Домът на Червения убиец

Втора глава

Сър Джон отметна наметалото и избута бобровата си шапка на тила.

– Хайде, братко – извика той, намигайки на Бенедикта. – викат ни в Тауър. Явно убийците не са си дали почивка заради времето.

За първи път Ателстан се зарадва на драматичния начин, по който обичаше да се появява Кранстън. Свещеникът се взря в него.

– Кларет ли си пил, сър Джон?

Кранстън почеса месестия си нос.

– Малко – каза той завалено.

– Ами гробището? – изохка Уоткин. – Сър Джон, нашият свещеник трябва да се погрижи за това.

– Разкарай се, миризлив дребосък!

Жената на Уоткин скочи и погледна заплашително Кранстън.

– Милорд коронер, идвам веднага – намеси се Ателстан с помирителен тон. – Уоткин, ще се погрижа за тази работа, когато се върна. Междувременно нахрани Бонавентура и угаси факлите. Сесили, ще изнесеш ли храна за прокажените?

Момичето го погледна безизразно и кимна.

– Имай предвид – промърмори Ателстан, – че през деня те скитат и сами се грижат за себе си.

Той се усмихна кротко на обичните си енориаши, слезе бързо по заледените стълби на църквата и пое към свещеническия дом.

Отряза си парче хляб, но го изплю, защото беше престоял и накиселяваше.

– Ще ям по пътя – промърмори той и сложи в дисагите пергамент, кутии с пера и мастилници.

Филомел, старият му боен кон, изцвили и го побутна, което беше много досадно – Ателстан тъкмо се опитваше да закопчае ремъците под издутия му корем.

– Все повече заприличваш на Кранстън – промърмори свещеникът.

Той отведе Филомел пред църквата и изтича по стъпалата към входа. Кранстън се беше облегнал на една колона, гледаше ухилено Сесили и се опитваше да попречи на Бонавентура да се отърка в крака му. Коронерът не понасяше котки след походите си във Франция, където французите бяха катапултирали мъртви котки в малкия замък, превзет от него, за да разпространят заразни болести. Затова пък Бонавентура обожаваше коронера. Явно усещаше кога той е наблизо и винаги се появяваше.

Ателстан прошепна няколко думи на Бенедикта, усмихна се извинително на Уоткин и останалите, взе наметалото с голяма качулка и се върна точно навреме, за да попречи на дебелата свиня на Урсула да се блъсне в Кранстън и да го прекатури. Коронерът изхвърча навън, гледайки ядно Ателстан, сякаш го предизвикваше да се разсмее. Кранстън яхна коня, ревейки нещо за прасета в църквата и как с удоволствие би хапнал сочно парче свинско печено. Ателстан метна дисагите върху Филомел, възседна го и поведе Кранстън надалеч от църквата, преди той да е успял да предизвика разправия.

– Защо в Тауър, сър Джон? – попита той бързо, опитвайки се да отклони гнева на коронера.

– След малко ще разбереш, послушнико! – сопна му се Кранстън.

– Аз съм брат-доминиканец, не послушник! – промърмори Ателстан.

Кранстън се оригна и отпи отново от меха с вино.

– Какво става там? – попита той.

– Имахме енорийски съвет.

– Не, говоря за гробищата.

Ателстан го уведоми и лицето на коронера стана сериозно.

– Мислиш ли, че са от поклонниците на сатаната? Черните господари на гробищата? – прошепна той и доближи коня си до Филомел.

Свещеникът направи гримаса.

– Би могло.

– Трябва да са те! – отсече Кранстън. – Кой друг би се интересувал от разлагащи се трупове?

Коронерът отдръпна коня си, когато Филомел гневно наклони глава към него, виждайки, че улицата се стеснява.

– Да можех да ги унищожа до крак! – завалено каза Кранстън. – В трактата ми за управлението на Лондон... – сините очи на коронера, впуснал се в любимата си тема, следяха неотклонно Ателстан, търсейки по лицето му и за най-малкия признак на досада. – Според моя трактат – продължи той – всеки, който практикува черна магия, ще трябва да плати голяма глоба при първо нарушение и да бъде осъден на смърт при второ – той сви рамене. – Но може би са само някакви дребни злосторници.

Ателстан поклати глава.

– Такива неща никога не са дребни – отвърна той. – Веднъж присъствах на екзорсизъм в малка църква близо до Блакфрайърс. Младо момче, обсебено от демони, говореше на странни езици и се издигаше във въздуха. Твърдеше, че демоните влезли в него, след като присъствало на церемония, в която трупът на обесен служел за олтар.

Кранстън потръпна.

– Ако имаш нужда от помощ... – внимателно предложи той.

Ателстан се усмихна.

– Много мило от твоя страна, милорд коронер. Както обикновено, твоето великодушие ми спира дъха.

– Всеки приятел на добрия Бог е и мой приятел – отвърна Кранстън. – Дори да е послушник.

– Аз съм брат-доминиканец – отвърна Ателстан. – Не послушник.

Той хвърли гневен поглед на Кранстън, но коронерът отметна глава и се засмя гръмогласно на изтърканата си шега.

Най-после напуснаха претъпканите улички, избягвайки снега, който се плъзгаше от високите, полегати покриви, и поеха по главната улица към Лондонския мост. Павираната част беше покрита с лед и тънък пласт сняг, който хапещият вятър вдигаше във въздуха при внезапните си пориви. Тук-там имаше все още сергии, но продавачите се криеха зад парцаливите платнени навеси от свирепия вятър, който запълваше небето с плътни снежни облаци.

– Време е да си намеря тайна къща – промърмори Кранстън.

Продавач на реликви стоеше пред хана "Абатът от Хайдс" и се опитваше да продаде жезъл, който според него някога принадлежал на Мойсей. Двама затворници, оковани заедно и пуснати от Маршълсий, където затваряха неизправните длъжници, молеха за милостиня за себе си и други бедни нещастници. Ателстан им хвърли няколко монети, трогнат от посинелите им крака. Конете на Кранстън и Ателстан бяха добре подковани, но малкото хора наоколо се пързаляха и хлъзгаха по опасния, черен лед. Упоритите пешеходци с мъка пристъпваха предпазливо, държейки се за къщите, край които минаваха. Въпреки това, както отбеляза Кранстън, правосъдието действаше; пред болницата "Сейнт Томас" един пекар беше прикован на леса, за да бъде влачен по улиците, като наказание, задето бе продавал мухлясал хляб. Ателстан си спомни парчето хляб, което беше изплюл, и загледа как влачат нещастника с магаре. Пиян гайдар се хлъзгаше и залиташе след него и свиреше шумна мелодия, за да заглуши стоновете на пекаря. Наливаха в устата на един окован кръчмар вкиснало вино, до него потен пристав бичуваше проститутка със сноп клони от зеленика.

– Сър Джон – прошепна Ателстан, – горката жена е понесла достатъчно.

– Майната ѝ! – изръмжа Кранстън. – Сигурно си го заслужава.

Ателстан се вгледа в кръглото му зачервено лице.

– За Бога, сър Джон, какво ти става?

Той чувстваше, че престорената веселост и наливането с вино прикриват голям гняв или тревога. Крансън примигна и се усмихна престорено. Извади меча си, насочи коня встрани към позорния стълб и преряза въжетата на проститутката. Жената се строполи в кървава купчина върху леда. С рев, който направи грозното му лице още по-уродливо, приставът заплашително тръгна към Кранстън. Сър Джон размаха меча и свали шала от лицето си.

– Аз съм коронер Кранстън! – извика той.

Мъжът бързо отстъпи. Сър Джон бръкна под наметката си, извади няколко пенита и ги хвърли на проститутката.

– Печели си честно хляба! – отсече той.

Погледна яростно спътника си, сякаш го предизвикваше да каже нещо, после двамата продължиха покрай вертепите към широкия Лондонски мост. Целият мост беше покрит с лед и обгърнат от мъгла. Ателстан спря и хвана Кранстън за ръката.

– Сър Джон, нещо не е наред! Прекалено е тихо!

Кранстън се ухили.

– Не си ли разбрал, братко? Погледни долу, реката е замръзнала.

Ателстан погледна невярващо през перилата на моста. Обикновено водата долу се вълнуваше и пенеше. Сега сякаш беше подменена с поле от бял лед, простиращо се, докъдето поглед стига. Ателстан протегна врат и чу виковете на момчетата, които се пързаляха, привързали към обувките си кости от волски пищяли. Някой даже беше отворил сергия наблизо, уханието на горещ пай с говеждо накара стомаха на Ателстан да се свие от глад. Продължиха покрай параклиса "Сейнт Томас" по Бридж Стрийт, през Билингстън и нагоре по Ботолф'с Лейн до Ийстчийп. Градът сякаш бе омагьосан от ледена вещица. Малко сергии работеха и обичайните крясъци на чираци и търговци бяха заглушени от желязната хватка на зимата. Отбиха се в един магазин за пайове. Ателстан си купи един с кълцано месо и отхапа голяма хапка, наслаждавайки се на соковете му и вкусното ухание на прясно изпечено тесто и месо с много подправки. Кранстън го наблюдаваше.

– Вкусно ли ти е, братко?

– Да, милорд. Защо не хапнеш и ти?

Кранстън се усмихна дяволито.

– Бих искал – отвърна той, – но нали не си забравил, че са коледни пости? Трябва да се въздържаш от месо!

Ателстан погледна с копнеж полуизядения пай, после се усмихна, довърши го и облиза пръсти. Кранстън поклати глава.

– Докъде ще стигнем – шеговито се завайка той, – щом и монасите започнаха да пренебрегват църковните закони!

Ателстан облиза устни и се приведе към него.

– Грешиш, сър Джон. Днес е тринайсети декември, празникът на света Лучия, девица и мъченица. Позволено е да ям месо – той очерта кръст във въздуха. – А ти можеш да пиеш двойно повече кларет от обичайното – свещеникът хвана юздите на коня си с една ръка. – Е, сър Джон, какво ни води в Тауър?

Една каруца, натоварена с кисели зелени ябълки, изтрополи покрай тях и Кранстън се отдръпна встрани.

– Чувал ли си за сър Ралф Уитън, комендант на Тауър?

Ателстан кимна.

– Кой не е чувал? Опасен воин, смел кръстоносец и личен приятел на регента Джон Гонт.

– Беше – прекъсна го Кранстън. – Рано тази сутрин Уитън е бил открит в покоите си в северния бастион на Тауър с прерязано открай докрай гърло и потънал в повече кръв, отколкото би изтекла от изкормено прасе.

– Някаква следа от убиеца или оръжието?

Кранстън поклати глава и духна върху вледенените си пръсти.

– Нищо – дрезгаво каза той. – Уитън има дъщеря Филипа. Сгодена е за Джефри Парчмайнър. Очевидно сър Ралф харесвал младежа и му вярвал. Рано сутринта Джефри отишъл да събуди бъдещия си тъст и го открил мъртъв – той си пое дълбоко дъх. – Но по-любопитно е друго – преди смъртта си сър Ралф подозирал, че някой заплашва живота му. Четири дни преди да го убият, получил писмено предупреждение.

– Какво пишело в него?

– Не знам, но комендантът се уплашил. Напуснал обичайните си покои и се преместил в северния бастион. Стълбището към стаята му било пазено от двама доверени войници. Вратата между стълбите и коридора към стаята била заключена. Сър Ралф имал ключ, пазачите също. Същото се отнасяло и до стаята му. Той я заключвал отвътре, а хората му имали друг ключ.

Внезапно Кранстън се наведе, сграбчи юздата на коня на Ателстан и го издърпа, точно когато голяма снежна маса се плъзна от надвесените покриви и се стовари върху леда.

– Трябва да продължим – отбеляза сухо свещеникът. – Иначе, сър Джон, може да се озовеш с още един труп в ръцете и този път ти ще бъдеш заподозрян.

Кранстън се оригна и отпи голяма глътка от меха с вино.

– Подозираш ли младия Джефри? – попита Ателстан.

Кранстън поклати глава.

– Не. Двете врати били още заключени; пазачите отключили първата, за да го пуснат, после пак заключили. Джефри минал по коридора, почукал и се опитал да събуди сър Ралф. След като не успял, се върнал за войниците, които отключили стаята. Вътре намерили коменданта на Тауър, проснат на леглото с прерязано гърло. Дървените капаци на прозорците били широко отворени – Кранстън се обърна и плю, за да прочисти гърлото си. – Още нещо: пазачите не пускали вътре никого, без да го претърсят старателно, така постъпили и с младия Джефри. Не намерили нож нито у него, нито в стаята.

– От какво се е боял толкова сър Ралф?

Кранстън поклати глава.

– Бог знае! Но имаме доста заподозрени. Бил в лоши отношения с помощника си Гилбърт Колбрук, който искал поста му. После и капеланът Уилям Хамънд, когото сър Ралф хванал да продава хранителни припаси от складовете на Тауър. Двама приятели на сър Ралф, рицари хоспиталиери, дошли, както обикновено, да прекарат Коледа с него. Има и един ням сарацин, личен прислужник, когото сър Ралф пленил на кръстоносния поход в Светите земи.

Ателстан нахлупи по-плътно качулката си, когато студеният вятър защипа ушите му.

– Cui bonol – попита той.

– Какво значи това?

– Прочутият въпрос на Цицерон: Кой има изгода от това?

Кранстън стисна устни.

– Добър въпрос, скъпи свещенико. Той ни отвежда към брата на сър Ралф, сър Фулк Уитън. Той ще наследи част от имуществото на брат си.

Кранстън млъкна, притвори очи и тихичко се оригна след вкусната закуска. Но Ателстан познаваше дебелия коронер като петте си пръста.

– Хайде, сър Джон – подкани го той, – има и още, нали?

Кранстън отвори очи.

– Разбира се, че има. Уитън не беше харесван както в кралския двор, така и от лондончани, та дори и от селяните.

Ателстан усети, че сърцето му замря. И друг път бяха стигали до въпроса, който щеше да зададе.

– Мислиш ли, че може да е работа на Голямата общност? – попита той.

Кранстън кимна.

– Възможно е. Помни, братко, някои от енориашите ти може да са част от това общество. Ако Голямата общност предизвика размирици, бунтовниците ще се опитат да завземат Тауър. Който държи Тауър, има контрол над реката, града, Уестминстър и Короната.

Ателстан придърпа юздите и се замисли над думите на Кранстън. Нещата в Лондон не вървяха добре. Кралят беше дете, а регентът, чичо му Джон Гонт, не беше обичан. Дворът беше покварен, селяните – съсипвани от данъци и приковани към обработваната от тях земя чрез жестоки закони. От известно време, като листа от силен вятър, се носеха слухове, че селяни от Кент, Мидълсекс и Есекс са създали тайно общество, наричано Голямата общност. Водачите му планирали въстание и поход към Лондон. Ателстан дори познаваше бегло един от тях – Джон Бол, пътуващ свещеник; той беше толкова красноречив, че би могъл да превърне и най-кроткия селянин в пламенен бунтовник с думи като тези: "Когато Ева е предяла, а Адам копал земята, къде тогаз е бил аристократът?" Беше ли смъртта на Уитън предзнаменование за нещо подобно, питаше се Ателстан. Бяха ли намесени някои от енориашите му? Той знаеше, че се събират по кръчмите и се оплакват един на друг съвсем основателно. Тежките данъци и суровите закони бяха достатъчно жестоки, за да накарат и светец да въстане. А ако започнеше бунт, какво щеше да прави той? Да остане на страната на властта или като много свещеници да се присъедини към бунтовниците? Погледна косо към Кранстън. Коронерът изглеждаше потънал в мислите си и свещеникът отново долови тъгата му.

– Нещо лошо ли се е случило, сър Джон?

– Не, не – промърмори коронерът.

Ателстан реши да го остави на мира. Може би сър Джон беше прекалил с пиенето предната вечер.

Яздеха по покритата със сняг Тауър Стрийт, покрай църквата, където един бедняк беше коленичил и се покайваше за някакъв грях; ръцете му, стиснали броеницата, се бяха вдървили от студ и Ателстан потръпна, замисляйки се какви покаяния налагаха някои свещеници на енориашите си. Сър Джон издиша и дъхът му увисна като облак в студения въздух.

– Да му се не види! – промърмори той. – Кога пак ще изгрее слънце?

Бяха навлезли в Пети Уелс, когато внезапно женски глас, чист и весел, запя една от любимите коледни песни на Ателстан. Спряха се за миг да послушат, после пресякоха покрития с лед площад. Над тях се издигаха покритите със сняг стени, кули и бастиони на Тауър. Огромна маса от дялан камък, гигантската крепост сякаш не бе строена да защитава Лондон, а да го държи в страх.

– Много мрачно място – промърмори Кранстън. – Домът на Червения убиец – той погледна насмешливо към Ателстан. – Старите ни приятели, Убийството и Смъртта, бродят тук.

Ателстан потръпна, не само от студ. Минаха по подвижния мост. Под тях водата в рова и мръснозелената слуз, която винаги я покриваше, бяха замръзнали. Минаха под черната арка на Средната кула. Огромната порта приличаше на отворена уста, а свалените наполовина железни решетки – на зъби. Над тях отрязаните глави на двама пирати, заловени в Тясното море, се зъбеха в зловещи усмивки. Ателстан прошепна молитва.

– Боже, пази ни – мърмореше той – от всички дяволи и демони, и от злите духове, които живеят тук!

– Боже, пази ме от живите! – отвърна Кранстън. – Струва ми се, че самият сатана може да се разплаче от злото, на което са способни хората.

Портата беше охранявана от стражи, застанали под тесния, извит свод, увити в кафяви вълнени наметки.

– Аз съм сър Джон Кранстън – коронер! – изрева Кранстън. – Имам кралска заповед. А това е моят писар, брат Ателстан, който заради греховете си служи и като енорийски свещеник в "Сейнт Ерконуолд" в Съдърк. Място – коронерът се усмихна на обиденото изражение на Ателстан, – където добродетелта и порокът стоят рамо до рамо и си стискат ръцете.

Стражите кимнаха, застанали като вцепенени заради силния студ. Ателстан и Кранстън продължиха покрай кулата Байуърд и поеха по улицата, настлана с обли камъни, по които копитата на конете се хлъзгаха. Завиха вляво при кулата Уейкфийлд, минаха през още един от отбранителните кръгове и стигнаха до вътрешния двор на Тауър. Сега той беше покрит с дебел пласт сняг, който скриваше и големите военни машини тук – катапулти, тарани, балисти, и големите, обковани с желязо каруци. Отдясно се намираше голяма сграда с външни греди по фасадата, която явно бе достроявана през годините. Пазачът дремеше на стълбите и дори не вдигна поглед, когато Кранстън изрева, че му трябва помощ. Един подсмърчащ коняр със зачервен нос забърза да отведе конете им, друг ги поведе по стъпалата към входа на голямата сграда. Две ловни кучета с груба козина душеха мръсните тръстики на пода. Едно от тях понечи да вдигне крак пред сър Джон и изръмжа, когато коронерът го срита с ботуша си.

Залата беше голямо, мрачно помещение с мръсен каменен под и потъмнели, тежки греди по тавана. На стената в дъното зееше огнище, достатъчно голямо, за да опечеш вол. Върху решетката бяха натрупани много цепеници, но коминът явно имаше нужда от чистене, защото част от дима се връщаше вътре и се виеше като мъгла под тавана. Закуската току-що беше свършила, прислужници раздигаха калаени и дървени съдове от масата. В един ъгъл двама мъже лениво насъскваха куче по язовец, други групи се бяха сгушили край огъня. Ателстан се озърна. Над помещението бе надвиснал тежкият покров на смъртта. Той разпозна вонята ѝ, подозренията и неописуемия ужас, които винаги следваха жестоките, неразгадани убийства. Една от фигурите край огъня стана и забърза към тях, когато Кранстън отново обяви на висок тон титлата си. Мъжът беше висок, слаб и червенокос, клепачите му бяха розови, без мигли. Орловият нос изпъкваше на зле избръснатото му лице, осветено от фенера.

– Аз съм Гилбърт Колбрук, помощник-комендантът. Сър Джон, добре дошъл.

Мътните му очи се насочиха към Ателстан.

– Моят писар – обяви невъзмутимо Кранстън. Коронерът кимна към групата край огъня. – Предполагам, че това са близките на коменданта.

– Да – отсечено отвърна Колбрук.

– Ами представи ни, човече!

Когато се приближиха, хората, насядали на столове край огъня, станаха да ги поздравят. Представиха ги и Кранстън веднага пое нещата в свои ръце. Както обикновено, Ателстан се държеше настрана, изучавайки хората, които скоро щеше да разпитва. Щеше да изрови тайните им, може би дори да разкрие някои недобре потулени скандали. Ето първо капеланът, мастър Уилям Хамънд, слаб и мрачен в черното си расо. Той пристъпваше с птиче подскачане, лицето му имаше нездрав жълтеникав цвят, а плешивината на главата му бе едва покрита с мазни, сиви кичури коса. Озлобен човек, заключи Ателстан, с нос, остър като връх на кинжал, малки черни очички и устни, стиснати здраво като кесия на скъперник.

Отдясно на свещеника беше застанал сър Фулк Уитън, братът на мъртвеца, охранен, закръглен, с дружелюбно лице и пшениченоруса коса. Ръкостискането му беше здраво, той придвижваше внушителното си тяло с грацията и бързината на атлет.

До него беше дъщерята на убития комендант, Филипа. Не беше голяма красавица, имаше широко лице с приятни кафяви очи и гладка кестенява коса. Беше доста пълничка, напомняше на Ателстан на угоена кокошка. До нея стоеше или по-скоро се поклащаше годеникът ѝ Джефри Парчмайнър с коса, черна като нощ, пригладена и сресана като на жена. Изглеждаше приятен младеж, но гладко избръснатото му лице с остри черти беше леко поруменяло от кървавочервения кларет, който отпиваше от голям бокал. Гуляйджия, помисли си Ателстан и развеселено изгледа прилепналите му панталони с издутата подплънка отпред: украсената с жабо риза под светлокафявото наметало, коприненият жакет, твърде дългите и остри върхове на ботушите, завързани с ален ширит под коленете му. Бог знае как ходи по леда, помисли си Ателстан. Познаваше хора от този тип – младежът подражаваше на контетата от двора. Търговец на пергамент с магазин на добро място в града, Джефри имаше достатъчно пари, за да се облича като придворен.

Двамата рицари хоспиталиери, които Кранстън беше споменал – сър Джерард Моубри и сър Брайън Фицормонд

– Можеха да са братя. И двамата носеха сивите наметала на ордена си, украсени с големи бели кръстове с двуостри върхове. Ателстан познаваше страховитата репутация на тези рицари-монаси, а някога беше служил и като изповедник в крепостта им в Кларкънуел. И Моубри, и Фицормонд бяха на средна възраст, войници от глава до пети, с добре оформени бради, остри погледи и ниско подстригани коси. Движеха се гъвкаво като котки, бяха мъже, съзнаваха силата и уменията си. Воини, каза си Ателстан, мъже, които биха убили, ако вярваха, че го правят за справедлива кауза.

Между тях стоеше гъвкав тъмнокож мъж с обилно намаслени брада и коса. Беше облечен в сини широки панталони и тежко военно наметало над жакета. Очите му постоянно шареха, гледаше Кранстън и Ателстан като врагове. Коронерът излая някакъв въпрос към него, но мъжът само го погледна безизразно, отвори уста и посочи с пръст. От съжаление Ателстан отклони поглед от празното място, където трябваше да се намира езикът му.

– Растани е ням – обади се Филипа. Гласът ѝ беше изненадващо плътен и дрезгав. – Бил мюсюлманин, но сега се покръсти в нашата вяра. Той е... – тя прехапа устни. – Беше прислужник на баща ми.

Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя стисна здраво ръката на годеника си, макар че младежът стоеше по-нестабилно на краката си от нея.

След като представянето завърши, Колбрук извика за още столове и – като улови жадния поглед, който сър Джон хвърли към чашата на младежа – за греяно вино с мляко и подправки. Кранстън и Ателстан седнаха в средата на групата. Сър Джон нямаше задръжки. Отметна назад наметалото си, протегна подобните си на пънове крака и се потопи в топлината на огъня. Изгълта греяното вино наведнъж, подаде чашата си да я напълнят отново и шумно засърба от нея, като облизваше устни и се оглеждаше, сякаш всички наоколо му бяха най-близки приятели. Докато нареждаше писмените си принадлежности върху таблата за писане в скута си, Ателстан прошепна молитва Бог да запази Кранстън трезвен и буден. Джефри се подхилкваше, а двамата рицари гледаха невярващо.

– Ти ли си кралският коронер? – попита високо сър Фулк.

– Да, той е – намеси се Ателстан. – И сър Джон невинаги е такъв, какъвто изглежда.

Кранстън отново облиза устните си.

– Не, не, не съм – промърмори той. – Подозирам, че същото важи за всички тук. Запомнете една полезна мисъл: всеки мъж, роден от жена, има три личности: каквато изглежда, каквато твърди, че е и – той се огледа – каквато е всъщност – после се усмихна на Филипа. – Същото важи и за нежния пол. – Внезапно си спомни за Мод и мисълта го отрезви по-бързо от кофа студена вода. – Същото – продължи той сприхаво – важи и за убиеца на сър Ралф Уитън, коменданта на Тауър.

– Подозираш ли някого тук? – попита сър Фулк, по чието лице се беше стопила всяка следа от веселие.

– Да! – отсече Кранстън.

– Това е обидно! – избухна капеланът. – Милорд коронер, ти си пиян! Идваш тук, без да ни познаваш...

Ателстан докосна ръката на коронера. Усещаше, че сър Джон е в опасно настроение, забеляза и как двамата хоспиталиери са разтворили наметалата си, за да покажат камите на коланите си. Кранстън прие предупреждението.

– Не обвинявам никого – каза той меко, – но обикновено се оказва, че корените на убийството, също както и на милосърдието, се крият у дома.

– Интересуват ни три неща – дипломатично се намеси Ателстан. – Кой е убил сър Ралф, защо и как?

Помощникът изсумтя презрително. Кранстън се приведе напред.

– Искаш ли да кажеш нещо, сър?

– Да. Сър Ралф може да е бил убит от всеки бунтовник в Лондон, от селяни от стотици села наоколо или от незнаен убиец, изпратен да извърши това ужасно дело.

Кранстън кимна и му се усмихна.

– Може би – отвърна той мило, – но ще се върна към твоята теория по-късно. Междувременно никой от вас не бива да напуска Тауър – той огледа залата. – След като огледам трупа, искам да говоря с всички ви, но в по-подходяща обстановка.

Помощникът беше съгласен.

– Параклисът "Сейнт Джон" в Бялата кула – обяви той. – Там е топло, сигурно и ще имаме известно уединение.

– Добре! Добре! – отговори Кранстън. Усмихна се престорено на групата. – След малко ще ви видя там. Сега искам да огледам тялото на сър Ралф.

– В северния бастион – каза Колбрук, стана рязко и ги изведе от залата.

Сър Джон се заклатушка като галеон зад него, докато Ателстан бързо прибираше перото, мастилницата и пергамента. Свещеникът беше доволен – разполагаше с имена, първи впечатления и Кранстън беше изиграл любимия си номер да отблъсне всички. Коронерът беше хитър като лисица.

– Ако се държиш грубо със заподозрените – беше му казал веднъж, – по-малко вероятно е да си губят времето да те лъжат. А както знаеш, братко, повечето убийци са лъжци.

Колбрук ги изчака в подножието на стълбите и мълчаливо ги поведе покрай високата Бяла кула, която блестеше сред гъстия сняг, натрупан около основите ѝ. На всеки перваз, корниз и прозорец имаше следи от мраз и лапавица. Ателстан спря и погледна нагоре.

– Великолепна! – промърмори той. – Велики са делата на човека!

– И ужасни – добави Кранстън.

Двамата спряха за няколко секунди, възхищавайки се на чисто белия камък на голямата кула. Канеха се да продължат, когато една врата в подножието ѝ, скрита от външните стълби, се отвори. Фантастично гърбаво чудовище с гъста бяла коса изскочи пред тях. За миг то сякаш замръзна. Лицето му беше бледо, тялото – покрито с пластове шарени дрипи, на краката си носеше твърде големи ботуши. Най-накрая то тръгна към тях на четири крака, разпръсквайки снега от двете си страни. Помощникът изруга и се обърна.

– Добре дошли в Тауър! – изпищя създанието. – Добре дошли в моето кралство! Добре дошли в Долината на смъртната сянка!

Ателстан погледна надолу към сгърченото бяло лице и мътните очи на албиноса, клекнал пред него.

– Добро утро, сър – отвърна той. – Кой си ти?

– Ред Хенд – промърмори човекът. Той разтвори посинелите си устни, мръсните му жълти зъби тракаха от студа. – Казвам се Ред Хенд.

– Забавен негодник си ти, Ред Хенд! – излая Кранстън.

Очите на лудия лукаво изучаваха коронера.

– Наричат луд всеки, който се държи като луд! – промърмори Ред Хенд. – Два пъти по-луд от едни и наполовина колкото други – той извади ръка иззад гърба си и размаха пръчка с мръсен надут свински мехур, завързан в края. – Е, милички, искате ли да играете с Ред Хенд?

– Махай се, Ред Хенд! – изръмжа помощникът и пристъпи заплашително към него.

Албиносът го изгледа яростно.

– Ред Хенд знае разни неща – каза той. – Старият Ред Хенд не е толкова глупав, колкото изглежда. – Мръсните му, подобни на птичи нокти пръсти се протегнаха към Ателстан. – Ред Хенд може да ти бъде приятел на определена цена.

Ателстан развърза кесията си и сложи две монети в ръцете на лудия.

– Заповядай – каза той тихо. – Сега можеш да бъдеш приятел на мен и сър Джон.

– Какво знаеш? – попита Кранстън.

Албиносът заскача нагоре-надолу.

– Сър Ралф е мъртъв. Екзекутиран от Божия пръст. Черните сенки са тук. Никой не може да избяга от миналото си. Сър Ралф трябваше да го предвиди. – Лудият погледна към помощника. – И другите! И другите! – възкликна той. – Но Ред Хенд има работа, трябва да върви.

– Милорд коронер, брат Ателстан – прекъсна го помощникът. – Трупът на сър Ралф ни очаква.

– Отиваме да погледаме нещо кърваво, а? – изкрещя Ред Хенд, подскачайки нагоре-надолу. – Сър Ралф беше лош човек. Получи си заслуженото!

Помощникът понечи да го ритне, но Ред Хенд се отдалечи с подскоци, пищейки от смях.

– Кой е той? – прошепна Ателстан.

– Бил е зидар тук. Жена му и детето му загинали при злополука преди много години.

– И сър Ралф му е позволил да остане?

– Сър Ралф не можеше да го гледа, но нямаше как да се отърве от него. Ред Хенд е привилегирован. Бил майстор-зидар при стария крал, получава пенсия и има право да живее в Тауър.

– Защо Ред Хенд? – попита Ателстан.

– Живее в тъмниците и почиства инструментите за инквизиция и дръвника след екзекуции.

Ателстан потръпна и се уви по-плътно с наметката си. Наистина, помисли си той, това е Долината на сенките, място на насилие и внезапна смърт. Помощникът се канеше да продължи, но Кранстън го хвана за ръката.

– Какво искаше да каже Ред Хенд с това, че сър Ралф бил лош човек и си получил заслуженото?

Колбрук извърна мътния си поглед.

– Сър Ралф беше странен човек – промърмори той. – Понякога ми се струва, че душата му беше обсебена от демони.