Домът на Червения убиец

Дванадесета глава

Ателстан беше бесен. Усети как гневът изгаря вътрешностите му, докато сърцето му се блъскаше в гърдите и кръвта пулсираше в главата му. За миг доминиканецът не даваше пет пари за нищо – и за учението на ордена му да бъде смирен, и за наставленията на Евангелието да бъде добър. Единственото, което имаше значение, беше гневът, който го разтърсваше, докато стоеше сред гробището на "Сейнт Ерконуолд". Снегът вече се беше превърнал в ледена сива киша, която се стичаше по гробовете от дърветата, храстите и ниската стена на гробището, докато продължаваше да се топи под синьото небе и слабото утринно слънце. Ателстан изруга, използвайки всяка мръсна дума, която беше научил от Кранстън. Удари с тоягата, която носеше, по разклатените тухли, достатъчно бесен, за да ги превърне в прах.

Беше намерил всичко в ред при завръщането си: Бонавентура беше заспал, свит на кравай в църквата като дебел епископ, докато Сесили чистеше и метеше нефа. Бенедикта и Уоткин бяха подредили яслата на една от пътеките, използвайки фигурки, издялани от Хъдъл. Художникът беше довършил и картината "Христос в яслата", точно над купела до вратата на църквата. Дори свинята на Урсула не беше предприела редовните си набези в градината му, а копачът Пайк беше почистил посипаната с чакъл пътека пред църквата.

Ателстан беше обявил, че е доволен и беше побъбрил с енориашите си за разни техни проблеми, докато прибираше Филомел в конюшнята, поеше го и го хранеше. Но дори тогава беше забелязал безпокойството по лицата на онези, които бяха дошли да го поздравят: Бенедикта, Пайк, Уоткин, Сесили и калайджията Таб. Бяха го следвали из църквата и отговаряли на въпросите му, докато си разменяха скрито разтревожени погледи.

Отначало Ателстан беше решил, че става дума за някакъв дребен проблем. Дали Сесили пак флиртуваше, а може пък някой от синовете на Пайк да се беше изпикал в църквата? Може би Ранулф беше взел назаем Бонавентура или някое от децата на Уоткин отново беше пило от купата със светена вода? Членовете на енорийския съвет се суетяха край него като подплашени кокошки. Накрая, точно преди да заключи църквата, Ателстан се умори от потайността им.

– Хайде! – настоя той, изправен срещу тях. – Какво е станало?

Те запристъпваха на място, отбягвайки погледа му. Бенедикта внезапно се загрижи за някакво петно на роклята си.

– Гробището, отче! – избъбри Уоткин. – Гробът на Смукача е бил осквернен.

– Кога?

– През нощта, докато те нямаше.

Ателстан така се беше ядосал, че беше използвал език, който би накарал дори копача Пайк да пребледнее.

– Може би сега сър Джон ще направи нещо – тактично се намеси Бенедикта. – Или да подадем жалба до местния общински съветник?

– Да! – рязко каза Ателстан. – А може би прасетата ще започнат да летят и утре сутрин ще намерим свинско по дърветата. Хората, които вършат тези ужасни неща, са негодници! Те са безбожници и не се боят нито от Бога, нито от хората. Дори езичниците почитат телата на мъртвите. И куче не би направило това!

Енориашите му се бяха разотишли, по-уплашени от гнева на своя благ свещеник, отколкото от ужасните новини, които бяха донесли. Ателстан беше изтичал до къщата си и беше изпил чаша вино със скорост, на която Кранстън би се възхитил. Тази нощ спа неспокойно, изобщо не му хрумна да се качи на камбанарията и да изучава звездите. Мята се и се въртя в леглото, кипящ от гняв заради греховното оскверняване на гробището. На другата сутрин стана рано, отвори църквата, нахрани небрежно Бонавентура, претупа утринния ритуал, опитвайки се да се съсредоточи върху богослужението. Като хитър котарак, какъвто си беше, Бонавентура усети промяната в настроението на покровителя си и тихо се измъкна. В края на службата, преди последната благословия, Ателстан заговори рязко и отсечено.

– Гробището ни отново беше осквернено – заяви той. – Аз, Ателстан, свещеник на тази енория, се заклевам пред Бога, че повече няма да погреба никого, докато земята не бъде осветена отново и този проблем – решен! – Той огледа свирепо малкото си паство. – Ще отида при най-видните личности в страната, ако се наложи, при младия крал или кентърбърийския архиепископ. Ще бъдат сложени стражи и – прости ми, Боже – ще се погрижа тези злодеи да бъдат обесени!

Енориашите се бяха разотишли тихо и докато постепенно се успокояваше, Ателстан се почувства виновен, гледайки опустошения гроб на Смукача.

– Не си обуздал гневливия си нрав, свещенико – промърмори си той, – същият е, като преди двайсет години. И езикът ти е остър, както винаги.

Той си пое дълбоко дъх. Да, беше се държал твърде сурово, твърде рязко с Бенедикта и другите, помисли си той, но особено с вдовицата. Тя беше останала няколко секунди след службата, не за да клюкарства, а да му каже, че главният пристав, мастър Бледърсниф, я причакал по пътя ѝ към църквата. Искал да говори с Ателстан по спешен въпрос.

– Да – промърмори Ателстан, – мастър Бледърсниф, както обикновено, затваря конюшнята, след като конят е избягал!

Той почувства нов пристъп на гняв. Ако "Сейнт Ерконуолд" беше една от богатите градски църкви, веднага щяха да сложат стража и това никога нямаше да се случи. Дори Кранстън, дебелият коронер, не беше помогнал, затънал като някаква ревлива девойка в собствените си грижи. Ателстан отново огледа гробището – беше толкова студено, толкова мрачно. Спомни си отец Питър и завидя на спокойния му живот.

– Проклетият Кранстън! – промърмори той. – Проклето убийство! Проклетият Тауър! Проклетите сърца на хората и техните злини! – Той ритна ледената кал и просъска: – Аз съм свещеник, не помощник на шерифа!

– Отче! Отец Ателстан?

Доминиканецът се обърна и погледна гневно младия вестоносец, който стоеше зад него, увит в наметката си.

– Какво има, човече?

– Сър Джон Кранстън ме праща от Тауър. Иска да те види в кръчмата "Светият агнец", близо до Чийпсайд.

– Кажи на коронера – отвърна Ателстан, – че ще дойда, когато дойда и най-добре да е трезвен!

Младежът изглеждаше изненадан и обиден. Свещеникът направи гримаса и разпери ръце.

– Господи, човече, съжалявам. Кажи на сър Джон, че ще дойда, когато мога.

Той пристъпи по-близо и забеляза бледото, изпито лице на младежа и зачервения му нос.

– Премръзнал си – промърмори Ателстан. – Иди в дома ми. На масата има кана вино, налей си една чаша. Чашите са на рафта над огнището. Стопли си стомаха с малко греяно вино, преди да се върнеш.

Вестоносецът се обърна и хукна като хрътка.

– Между другото – извика Ателстан след него – говорех сериозно – сър Джон не бива да пие твърде много.

Доминиканецът бавно тръгна към църквата и се изкачи по стълбите.

– Отче!

Той трепна, когато главният пристав, мастър Люк Бледърсниф, се появи от сенките. Слабото му жълтеникаво лице и рядката руса коса бяха почти скрити под износена шапка от боброва кожа.

– Добро утро, мастър Бледърсниф.

Ателстан внимателно го огледа: сближените му очи бяха обградени с тъмни кръгове и приличаха още повече на дупки от пикня в снега, както уместно ги описваше Кранстън. Свещеникът открай време намираше носа му за особено забавен. Счупен и леко закривен, той придаваше на Бледърсниф доста комичен вид, който не съответстваше на обичайната му надутост. Ателстан уморено го покани в църквата.

– Мастър Бледърсниф, предполагам, че си дошъл да поговорим защо гробището ми е осквернено и гробовете обрани, докато ти и съветът не правите нищо по въпроса.

Бледърсниф поклати глава, докато се взираше над рамото му към тъмното преддверие на църквата.

– Какво става? Какво има там?

Приставът отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Ателстан се вгледа в него. Човекът сякаш щеше да повърне. Бледото му лице имаше зеленикав оттенък, а тъмните очи бяха овлажнели, сякаш беше повръщал с всичка сила.

– За Бога, човече, какво има?

Приставът отново погледна към мрака зад Ателстан.

– Смукача – промърмори той.

– Какво?

– Смукача или поне част от него – отвърна Бледърсниф и му направи знак да го последва.

Ателстан взе една свещ и отиде при пристава, който стоеше над мръсен вързоп в един тъмен ъгъл. Бледърсниф го разгърна и свещеникът се извърна с ужас. В него имаше човешки крак или поне част от него, отрязана над коляното сръчно и гладко като парче плат от опитен шивач. Ателстан се вторачи в кървавия крайник и обсипаната с петна кожа.

– Мили Боже! – той ахна и усети миризмата на разложение от леко подпухналата плът. – Покрий го, човече! Покрий го!

Той угаси свещта и застана на най-горното стъпало, вдишвайки с пълни гърди свежия утринен въздух. Чу Бледърсниф да застава зад него.

– Защо мислиш, че е на Смукача?

– Нали помниш, отче, той винаги забавляваше клиентите в кръчмата с разкази за старата си рана от войната – стрела го улучила в крака. Непрекъснато показваше белега си като свята реликва.

Ателстан кимна.

– Да – отвърна той. – Винаги го правеше, щом се напиеше.

– После погледна пристава. – И на този крак има такъв белег?

– Да, отче, точно над пищяла.

– Къде са го намерили?

– Искаш ли да видиш?

– Да.

Бледърсниф го поведе по Бридж Стрийт, после по уличката Лонгфиш, която водеше до един от кейовете на реката. Докато вървяха, Ателстан не отрони и дума, а хората, които го познаваха, се отдръпваха от пътя му при вида на яростното, решително изражение на обикновено благото му лице.

Свещеникът не забелязваше почти нищо освен калната киша по улиците, които прекосиха. Не отвръщаше на поздравите и сякаш не забелязваше търговците зад сергиите, които викаха, за да привлекат клиентела. Дори престъпниците, оковани в прангите, не предизвикаха обичайното му съчувствие, а Бледърсниф сякаш изобщо не съществуваше. Сърцето на Ателстан беше свито. Кой би сторил това с трупа на бедния пияница, питаше се той. Какво би постигнал? Стигнаха до кея. Бледърсниф хвана доминиканеца за ръката и посочи към тинестата ивица, оголена от отлива, където чайки и гарвани се бореха за изхвърлените боклуци. Ателстан погледна към другия бряг. Водата изглеждаше мръсна и мрачна като настроението му. Забеляза, че големи парчета лед още се въртяха във водата и се блъскаха в подпорите на Лондонския мост.

– Къде го намери?

– Там долу, отче – рязко отвърна Бледърсниф. – Върху тинята, увит в това парче платно. Едно хлапе, което търсело въглища, го намерило и го занесло на един от търговците, който разпознал белега на стария Смукач – приставът нервно се изкашля. – Чух за набезите над твоето гробище.

– Така ли? Това е хубаво – усмихна му се престорено Ателстан. – Мислиш ли, че кракът е бил изхвърлен от реката?

– Да. По друго време реката щеше да го отнесе, братко, но дебелият лед забавя течението и вързопът е бил изхвърлен обратно на брега.

– Смяташ, че е бил хвърлен оттук?

– Да, отче, или от някое близко място.

Ателстан погледна наляво към тинестия бряг и стените, които се простираха до Лондонския мост. Прекалено открито е, размишляваше той. Никой престъпник не би се заел да реже трупа на място, откъдето могат да го видят. Погледна надясно към дългата редица големи къщи, чиито градини стигаха чак до реката. В ума му проблесна пресен спомен...

– Питам се – измърмори той под нос, – наистина се питам...

– Какво, отче?

– Нищо, мастър Бледърсниф. Вземи останките на нещастния старец и накарай да го погребат, както намериш за добре.

– Отче, не е моя...

– Направи го! – изръмжа Ателстан. – Веднага или ще отговаряш пред градския коронер сър Джон Кранстън!

– Той няма правомощия тук.

– Да, но може да ги получи! – отвърна Ателстан. – За Бога, човече, направи го заради мен. Заради бедния покойник, моля те.

Бледърсниф го изгледа, кимна и се отдалечи.

Ателстан се върна в "Сейнт Ерконуолд". Беше разпознал една от къщите близо до брега и си спомни колко чисто и точно беше отрязан кракът. Това му навя спомени от собствената му военна служба в импровизираните лечебници при походите на стария крал във Франция. Свещеникът се замисли за гробището. Къде ли бяха прокажените? Защо не бяха забелязали нищо? Ателстан си спомни прокажените, които беше видял край "Сейнт Пол" в деня, когато с Кранстън бяха посетили Джефри Парчмайнър. Просешките панички!

Ателстан спря насред улицата.

– Боже! – прошепна той. – да му се не види!

Мазилката, полепнала по пръстите му след литургията, когато двамата с малкия Крим бяха подали нафора през процепа за прокажени. Свещеникът внезапно почувства слабост и се облегна на опиканата стена. Нахлуха и други спомени.

– Разбира се! – прошепна той. – Затова известно време на гробището беше спокойно. Заради леда. Докато реката е била замръзнала, не са можели да се отърват от телата – лицето му се ожесточи. – Негодници! – изсъска той. – Отвратителни негодници!

Тръгна обратно към една от оживените улици, която вървеше успоредно на речния бряг. Момченце, тичащо след топка, се блъсна в него и се подхлъзна в ледената киша. Ателстан го стисна за рамото така силно, че то примигна от болка.

– Отче, отче, не исках! Честно, не беше нарочно!

– Извинявай – меко каза той. – Не исках да те заболи. Ето ти едно пени, заведи ме до къщата на доктор Винсентий. Познаваш ли лекаря?

Момчето поклати глава – не познаваше Винсентий, но изтича при един от местните търговци, който му даде ясни указания. После поведе Ателстан по една тиха уличка с големи къщи, облицовани с дърво, чиято боя се лющеше, а неизмитите им фасади бяха тъжни, неми свидетели на по-добри, по-славни времена. Момчето посочи третата поред. Капаците на прозорците бяха спуснати, голямата входна врата беше прясно боядисана и подсилена с блестящи стоманени ленти. Ателстан даде обещаната монета на хлапето и зачука на вратата, докато не чу бързи стъпки и шума от дърпането на резетата. Вратата отвори млад мъж с дълга, рядка коса, облечен в син жакет с гарнитура от катерича кожа. Очите му тревожно се разшириха, когато видя свещеника.

– Брат Ателстан!

– Откъде знаеш името ми, негоднико?! – извика свещеникът и го блъсна в стената. – Къде е доктор Винсентий?

– В стаята си.

Ателстан не изчака да го заведат, а тръгна по варосания коридор и отвори вратата в другия му край. Винсентий седеше зад голямо дъбово писалище в топлата и мрачна стая с ламперия. Свещеникът забеляза рафтовете, отрупани с ръкописи, зодиакалната карта на стената, аромата на билки и подправки и малките цепеници, които припукваха весело в огнището. Лекарят стана и се усмихна, но погледът му показваше, че е нащрек.

– Братко Ателстан! Какво има? Какво мога да направя...?

– За начало това! – Ателстан блъсна лекаря с все сили и той залитна към стената, като блъсна малката масичка и един жълтеникав череп се стовари върху покрития със звездни карти под. Лекарят се изправи и потърка раната в ъгълчето на устата си с опакото на ръката. Сега очите му гледаха подигравателно свещеника.

– Изглеждаш ядосан, отче.

Ателстан чу младежа да се приближава зад него.

– Всичко е наред, Гидо – каза тихо Винсентий. – Но май трябва отново да стягаме багажа.

Когато вратата тихо се затвори зад младия човек, Ателстан хвърли свиреп поглед на лекаря.

– Трябваше да бъдеш по-внимателен, Винсентий. Вземал си труповете и когато си приключвал с тях, си хвърлял остатъците в Темза. Но реката е бавна. Тази сутрин грозните останки от твоята касапска работа изплуваха отново на брега.

Лекарят още се подпираше на стената и внимателно наблюдаваше свещеника.

– Много си наблюдателен, свещенико. Бенедикта ме предупреди.

Ателстан се сепна от погледа на лекаря.

– Да – отвърна той и седна на един стол, – но трябваше да бъда още по-наблюдателен. След като подадох нафора през процепа за прокажени, открих мазилка по пръстите си. – Гневният му поглед изгаряше лекаря. – Знаеш ли, че това е светотатство? Да вземаш нафора като прикритие за богохулните си дела – Ателстан се огледа. – Да, трябваше да бъда по-наблюдателен. Не те видях с просешка паничка, не помня и да си обикалял улиците край църквата – той се изправи. – Ти наруши и Божиите, и кралските закони. Тръгвам си, но ще се върна с градската стража. Довечера ще бъдеш в Нюгейт и ще се готвиш да бъдеш съден от кралския съд в Уестминстър.

– Бенедикта каза също, че си свободомислещ свещеник. Няма ли да ме попиташ защо съм постъпил така, отче? – каза меко Винсентий.

Погледът му внезапно стана напрегнат и предпазлив.

– Прегреших – прошепна той и се облегна на стола си. – Но каква вреда съм причинил? Не, не – той махна с ръка към Ателстан. – Чуй ме! Учил съм медицина в Болоня, при арабите в Испания и Северна Африка, и в голямата школа по медицина в Салерно. Но лекарите не знаят нищо, отче, освен как да слагат пиявици, които изсмукват цялата кръв на човека – Винсентий сплете пръсти и опря лакти на писалището. – Единственият начин да изучим човешкото тяло е да го разрежем. Да проучим всяка част; да изследваме положението на сърцето или пътя на кръвта, или устройството на стомаха. Но Църквата го забранява – той вдигна отрупаната си с пръстени ръка. – Кълна се, че не исках да проявя неуважение, но аз жадувам за медицински знания, отче, както ти – да спасяваш души. Къде можех да отида? На местата за екзекуция или на бойните полета, където телата са така обезобразени, че не могат да се разпознаят? Затова дойдох в Съдърк, извън границите на столичната юрисдикция. Да, да – той видя раздразнението в погледа на Ателстан. – В бедна енория, където никой не го е грижа за гладните деца, които обикалят улиците около църквата ти – Винсентий си играеше с малко ножче. – Престорих се на прокажен, за да следя какво става в гробището и вземах само трупове, към които никой нямаше претенции.

– Аз имах! – извика Ателстан. – Бог имаше! Църквата имаше!

– Да, аз вземах труповете – продължи Винсентий – и ги подлагах на дисекция. С Гидо ги хвърляхме нощем в реката, но спряхме заради големия студ – той поклати глава. – Сгреших, но нима ще ме преследваш за това? Свърших добра работа тук, отче. Излез на улиците на Съдърк, говори с майката с изрязаната киста в слабините. С момчето, чиито очи вече са чисти. С работника, чийто крак наместих правилно. И ако ме обесят, какво от това, братко? Какво ще се промени? Бедните ще продължават да умират, а лекарите от Чийпсайд, които изцеждат и здравето, и парите на пациентите си, ще се зарадват да видят как танцувам на въжето.

Ателстан се отпусна уморено на стола.

– Не искам смъртта ти – отвърна той. – Искам мъртвите в гробището ми да почиват така, както иска Бог. Искам да си заминеш, докторе – Ателстан стана и отупа расото си. – Съжалявам, че те ударих – той погледна Винсентий в очите, – но трябва да се махнеш оттук. Не знам къде ще отидеш и не ме интересува, но до седмица искам да си напуснал града. – Внезапно Ателстан почувства умора и слабост и осъзна, че от доста време не е хапвал. Спомни си, че Кранстън го чака и погледна отново към лекаря. – Затова – добави той – ми дължиш услуга.

Винсентий се облегна.

– Каква е тя, отче?

– Всъщност са две. Първо, имал си посетителка – лейди Мод Кранстън. Защо беше дошла тя?

Винсентий се усмихна.

– Въпреки че е в трийсетата си година, лейди Мод е enceinte.

Ателстан го зяпна невярващо.

– Носи дете?

– Да, свещенико. От около два месеца. И тя, и детето са здрави, но се бои, че сър Джон няма да ѝ повярва. Не иска да го разочарова. Мисля, че са загубили дете преди години.

Ателстан кимна и лекарят се наслади на слисаното му изражение.

– Тя ми каза за сър Джон и аз деликатно ѝ препоръчах да се откаже от удоволствията на плътта. Доколкото знам, съпругът ѝ е мъж като планина.

– Да – отвърна Ателстан, все още изумен от откритието си. – Сър Джон определено е такъв.

– А втората услуга, отче?

– Служил ли си в Светите земи?

– Да. Известно време практикувах в болниците в Тир и Сидон.

– Ако срещнеш някого там, как го поздравяваш?

Сега лекарят изглеждаше изненадан.

– Шалом – отвърна той. – На езика на семитите означава "Мир вам".

Ателстан вдигна ръка.

– Доктор Винсентий, сбогом. Не очаквам да се видим пак.

– Свещенико?

– Да, лекарю.

– Заради това, което направих ли се радваш, че си тръгвам, или защото няма да видя пак вдовицата Бенедикта? Ти я обичаш, нали? Ти, който бързаш да обвиниш другите!

– Не, не я обичам – отсече Ателстан.

Но още докато затваряше вратата след себе си, знаеше, че подобно на свети Петър се отрича от истината.

Сър Джон Кранстън, градски коронер, седеше с мътен поглед, обзет от самосъжаление, в един ъгъл на "Светия агнец" и гледаше към Чийпсайд. Беше изпил цяла кварта ейл. Ателстан още го нямаше, затова реши да се прибере. Щеше да се разправи с жена си като мъж на място – със сурови обвинения и изненадващи въпроси – но му се искаше доминиканецът да беше дошъл. Нуждаеше се от съветите му за толкова много неща.

Той се облегна на стената и огледа кръчмата. Последното убийство в Тауър беше ужасно. Беше отишъл да види осакатеното тяло на Фицормонд: половината му лице беше откъснато, а трупът така обезобразен, че не би било възможно да се разпознае. Той потърка страната си. Отначало Колбрук беше решил, че е било злополука.

– Току-що се беше смрачило – съобщи му помощникът. – Фицормонд, по обичая си, беше отишъл да гледа мечката. В един миг всичко беше спокойно, в следващия сякаш Сатаната изскочи от ада. Мечката се освободи и разкъса безпомощния хоспиталиер. Повиках стрелци и убихме мечката – Колбрук вдигна рамене. – Сър Джон, нямахме избор.

– Случайно ли се е освободила мечката? – попита коронерът.

– Отначало мислехме така, но когато огледахме звяра, открихме това в един от задните му крака – помощник-комендантът подаде на Кранстън малка стрела, като от арбалет, с какъвто би ловувала дама.

– Кой беше в Тауър по това време?

– Всички – отвърна Колбрук. – Аз, мистрес Филипа, Растани, сър Фулк, капеланът Хамънд – всички освен мастър Джефри, който се беше върнал в магазина си в града.

Кранстън беше му благодарил и беше отишъл в занемарената, влажна постройка до "Сейнт Питър ад Винкула", където лежаха обезобразените останки на Фицормонд, чакащи да бъдат зашити в саван. Трупът беше ужасна гледка – просто една кървава купчина месо. Кранстън си беше тръгнал колкото се може по-бързо, разпита всички, които намери и заключи, че стрелата е била изстреляна от някой скрит стрелец. Това бе вбесило мечката, тя бе изтръгнала халката и нападнала Фицормонд.

Кранстън огледа още веднъж кръчмата, въздъхна и притвори очи. Няма ли начин да разрешим това убийство, помисли си. И къде, по дяволите, е Ателстан?

– Милорд коронер?

Кранстън отвори очи.

– Къде беше, свещенико? И защо се хилиш?

Ателстан се усмихна и извика на кръчмаря:

– Две чаши от най-хубавото ти бордо! Говоря сериозно – той седна, без да престава да се усмихва на сър Джон. – Милорд коронер, имам новини за теб.