Брат Ателстан стоеше на камбанарията на "Сейнт Ерконуолд" в Съдърк и гледаше небето. Прехапа долната си устна и тихичко изруга. Беше се надявал, че облаците вече ще са се разкъсали – това беше станало за малко и звездите бяха проблеснали като скъпоценни камъни върху кадифена възглавничка. С наближаването на най-дългата нощ на годината Ателстан бе възнамерявал да изучава съзвездията и да провери дали авторът на Equatorie of the planetis6 е бил прав. Но вятърът отново беше струпал снежните облаци в плътен воал върху небето.
Свещеникът затропа с крака, за да ги стопли, и духна върху премръзналите си пръсти. Взе мастилницата, перото, астролабията и пергамента, отвори капака към стълбите и заслиза предпазливо. Църквата беше ледена и тъмна. Той взе огнивото и запали вощениците пред статуята на света Богородица, факлите в нефа и дебелите восъчни свещи на олтара. После слезе под олтара, над чиято нова преграда Хъдъл наскоро беше изрисувал как Христос извежда душите от Чистилището. Ателстан се възхищаваше на смелите мазки на художника в зелено, червено, синьо и златно.
– Това момче е гений – промърмори той, отстъпвайки, за да огледа внимателно изобразените фигури. Щеше му се Хъдъл да е бил малко по-сдържан при рисуването на младата жена със закръглени сочни гърди, за които проститутката Сесили твърдеше, че са точно копие на нейните.
– Покажи ги, за да се уверим! – беше извикал калайджията Таб, преди Урсула, свинарката, да го сръга яко с лакът в ребрата.
Ателстан поклати глава и отиде да стопли ръцете си на мангала, който предлагаше мъничко топлина в мразовития нощен въздух. Огледа кораба на църквата, украсен с вечнозелени клонки – зелениката и бръшляна, които жената на боклукчията Уоткин беше увила около широките колони. Ателстан беше доволен. Покривът беше поправен, прозорците – закрити с нови рогови пластини.
– Сега прилича на църква – промърмори той, – а не на дълъг, тъмен тунел с дупки в стените.
Подготовката за Коледа скоро щеше да свърши. Зеленината беше сложена в чест на новородения Христос.
– Вечнозелено – промърмори Ателстан, – за вечния Бог.
Тъмна сянка, по-плътна от останалите, се прокрадна по пътеката между пейките.
– Винаги знаеш кога да се появиш, Бонавентура.
Големият котарак се приближи безшумно, спря и се протегна пред Ателстан, после се отърка умоляващо в черното му расо. Свещеникът погледна надолу.
– Тук няма мишки – прошепна той. – И слава Богу!
Никога нямаше да забрави как ловецът на плъхове Ранулф беше сложил тайно капани под тръстиката на пода и палецът на крака на Сесили беше попаднал в един от тях, докато чистеше църквата сутринта. Ателстан беше живял трийсет години и беше служил редом с войници, но никога не беше чувал сочни псувни като онези, които бяха избликнали от красивата уста на Сесили.
Свещеникът се наведе и взе котката, вгледа се в едрата чернобяла муцуна и разкъсаните уши.
– Бонавентура, великият ловец на мишки – прошепна той. – Дошъл си за наградата си.
Ателстан влезе в един от тъмните трансепти и взе купа студено мляко и нарязана риба от перваза на прозореца.
– Чий живот е по-удовлетворителен, Бонавентура? – промърмори той, клякайки да нахрани животното. – На котарак в Съдърк или на брат-доминиканец, който обича звездите, но е принуден да работи в калта?
Котаракът примигна, наведе глава и се нахвърли лакомо върху храната в калаената паница, поглеждайки с едно око към купа тръстики пред една от колоните. Ателстан се върна в подножието на стълбите към олтара, коленичи, прекръсти се и започна първата молитва от вечернята.
– Veni, veni, Emmanuel! Ела, ела, Емануил!
Кога ли щеше да дойде отново Христос, питаше се разсеяно Ателстан. Да излекува раните, да въздаде справедливост.. Не. Той затвори очи. Беше се заклел, че няма да мисли за Кранстън; че няма да си спомня мазното му червено лице и оплешивяващата му глава, веселите сини очи и голямото шкембе, което би побрало виното от цяло лозе. Спомни си старата приказка, че дяволът събира всички молитви, произнесени от свещениците без сърце, че слага всяка пропусната дума в една торба за Деня на Страшния съд. Ателстан притвори очи и пое дълбоко дъх, за да се съсредоточи.
След като свърши псалмите, той влезе в малката, леденостудена ризница. Докато миеше ръцете си, се огледа.
– Без пурпурни одежди – промърмори той и отвори големия требник. – Днес е света Лучия.
Отключи вратата на очукания шкаф и измъкна златистия филон с избродиран ален кръст в средата. За разлика от прашния шкаф филонът беше нов и ухаеше приятно. Възхищаваше се на изработката и замисъла на шивачката, вдовицата Бенедикта.
– И е такава красавица – промърмори. – Съжалявам, съжалявам.
Прошепна извинението за собствено успокоение и каза молитвите, които всеки свещеник трябва да произнесе, докато се облича за литургия.
Ателстан си бе наложил строга дисциплина. Знаеше, че тъмните сенки в душата му заплашваха да се надигнат и да нарушат утрешния му ритуал. Не биваше да мисли за тях. Прозорчето в ризницата издрънча, когато капакът отвън се тръшна. Ателстан се стресна. Навън, над гробището, където спяха вечния си сън прародителите на добрите му енориаши, очаквайки Второто пришествие на Христа, цареше непрогледна нощ. Но Ателстан знаеше, че там броди и нещо друго. Нещо зло, което по най-ужасен и богохулен начин измъкваше трупове от земята.
Свещеникът се отърси от зловещия си унес. Извади от ковчежето потир и поднос. Сложи нафората и наля виното. После се загледа с подозрение в съдържанието на делвата.
– Изглежда нашият клисар, боклукчията Уоткин, опитва виното! – Напълни купата с вода за онази част от литургията, при която свещеникът символично се пречиства от греховете – и се загледа в тънките парченца лед в нея.
– Какви грехове? – прошепна той.
Във въображението му изникна бялото като алабастър лице на Бенедикта, полускрито от синьочерната ѝ коса. Усети, че Бонавентура се търка в крака му.
– Няма грях – прошепна той на котарака. – Не е грях, тя ми е приятелка, а аз съм самотен – пое си дълбоко дъх. – Ти си глупак, Ателстан – смъмри се сам. – Свещеник си, какво очакваш?
И продължи да размишлява в този дух, докато се обличаше. Беше се изповядал пред отеца игумен, но защо се чувстваше самотен? Въпреки мърморенето си Ателстан искаше да бъде обичан от енориашите си и хората, на които служеше. Но мисълта за другата му служба, на писар при коронера сър Джон Кранстън, го потискаше. А защо? Свещеникът разсеяно вдигна Бонавентура и започна да го гали. Можеше да понесе насилствената смърт, кръвта и раните. Но друго го смразяваше – планираните убийства, хладнокръвно замислени от души, затънали в мрака на смъртния грях. Ателстан предусещаше, че скоро ще се сблъска с нова подобна мистерия. Шестото чувство го предупреждаваше, че злото, бродещо в пустото гробище, чака да се изправи срещу него. Той се отърси от мислите и целуна Бонавентура по главата.
– Трябва да отслужа литургията.
Ателстан се върна в църквата, погледна нагоре и видя първата светлина на зората през прозореца. Потръпна. Въпреки мангалите вътре беше убийствено студено. Отиде до олтара и се загледа в дарохранителницата със светото причастие – Тялото Христово във формата на хляб, която се полюшваше под златния балдахин, а на олтара отдолу гореше една-единствена свещ – знак за Божието присъствие. Зад него се отвори врата и звънарят Мъгуорт влезе с патешка походка, скрил плешивата си глава и потръпващите червени бузи под вълнените си дрипи.
– Добро утро, отче! – извика той така, че сигурно се чу нашир и надлъж в енорията.
Свещеникът затвори очи и се помоли за търпение, докато Мъгуорт започна да бие камбаната – по-скоро като за тревога, отколкото за литургия. Най-накрая камбанният звън спря. Бенедикта, загърната в кафява наметка, се промъкна в църквата. Усмихна се стеснително на отеца, който търпеливо чакаше в подножието на стъпалата. Последва я проститутката Сесили. Ателстан разбра, че е тя по облака евтин парфюм, който винаги я предшестваше. Той затвори очи и се помоли единствената работа на Сесили сега да е като шивачка при Бенедикта и чистачка в църквата. Спомни си местната шега, че Сесили е лягала по-често в гробището, отколкото полагат ковчези в него. Пернел, възрастната фламандка, беше следващата. Косата ѝ беше боядисана в червено, лицето ѝ беше белосано – жена с неясно минало и още по-неясен морал. Ателстан безмълвно си обеща да я наблюдава. Беше чул, че Пернел не поглъща нафората, а я носи у дома и я слага в кошера, за да са здрави пчелите ѝ. Ако я хванеше да го прави, нямаше да ѝ дава причастие, нито да приеме глупавия ѝ отговор, че медените пити от кошерите ѝ винаги имали форма на църква. Най-накрая пристигна Уоткин – боклукчия, клисар и пазач на "Сейнт Ерконуолд", както и глава на енорийския съвет. Непрестанно нарастващата му челяд затропа по пътеката с дървените си обувки. Едно от децата, Крим, което бе измило поне ръцете си, застана до Ателстан, за да му помага. Свещеникът се почувства малко нелепо между Крим с мръсното лице и Бонавентура. Палачът Мениър влезе последен и тръшна вратата зад себе си.
Ателстан си пое дълбоко дъх и се прекръсти, заричайки се, че ще се съсредоточи върху тайнството на литургията, а не върху злото в гробището отвън.
Сър Джон Кранстън, коронер на град Лондон, стоеше на уличката Блайнд Баскет, близо до Пуър Джуъри. Канавката се врязваше като ледено острие между гърбовете на надвисналите къщи. Добрият коронер потропа с крака и духна върху пръстите си в ръкавици в напразен опит да ги стопли.
– Дръж факела по-високо! – извика той на писаря на градския съвет.
Кранстън огледа мъжете край себе си – тъмни силуети в слабата светлина, а после вдигна очи към закрития с капак прозорец на мрачната, занемарена къща. Запази най-отровния си поглед за Люк Венабълс, съветникът, отговарящ за този район, който го беше измъкнал от топлото легло. Сър Джон обичаше да си поспива, особено след напрегната седмична работа. Преди два дни беше отишъл в църквата "Сейнт Стивън" в Уолбрук, за да огледа трупа на Уилям Кларк, покатерил се на камбанарията, за да търси гнездо на гълъб. Пълзейки от греда на греда, идиотът се беше подхлъзнал, паднал и умрял на място. Кранстън беше отсъдил, че гредата е виновна и беше наложил глоба от четири пенса на ядосания викарий. Вчера Кранстън беше ходил в Уест Чийп, за да огледа трупа на Уилям Панър, кожар, когото бяха открили проснат на земята край Кондюит. Панър беше проявил глупостта да иде при лекар с някакво заболяване, незнайно какво. Разбира се, бяха му сложили пиявици и му бяха източили толкова кръв, че горкият нещастник беше припаднал на път към къщи и беше умрял на място.
Кранстън прехапа устна и отново потропа на вратата. Но не само работата го отегчаваше, имаше още нещо: любимата му съпруга Мод не беше искрена с него и Кранстън подозираше, че тя крие някаква ужасна тайна. Сър Джон обичаше силно жена си и не можеше да устои на удоволствията на спалнята, но напоследък, когато се сгушеше до нея, тя го отблъскваше. Беше го отблъснала и предната нощ, хлипайки в мрака, не му обясни причината и не го остави да я утеши. А сега този идиот Венабълс го беше извел рано-рано на студа, за да влезе насила в тази загадъчна къща. Кранстън отново потропа на вратата, но нямаше отговор, чуваха се само тихите ругатни и потропването на спътниците му.
– Е – обърна се Кранстън към съветника, – кажи ми пак какъв е проблемът.
Венабълс познаваше сър Джон и тревожно огледа обрамченото му с бакенбарди червендалесто лице, леденосините очи и смръщено чело под голямата кожена шапка. Знаеше, че коронерът е добър човек, но ядосаше ли се, се превръщаше в истински дявол. Съветникът посочи стърчащия над вратата счупен прът, на който някога са били привързани зелени клонки, за да показват, че тук се поднася ейл.
– Ето фактите, сър Джон. Собственик на къщата е Саймън де Уиксфорд. Кръчмата е негова. Нямаше роднини, само един слуга – Роджър Дроксфорд. Преди осем дни господар и прислужник се скарали жестоко и скандалът продължил цял ден. На шести декември слугата Роджър отворил кръчмата както обикновено, наредил пейките и продавал вино, но Саймън изобщо не се появил. На другия ден съседите попитали Роджър къде е господарят му. Той отговорил, че Саймън заминал за Уестминстър, за да уреди някакви дългове – Венабълс изду бузи и се обърна към една от фигурите в сянката зад него.
– Разкажи на сър Джон останалото.
– Преди четири дни... – започна съседът, дребен мъж, увит в няколко пласта дрехи.
Кранстън виждаше само чифт уплашени очи и сополив нос над шала.
– По-високо! – изрева той. – Махни шала от устата си.
– Преди четири дни – продължи мъжът, подчинявайки се незабавно на сър Джон – видяхме Роджър да излиза оттук с вързоп вещи на гърба. Мислехме, че бяга, но той отишъл при един съсед, Хамо готвача, казал му, че тръгва да търси господаря си Саймън и му дал ключа, за в случай, че Уиксфорд се върне внезапно. Снощи – продължи той, покашляйки се, за да прочисти гърлото си – друг кръчмар, Франсис Богет, дошъл да прибере дълга си от мастър Саймън.
– Давай, давай! – прекъсна го Кранстън.
– Богет влязъл в къщата – намеси се съветникът, – но не открил и следа от Саймън или слугата му, затова си взел три бъчви бира срещу дълга.
– Как е влязъл? – рязко попита Кранстън.
– Готвачът Хамо му дал ключа.
Сър Джон стисна устни.
– Богет да бъде глобен пет пенса за влизане в чужда къща, а готвачът – два пенса като негов съучастник – той погледна гневно съветника. – Носиш ли ключа?
Венабълс кимна. Кранстън щракна с пръсти и съветникът му го подаде. Коронерът се изправи в цял ръст.
– Като коронер на този град – заяви той тържествено, – предвид загадъчните събития, за които бях уведомен, преценявам като законно влизането ни в тази къща, за да потърсим истината. Мастър съветник, вие ще ме придружите.
Последва нова суматоха, когато Венабълс поиска огниво от един от спътниците си. Сър Джон отключи вратата и влезе в студения мрак на кръчмата. Миришеше на плесен и мръсотия. Блъскаха се в бурета, столове и маси, докато Венабълс запали две факли и подаде едната на Кранстън. Обиколиха всички помещения, после се качиха горе, където откриха, че двете стаи са претърсени – имаше сандъци и ковчежета със счупени или отворени капаци, но труп нямаше.
– Знаеш ли какво търсим? – промърмори Кранстън.
Венабълс кимна.
– Но засега го няма, сър Джон.
– Има ли изба?
Съветникът поведе Кранстън надолу. Претърсиха тъмната кръчма, докато откриха капак, който Венабълс отвори. Двамата мъже предпазливо слязоха по дървените стълби. Избата представляваше правоъгълно помещение с подвижна врата в другия край, през която каруцарите да вкарват буретата. Кранстън каза на Венабълс да не мърда и внимателно мина през избата, едрата му фигура изглеждаше гротескно в слабата светлина на премигващите факли. Той спря в другия край, наведе факлата и погледна зад три големи бъчви за вино. От светлината паяжините по тях заблестяха като златна дантела. Кранстън се наведе и опипа лепкавия предмет, който беше забелязал. Вдигна ръката си на светлината и погледна кръвта, която беше полепнала по пръстите му. Бръкна още по-навътре зад бъчвите и затършува.
– Сър Джон! – извика съветникът. – Наред ли е всичко?
– Доколкото може да се очаква, мастър Венабълс. Открих кръчмаря или поне част от него.
Кранстън извади отрязаната глава и я вдигна, сякаш беше палачът на Тауър. Съветникът хвърли един поглед на посинялото лице, полузатворените очи, отпуснатата окървавена уста и неравните остатъци от врата, седна върху каменните плочи и повърна. Кранстън остави главата и се върна, изтривайки пръсти в плесенясалата стена. Докато минаваше, той потупа леко Венабълс по рамото.
– Пийни си кларет, добри ми съветнико, той успокоява стомаха и подсилва сърцето – той спря и се върна крачка назад.
– След това нареди да арестуват Роджър Дроксфорд. Обяви го за престъпник и предложи... – Кранстън присви очи. – Предложи десет лири награда за главата му, жив или мъртъв. Накарай да запечатат къщата и в случай, че не се появи завещание или някой самопровъзгласил се наследник, градският съвет ще може да забогатее малко.
Той се качи по стълбите, мина през кръчмата, излезе в лютия студ на улицата и обяви:
– Открих кръчмаря. Убит. Мисля, че добрият съветник ще има нужда от помощта ви, за да събере тялото.
После, с ръка върху дългата си уелска кама, сър Джон пое обратно по заледените улици и алеи. Зави по Мърсъри Лейн и изпъшка, когато леденият вятър го остави без дъх.
– О, лято! – изстена той. – С туфи цветя, с красива и тучна трева!
– Ателстан трябваше да е тук и да ми помага – промърмори той. – Ако не с обезглавените трупове, то поне да ме крепи по леда.
Тръгна по Чийпсайд. Тъмна фигура изникна от сенките и се насочи към него. Кранстън извади камата наполовина.
– Сър Джон, в името на Иисус!
Кранстън се вгледа внимателно в изпитото лице на еднокракия просяк, който винаги продаваше джунджурии на разнебитената си сергия на ъгъла на Милк Стрийт.
– Не си ли в леглото, Лейф? Май си търсиш жена, а?
– Сър Джон, ограбиха ме!
– Иди при шерифа!
– Сър Джон, нямам пари и храна.
– Тогава не ставай от леглото!
Лейф се опря на стената.
– Не си платих наема и изгубих таванската си стаичка – оплака се той.
– Иди да просиш в "Сейнт Бартоломю"! – излая Кранстън и продължи.
Чу, че Лейф накуцва след него.
– Сър Джон, помогни ми.
– Разкарай се, Лейф.
– Благодаря, сър Джон – отвърна просякът, когато на земята издрънчаха монети.
Лейф познаваше достатъчно добре дебелия коронер, за да знае, че сър Джон мрази да го виждат как дава милостиня.
Кранстън спря пред къщата си и погледна към осветените от свещи прозорци. Лейф едва не се блъсна в него и коронерът го бутна встрани. Какво става с Мод, чудеше се сър Джон. Винаги беше смятал, че бракът е като да бръкнеш в торба със змии – от късмета ти зависи какво ще извадиш. Но той беше много щастлив. Обожаваше Мод от кестенявата ѝ коса до петите на малките ѝ крачета.
Докато размишляваше, една фигура внезапно се появи от тясната уличка край къщата му.
– Да му се не види! – възкликна той. – Никой ли в този безпросветен град не спи?
Мъжът приближи и Кранстън разпозна ливреята на кметски служител.
– Сър Джон, кметът и шерифите държат да се явите незабавно в кметството.
– Върви по дяволите!
– Благодаря, сър Джон. Кметът каза, че отговорът ви ще бъде нещо подобно. Да ви изчакам ли? – Младежът потри ръце. – Сър Джон, студено ми е.
Все още ругаейки, Кранстън потропа на вратата на къщата си. Отвори му прислужница с изпито лице. Зад нея стоеше Мод, вече напълно облечена, по лицето ѝ имаше следи от сълзи. Сър Джон ѝ се усмихна, за да скрие собственото си безпокойство.
– Жено, отивам в кметството, но не и преди да закуся – той въведе младия вестоносец в къщата. – И той ще яде. Като го гледам, има нужда.
Кранстън се завъртя на пета, отново излезе и се върна, влачейки Лейф за врата.
– И този мързеливец ще хапне с нас. После му намери работа. Ще прекара Коледа тук – той потупа голямото си шкембе. – За всички нас гореща овесена каша и хлебчета с подправки! – Коронерът подуши въздуха. – И малко от прясно изпечения бял хляб – той погледна лукаво жена си. – И кларет, греян и с подправки. После кажи на коняря, че ще ми трябва кон.
Той се усмихна широко, но въпреки веселото си бърборене не пропусна да забележи колко бледа и болна изглеждаше жена му. Отмести поглед от нея. Боже, помисли си, нима ще загубя Мод? Захвърли наметалото си и мина край нея, като леко я докосна по рамото.
Ателстан раздаваше причастието, слагаше тънките бели питки върху езиците на енориашите си. Крим държеше сребърния поднос под брадичките им, за да улови трохите, които можеше да паднат. Повечето членове на енорийския съвет се бяха появили, някои дойдоха по средата на литургията.
Свещеникът се канеше да се върне при олтара, когато чу почукване по външната стена на отсрещното крило. Разбира се! Беше забравил прокажените, двама нещастници, на които беше позволил да се подслонят в костницата на гробището. Ателстан ги снабдяваше с храна, нещо за пиене и вода, смесена с лековит сок от черници, за да се мият, но нито веднъж не беше зървал бледите им, обезобразени лица, макар че, ако се съдеше по дрехите, единият определено беше мъж. Искаше му се да може да направи нещо повече за тях, но църковният закон беше категоричен – прокажените не можеха да получат причастие заедно с останалата част от паството, а само през един отвор в стената на църквата, предназначен за тях.
Крим си спомни задълженията, взе тънка ясенова пръчка и я подаде на свещеника, който набучи на края ѝ нафора и я промуши през отвора. Повтори го, прошепна молитва и се върна да довърши службата.
След това Ателстан се преоблече в ризницата, опитвайки се да не обръща внимание на шума и скърцането от нефа, където Уоткин пренареждаше пейките за събранието на енорийския съвет. Ателстан коленичи на молитвеното столче, отправи молитва към Бог да го напътства, надявайки се енориашите му – да не са забелязали ужасните събития, случили се на гробището.
Но щом влезе в нефа, разбра, че молитвите му са били напразни. Уоткин седеше на видно място, останалите членове – на пейки от двете му страни. Крим беше извадил стола на Ателстан и докато сядаше, свещеникът забеляза, че Уоткин гори от желание да съобщи нещо важно, видя многозначителния блясък в очите му и как бе стиснал устни, зад които сякаш напираше известието.
Свинарката Урсула се беше присъединила към тях заедно с голямата си дебела свиня, въпреки протестите на останалите. Създанието се клатушкаше наоколо и грухтеше от удоволствие. Ателстан имаше чувството, че досадното животно му се усмихва. Не възразяваше срещу присъствието му. По-добре тук, отколкото навън. Урсула беше бъбрива, но мила старица. Въпреки това свещеникът тайно мразеше голямата, дебела свиня, която редовно изяждаше всички зеленчуци от градината му.
Ателстан отправи молитва към Светия Дух и отново се облегна на стола си.
– Братя и сестри – започна той, – добре дошли на тази среща на празника на света Лучия – избягваше да погледне Уоткин. – Трябва да обсъдим някои неща.
Усмихна се на Бенедикта и с тревога забеляза, че жената на Уоткин хвърля гневни погледи на Сесили. Между двете жени съществуваше взаимна антипатия. В миналото съпругата на боклукчията се беше интересувала защо е нужно съпругът ѝ да говори със Сесили толкова често за почистването на църквата. Художникът Хъдъл гледаше безизразно към бялата стена, навярно мечтаеше за стенописа, който би искал да изрисува там, ако Ателстан можеше да му плати.
По-голямата част от работата на енорийския съвет беше дълга литания от светски въпроси. Дъщерята на копача Пайк искаше да се омъжи за най-големия син на тепавичаря Амишъс. Провериха в дебелата Кръвна книга дали имат родствени връзки. Ателстан с удоволствие съобщи, че нямат и преминаха към обсъждане на наближаващата Коледа – церемонията на Звездата, която щеше да се състои в църквата и времето на трите коледни служби. Говориха и за неплатените такси за погребение, за това, че децата пият от съда със светената вода, за да утолят жаждата си. Калайджията Таб предложи да направи два големи нови свещника с лъвове отпред. Писарят Геймлин беше готов да изпее по една хубава коледна песен в края на всяка от службите. Ателстан се съгласи за деня на свети Стефан в кораба да има живи картини и поспориха кой ще изпълнява ролята на момчето-епископ7 на празника на светите младенци.
Но Ателстан забеляза с отчаяние, че Уоткин, който седеше отпуснато на мястото си, гледаше нетърпеливо, почесваше се и потропваше с калните си ботуши. Бенедикта долови загрижеността на Ателстан и загледа тревожно мъжа, когото обичаше, но не би могла да има, защото беше ръкоположен за свещеник. Най-накрая Ателстан вече не знаеше какво да каже.
– Е, Уоткин – каза той сухо, – имаш ли да съобщиш нещо важно?
Уоткин се изправи в целия си ръст. Мазното му чело беше смръщено под кичурите яркочервена коса, която оредяваше бързо и скоро щеше да остане само като венец около плешивото му теме. Бледосините му очи, които сякаш се бореха помежду си за място до подобния на патладжан нос, огледаха колегите му.
– Гробището е било ограбено! – изтърси той.
Ателстан изпъшка и сведе глава.
– Какво искаш да кажеш? – извика ловецът на плъхове Ранулф, чието лице с остри черти надничаше изпод черна като катран качулка.
– През последните няколко дни – съобщи Уоткин – са били изравяни трупове.
Ужасени, всички заговориха едновременно. Ателстан стана и плесна ръце за тишина. Наложи се да го направи няколко пъти, докато накрая врявата спря.
– Знаете – започна той, – че гробището на "Сейнт Ерконуолд" често се използва за погребване на чужденци и просяци, които никой не е потърсил. Нито един гроб на енориаш не е докосван – Ателстан си пое дълбоко дъх. – Но така или иначе, Уоткин е прав. Откраднати са били труповете от три гроба. Всички са разкопани наскоро. На млада просякиня, брабантски наемник, открит мъртъв след кръчмарска свада и на един старец, който просеше пред болницата "Сейнт Томас" и беше намерен замръзнал в двора на хана "При мантията". – Ателстан облиза устни. – Земята е твърда – продължи той. – Уоткин знае колко трудно е да се изкопае с мотика и кирка достатъчно дълбок гроб, така че плиткостта на гробовете е помогнала на скверните крадци.
– Трябва да сложим пазач – каза Пайк копачът.
– Ти ще пазиш ли? – попита тихо Бенедикта. – Би ли прекарал цяла нощ на гробището, за да чакаш мародерите? – Очите ѝ се плъзнаха по останалите от съвета. – Кой би стоял на пост? И кой знае – продължи тя – дали кражбите се извършват нощем? Може да стават следобед или вечер.
Ателстан я погледна с благодарност.
– Аз мога да пазя – намеси се той. – Всъщност го правя, когато... – свещеникът не довърши.
– Когато изучаваш звездите, братко – намеси се свинарката Урсула и предизвика сподавен хоров кикот, защото всички енориаши знаеха за странните занимания на свещеника си.
Художникът Хъдъл се обади.
– Помоли сър Джон Кранстън да ни помогне. Може да прати войници да пазят гробището.
Ателстан поклати глава.
– Коронерът – отвърна той – не може да праща кралските войници насам-натам.
– Ами приставите? – включи се жената на Уоткин. – Ами кварталната стража?
Да, що се отнася до тях, помисли си мрачно Ателстан, съветникът и другите чиновници рядко се занимаваха със "Сейнт Ерконуолд", още по-малко с гробището и не биха се разтревожили, че гробовете на трима непознати са били отворени.
– Кои са тези хора? – попита меко Бенедикта. – Защо го правят? Какво търсят?
Думите ѝ потънаха в море от тишина. Всички лица се извърнаха към свещеника за отговор. Това беше моментът, от който се боеше Ателстан. Гробището беше Божия земя. Когато за пръв път беше дошъл в енорията преди девет месеца, той беше много строг към онези, които се опитваха да направят пазар там и към момчетата, които играеха с костите, изровени от кучета или прасета. "Гробището" беше заявил той, "е Божия земя, където вярващите очакват второто пришествие на Христа". Дори тогава Ателстан не беше обяснил изцяло причината за своята строгост: той тайно споделяше страховете на Църквата от онези, които се прекланяха пред Сатаната, Господаря на кръстопътищата8 и Повелителя на бесилото, и често изпълняваха черните си магически ритуали на гробищата. Всъщност беше чул за един случай в енорията на църквата "Сейнт Питър" в Корнхил, където черен магьосник хранел с трупове демони и скорпиони.
Ателстан се изкашля. Как можеше да отговори? В този миг вратата се отвори и Кранстън, неговият спасител, тържествено влезе в църквата.