчини пръст от двете страни, сякаш някакво обзето от лудост създание беше изровило с нокти труповете. Кранстън коленичи до тях и тихичко подсвирна през зъби. Вдигна глава и светлината на факлата разкриви чертите му.

– Братко, нали каза, че са били откраднати само трупове на бедняци и чужденци?

– Да, сър Джон.

– Как бяха погребани?

– Трупът, увит в саван, се слага върху тръстикова рогозка и енорийския ковчег. По време на погребалната церемония е положен под пурпурен балдахин, който се прибира, преди да го спуснат в гроба.

– И не си открил и следа от крадците?

– Засега никаква.

Кранстън се изправи и изтри калта и кишата от ръцете си.

– Имаме три възможности, братко. Първо, може да е гадна шегичка. Някои от нашите мързеливи богаташчета смятат за забавно да сложат такъв труп в леглото на приятел, но наскоро не се е чувало за такъв случай. Второ, може да са зверове, четирикраки или в човешка форма. О, да – каза той, когато видя шокираното изражение на Ателстан, – когато служех във Франция, съм виждал подобни осквернения край Поату. Най-накрая, има поклонници на сатаната, черни магьосници, родени под зла звезда – той сви рамене. – Но ти знаеш повече за тези хора от мен, братко. Трупът може да е използван за олтар, за да призоват демон, или да са имали нужда от някой от крайниците. Чувал ли си за "ръката на славата"?

Ателстан поклати глава.

– Отрязва се ръка на труп, името на човека, комуто вещицата или вещерът искат да навредят, се написва на пергамент и се слага между пръстите ѝ. После я заравят в подножието на бесилка при първия удар на камбаната в полунощ.

Ателстан потърка лицето си.

– Но как да сложа край на това осквернение, сър Джон? Стражите и приставите не се интересуват, а никой гражданин не би се наел да охранява гробището.

– Ще видя какво мога да направя – тихо каза Кранстън и рязко се обърна. – Там има някой – той посочи към два тъмни силуета близо до костницата в далечния край на гробището. – Погледни!

После затича през покритата със сняг трева като нападащ бик, а Ателстан забърза след него.

– Спри! – извика сър Джон. – В името на краля, спрете!

Двете сгушени в наметките си фигури се обърнаха и бавно тръгнаха към тях. При звука от почукване на дървени пръчки и тихото дрънчене на звънче, Кранстън бързо отстъпи.

– Прокажени! – прошепна той, грабна факлата от Ателстан и я вдигна пред себе си. – да му се не види! – той си пое дъх и със съжаление огледа покритите с бели качулки лица. После се обърна към Ателстан. – С твое позволение ли са тук?

Свещеникът кимна.

– През деня. Нощем им е по-лесно да се движат, без да ги тормозят.

– Видели ли са нещо?

Ателстан поклати глава.

– Неми са, но се съмнявам, че биха се намесили. Онзи, който се опълчи на осквернителите на гробове, трябва да е смел, а и здрав човек, сър Джон.

– Сигурен ли си, че са прокажени? – прошепна Кранстън.

Ателстан се усмихна в мрака.

– Имат писма от епископи. Видях китките и ръцете им. Но ако искаш да ги огледаш...

Кранстън изруга и хвърли монета на едно от създанията, после тръгна обратно към къщата, мърморейки, че е видял достатъчно. Ловецът на плъхове Ранулф беше изчезнал, както правеха всички енориаши на Ателстан, щом се появеше коронерът.

– Ще останеш ли да хапнеш малко супа, сър Джон? Имам хубав кларет.

Пухтящ и задъхан, Кранстън провери ремъците на седлото си.

– Бих искал, братко – отвърна той през рамо, – но трябва да се прибирам.

Кранстън не искаше Ателстан да долови тревогата му за лейди Мод.

– Трябва да обмисля това, което видяхме в Тауър – той посочи към гробището. – Ще видя какво мога да направя, за да ти помогна за това.

После се метна на коня, махна с ръка и изчезна в мрака.

Ателстан въздъхна и заобиколи, за да отключи църквата. Вътре беше студено, но свещеникът се радваше, че вече не мирише на плесен. Наслади се на аромата на зелените клонки, красиво разположени из кораба и по стъпалата на олтара. Спомни си параклиса "Сейнт Джон" и се зачуди какви ли лъжи му бяха казали там. Ателстан беше убеден, че убиецът е в Тауър и също толкова сигурен, че последиците от някакво минало злодеяние бяха настигнали най-сетне сър Ралф.

Извади огниво от кесията си, запали две стенни факли в нефа и взе овехтелия си молитвеник от ризницата. Коленичи на стълбите на олтара и започна божествената служба. Когато стигна до думите от двайсет и първи псалм "Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?", той спря. Загледа се в трепкащата светлина на свещта, отпуснат на пети. Беше ли го забравил Бог? Защо се случваха неща като оскверняването на гробището, убийството на сър Ралф и тъгата на Кранстън? Ателстан знаеше, че злото съществува, но понякога се питаше, взирайки в мрака, дали някой го слуша? Ами ако не беше така? Ако Христос не беше възкръснал от мъртвите и религията беше просто шарлатанство?

Той с мъка се отдръпна от бездната на съмнението и унинието. Довърши молитвите си, прекръсти се и се облегна на олтарната преграда. Дишаше дълбоко, опитваше се да успокои ума и душата си, за да се съсредоточи над последните събития в Тауър.

– Какво ще стане – попита той мрака, – ако сър Ралф е бил убит от селски водачи? И ако бунтът започне...

Прекара така около час, докато едно топло космато телце не се пъхна под ръката му.

– Добър вечер, Бонавентура – прошепна той. – Студен ден за джентълмен-безделник.

Той седна и нежно погали котарака, почеса го зад ушите и го накара да замърка от удоволствие.

– Сигурно си посетил всичките си дами в квартала? – Ателстан знаеше, че котаракът е забележителен женкар. Понякога дори водеше своите "дами" на църковните стъпала, за да пеят собствените си тайнствени вечерни молитви към студената луна. – Какво ще стане, Бонавентура, когато започне въстанието? На страната на копача Пайк и другите бедняци ли ще бъдем?

Бонавентура се усмихна и оголи розови венци и остри зъби с цвят на слонова кост. Копачът Пайк! Странно беше, че се сети за него. Нямаше доказателства, но беше сигурен, че той е член на Голямата общност и разнася тайни съобщения между водачите ѝ. Свещеникът трепна, когато вратата на църквата се отвори.

– Братко Ателстан! Братко Ателстан?

Свещеникът се усмихна. Бенедикта. Може би тя щеше да сподели вечерята му. Можеше да побъбрят за събитията в енорията – нещо, което би го разсеяло. Той остави Бонавентура, изправи се и се усмихна по-широко, за да скрие разочарованието си. До Бенедикта стоеше висок мъж. Чертите му се различаваха ясно на светлината от факлите. Лицето му беше опалено от слънцето, гарвановочерната му коса беше прибрана на тила. Носеше дълга черна дреха, която стигаше до покритите му със сняг ботуши. Ателстан мина през кораба, за да го посрещне. Помисли си, че мъжът е изключително красив

– С острите черти на ловен сокол, гърбав нос и грижливо оформени мустаци и брада. Забеляза перлата, която висеше на златна верижка от едното му ухо.

– Това е доктор Винсентий – възторжено каза Бенедикта.

Ателстан стисна силната мургава ръка.

– Добър вечер, сър. Чувал съм за вас.

И кой не беше, помисли си Ателстан. Лекарят живееше на Дъкетс Лейн, близо до Уиндмил Стрийт, от другата страна на хана "При мантията". Наскоро си беше купил там голяма къща, чиято градина стигаше до реката, точно срещу кея Ботолф. Винсентий имаше славата на почтен лекар. Не вземаше скъпо, не обезкръвяваше пациентите си с пиявици, нито пък използваше странни зодиакални карти и глупави заклинания. Вместо това предпочиташе да набляга на чистотата, значението на разумното хранене, ползата от врялата вода и нуждата да се пазят раните чисти. Проститутката Сесили дори беше споделила, че използвал мехлем, който много помага при лечението на рани на най-деликатните части на тялото. Ателстан изучаваше изключително красивото му лице и сияещата усмивка на Бенедикта. Почувства тръпка на ревност.

– А аз съм чувал за теб, отче – усмихна се докторът.

Свещеникът сви рамене.

– Аз съм свещеник, доминиканец, един от хилядите.

Лекарят разпери ръце и пръстените по ръцете му проблеснаха.

– От друга страна... на много надгробни плочи пише "Бях здрав, докато не срещнах лекар".

Ателстан се засмя, човекът веднага му допадна.

– Не те виждам на църква – подразни го той добронамерено.

– Може би някой ден, отче.

– Доктор Винсентий много искаше да се запознае с теб – Бенедикта говореше срамежливо като младо момиче. – Би ли вечерял с нас, отче?

Ателстан имаше желание да откаже, но щеше да бъде невъзпитано. Той рязко плесна с ръце.

– С удоволствие.

Угаси светлината в църквата, заключи вратата и остави Бонавентура да ловува на тъмно. Отиде до къщата, докато Бенедикта и странният ѝ посетител го чакаха на стълбите на църквата. Филомел още дъвчеше шумно сеното си. Ателстан го потупа лекичко, взе наметалото си от къщата и се върна при посетителите си.

Тръгнаха по тихите мразовита улици и стигнаха до Флийт Лейн, близо до Холируд Уок, където живееше вдовицата. Ателстан за пръв път идваше в дома на Бенедикта – двуетажна самостоятелна постройка, с улици от двете страни и градина отзад. На долния етаж имаше голяма кухня, дневна и килер. На пода на кухнята нямаше тръстика, но плочите бяха добре изтъркани и измити. Два широки стола бяха придърпани близо до буйния огън. Над огнището имаше широка дъбова лавица със сребърни и калаени чаши, които блестяха в светлината на два многораменни свещника; вълнени драперии в тъмноморав цвят висяха по белосаните стени. Топло, уютно място, помисли си Ателстан. Точно така си го беше представял. Двамата помогнаха на Бенедикта да приготви и поднесе храната. Първо ястие от яйца и настърган хляб с подправки. После сочно заешко, задушено във вино, сладко желе, кани изстудено бяло вино и кларет, които Кранстън би гаврътнал за миг.

Винсентий водеше ненатрапчиво разговора. Ателстан беше очарован от благородническите му маниери и мекия, благовъзпитан глас. Може би Винсентий осъзна, че говори твърде много и сменяйки темата, запита как е минал денят на свещеника. Ателстан описа пътуването си до Тауър и смъртта на сър Ралф Уитън.

– На никого няма да липсва – отбеляза Винсентий. – Беше суров, войнствен мъж.

– Познаваш ли го?

Лекарят се усмихна.

– Познат ми е, макар че за мен Тауър е по-интересен. Вчера бях там. Прекрасно свидетелство за проницателността на човешкия ум, особено по отношение на военните машини и сраженията – Винсентий отпи от чашата си. – Казваш, че гърлото на сър Ралф било прерязано?

– Да – отвърна Ателстан. – Защо?

– Как намерихте тялото?

– В какъв смисъл?

– Беше ли студено? Беше ли се съсирила кръвта?

– Да – отвърна Ателстан, макар да не си беше задал въпроса тогава. – Откъде си, докторе? – отклони той ловко темата.

Лекарят внимателно остави чашата си на масата.

– Роден съм в Гърция, местните наричаха родителите ми "франки". По-късно се върнахме в Англия. Учих в Кеймбридж, после в Сантяго и Салерно – той се усмихна. – В Салерно – продължи – през повечето време се опитвах да забравя какво съм научил в Кеймбридж. Арабите са много по-напреднали в медицината от нас. Знаят повече за човешкото тяло и имат добри гръцки преводи на "Изкуството на Медицината" на Гален и "Книга на симптомите" на Хипократ.

– Защо се върна в Съдърк? – попита Бенедикта.

Лекарят се усмихна, сякаш се наслаждаваше на някаква известна само на него шега.

– Защо не? – пошегува се той. – Достатъчно съм богат. А както знаеш, братко, бедните имат нужда от цялата помощ, която могат да получат.

Той се приведе над масата и изпитателно огледа лицето на Ателстан.

– Какво ще препоръчаш, лекарю? – закачи го Ателстан. – Лекът на орлите за лошо зрение?

– Какво е това? – попита Бенедикта.

– Брат Ателстан се шегува – отвърна Винсентий. – Шарлатаните казват, че орелът има отлично зрение, защото яде марули. И твърдят, че ако си търкаш очите със сок от маруля това ще излекува всяка инфекция.

– А така ли е?

– Пълни глупости! – отсече Винсентий. – Топла вода и чиста превръзка ще помогнат повече! Не, братко – той потупа леко Ателстан по пръстите, – имаш нужда от повече сън. А ако имаш марули, яж ги. Ще ти бъде от полза.

Ателстан се разсмя.

– Ако мога да ги намеря! Студът убива всичко в градината ми, а прасето на Урсула излапва останалото.

Докато Бенедикта описваше Урсула и злонамерената ѝ свиня, Ателстан се изкуши да разкаже на Винсентий за оскверняването на гробището, но реши, че темата не е подходяща за маса. Погледна към часовата свещ и видя, че става късно. Стана, сбогува се и учтиво отхвърли поканата на Бенедикта да остане още малко. Беше се насладил на храната, но беше и доволен, че си тръгна, напомняйки си, че е свещеник, а Бенедикта – господарка на собствения си живот. Излезе от къщата и тръгна уморено през снега. Нощта беше студена и черна, но когато спря и погледна над черните фронтони на къщите, с радост видя, че облаците започваха да се разкъсват. Щеше да се прибере направо, но се отклони, когато видя копача Пайк, пиян като смок, на ъгъла на пътеката, която водеше към църквата. Ателстан помогна на блудния си енориаш да се изправи.

– Добър вечер, отче.

Ателстан примигна от лъхналия го мирис на ейл.

– Пайк! Пайк! – изсъска той. – Ти си глупак. Би трябвало да си бъдеш у дома, в леглото при жена си.

Пайк се отдръпна и смутено се почеса по главата.

– Трябваше да се видя с едни хора, отче.

– Знам, Пайк – Ателстан го хвана за ръката. – За Бога, човече, бъди внимателен! Да не искаш да свършиш на някое бесило и гарваните да ти изкълват очите?

– Ще управляваме като крале – завалено каза Пайк. Измъкна ръката си от ръката на свещеника и затанцува. – "Когато Ева е предяла, а Адам копал земята – запя той, – къде е бил тогаз аристократът"? – усмихна се пиянски на Ателстан. – Но ти ще бъдеш в безопасност, отче. Ти, котаракът ти и проклетите ти звезди! – той се разсмя. – Ти си безценен. Не вземаш десятък. Само ми се иска да можеше от време на време да се смееш.

– Ще се смея – просъска Ателстан, – когато си трезвен.

И откара копача при разгневената му жена, която го чакаше в жилището им на Крукд Лейн.

Ателстан изпита облекчение, когато стигна до "Сейнт Ерконуолд", провери дали всичко е заключено и отиде до къщата си. Едва когато си лягаше, опитвайки се да се помоли, без да допуска в мислите си красивото лице на Бенедикта, свещеникът внезапно си спомни какво беше казал Винсентий. Какво беше търсил добрият лекар в Тауър? Нещо повече, той беше споделил, че е учил в областта край Средното море, където бяха служили сър Ралф и другите двама. Имаше ли тук някаква връзка, питаше се Ателстан. Все още мислеше за това, когато потъна в дълбок сън без сънища.

Кранстън също мислеше за събитията в Тауър, но беше твърде разтревожен, за да се съсредоточи върху тези проблеми. Коронерът седеше потиснат на бюрото в малката си "канцелария", както я наричаше той. Обичаше тази стая, която се намираше в задната част на къщата, далеч от шумната "Чийпсайд". Огледа се. Подът беше специално облицован с малки червени и бели ромбовидни плочки, покрити с вълнени килими. Прозорците бяха остъклени и с плътни капаци против пронизващите течения. Борови цепеници пукаха и пращяха в малкото огнище, затоплени чинии стояха на поставки от двете страни на голямото писалище. Сър Джон обичаше да прекарва време то си тук, съсредоточен над големия си трактат за управлението на града. Но тази вечер не можеше да се отпусне, беше прекалено разсеян и притеснен от атмосферата в дома си. Беше заварил Мод малко по-спокойна, бяха разменили обичайните любезности, но все още усещаше, че тя крие нещо. Размърда се, когато долу прислужницата удари звънеца за вечеря. Сър Джон изпъшка, изправяйки едрото си тяло и тъжно се отправи към изпълнената с ухания кухня. Просякът Лейф се беше свил в нишата и се тъпчеше с еленско с пикантен сос. Усмихна се на сър Джон, после го загледа изненадан, когато коронерът мина мрачен край него. Лейф беше поразен. Обикновено сър Джон го поздравяваше с поток от шеговити обиди.

Просякът сви рамене и продължи да яде. Чувстваше се добре. Лейди Мод му беше дала няколко пенита и на другия ден смяташе да посети приятеля си на Краб Стрийт. Щяха да вечерят в кръчма и да отидат в Мурфийлдс, където разярени мечки, глигани с огромни бивници и яки бикове щяха да се борят с мастифи с окървавени муцуни.

Масата в трапезарията беше тържествено подредена с бяла покривка от тънък лен и позлатени свещници в двата края. Кранстън погледна подозрително жена си. Сега пък изглеждаше твърде щастлива. Забеляза, че бузите ѝ са зачервени, а очите ѝ блестят. Стана му още по-тъжно. Запита се да не би лейди Мод да си е намерила някой друг. Някой млад поклонник, по-мъжествен и страстен от него? Известно му беше, че това се случва често. Отегчените съпруги на възрастни мъже намираха щастието в прегръдките на някое придворно конте или суетен благородник.

Сър Джон седна в големия си стол начело на масата и мрачно се замисли за миналото. Да, бракът му беше уговорен. Сгодиха тържествено Мод Филпот, дъщеря на ножар, за младия Кранстън. Млад? Беше петнадесет години по-възрастен от нея, когато се запознаха пред вратата на църквата, но тогава беше по-слаб, бърз като хрътка, истински Хектор на бойното поле и Парис в спалнята. Сър Джон погледна с обич съпругата си, която му се усмихна. Дали да не повдигне въпроса? Той преглътна. Не смееше. Кранстън не се боеше от никого: имаше тяло на бик и сърце на лъв. Но тайно се притесняваше от миниатюрната си, подобна на кукла съпруга. О, тя никога не му крещеше, нито го замеряше с разни неща. Точно обратното. Седеше си и му отговаряше кротко, смъквайки пласт по пласт, сякаш белеше лук, желанието му да се налага, а после се цупеше дни наред.

– Сър Джон, всичко наред ли е?

– Да, милейди – промърмори Кранстън.

Прислужницата поднесе вечерята: пай с говеждо задушено, с хрупкава златиста коричка. Месото беше подправено с билки и задушено в уханен лучен сос. Настроението на Кранстън се повиши, подпомогнато и насърчено от две големи чаши кларет.

– Днес си ходил в Тауър, сър Джон.

– Да, заради сър Ралф Уитън, коменданта на Тауър. Снощи гърлото си му е било цяло, а тази вечер то е прерязано и животът му е отлетял.

Лейди Мод кимна и отбеляза, че според това, което била чувала, сър Ралф бил суров и жесток човек.

– А ти, милейди?

– Тази сутрин се занимавах със сметките, а после излязох на въздух.

– Къде?

– В Чийпсайд. Защо?

– Нали не си ходила в Съдърк?

– За Бога, сър Джон, не! Защо питаш?

Кранстън поклати глава и отмести поглед. Беше доловил лекото потреперване на гласа ѝ. Сърцето му замря и той напълни чашата си до ръба с тъмночервен кларет.

В мрака на Тауър хоспиталиерът Джерард Моубри вървеше по бойната пътека върху стената между кулата Броуд Ароу и Солната кула. Нощният вятър рошеше посивялата му коса, хапеше ушите и бузите му и дърпаше сивата мантия, с която се беше увил. Сър Джерард не обръщаше внимание на студа. Той обичаше да идва тук. Това беше любимата му разходка. Стоеше и се взираше в мрака, опитвайки се да види старите руини от времето на Цезар, но не и тази нощ, защото мъглата беше твърде гъста. На север се виждаше светлината в камбанарията на "Сейнт Мери Грейс", а на юг – огньовете и пламъците на факлите от болница "Сейнт Катрин". Сър Джерард погледна към небето. Облаците бяха започнали да се разкъсват, разкривайки феерия от звезди. Странно, помисли си той. В Светите земи звездите изглеждаха по-близо, а кадифеният мрак на небето – толкова близо, че сякаш, ако се вдигнеш на пръсти, можеш да изтръгнеш светлините от него.

Моубри се облегна на назъбената стена. Онези времена бяха по-щастливи! Помнеше изгарящите пясъци край Александрия, където той, сър Брайън, сър Ралф и другите бяха безгрижни рицари, готови с радост да отнемат златото на врага. Помнеше и върховния момент от техния поход. В Александрия беше избухнал бунт и армията на халифа, към която се беше присъединила групата им, се беше събрала пред града. Въздухът тегнеше от ритъма на тимпаните, вятърът шибаше огромните зелени знамена и сребърните полумесеци блестяха на ослепителното слънце. Градът беше обсаден от месеци, но най-после бяха успели да пробият една от стените. Той и сър Брайън бяха влезли първи, рамо до рамо, с другарите си бяха образували боен кръг от стомана и бавно навлизаха в града. Зад тях бойните крясъци на огромната войска на халифа ту се извисяваха, ту утихваха като демоничен хор. Рицарите си бяха пробили път покрай стената до стълбите, които водеха към пътеката върху стената над главната порта.

Мислите на сър Джерард нетърпеливо се втурнаха в миналото. Спомни си изгарящата жега, танца на слънчевите лъчи върху остриетата на мечовете и камите, кръвта, която бликаше като от хиляди фонтани, докато мъжете падаха с писъци от ужасни рани в главата или тялото. Той и другарите му се бяха изкачили бавно по стълбите, пробивайки си път със сеч, докато не стигнаха над главната порта. Кой беше тръгнал пръв? Разбира се! Бартоломю, както винаги. Скочи долу и влезе в бой с един огромен мамелюк. Движеше се с грацията на танцьор, мечът му приличаше на съскаща сребърна змия. Един лъжлив замах към слабините, после нагоре и в полукръг, за да посече врага между шлема и ризницата. Ралф го беше последвал. Тогава той беше достоен рицар.

Вдигнаха голямото резе на портата и хората на халифа нахлуха в града. Какво клане! Никой не поиска милост и никой не бе пощаден. Тесните задушни улици ехтяха от сребристите звуци на тръбите и писъците на умиращите мъже и жени. Но рицарите не участваха в кръвопролитието: те бяха изпълнили задачата си и сега търсеха достойна награда. Накрая се оказаха на голям площад с малък мраморен водоскок в центъра. Наблизо се намираше празната къща на банкер. Какво съкровище бяха намерили там! Адам беше нагазил до колене в сребърни дукати и скъпоценни бокали, пълни с перли.

Моубри внезапно се отърси от спомените. Стори му се, че чува шум към края на парапета, при стълбищната площадка. Не, каза си, трябва да е просто вятърът. Отново потъна в мислите си. Струваше му се Странно, че Адам не се беше присъединил към тях тази Коледа. Може би бе прекалено уплашен. Дали мъртвият сър Ралф и вече богатият търговец Адам не бяха научили нещо, останало неизвестно за него? Какво беше уплашило толкова много коменданта преди три години?

– Всички сме уплашени – прошепна Моубри. – Страхът промени всички.

Ето какво прави с човека злото, каза си той, отслабва волята, разяжда душата и омърсява коридорите на ума. Онова, което направиха в онези далечни земи преди толкова години, беше зло! Бартоломю беше техен водач. Половината от съкровището по право му принадлежеше и той им се беше доверил – ужасна грешка. Предателство! Измяна! Думите пищяха като измъчени призраци в тъмните кътчета на душата му. Ралф го беше планирал, но всички бяха допринесли за това зло. Моубри потръпна от студ. О, той беше изповядал греховете си, беше отишъл бос на поклонение до църквата "Свети Яков" в Компостела и двамата с Фицормонд бяха станали хоспиталиери, за да изкупят греха си. Той се взря в мрака и прошепна:

– Мили Боже! Не беше ли достатъчно?

Хоспиталиерът усети как черните демони на ада се приближават към него. Какви ли ужаси го чакаха в кръга на предателите? Щяха ли да го натикат с вила в тъмна дупка, пълна със сяра, където пепелянки да изсмучат очите му и да се увиват около лъжливия му език? Какво би могъл да направи, за да се отърве от тези фантазии? Да каже на Кранстън? Не! Може би на брат Ателстан? Моубри си спомни тъмните очи и сдържаното поведение на доминиканеца. И преди беше срещал такива мъже: някои от командирите му при хоспиталиерите имаха същата дарба като Ателстан – да долавят чуждите мисли. Свещеникът знаеше, че зад смъртта на сър Ралф се крие нещо грешно, нещо зло и противно.

Моубри трепна, когато нощна птица изкрещя отвъд стените на Тауър. Едно куче залая раздразнено. Той се запита дали е обикновено куче – или може би някоя от адските хрътки, призоваваща легионите на прокълнатите от бездните на пъкъла? Заби камбана. Моубри изстена от страх, пленник на собствените си фантазии. Звукът сякаш идваше от недрата на земята. Той изруга и внезапно се успокои.

Та това беше сигналната камбана на Тауър! Когато осъзна, че тя биеше само когато нападаха Тауър, ръката му посегна към дръжката на меча. Стисна го здраво. Може би беше сгрешил. Може би смъртта на сър Ралф беше дело на бунтовници и сега те се връщаха? Той изтича по посипаната с чакъл пътечка край парапета. Искаше да се бие. Искаше да убива, за да излее гнева, който бушуваше в него. Внезапно се препъна и залитна настрани. Ръцете му се разпериха като криле на птица, невидима на фона на нощта, той се преметна през парапета и полетя надолу, все още във властта на бълнуването си. Отново беше момче и скачаше от камък на камък през една от красивите реки в Йоркшър. Беше младият смел рицар, атакуващ стените на Александрия и призоваващ другарите си да го последват. После настъпи мрак.

Моубри се стовари на земята и мозъкът му се пръсна, когато острите заледени камъни разбиха черепа му. Тялото му се сгърчи, после се отпусна, докато ръката на умиращия посягаше към кесията, в която имаше жълтеникаво парче пергамент с грубовато нарисуван кораб и черни кръстове във всеки ъгъл.