Домът на Червения убиец

Шеста глава

Ателстан стоеше пред църквата и гледаше невярващо, но с удоволствие синьото небе и ранното утринно слънце, чиито лъчи танцуваха и проблясваха закачливо по заснежените покриви на енорията му. Свещеникът си пое дълбоко дъх и въздъхна. Беше спал добре, беше се събудил рано, беше извършил необходимите обреди, отслужил литургията, закусил и помел дома си и конюшнята на Филомел. Беше ходил до гробището. Прокажените ги нямаше и никой от гробовете не беше осквернен. Ателстан беше обзет от задоволство, още повече че големият студ беше свършил внезапно, сякаш самият Христос беше поискал времето да се оправи за големия му празник. Погледна през рамо и се усмихна на проститутката Сесили, която метеше пред църквата. Тя отвърна на усмивката му, а после насочи тъмните си като трънки очи към замечтания Хъдъл, който скицираше с въглен контурите на една от бъдещите си картини върху стената на нефа.

– Мисли за работата си, Сесили – каза тихичко Ателстан, протегна се и обърна лице към слънцето. – "Хвала на Тебе, Господи – прошепна той, – за нашия брат, повелителя Слънце. Хвала на Тебе, Господи – продължи той да цитира Химна на Слънцето на свети Франциск от Асизи, – за нашата сестра, майката Земя." – Ателстан подуши въздуха и набърчи нос. – Макар че в Съдърк тя мирише на вкиснали зеленчуци и разложен боклук!

Внезапно си спомни други красиви утрини във фермата на баща си в Съсекс и слънцето сякаш изгуби част от топлината си.

– Щастлив ли си, отче?

Ателстан се усмихна на Бенедикта.

– Да. Защо си тръгна по-рано от службата? – попита я.

– Трябваше, отче. Нима сте забравили?

Ателстан си спомни датата и трепна. Не, не беше забравил дърводелеца Саймън, един от особено грешните му енориаши набит, злонравен червендалест мъж, който ходеше навсякъде с дългата си уелска кама. Преди две седмици Саймън беше изнасилил момиче, докато се разхождал по Олд Фиш Стрийт и утежнил престъплението си, пребивайки го брутално. Бяха го осъдили на смърт и утре щяха да го обесят. Саймън нямаше роднини, нито приятели и преди три дни енорийският съвет беше помолил Ателстан и Бенедикта да посетят нещастника. Свещеникът напразно се беше молил на Кранстън да смекчи присъдата. Коронерът беше поклатил глава със съжаление.

– Братко – беше му казал той, – дори да исках, малко мога да направя. Момичето е само на дванайсет години и вече няма да може да ходи. Той трябва да умре.

Ателстан погледна към небето.

– Боже, смили се над Саймън – прошепна той. – И помогни на нещастната му жертва.

– Какво беше това, отче?

– Нищо, Бенедикта, нищо.

Ателстан се обърна, за да се върне в църквата, точно когато млад вестоносец се появи иззад ъгъла и пързаляйки се по снега, повика свещеника по име. Ателстан изпъшка.

– Какво има, човече?

Сякаш вече не знаеше.

– Сър Джон Кранстън те чака в кръчмата "Златното агне", близо до кметството, отче. Каза, че е спешно. Трябва да отидеш веднага!

Ателстан бръкна в кесията си и подхвърли монета на младежа.

– Предай на сър Джон да ме чака там и да не пие прекалено. Ще дойда скоро.

Ателстан взе връзката ключове от църквата, увиснала на шнура, с който бе препасал расото си, и ги пъхна в меката, гореща ръка на Бенедикта.

– Грижи се за църквата – помоли я той.

Очите ѝ се разшириха с престорено учудване.

– Жена да командва в църквата, отче? Още малко, и ще кажете, че Бог предпочита жените пред мъжете, защото е създал Ева вече в Рая, а не преди, когато е създал Адам.

– Казват, че и змията имала лице на жена.

– Да, и измамно сърце на мъж!

– Ще заключиш ли църквата?

– Какво доверие, отче!

Ателстан се усмихна.

– Мисля, че ще се справиш по-добре от който и да е мъж. Сериозно, Бенедикта, гледай ловецът на плъхове Ранулф да не вземе Бонавентура. Децата не бива да се бият със снежни топки пред входа. Опитай се да държиш прасето на Урсула далеч от това, което е останало от градината ми и най-вече – дръж под око Сесили! Мисля, че е на път да се влюби пак – той се спусна по стъпалата и се обърна. И още нещо, Бенедикта!

– Да, отче?

– Снощи храната беше много вкусна, благодаря. Доктор Винсентий е странен човек.

Бенедикта се усмихна.

– Не толкова странен, колкото някои свещеници, които познавам!

Ателстан я погледна с престорен гняв, а тя се обърна и затича като младо момиче към църквата.

Той събуди хъркащия Филомел, оседла го и пое към Лондонския мост. Уличките около реката бяха оживени като разпилян мравуняк през лятото, защото лодкари, моряци и рибари се стичаха към брега, за да гледат как се топи ледът. Ателстан лекичко смушка Филомел през навалицата около моста. Не се оглеждаше: пресичането на моста и през най-приятния ден можеше да бъде притеснително, и още повече сега, когато ледът отдолу се пукаше и разделяше. Ателстан погледна през реката към корабите, които се движеха покрай кейовете на Билингсгейт и Куинхаиг в трескаво оживление. Галери от Гаскония, натоварени с бъчви вино, корабите с боя от сърпица за Пикардия, подобните на миди лодки от Есекс и големите кораби – от арабски до норвежки – се готвеха за излизане в морето. Риболовни лодки, баржи и ладии се въртяха около тях и мъжете на борда им разбиваха леда с кирки и чукове. От високата кърма на един генуезки ког момче запя химн към Девата от благодарност за промяната на времето, докато на една гръцка галера моряците напяваха молитвено "Kyrie Eleison, Christe Eleison, Kyrie Eleison!" Господи, смили се, Христе, смили се, Господи, смили се. Напевът беше толкова мелодичен, че Ателстан спря и затвори очи да послуша, докато един груб каруцар не плесна с камшика си и не изрева, че някои хора трябва да работят и не могат да си позволят да мързелуват като тъпите свещеници. Свещеникът благослови с жест досадника, слезе от коня и го поведе покрай църквата "Сейнт Магнъс" на ъгъла на Бридж Стрийт.

Завиха по Кендълуик, сега задръстена от каруци, коне и фургони, тъй като буквално всеки търговец в града използваше благоприятната промяна на времето. Ателстан продължи по Уолбрук. От едната страна на улицата в дълбок канал течеше ленив поток. Водата беше черна, пълна с лед, а на едно от тесните, опръскани с изпражнения мостчета, две хлапета се биеха с тояги. Ателстан и Филомел продължиха, макар че известно време трябваше да се скрият в сенките на околните къщи, когато група съветници надуто преминаха на коне по улицата. Пред тях вървеше глашатай, надуващ сребърна тръба, докато двама стражи разчистваха пътя със силни удари на тоягите. Над съветниците плющеше яркочервеното знаме на града, а украсената със златно везмо фигура на свети Павел сякаш излъчваше собствена светлина. На ъгъла на Уолбрук чистачите бяха излезли и трупаха кишата и боклука на големи, вонящи купчини. Пристав беше открил прасе да се скита където не му е мястото и по законите на града му беше прерязал гърлото. Кръвта се стичаше на горещи алени струи, докато собственикът му, дребен оплешивяващ човечец, заливаше чиновника с поток от ужасни клетви. Ателстан си спомни за Урсула и голямата ѝ свиня и се запита дали приставът не би отишъл до Съдърк. Градските паразити също се трупаха като рой мухи на лайно: женствени момчета, крадци на наметки, шарлатани, нощни скитници, мимове и мними магьосници.

Най-после Ателстан намери "Златното агне", малка кръчма, разположена на ъгъл. Мрачният Кранстън, който седеше изгърбен на една пейка с гръб към стената, сякаш изпълваше тъмното помещение. С празните чаши от ейл на масата пред себе си, той приличаше на разгневен Бакхус, заобиколен от оброчни дарове. Ателстан приближи и очите на коронера се извърнаха към него.

– Къде беше? – рязко запита Кранстън.

– Дойдох възможно най-бързо.

– Не беше достатъчно бързо!

Ателстан се помоли наум за търпение и седна срещу сър Джон. Видът на коронера никак не му хареса. Кранстън беше пияница, но добра душа, наясно със своите грехове, грешки и недостатъци и проявяващ търпимост към греховете на другите. Но сега изглеждаше озлобен и очите му непрекъснато шареха наоколо, сякаш търсеше предизвикателство. Устните му се движеха безмълвно и дори белите му бакембарди сякаш бяха настръхнали от вътрешен гняв.

– Искаш ли вино, свещенико?

– Не, сър Джон, и мисля, че и ти си пил достатъчно.

– Разкарай се!

Ателстан се приведе към него.

– Сър Джон, моля те, кажи ми какво не е наред. Може да ти помогна.

– Гледай си работата!

Ателстан се изкашля и се отдръпна.

– Това – измърмори той – ще бъде много тежък ден. Казал си, че кметът и шерифите искат да ни видят.

– Видяха се с мен. Омръзна им да те чакат.

– И какво казаха, сър Джон? – попита кротко Ателстан.

Коронерът се разкърши, изправи се и внезапно му се ухили.

– Прости ми, братко – смънка той. – Прекарах тежка нощ и имам главоболие.

"И гадно настроение, което трябва да сдържаш", помисли си Ателстан, но реши да запази мисълта за себе си. Сър Джон скоро щеше да проговори.

Кранстън задъвка устната си и се загледа към ъгъла, където огромен плъх дъвчеше кървава топка лой, лъснала сред мръсните тръстики.

– Кои плъхове пренасят зарази – черните или кафявите? – попита внезапно той.

Ателстан проследи погледа му и потръпна от отвращение.

– Мисля, че и двата вида, затова няма да ям тук, сър Джон, и предлагам и ти да не го правиш. Както и да е, кажи ми какво е станало.

– В Тауър се е проляла още кръв. Сър Джерард Моубри, който също получил предупреждение, че ще бъде убит, се подхлъзнал и паднал от стената.

– Нещо друго?

– Почти по същото време, когато умрял Моубри, сигналната камбана на Тауър забила и гарнизонът помислил, че ги нападат.

– Но не са ги нападнали – каза Ателстан. – И съм сигурен, че не са открили кой е бил камбаната.

– Очевидно.

– А за какво ни викаше кметът?

Ателстан трепна, когато свиреп котарак изскочи от сенките, сграбчи за крака плъха, който се разцвърча, и го завлече в центъра на помещението.

– За Бога! – изкрещя Кранстън на кръчмаря.

Мъжът се приближи, размахвайки метла и котаракът, без да изпуска от уста плячката си, се затича нагоре по спираловидното дървено стълбище. Кранстън вдигна чашата с ейл, спомни си плъха и я стовари обратно на масата.

– Кметът ни викаше, драги ми Ателстан, защото сър Адам Хорн, търговец, съветник и близък приятел на покойния сър Ралф, е получил рисунка на тримачтова карака и сусамена бисквита.

– Къде е сега Хорн?

– В склада си край Темза. Хорн не е казал на кмета, а жена му. Съобщението и сладкишът били изпратени анонимно. Тя ги занесла на съпруга си и била ужасена от реакцията му. Пребледнял и отмалял, сякаш бил получил удар.

– Кога е станало това?

– По-рано днес. Съпругата веднага отишла при един от шерифите. Другото го знаеш.

– Лейди Хорн е действала толкова бързо?

– Да, дори кметът подозира нещо. Смята, че тя знае повече, отколкото казва.

Ателстан погледна към вратата, когато група улични продавачи, провесили очукани подноси на вратовете си, нахлуха и шумно закрещяха за ейл. Последва ги едноок просяк и срещу едно пени се съгласи да танцува. Мършавото му като скелет тяло, облечено в мръсни дрипи, изглеждаше гротескно, докато скачаше от крак на крак под подигравателния смях на нехранимайковците.

– Не е ли странно, сър Джон – промърмори Ателстан, – как хората изпитват удоволствие от унижението на другите?

Кранстън си спомни лейди Мод, примигна и отмести поглед.

Ателстан се размърда:

– Е, сър Джон, Хорн ли ще разпитаме, или ще ходим в Тауър?

Кранстън се изправи.

– Моята работа е да търся причината за смъртта – надуто обяви той, не да изпълнявам поръчките на големците. Затова отиваме в Тауър. Както казва светото писание, "дето бъде трупът, там ще се съберат орлите."¹²

– Сър Джон! – Ателстан се почеса по главата. – Предупреждението с бисквитата и кораба още ме тревожи.

– Какво искаш да кажеш? – завалено попита Кранстън, олюлявайки се застрашително над масата.

– Очевидно Хорн е познал, че бисквитата е смъртна заплаха, но защо рисунката на кораб ужасява така него и останалите?

– Всички хора се боят, защото са лъжци! – отсече Кранстън. – Никой не казва истината! – той изгледа гневно Ателстан със смръщени вежди.

– Какво има, сър Джон? – настоя Ателстан. – Усещам гнева и болката в теб. Трябва да ми кажеш.

– После – измърмори коронерът. – да вървим.

Взеха конете си от конюшнята и ги поведоха по студените, шумни улици. Сякаш всички лондончани бяха наизлезли навън: собствениците на сергии бързаха да наваксат пропуснатите печалби и въздухът беше изпълнен с вкусни миризми от кръчмите и готварниците. Отидоха до Корнхил, минаха покрай Ледънхол, през Олдгейт и спряха пред тълпата, насъбрана около някакъв оратор на ъгъла на Пур Джуъри. Той беше впечатляваща фигура с издължено сурово лице и бръсната глава, облечен от глава до пети в черна роба и наметка. Ораторът млъкна, когато видя Кранстън, и стисна зъби, обзет от ярост. Гневът накара очите му да заблестят, напомняйки на Ателстан за свети Йоан Кръстител в една жива картина. Очите на мъжа бяха впити в Кранстън, когато си пое дълбоко дъх и посочи с костеливия си пръст ясното синьо небе:

– Горко на този град! – дрезгаво извика проповедникът.

– Горко на покварените му управници! Горко на тези, на които служат, на онези, облечените в коприна, които лежат и се тъпчат с най-вкусната храна и най-хубавото вино. Те няма да избегнат Божия гняв! Как можем да ядем и пием, когато бедните ни братя гладуват? Какъв може да бъде техният отговор тогава?

Кранстън ядосано пристъпи напред, но Ателстан го хвана за ръкава.

– Не сега, сър Джон.

– Кой е този? – изсъска Кранстън.

– Пътуващият свещеник Джон Бол. Прочут проповедник – прошепна Ателстан. – Сър Джон – предупреди той, – хората много го харесват. Това не е нито времето, нито мястото.

Кранстън си пое дълбоко дъх, завъртя се на пета и продължи напред. Гневните думи на проповедника ги преследваха, докато минаваха покрай манастира на "Братята на кръста" и завиха наляво по алеята към Тауър.

– Някой ден – изграчи Кранстън – ще видя този негодник на бесилката!

– Сър Джон, той казва истината.

Коронерът се обърна. Гневът му се изпари, изражението му омекна, тялото му се отпусна.

– Какво да направя, Ателстан? Как да нахраня бедните от Кент? Може да ям много, знам, че пия много, но правя всичко по силите си, за да въздам справедливост.

Кранстън размаха дебелите си ръце като криле на ранена птица и Ателстан видя болката в очите му.

– Да му се не види, братко, не мога да сложа ред даже в собствената си къща!

– Лейди Мод? – попита Ателстан.

Кранстън кимна.

– Боя се, че е срещнала друг – изтърси той. – Може би някое придворно конте.

Ателстан го погледна невярващо.

– Лейди Мод? Никога! Сър Джон, ти си глупак!

– Ако някой друг го беше казал, щях да го убия!

– Аз го казвам, сър Джон. Лейди Мод е почтена жена и много те обича. Макар че – изръмжа Ателстан, истински ядосан – понякога се чудя как успява! – той сграбчи коронера за наметалото – Какви доказателства имаш?

– Снощи я видях да минава по Лондонския мост от Съдърк, но когато я питах къде е била, каза, че не е ходила по-далеч от Чийпсайд.

Ателстан се канеше да изръмжи още нещо, когато думите на коронера пробудиха собствените му спомени. Възможно бе сър Джон да е прав. Преди седмица, точно преди празника "Зачатие на света Анна", Ателстан беше видял лейди Мод близо до "Мантията" в Съдърк. Тогава си беше помислил, че това е странно, но беше забравил. Кранстън присви очи.

– Ти знаеш нещо, нали, проклет монах такъв?

Ателстан извърна очи.

– Аз съм служител на орден, но не и монах – отвърна той тихо. – Сър Джон, не знам нищо, освен че почитам теб и лейди Мод. Знам и че тя никога не би те предала.

Кранстън мина бързо покрай него.

– Хайде! – излая той. – Имаме работа.

Стигнаха до края на алеята, изкачиха хълма и влязоха в Тауър през една странична порта. Един от стражите взе конете им и ги отведе през вътрешния двор – сега потънал в ледена киша, която стигаше до глезените – до потиснатия Колбрук, който ги очакваше.

– Нова смърт – каза помощникът скръбно. – Сър Джон, бих искал да мога да кажа, че сте добре дошъл – той ги изведе навън, спря и загледа към гарваните, които грачеха дрезгаво на фона на синьото небе. Посочи ги. – Чували ли сте легендите, сър Джон? Докато гарваните са тук, Тауър няма да падне. А когато грачат така пронизително, това е знак за предстояща смърт – Колбрук дъхна на пръстите си. – За съжаление песента на гарваните се превръща в постоянен химн.

– Знаеше ли някой, че Моубри е получил същото предупреждение като сър Ралф? – попита рязко Кранстън.

Колбрук поклати глава.

– Не. Моубри беше неспокоен, но след смъртта на сър Ралф всички се чувствахме така. Снощи Моубри излязъл на обичайната си разходка по пътеката върху стената между Солната кула и кулата Броуд Ароу. Бил още там, когато забила сигналната камбана. Очевидно я е чул, затичал се, паднал и намерил смъртта си.

– И с него е нямало никого?

– Не. Ако не беше предупреждението, което намерихме в кесията му, щяхме да решим, че е злополука.

– Заледена ли беше пътеката?

– Не, разбира се, сър Джон. Ти си войник. Сър Ралф беше много строг по тези въпроси. Щом времето се влоши, навсякъде се посипва с пясък и чакъл.

– А кой е бил камбаната? – попита Ателстан.

– Ах, това е загадката. Елате, ще ви покажа.

Те отидоха в центъра на вътрешния двор. Тук снегът беше сравнително чист, струпан нависоко около голям дървен стълб, който приличаше на бесилка заради стърчащата от него греда. Около сигналната камбана имаше голям железен обръч, от месинговия ѝ език висеше дълго въже.

– Разбирате ли – каза Колбрук, сочейки камбаната, – тя се бие, единствено ако нападнат пряко Тауър. Само да докоснеш въжето, ще започне да звъни.

Сър Джон погледна нагоре и кимна замислено.

– Разбира се – каза той. – Виждал съм и преди такъв механизъм. Ако стражът е ранен, щом удари камбаната, тя ще бие още дълго време.

– Именно! – възкликна Колбрук. – И това е истинската мистерия. Лично аз спрях камбаната. Наоколо нямаше никой друг.

– Някой може да е дръпнал въжето и да е избягал – предположи Кранстън.

Колбрук поклати глава.

– Невъзможно. Дойдох тук с факла. Спрях камбаната, но когато разгледах снега, не открих никакви други следи наоколо.

– Какво? – излая Кранстън. – Никакви?

– Никакви, сър Джон – Колбрук посочи заобикалящия ги килим от сняг. – Тъй като камбаната е много важна – обясни той, – на никого не е позволено да я доближава. Дори и пияни, войниците минават отдалеч, за да не се спънат и случайно да я ударят.

– И не открихте нищо друго?

– Нищо освен следите на гарваните.

– Но това е невъзможно – каза Ателстан.

Колбрук въздъхна.

– Съгласен съм, отче, а още по-загадъчно е, защото имаме стражи, които обикалят из двора. Не са видели никого да приближава до камбаната. Не са открили стъпки – Колбрук се обърна и плю. – Време на смърт – скръбно каза той. – Чуваме само песента на гарваните.

– А къде бяха всички други? – рязко попита Кранстън.

– Мистрес Филипа ни беше поканила на вечеря в кулата Бийчъм.

– Всички ли? – попита Ателстан.

– Двамата хоспиталиери отказаха. Растани не дойде, а аз излизах от време на време, за да правя обиколките си. Тъкмо се бях върнал при мистрес Филипа, когато камбаната заби.

– И не намерихте никого? – повтори Кранстън.

– Никого – отвърна тихо Колбрук. – Сега войниците са неспокойни. Говорят със страх за демони и духове, а службата в Тауър не е от предпочитаните. Познаваш войниците, сър Джон, по-лоши са от моряците. Повтарят как Тауър бил построен на място, използвано в древността за жертвоприношения, как смесвали хоросана с кръв и в основите му били зазидани хора.

– Глупости! – излая Кранстън. – Ти какво мислиш, братко?

Ателстан сви рамене.

– Помощникът може да е прав, сър Джон. Мъже и жени са срещали тук ужасна смърт.

Свещеникът огледа двора и потръпна въпреки яркото слънце.

– Страхът е истинският призрак – продължи той. – Той нарушава хармонията на ума и разстройва душата. Той създава атмосфера на опасност, на надвиснала заплаха. Нашият убиец е много опитен и умен. Постига точно това, което иска.

– Кой откри трупа? – попита Кранстън.

– Фицормонд. Когато прозвуча камбаната, хората тичаха навсякъде, проверяваха портите и вратите. Той тръгнал да търси Моубри и намерил трупа му.

– Ще погледнем къде се е разхождал – каза Ателстан тихо.

– Мастър Колбрук, ще ти бъда благодарен, ако събереш всички в покоите на мистрес Филипа. Моля те, предай извиненията ми на дамата, но е важно да се срещнем там, където сте били всички снощи, когато е прозвучала камбаната.

Кранстън и Ателстан гледаха как Колбрук се отдалечава.

– Мислиш ли, че има връзка? – попита Кранстън.

– Кое с кое?

– Между биенето на камбаната и падането на Моубри.

– Разбира се, сър Джон.

Ателстан го дръпна за ръкава и те тръгнаха през пустия двор към стълбите, които водеха към върха на стената. Спряха в подножието и погледнаха стената, която се издигаше над тях.

– Ужасно падане – прошепна Ателстан.

– Казваш, че има връзка между сигнала и падането – сопнато повтори Кранстън.

– Просто хипотеза, сър Джон. Моубри е отишъл на разходка. Като много стари войници, той е обичал да бъде сам и да размишлява далеч от другите. Стои там и се взира в мрака. Вече е получил предупреждение за предстоящата си гибел и е потънал в собствените си мисли, страхове и тревоги. Внезапно камбаната започва да бие – сигнал, че най-голямата крепост в кралството е нападната – Ателстан погледна във влажните очи на сър Джон. – Ако беше на мястото на Моубри, какво щеше да направиш? Не забравяй, сър Джон – добави с хитра усмивка свещеникът, – ти също си боец, войник.

Кранстън побутна назад кожената си шапка, почеса оплешивяващата си глава и сви замислено устни, сякаш беше самият Александър Велики.

– Щях да се затичам, за да разбера каква е причината – отвърна той важно. – Да, това щях да направя – погледна Ателстан. – Разбира се, Моубри би направил същото, но какво е станало после? Подхлъзнал ли се е или е бил блъснат?

– Не мисля, че се е подхлъзнал. Моубри трябва да е бил предпазлив, а и се съмнявам, че би оставил някой да го бутне през парапета без борба.

– Тогава как?

– Не знам, сър Джон. Нека първо проучим доказателствата.

Канеха се да тръгнат по стълбите, когато един глас произнесе напевно:

– Добро утро, приятели – Ред Хенд, развял шарените си дрипи, подскачаше през кишата към тях. – Добро утро, мастър коронер. Добро утро, мастър свещеник – повтори той. – Харесвате ли стария Ред Хенд?

Ателстан видя кокошката, която се гърчеше в ръката на Ред Хенд. Горката птица кудкудякаше и драскаше с нокти стомаха на лудия, разкъсвайки още повече дрипите му, но Ред Хенд я държеше здраво за врата.

– Смъртта дойде отново! – припя той, а в безцветните му очи танцуваше палаво пламъче. – Старият Червен Убиец се върна и още хора ще умрат. Чакайте и ще видите. Смъртта ще дойде ей така, внезапно.

И преди Ателстан или Кранстън да успеят да му попречат, лудият захапа врата на кокошката и го разкъса. Птицата крякаше, бореше се, но накрая се отпусна. Ред Хенд вдигна поглед, устата му беше омазана с кръв и перушина.

– Убий! Убий! Убий! – припяваше той.

– Махай се! – излая Кранстън. – Разкарай се, негоднико!

Ред Хенд се обърна и побягна; кръвта на убитата кокошка оцветяваше сивата киша от двете му страни. Кранстън го видя да изчезва зад една стена.

– В моя трактат, братко – каза той меко, – ще предложа да направят домове за такива хора. Макар да се питам...

– Какво, сър Джон?

– Дали Ред Хенд е толкова луд, за колкото се представя?

Ателстан сви рамене.

– Кой решава кой е луд, сър Джон? Ред Хенд може би мисли, че е единственият нормален човек тук.

Заизкачваха стръмните стълби. Ателстан вървеше пръв, сър Джон го следваше, дишайки тежко и редейки под нос грозни псувни. Вятърът шибаше лицата им, на половината път Ателстан спря, наведе се и взе малко от ситния пясък, примесен с чакъл, който покриваше всяко стъпало.

– Това би попречило на всекиго да се подхлъзне, сър Джон.

– Освен ако е пиян или небрежен – отвърна Кранстън.

– Да, сър Джон. От друга страна, трезвен войник е голяма рядкост.

– Да, братко, много голяма, но не по-голяма от благочестив свещеник.

Ателстан се усмихна и продължи да се изкачва. Стигнаха до върха. Пътеката беше широка около четири фута и също така старателно посипана с пясък и чакъл, както и стълбите. Облегнаха се на парапета. Задъхан, Кранстън наблюдаваше с любопитство фигурите на войниците долу, които се суетяха като черни мравки, изпълнявайки задълженията си в гарнизона. После погледна към синьото небе. Сега облаците бяха само тънки воали, осветени от силното обедно слънце. Внезапно коронерът почувства замайване и тихичко се наруга, че беше пил толкова много.

– Старост – промърмори той.

– Сър Джон?

– Media vitae in morte sumus¹³ – отвърна Кранстън. – Насред живота ние сме в смъртта, братко. Тук не се чувствам в безопасност, а във Франция, когато бях по-млад, но не толкова мъдър, удържах една такава пътека срещу най-добрите воини, които можеха да ми изпратят французите.

Кранстън усети как го обхваща самосъжаление. Запита се дали Мод също го има за стар. Това ли я измъчваше? Сър Джон си пое дълбоко дъх и се опита да потисне пристъпа на гняв и страх, който го прониза.

– Хайде, Ателстан – промърмори той. – Огледай внимателно.

– Стой тук, сър Джон – меко каза Ателстан. Свещеникът погледна унило пясъка и чакъла. – Толкова хора са били тук след падането на Моубри, че едва ли ще намерим нещо.

Ателстан тръгна предпазливо по пътеката, държейки се за парапета. Вървеше бавно, не смееше да погледне към бездната отдясно. Така, сякаш увиснал между земята и небето, усещаше все по-силно студения вятър и зловещото чувство на самота. В двата края на пътеката имаше две кули. Забеляза, че близо до Солната кула посипаната с чакъл киша беше слегнала, сякаш някой беше стоял тук известно време. Известно време Ателстан оглежда мястото.

– Какво откри, братко? – извика Кранстън.

Ателстан предпазливо се върна при него.

– Моубри е стоял там, където спрях. Сега, сър Джон, ще тръгнеш ли пръв?

Кранстън се върна до стълбите. Ателстан го следваше.

– Хайде, сър Джон. Застани на най-горното стъпало.

Кранстън се подчини, затворил очи, защото се чувстваше доста замаян.

– Какво има, братко? – попита той дрезгаво.

Ателстан приклекна и се вгледа внимателно в мястото, където пясъкът и чакълът бяха утъпкани.

– Подозирам, че Моубри е паднал оттук – каза той. – Но защо и как? – Свещеникът огледа пролуките между зъберите, откъдето биха стреляли стрелците, ако има нападение.

– Странно – промърмори той. – На стената има пресен белег, все едно някой наскоро я е ударил с брадва. И виж, сър Джон – Ателстан внимателно вдигна няколко трески, – и те са пресни.

Кранстън отвори очи.

– Да, братко, но какво може да означават?

– Не знам, но сякаш някой е взел брадва и е ударил по стената с такава сила, че е оставил следа по камъка, а дървената дръжка на брадвата се е разцепила.

Кранстън поклати глава недоумяващо.

– Какво означава всичко това? – мърмореше си Ателстан.

– Не знам. Не мога да направя връзка между падането на Моубри и тези фрагменти от доказателства.

Доминиканецът погледна с подозрение бледото, измъчено лице на Кранстън, мътните зачервени очи и начина, по който застрашително се поклащаше на стъпалото.

– Хайде, сър Джон – каза той меко. – Тук свършихме, а долу ни чакат.

Те слязоха внимателно по стълбите. Долу Кранстън веднага се почувства по-добре, обърна се и се усмихна на Ателстан.

– Слава Богу! – извика той. – Това не се случва всеки ден, нали, братко?

Слава Богу, помисли си Ателстан, че не си в такова настроение всеки ден. Свещеникът се огледа. Гарнизонът на Тауър вече беше на крак: войници в полуброни седяха на пейките. Въпреки студа искаха да се насладят на слънчевите лъчи. Някои играеха на зарове, други си подаваха мях с вино. Прислужник с кошница прясно опечено месо претича към една от кухните, където щяха да го окачат, за да бъде опушено, нарязано, осолено и прибрано, за да издържи до края на годината. От ковачницата се носеше ек, подобен на звън на камбана; някъде изплака дете – син или дъщеря на някого от гарнизона. Във външния двор някой крещеше заповеди да се смаже портата. Излая куче, откъм кухните се чу смях. Ателстан се усмихна и се поуспокои.

Не бива да забравяш дребните неща в живота, заключи той, те те поддържат жив. Хвана под ръка сър Джон и двамата полекичка тръгнаха през вътрешния двор, стъпвайки внимателно в меката, мръсна киша, нащрек за нестопени късове лед. Един страж ги въведе в кулата Бийчъм и ги заведе в покоите на мистрес Филипа на втория етаж. Стаята беше просторна, със силно издаден еркерен прозорец, който гледаше към вътрешния двор. Седалките в нишите бяха тапицирани с възглавнички, част от прозорците бяха със стъклопис. Още щом влезе, Ателстан почувства, че това е стая на жена – по стените висяха ръчно тъкани гоблени, на единия бяха изобразени златен и сребърен дракон в битка. На друг се виждаше младенецът Иисус в яслите във Витлеем, усмихнат и протегнал ръце към майка си, облечена в златиста роба и небесносиня мантия. Тухлите на стената бяха боядисани в червено и бяло, през полуотворените врати на големите гардероби се виждаха рокли и наметки в различни цветове и от различни тъкани. Малък огън от борови клони гореше в сводестото огнище. В единия ъгъл имаше чекрък, нишката още беше опъната. В другия – отделен от стаята със завеса – се намираше спалнята. Дълга полирана маса стоеше в средата на помещението. На нея бяха поставени подгряващи подложки, пълни с тлеещи въглища, билки и подправки. Ароматът им напомни на Ателстан за свежите пролетни утрини във фермата на баща му в Съсекс. Той забеляза и другата врата в далечния край на страничната стена, която се показваше иззад плътна червена завеса. Ателстан се усмихна и смигна на сър Джон.

– Дамски будоар, милорд коронер – прошепна той.

Кранстън се усмихна, после си спомни за лейди Мод и лицето му посърна.

Когато влязоха, мистрес Филипа се изправи. По темперамент, макар и не по външност, тя напомняше на Ателстан за Бенедикта: беше също тъй спокойна, но той беше забелязал и стоманения ѝ поглед. Беше ли Филипа достатъчно силна и безмилостна, питаше се той, за да извърши убийство? Свещеникът изгледа останалите, които си шепнеха тихо като хора, които се опитват да изглеждат спокойни, но той усещаше напрежението им. Разговорът рязко замря, когато Кранстън прекоси стаята. Може би нещо у Филипа или женственото излъчване на стаята ѝ бе напомнило на Кранстън за Мод, защото коронерът внезапно започна да се държи заядливо с момичето.

– Още едно проклето убийство! – изрева той. – Сега какво?

Джефри Парчмайнър, годеникът на Филипа, се изправи и излезе от сенките край стената. Изглеждаше разтревожен, по-блед и по-трезвен от последния път, когато го беше видял Ателстан.

– Убийство ли, милорд коронер? – заекна той. – Какво доказателство имаш? Нахлуваш в покоите на дамата и крещиш обвинително, но не представяш доказателства. Как да разбираме това?

Ателстан се огледа. Сър Фулк изглеждаше потиснат и седеше прегърбен на стола си. Капеланът, приседнал на столче до огнището, се взираше в пламъците и кършеше ръце, докато Растани, мълчаливият мургав слуга, се беше облегнал на стената, сякаш искаше камъните да се разтворят и да го погълнат. Другият хоспиталиер, Фицормонд, стоеше до прозореца със скръстени ръце и се взираше в пода, сякаш не забелязваше присъствието на Кранстън. Колбрук изглеждаше смутен, потропваше с крак и тихичко си подсвиркваше.

– Годеникът ми зададе въпрос – настоя Филипа. – Откъде знаеш, че рицарят е бил убит? И какво значение има, милорд коронер? Баща ми също беше убит, но по-близо ли си до разкриването на убиеца?

– За убийството на баща ти ще бъде отмъстено – отсече Кранстън. – Колкото до Моубри, и у него е имало същия пергамент и останки от сусамена бисквита. Какво друго доказателство ви трябва?

Филипа го изгледа студено.

– Отговорих на един от проклетите ви въпроси! – извика Кранстън.

– Сър Джон – отвърна тя с леден тон, – смири езика си. Баща ми – гласът ѝ едва не секна – лежи в ковчега си в "Сейнт Питър ад Винкула". Аз, неговата дъщеря, скърбя и настоявам за правосъдие, а ти ми говориш с обидния уличен език на Съдърк. Аз съм дама, сър.

Очите на Кранстън се присвиха злостно.

– И какво от това? – отвърна той, преди Ателстан да успее да се намеси. – Колкото дами, толкова и курви!

Момичето ахна. Годеникът ѝ скочи на крака и посегна към ножа на колана си, но Кранстън го спря с един презрителен поглед. Ателстан видя как хоспиталиерът внезапно се раздвижи и с тревога съзря, че е стиснал една от ръкавиците си.

Мили Боже, помисли си Ателстан, не тук и не сега! Последното, от което имаше нужда сър Джон, бе дуел на живот и смърт.

– Сър Джон! – каза той рязко. – Мистрес Филипа е права. Ти си кралски коронер. Тя е дама от добро семейство, изгубила е баща си, а сега и един от близките приятели на семейството също е сполетян от ужасна смърт.

Той сграбчи коронера за ръката и го завъртя, без да изпуска от поглед хоспиталиера, който сега стоеше зад тях.

– Сър Джон! Овладей се, моля те – прошепна той. – Заради мен.

Кранстън го изгледа със зачервените си очи. Приличаше на голямата рошава мечка в двора долу. Доминиканецът докосна кротко ръката на коронера.

– Сър Джон – каза той тихо, – моля те. Ти си джентълмен и рицар.

Коронерът затвори очи, пое си дълбоко дъх, отвори ги и се усмихна.

– Когато си наблизо, братко – промърмори той, – проклетата ми съвест може да излезе в отпуск – после се обърна към Филипа. – Милейди, преди сър Брайън или сър Фулк да са ме предизвикали на дуел, ти поднасям извиненията си – докато го казваше, той хвърли презрителен поглед на чичото на Филипа, който още седеше отпуснат на стола. После се усмихна сияйно на момичето. – Има старци, мистрес – продължи той, – има и глупаци. Но няма нищо по-лошо от стар глупак.

Той протегна ръка, хвана пръстите на момичето, което не се възпротиви, и ги целуна по начин, на който би завидял и най-обиграният придворен.

– Държах се ужасно невъзпитано, особено сега, когато тялото на баща ти още не е погребано! – възкликна той. – Моля те да ми простиш.