Домът на Червения убиец

Четиринадесета глава

Кранстън въртеше палци и се усмихваше широко на всички. Ателстан с мълчаливо удивление забеляза, че под наметалото сър Джон носеше жакет и панталон в тъмнозелено със сребърни пискюли и копчета. Една от най-хубавите му премени – сигурен знак, че е в добро настроение. Останалите бяха доста смълчани: Хамънд гледаше в пода, Растани – в огъня. Сър Фулк хапеше устни и потропваше нетърпеливо с крак. Колбрук се суетеше, а Филипа забиваше яростно иглата в бродерията. Отвън прозвучаха стъпки и влезе Парчмайнър. Ателстан зърна стражите отвън и се зарадва, че Колбрук се е сетил да постави войници наблизо. Джефри беше зачервен и задъхан. Усмихна се на Филипа, прекоси стаята и нежно я целуна по устните, после се огледа очаквателно.

– Сър Джон! Братко Ателстан! Какво е толкова спешно?

Доминиканецът се изправи.

– Шалом, Джефри.

– Мир и на теб, братко – внезапно лицето на младежа поруменя още по-силно.

Ателстан се усмихна:

– Откъде знаеш семитската дума за "мир"?

Джефри вдигна рамене:

– Купувам и продавам. Знам не един език.

– Вдигни си ръкавите, мастър Парчмайнър!

Младежът изглеждаше объркан:

– Защо?

– Вдигни ги!

– Не разбирам...

– Вдигни ги веднага! – нареди Кранстън.

Парчмайнър разкопча бродираните си маншети и Ателстан видя бледите ивици кожа на китките му.

– Защо имаш следи от робски окови? – попита доминиканецът. – От търговия ли? – той бързо извади ножа на Парчмайнър от колана му и го хвърли на Кранстън. – И как са роднините ти в Бристъл? Имаш ли новини от тях?

Очите на младежа се присвиха и Ателстан забеляза волевата уста и брадичка. Маската падаше. В бъдеще, помисли си Ателстан, трябва да изучавам по-задълбочено лицата.

– Не лъжи, Джефри. Нямаш роднини в Бристъл. Не си получавал писма от там. Западната част на страната е откъсната заради снега. Как би могъл да общуваш с хора от Бристъл, когато пътищата дотам са непроходими? – Ателстан се усмихна мрачно на Кранстън. – Не е ли Странно как една невинна забележка изкара наяве толкова много неща?

Свещеникът пристъпи по-близо, долавяйки внезапната промяна на настроението в стаята. Филипа се бе изправила и притискаше юмрук до устата си. Останалите бяха напрегнати, но неподвижни като статуи.

– Името ти не е Парчмайнър, нали? – излая Кранстън.

Ателстан пристъпи още по-близо.

– Кой си ти? – тихо попита той. – Марк Бъргиш?

На лицето на младежа проблесна усмивка и той опита да се защити.

– Що за глупост е това? – попита той рязко. – Филипа, познавам те от две години. Аз съм от Бристъл. Сестра ми живее там. Ще пристигне след няколко дни.

Ателстан поклати глава.

– Не, няма, младежо. Пътят е затворен – във всяко отношение. Освен това – продължи той – още не си ни разказал за белезите на китките ти.

Младият мъж отмести поглед.

– Дълго време носех гривни – излъга той хладнокръвно.

– Това са глупости! – намеси се Филипа. – Нима ще обвините Джефри в убийството на баща ми?

– Точно така – заяви Ателстан.

– Но някой се е изкатерил по стената!

– Не, не е вярно – свещеникът погледна Колбрук. – Мастър помощник-комендант, готово ли е всичко?

Колбрук примигна нервно и кимна.

– Тогава да започваме – нареди Кранстън. – Мастър Колбрук, имаш ли стражи и стрелци в коридора и долу?

– Да, сър Джон.

– Добре. Нека наблюдават всички. Ако някой се опита да избяга, убийте го.

Начело с Кранстън те излязоха от стаята, слязоха по стълбите, пресякоха вътрешния двор, насочвайки се към самотния и мрачен Северен бастион. Влязоха и спряха в преддверието, където двамата войници ги очакваха. На отсрещната стена имаше дъска с метални куки, от които висяха ключове.

– И тъй – каза Ателстан на пазачите, – на сутринта, когато сър Ралф е бил открит мъртъв... Разкажете ми пак какво се случи.

Един от войниците направи гримаса.

– Заведох младия Парчмайнър горе – каза той. – Не, първо взех ключа от куката. Заведох го горе. Отключих вратата към коридора, пуснах го, заключих и слязох.

– И после?

– Ами – прекъсна го вторият войник – чухме мастър Джефри да вика сър Ралф.

– Какво стана после? – попита Ателстан.

– Той се върна и почука на вратата – човекът посочи към горната площадка на стълбите. – Отключихме я, той слезе и отиде да повика помощника.

– Не – прекъсна го Ателстан. – Имало е и още нещо или поне така ни казахте.

Войникът почеса наболата си брада.

– А – обади се другарят му, – сещам се. Младият Джефри каза, че лично ще събуди сър Ралф и ние му дадохме ключа. Той се качи горе, явно размисли, защото пак слезе, върна ключа и отиде да търси мастър Колбрук.

– Добре – усмихна се Ателстан. – Сега, сър Джон, ще повторя действията на Парчмайнър.

Той хвърли бърз поглед на младежа, чието лице беше бледо, а присвитите му очи гледаха зорко. Мистрес Филипа го гледаше като дете, което не може да си обясни неочакваната промяна в поведението на родител. Сър Фулк и капеланът изглеждаха слисани, но Ателстан забеляза, че немият Растани се беше доближил до Парчмайнър и ръката му беше близо до ножа в капията.

– Милорд коронер – каза доминиканецът, – преди да продължим, всички трябва да предадат оръжията си с изключение на мастър Колбрук.

Чуха се слаби протести, но Кранстън повтори нареждането на Ателстан и ножовете и мечовете със звън се струпаха в неспретната купчина на пода.

– Да не губим повече време – каза Ателстан. – Сър Джон, ще започнеш ли да броиш?

Ателстан кимна на един от пазачите.

– Отключи горната врата.

Кранстън започна да брои на висок глас, когато свещеникът тръгна нагоре. Вратата се отвори и заключи зад него. Кранстън спря за няколко секунди на числото 20, когато чу, че Ателстан вика името на сър Ралф, после продължи. Беше малко след 50, когато чу Ателстан да тропа на вратата. Един от пазачите изтича и отвори. Свещеникът се появи и слезе по стълбите след войника.

– Сега – извика Ателстан – искам ключа за стаята на сър Ралф!

Той взе един ключ от куката, измина половината път до стълбите, поклати глава и се върна.

– Като си помисля – каза, – най-добре да повикаме мастър Колбрук – после върна ключа на войника. – Кажи ми, забавих ли се повече от младия Джефри?

– Не, почти колкото него. Той се забави малко повече в коридора, но не много.

Сър Фулк си проби път напред.

– Какво означава всичко това? – попита той.

Ателстан се усмихна.

– Сега ще ви покажа. Мастър помощник, отвори вратата горе и нека всички влезем.

Колбрук изтича да отвори вратата и всички го последваха по студения сводест коридор. Помощникът отключи стаята на Уитън и те го последваха. Сър Фулк изруга. Филипа извика рязко. Стаята беше леденостудена, капаците – широко разтворени, а възглавницата върху леглото беше жестоко разрязана и гъшите пера се показваха от нея, като зловещо напомняне за убийството на сър Ралф.

– Кой направи това? Що за глупост? – обади се капеланът Хамънд.

Ателстан не му обърна внимание и се обърна към Парчмайнър.

– Ти знаеш какво направих – каза му тихо. – Точно това, което си направил ти сутринта, когато си убил сър Ралф и сега ще ти кажа как. Първо, когато сър Ралф се е преместил в северния бастион, ти си играл ролята на раболепния бъдещ зет. Помогнал си му да премести някои вещи. Стаята е била пазена, когато сър Ралф се е преместил, но не и преди това, така че си успял да смажеш добре пантите и ключалката на вратата, което обяснява мазните петна в коридора. Второ, горният етаж е зазидан, а в края на коридора има купчина нападала мазилка. Скрил си кама под нея, както помолих Колбрук да направи с тази на сър Джон. След като заклах възглавницата, отново я скрих там. Вечерта, преди сър Ралф да умре, си седял на масата с него. Подтиквал си го да пие много, сигурно си добавил и силна отвара за сън, за да му се доспи. Трето, помогнал си на сър Ралф до стълбите, пазачите го отвели до стаята му и вероятно тогава си разменил ключовете. Взел си онзи, който сър Ралф е оставил там за пазачите и си закачил друг на куката. Помолих Колбрук да направи същото. Той ми даде истинския ключ, когато бяхме в покоите на мистрес Филипа – Ателстан замълча за миг. – На другата сутрин си дошъл, пазачите те претърсили, но не си носел нищо освен безобидните си лични вещи – Ателстан докосна внимателно младежа отстрани, – които като при всеки търговец включват и връзка ключове. Качил си се по стълбите, пазачите са отворили и си отишъл до стаята на сър Ралф. Докато си тропал и викал, си отключил вратата безшумно, защото ключалката била добре смазана. Останалото било лесно.

– Но... – обади се Колбрук.

– Не още – отсече Ателстан и впи поглед в очите на Парчмайнър. – Щом си влязъл, си действал много бързо. Отворил си капаците, нахлул леден въздух. Отишъл си до леглото на Уитън и си отметнал главата му. Сър Ралф, който бил още твърде замаян, може би е отворил очи за няколко мига, когато си му прерязал гърлото. Избърсал си ножа в завивките, заключил си вратата, върнал си го в скривалището му и си почукал на вратата в другия край на коридора.

Ателстан съзря леко смайване в очите на Парчмайнър, макар че лицето му остана студено и безизразно.

– Тогава – продължи свещеникът – си извадил ключа за стаята на сър Ралф от връзката си. Слязъл си долу, поискал си фалшивия ключ, върнал си се по стълбите и си го сменил с истинския, докато си бил с гръб към пазачите. После си им го върнал. Както стана ясно току-що, два ключа трудно могат да бъдат различени. После си отишъл да търсиш Колбрук.

– О, не! – Лицето на Филипа беше бледо и измъчено, когато се облегна на сър Фулк, вперила поглед в Джефри. – Моля те, Боже, не! – повтори тя.

– Така е станало – обяви безгрижно Кранстън. – Мангалът и огънят бяха угаснали, затова си помислих, че Уитън е бил упоен. Убиецът е отворил капаците на прозорците и вътре нахлул студен въздух. Спомнете си, че сутринта беше мразовита, а и тъй като мастър Парчмайнър се забавил да повика Колбрук, никой не се замислил за угасналия огън.

Ателстан внезапно забеляза с ъгълчето на окото си някакво раздвижване.

– Сър Джон! Растани!

Въпреки масивната си фигура коронерът се движеше бързо. Той улови немия, точно когато щеше да скочи върху убиеца на господаря си. Кранстън го вдигна за предницата на жакета, като че ли беше малко дете.

– Стой на мястото си – каза тихо коронерът, – докато приключим! – Той разтърси Растани така, сякаш беше парцалена кукла. – Разбра ли?

Немият хвърли злобен поглед на Парчмайнър.

– Разбираш ли? – Кранстън стегна хватката си.

Устата на немия се отвори и затвори, после той кимна бавно. Кранстън го свали внимателно на земята и двама от стражите на Колбрук обградиха мавъра.

– Наблюдавайте го! – нареди отсечено Кранстън. – Хайде, извадете мечовете си!

По време на цялата сцена Парчмайнър не трепна, гледаше хладно Ателстан, който съзнаваше, че е в присъствието на закоравял убиец, възползвал се от възможността да осъществи ужасното си отмъщение.

– Мастър Колбрук! – извика Ателстан, без да изпуска от очи убиеца. – Искам да вържете ръцете на мастър Парчмайнър, а освен това да го завържете и през кръста.

Колбрук отсечено изкомандва, един от пазачите изви ръцете на Джефри зад гърба и върза заедно китките му. Друг свали колана си, промуши единия край под този на търговеца и нави другия здраво около ръката си. Ателстан се отпусна. Огледа стаята, ледена като смъртта.

– Не е нужно да стоим тук – заяви той. – Можем да се върнем в покоите на мистрес Филипа.

Девойката не каза нищо, само изстена, когато чичо ѝ я прегърна през раменете. Групата излезе от северния бастион. Докато пресичаха вътрешния двор, Колбрук, който вече беше наясно с опасността, нареди на един от барабанчиците да бие сигнала за бойна готовност. Дочуха се заповеди, портите бяха затворени и докато групата се изкачваше към покоите на Филипа, Ателстан чу как стрелците и мечоносците заемат позиция долу. Обърна се и се усмихна на Кранстън.

– Трябва да ти се извиня. Камата ти е още в купчината в северния бастион.

– Не се тревожи – измърмори коронерът. – Това, което видях, заслужава повече от хиляда ками.

В стаята Парчмайнър остана между двамата пазачи. Ателстан го погледна любопитно, защото сега младежът се усмихваше, сякаш се наслаждаваше на шега, известна само на него. Останалите бяха притихнали като увлечена от действието публика. Мрачен и затворен, Растани седна на един стол между двама яки войници. Филипа стенеше тихо, потънала в мъката си, седнала между чичо си и капелана. Кранстън си наля чаша вино. Ателстан се наведе над огъня, за да стопли ръцете си.

– Останалите убийства са били лесни – продължи той спокойно. – През нощта, когато загина, Моубри се качил на стената близо до Солната кула, докато вие, останалите, сте вечеряли тук, в покоите на Филипа. Предполагам, че мастър Парчмайнър е дошъл последен. Виждате ли, като всеки войник – той се обърна и се усмихна на Колбрук, – Моубри е бил човек на навиците. Да приемем твърдението на мастър Парчмайнър, че се страхува от височини, за лъжа. Той е знаел, че Моубри е на другия край на стената, на обичайното си място, затова се промъкнал и препречил пътеката с дръжката на копие, заклещвайки я между двата парапета. После дошъл в покоите на мистрес Филипа и вечерята започнала.

– Но той не е излизал – прекъсна го сър Фулк. – Не е можел да бие сигналната камбана.

– Естествено – отвърна Кранстън. – Мастър Колбрук, готови ли са всички? Предупреден ли е гарнизонът? Е – Кранстън остави с трясък бокала си на масата, – трябва да се облекча. Разбрах, че в коридора има нужник.

Сър Фулк кимна, гледайки го недоумяващо. Кранстън излезе през страничната врата. Останалите от групата останаха неподвижни като фигури от стенопис. Внезапно всички подскочиха при звука на голямата сигнална камбана, последван от заповеди и шум от тичащи крака, след който звъненето спря. Усмихнат до ушите, Кранстън бавно влезе в стаята.

– Кой би камбаната? – изписука капеланът.

– Аз – отвърна сър Джон.

– Как?

– Сър Джон – отвърна тихо Ателстан, като се обърна с гръб към огъня – трябваше само да отиде в нужника. С него имаше стрелец с малък арбалет. Забелязах, че прозорчето там гледа към вътрешния двор. Иззад завесата, която скрива нужника, стрелецът отправи стрела и улучи камбаната – доминиканецът сви рамене. – Знаете, че щом се залюлее дори съвсем леко, камбаната започва да звъни.

– Но тогава беше тъмно – обади се сър Фулк.

– Не, сър Фулк. Ако си спомняте, онази нощ около камбаната е имало факли.

– Но не намериха стрела.

– Разбира се. Снегът около сигналната камбана беше дебел и недокоснат. Стрелата е паднала в него. Когато войници те от гарнизона проверявали защо звъни камбаната, те са търсили следи от стъпки, а не стрела, не по-голяма от дланта ви, забита дълбоко в снега.

– А арбалетът? Обади се Парчмайнър за пръв път, гласът му беше дрезгав и отривист.

Ателстан поклати глава.

– Също като камата, може да си го оставил в коридора и когато си свършил, да си го преместил или да си го хвърлил в нужника. Кой би забелязал? Когато си излязъл бързо и си изтичал в стаята, всички са се суетели заради сигнала. Никой не би видял връзка между твоето излизане и биенето на камбаната. Останалото било лесно – продължи тихо свещеникът. – В суматохата и мрака си изтичал до стената и си хвърлил копието през стената в рова. Ако някой те беше видял на стълбите, винаги си можел да кажеш, че търсиш причината за смъртта на нещастния Моубри – Ателстан погледна Кранстън. – Когато сър Джон ми каза за стрелата от арбалет, намерена в мечката, разбрах как е забила сигналната камбана.

Внезапно свещеникът се почувства уморен и потърка лицето си.

– Бог знае – изръмжа коронерът, застанал с разкрачени крака пред затворника – как си подмамил горкия Хорн към смъртта му, но той е бил толкова уплашен, че е било лесно да го подведеш – Кранстън хвана главата на Парчмайнър и я стисна между дланите си, повдигайки лицето му нагоре. – Видях зловещите останки от делото ти.

Младежът се отдръпна, усмихна се и плю в лицето на коронера. Сър Джон избърса бузата си с долната част на робата, после замахна и зашлеви силно Парчмайнър. Обърна се и погледна към Ателстан, докато Джефри се бореше с пазачите си.

– Не се тревожи – каза Кранстън, – няма да го удрям повече, но си заслужи плесницата.

Той отиде и отново напълни чашата си. Предложи я на Филипа, която седеше до чичо си, но тя дори не вдигна глава. Сър Фулк извърна поглед, затова Кранстън отиде в средата на стаята, отпивайки.

– И най-накрая, смъртта на Фицормонд – той направи гримаса. – Било е лесно – коронерът посочи Парчмайнър. – Нашият млад убиец се престорил, че напуска Тауър и защото толкова много хора влизаха и излизаха, след като ледът започна да се топи, никой не забелязал как се е промъкнал обратно. Може би е сменил наметката си. В крепостта има достатъчно тъмни ъгълчета, за да се скрие цяла армия. Всяка вечер Фицормонд ходел да гледа мечката и Парчмайнър се възползвал от тази възможност. Отново въоръжен с арбалет, той стрелял. Разяреното животно се нахвърлило върху Фицормонд. Зле закрепената верига се изтръгнала и хоспиталиерът загинал. Джефри използвал хаоса, за да се измъкне през главната порта или през някоя от страничните и да избегне каквито и да било обвинения.

– Нямате доказателства – грубо каза Парчмайнър. – Никакви доказателства!

– Не, но мога да намеря! – отвърна Ателстан. – Първо, мога да докажа, че човек може да изкачи Северния бастион посред нощ и в мразовита зима. Но би ли могъл да слезе? Мога да огледам мазилката пред стаята на сър Ралф за петна от кръв от камата, която си скрил там, но несъмнено си прибрал по-късно. Мастър Колбрук може да разпита кой е смазал ключалката и пантите на вратата към стаята на сър Ралф. Сигналната камбана може да бъде огледана за следа от стрела, а земята под нея – старателно претърсена, защото несъмнено стрелата още е скрита в снега и леда. Можем да разпитаме кой къде е бил през нощта, когато е умрял Адам Хорн – Ателстан отиде до пребледнелия младеж. – Можем и да те държим в тъмницата, докато снегът се стопи и да изпратим да търсят твоите приятели и роднини в Бристъл.

– Но защо? Защо? – Измъченото лице на Филипа издаваше страдание, под зачервените ѝ очи имаше тъмни сенки. – Защо? – извика тя.

– Преди петнадесет години отвърна Кранстън, като избягваше да я погледне от съжаление – баща ти и другите, убити от Парчмайнър, служили като рицари в Светите земи под командата на сър Бартоломю Бъргиш. Баща ти – продължи коронерът, без да изчака отговор – и останалите вероломно предали сър Бартоломю, за да заграбят съкровището, което той откраднал от халифа на Египет. Сър Бартоломю отпътувал от Кипър за Генуа, но останалите, насъсквани от сър Ралф, тайно съобщили на халифа и корабът, с който пътувал Бъргиш, бил нападнат – Кранстън се почеса по главата. – Смятало се, че Бартоломю е загинал на кораба, но както вече знаем, преди три години, малко преди Коледа, Бъргиш дошъл да види баща ти в Тауър. С хитрост или сила сър Ралф пленил сър Бартоломю и го затворил в тъмницата под тази кула. Накарал лудия Ред Хенд да зазида килията. Кой би се заслушал в бръщолевенето на един луд?

Сър Джон се завъртя, когато младежът се задърпа от пазачите си.

– Тук ли е той? – извика Джефри. – Тук ли е тялото на Бартоломю? – Внезапно тялото на Парчмайнър се отпусна. – Боже! – прошепна той. – Само да знаех!

Ателстан отиде до него. Омразата и арогантността бяха изчезнали от лицето на убиеца и свещеникът изпита съчувствие, видял сълзите в очите му.

– Кой си ти? – прошепна доминиканецът. – Кажи ми! Обещавам ти, че ще видиш къде е умрял Бартоломю.

Парчмайнър сведе очи към пода.

– Бъргиш не ми беше баща – отвърна той е отнесен глас. – Но се кълна в Бога, че ми се иска да беше. Пътувах с него на кораба, когато го превзеха. Бях сирак и се залепих за сър Бартоломю – Джефри се усмихна леко. – Той ме защити. Накара ме да застана зад него и се би като истински паладин, докато маврите не обещаха, че ще ни пощадят живота, ако се предаде – младежът вдигна очи и примигна. – Удържаха на думата си, но биха Бартоломю по стъпалата, докато не ги превърнаха в кървава пихтия. После ни продадоха за роби на един търговец в Александрия. Сър Бартоломю се грижеше за градината, а аз работех в скрипториума – режех и подреждах пергаменти. Годините минаваха. Сър Бартоломю не губеше надежда. Грижеше се за мен, държеше се с мен като със син, защити ме от онези, които искаха да ме третират като жена. Една нощ преряза гърлото на господаря ни и опразни съкровищницата му. Избягахме през пустинята до Дамета, подкупихме един търговец и взехме кораб до Кипър, оттам до Генуа и през цяла Европа стигнахме до Саутхамптън.

– Преди колко време беше това?

– Преди три години. Сър Бартоломю ми беше разказал за Уитън и съкровището – гласът на младежа почти секна, – но господарят ми беше добър и честен човек. Не можеше да приеме, че другарите му – той произнесе думата с презрение, – другарите му са го предали! – Младежът поклати глава и измърмори някакви проклятия. – Отидохме до Лондон. Сър Бартоломю беше съхранил парите, които беше откраднал от търговеца в Александрия – златни и сребърни монети, тъй че заживяхме богато в един хан близо до Барбикан Стрийт – Джефри погледна Ателстан. – Можеш ли да повярваш, братко? Той не искаше да приеме, че е бил предаден. Остави ме в кръчмата и отиде в Удфорд, но се върна безутешен. Жена му и синът му били мъртви, а имението му – изоставено. Останахме още малко, докато сър Бартоломю не узна, че другарите му се срещат преди всяка Коледа близо до Тауър – младежът облиза устни. – Разпита какво е станало с всеки от тях. Двама бяха хоспиталиери, един – търговец. – Джефри се разсмя. – Сър Бартоломю, Бог да даде мир душата му, дори се зарадва, че Уитън сега е комендант на Тауър и ми разказа всичко за крепостта, описа всяка ниша и коридор.

Убиецът се размърда, потънал в спомените си.

– Бартоломю отиде на среща с Уитън. Каза, че ще открие истината на всяка цена – младежът направи гримаса. – Но не се върна и подозренията ми се оказаха правилни. Уитън, който го беше предал преди петнадесет години, беше използвал положението си, за да накара да го убият – той хвърли гневен поглед към Ателстан. – Радвам се, че ги убих! Предупредих ги честно. Използвах същия знак, който си разменяхме при нужда с Бартоломю, докато бяхме в плен – тримачтовият кораб, който ни събра.

– Ами аз? – попита Филипа. – Какво ще кажеш за мен?

– Какво да кажа?

– Не ме ли обичаше?

Младежът се разсмя.

– За да обичаш, е нужно сърце, Филипа. Аз нямам нито сърце, нито душа. Бартоломю беше моят живот – той я погледна презрително. – Използвах те – продължи Джефри, без да обръща внимание на хлипането ѝ. – Използвах златото на Бартоломю, за да подготвя смъртта на Уитън. Разбирах от пергамент и велен, затова станах Джефри Парчмайнър. Между другото, малкото ми име е наистина Джефри. Можете да ме наричате Джефри Бъргиш. Продавах на гарнизона в Тауър най-хубавия пергамент на нищожна цена. Сприятелих се с дъщерята на Уитън и спечелих сърцето ѝ – убиецът се усмихна на себе си.

– Изучавал си коменданта, навиците му, настроенията му?

– Да, братко. Знаех, че всяка година преди Коледа той и другите убийци се събират, за да пируват и да се наслаждават на спечеленото с цената на греха. Превърнах се в онова, което той искаше да бъда – богат млад търговец, влюбен в грозноватата му дъщеря. Когато си прекарал младостта си като пленник на маврите, братко, се научаваш да се преструваш. Налага се, ако искаш да оцелееш.

– Защо сега? – излая Кранстън. – Защо не преди година?

Младежът поклати глава.

– Сър Джон, трябваше ми време да се подготвя. Трябваше да проуча жертвата си и когато Темза замръзна, нанесох удара си. О, как се наслаждавах. Щях да успея, ако не беше ти, братко. Изпратих главата на Хорн на сър Джон, за да му покажа, че е била въздадена справедливост.

Младежът се усмихна на Кранстън, сякаш разказваше нещо приятно и Ателстан осъзна за първи път, че умът на Джефри беше помрачен.

– Разбира се – продължи той, – плановете ми можеше да се провалят, но тогава щях да измисля нещо друго. Все пак, не само един път води към ада. Чаках, защото, както всички знаете, отмъщението е най-вкусно студено.

– Негодник! – извика сър Фулк.

– Дяволско изчадие! – изврещя капеланът.

– Може би – отвърна Парчмайнър. – Но всички те заслужаваха да умрат.

– Не, не всички – тихо каза Ателстан. – Постъпили са зле но поне двама от тях искрено се разкайваха. Можеше да подадеш жалба срещу тях в кралски съд. Дори само обвинението щеше да съсипе сър Ралф.

– Аз съм изпълнител на Божията присъда! – извика Парчмайнър и яростно огледа всички. – Аз съм тяхната гибел! Хорн го разбра, когато ме видя в броня, подобна на тази на сър Бартоломю – той се извърна и плю към сър Фулк. – Проклети да сте, ти и цялото ти семейство. Дори взех токата ти и я оставих на леда. Щеше да е хубав обрат, а? Да те обесят за убийството на собствения ти брат.

Сър Фулк му обърна гръб.

– Останалото беше много лесно – продължи Джефри. – Изпратих писмата. Сър Ралф се премести в северния бастион. Смазах пантите и ключалката на вратата му и скрих една кама под купа мазилка в коридора. Размених ключовете, когато помагах на пияния негодник да стигне до мястото, където щеше да умре.

– А другите? – попита Ателстан.

– Моубри беше лесен, стоеше там и се блещеше в мрака. Бях се качвал на пътеката и преди, той никога не ме забелязваше. Скрих малък арбалет в коридора и стрелях по сигналната камбана, после го хвърлих в нужника. – Джефри се разхили.

– Хорн стана жертва на собствените си страхове, доверчив глупак, а за мечката бях предупредил Фицормонд – убиецът прехапа устни. – Можеше да ги убия и по друг начин, но след като Уитън ме прие, трябваше да изиграя ролята си.

Кранстън застана пред него.

– Джефри Парчмайнър – произнесе той, – познат още като Джефри Бъргиш, арестувам те за убийство. Ще бъдеш отведен в затвора Нюгейт и когато дойде време, ще отговаряш за ужасните си престъпления пред кралския съд – той се озърна и каза на Колбрук: – Отведете го.

– Искам да видя къде е умрял Бартоломю!

– Да, ще видиш – отвърна Ателстан. – Мастър Колбрук, позволи му да погледне това, което открихме сутринта, но го пазете добре.

Убиецът хвърли свиреп поглед на Фулк, преди помощникът и войниците му да го избутат през вратата. Ателстан въздъхна и се огледа.

– Сър Фулк, мистрес Филипа, съжалявам.

Филипа зарови лице в рамото на чичо си и заплака тихичко. Сър Фулк просто извърна поглед.

– Сър Джон – каза свещеникът, – приключихме тук.

Той прибра писмените си принадлежности в платнената торба, поклони се на сър Фулк и последва коронера по стълбището, вече потънало в мрачни сенки.

Навън Кранстън си пое дълбоко дъх.

– Слава Богу, че всичко свърши, братко!

Минаха под заплашителния силует на кулата Уейкфийлд, където изчакаха, докато един слуга изтича до кулата на Северния бастион за камата на Кранстън.

– Истински убиец – тихо каза сър Джон.

– Да! – отвърна Ателстан. – Луд или обсебен, тласкан от омраза и отмъщение – той вдигна поглед към гарваните, които грачеха шумно над тях. – Ще се радвам да се отърва от това място, сър Джон. Тази крепост е пропита с миризмата на смърт.

– Наричат я Дома на Червения убиец.

– Името ѝ подхожда – отвърна Ателстан.

Те се отдръпнаха, когато Колбрук мина покрай тях. Парчмайнър, вече здраво окован, почти не се виждаше между пазачите си. Прислужникът се върна с камата на Кранстън и те тръгнаха към най-близката кръчма.

Разбира се, сър Джон поиска да се подкрепи след онова, което нарече "мъчителни усилия". Ателстан пи заедно с него, после се разделиха. Сър Джон се прибра, за да се отдаде отново на радостта си, а Ателстан поведе протестиращия Филомел през Билингсгейт и Лондонския мост към мрачната и самотна "Сейнт Ерконуолд".

Няколко дни по-късно, на Бъдни вечер, Ателстан седеше на пейката зад олтарната преграда и държеше доволно мъркащия Бонавентура в скута си. Свещеникът огледа храма. Всичко беше готово за Коледа. Олтарът имаше нова покривка, поръбена със златисти конци, църквата беше преметена и украсена със зеленика и бръшлян. Зеленината и кървавочервените ѝ плодове блестяха на светлината на свещите. Децата бяха репетирали пантомимата си. Ателстан тихо се засмя, когато си спомни как Крим, който играеше Йосиф, беше прекъснал репетицията за кратък юмручен бой с един от ангелите. Сесили беше помела кораба и почистила прахта от первазите, утре той щеше да служи три пъти: призори, към десет часа и на обяд. Ателстан притвори очи. Щеше да си спомни покойниците – родителите си, брат си Франсис, мъжете, убити така жестоко в Тауър, както и младия Парчмайнър, който сигурно щеше да бъде обесен.

Епископът му беше позволил да освети наново гробището, а копачът Пайк беше съобщил, че доктор Винсснтий е заминал. Бенедикта беше разстроена и Ателстан още се чувстваше разкъсван от вина. Той целуна разсеяно Бонавентура между ушите. Беше се извинил на всички засегнати за лошото си настроение сутринта, когато беше узнал, че гробът на Смукача е бил осквернен. Ателстан въздъхна. Всичко изглеждаше наред, но беше ли така? Коледа щеше да мине, щеше да дойде Богоявление и с него – нови проблеми. Може би трябваше да организира пиршество за енорийския съвет и да им благодари за добрината? Уоткин му беше подарил нова рогова лъжица; свинарката Урсула – резен бекон; копачът Пайк – нова мотика за градината; ловецът на плъхове Ранулф – ръкавици от къртича кожа, а Бенедикта – Бог да я благослови – дебело вълнено наметало за суровата зима. И все пак утре, след литургията, той щеше да е сам. Ателстан се взря в пламъчетата на свещите. Дали Бог, който е навсякъде, се крие и в огъня, зачуди се той. Затвори очи.

– Боже на скрития пламък – въздъхна той, – защо е толкова ужасно да си сам? – После трепна и се усмихна, когато църковната врата се отвори с трясък. – Мили Боже – ахна Ателстан, – чувал съм за силата на молитвите, но това е наистина чудо!

– Брат Ателстан! – извика Кранстън, застанал като колос, облечен в роба, в дъното на църквата. – Знам, че си тук. Къде си се скрил така добре? По дяволите, още е много рано за проклетите ти звезди!

Ателстан стана и излезе иззад олтарната преграда.

– Сър Джон, много се радвам да те видя – той внимателно изгледа коронера. – Надявам се да няма ново убийство.

– И аз се надявам! – изрева Кранстън и тръгна през църквата, пляскайки с ръце. – Трябва да се подкрепя, братко. Ще дойдеш ли с мен?

– Разбира се, сър Джон, но този път аз черпя.

– Свещеник, който си плаща питието – пошегува се Кранстън. – Да, трябва да е Коледа.

Ателстан взе наметката си и двамата излязоха в студения следобеден въздух.

– Да отидем в "Шарения кон"! – предложи Кранстън. – Чаша хубав кларет и малко гореща яхния ще направят чудеса с телата и душите ни!

Те тръгнаха по улицата и влязоха в приятно затоплената кръчма. Едноръкият кръчмар се спусна да ги посрещне.

– Сър Джон – поздрави той. – Брат Ателстан.

Отведе ги до маса близо до огъня, докато Кранстън го уведомяваше на висок глас за поръчката си. Сър Джон седна на пейката и огледа кръчмата.

– Зает ли си, сър Джон?

– Още търся Роджър Дроксфорд, който уби господаря си в Чийпсайд. Чух, че се крие в някаква кръчма близо до Льо Риол²¹, тъй че може да мина оттам на път за вкъщи. Но, братко, да забравим за убийствата. Лейди Мод те кани на обяд утре – в три следобед. Теб и мистрес Бенедикта.

Ателстан поруменя, а Кранстън се усмихна дяволито.

– Не се тревожи, тя ще дойде. Бях у тях, пих чаша кларет и я целунах от твое име.

– Сър Джон, подиграваш ми се.

– "Сър Джон, подиграваш ми се" – имитира го Кранстън.

– Стига, братко, не е грях да харесваш едно Божие създание. Ще дойдеш ли? – Той добави: – Имам подарък за теб.

Ателстан кимна, а Кранстън се зачуди дали астролабията, която беше купил, щеше да зарадва този странен свещеник-звездоброец. Кръчмарят донесе чашите им и две чинии горещо овнешко с подправки.

– Сър Джон, всичко се подреди. Убиецът на сър Ралф е заловен, доктор Винсентий замина, гробището ми е в безопасност, утре е Коледа и всичко е наред.

Кранстън сръбна от чашата си и облиза устни.

– Да, братко, но пролетта ще донесе нови проблеми. Червеният убиец отново ще удари. Хората винаги ще убиват своите ближни – той въздъхна. – Трябва да се грижа и за лейди Мод, тя и детето трябва да бъдат в безопасност – сър Джон сведе глава и погледна Ателстан. – Детето ще е момче – заяви той категорично. – Ще го нарека Франсис, на името на загиналия ти брат.

Дъхът на Ателстан секна и той остави чашата.

– Сър Джон, това е много мило.

– Той ще стане рицар – продължи Кранстън сърдечно. – Или съдия, човек на закона – той млъкна. – Мислиш ли, че ще прилича на мен, братко?

Ателстан се усмихна.

– През първите няколко месеца – да, сър Джон.

Кранстън долови закачката в гласа му.

– Какво искаш да кажеш, братко? – попита той заплашително.

– Разбира се, че ще изглежда като теб, сър Джон. Ще бъде плешив, червенобузест, ще пие много, ще се оригва и пърди, ще реве и ще говори глупости!

Другите посетители на кръчмата прекъснаха заниманията си и с удивление загледаха как сър Джон Кранстън, кралски коронер на Лондон, се облегна на стената и се смя, докато по лицето му потекоха сълзи.

Ателстан се усмихваше, докато не се замисли какво ли ще е да се справя с двама кранстъновци. Тогава затвори очи.

– Боже мили – прошепна той, – ами ако са близнаци?