Домът на Червения убиец

Тринадесета глава

Сър Джон Кранстън седеше на стола с висока облегалка в голямата си, настлана с каменни плочи кухня, и гледаше влюбено лейди Мод, която стоеше до масата и пълнеше гърненца със захаросани ядки. Не можа да повярва на новините от Ателстан, поне отначало. Осъзна истината едва след още три чаши бордо и повторния разказ на Ателстан какво беше научил от доктор Винсентий. Най-после всичко се изяснява, помисли си Кранстън...

Той хвърли крадешком поглед към талията на жена си и разбра, че пищните поли на лейди Мод прикриват всяко възможно разширяване. Дори нощниците ѝ бяха подплатени. А и никога не му беше минавала мисълта, че може да имат друго дете. След като Матю умря едва тригодишен от чума преди много време, Кранстън беше загубил надежда за наследник. Той потропа с пръсти по облегалката на стола. Лейди Мод улови погледа му и помириса едно гърненце, за да скрие изненадата си от внезапната промяна в настроението на сър Джон. Трябваше ли да му каже сега, питаше се тя. Или да изчака до Коледа, както беше замислила?

Лейди Мод беше смаяна, когато месечното ѝ кръвотечение спря и приятелка ѝ препоръча доктор Винсентий. Лекарят потвърди надеждите ѝ, даде ѝ разумни съвети какво да яде и пие и ѝ препоръча да не се преуморява. Трябваше да се откаже от любовните нощи със сър Джон, но не можеше да му каже причината. Трябваше да бъде сигурна. Лейди Мод прехапа устни. Имаше и друга причина: когато сър Джон разбереше истината, нямаше да я остави на мира. Щеше да се навърта край нея като голямо куче-пазач, да наблюдава всяко нейно движение и непрекъснато да ѝ повтаря, че трябва да се пази и да се грижи за себе си. Лейди Мод сведе глава и се помоли наум детето да бъде здраво. Нямаше да забрави как изглеждаше сър Джон, когато Матю умря. Той, който притежаваше куража на лъв, седеше и като малко момченце беззвучно лееше потоци сълзи.

Мислите на сър Джон клоняха в същата посока: той тържествено беше обещал на Ателстан да не обсъжда въпроса с жена си, а да изчака тя да го направи. Както и да позволи на Винсентий да напусне свободно Лондон. Но Кранстън присви очи, щеше да си помисли пак за това. Може би през новата година трябваше да разпрати писма до всички шерифи в Англия за доктор Винсентий и незаконните му действия из гробищата? Коронерът се размърда и погледна към Ателстан, който разговаряше оживено с просяка Лейф.

– Братко, ще останеш ли за вечеря?

– Не, сър Джон, трябва да тръгвам. Може би по-късно.

– А работата в Тауър?

Ателстан се изправи.

– Не знам, сър Джон. Може би е най-добре да хапнеш и да обмислиш спокойно това, което вече знаем. Ще го обсъдим друг път – той погледна с интерес гърненцата, които пълнеше лейди Мод. – Гости ли очаквате за Коледа?

– Така мислех, отче – отвърна тя. – Роднините ми от Тивъртън в Девън – лейди Мод хвърли престорено ядосан поглед към сър Джон, който изсумтя недоволно. – Трябваше да дойдат, но пътищата са непроходими, дори пратениците не могат да преминат. Разговарях с жената на един от съветниците. Каза, че търговията на съпруга ѝ много пострадала. Всички пътници, отиващи на югозапад, трябвало да се върнат.

Ателстан се усмихна, а лейди Мод се върна към захаросаните плодове. Тя се опита да прикрие тревогата си, когато брат Ателстан уведоми сър Джон, че един от енориашите му, доктор Винсентий, напускал Съдърк и нямало да се върне. Лейди Мод извърна лице. Съжаляваше, че лекарят заминава. Беше много опитен. Тя въздъхна и погледна към масата. Сега трябваше да си потърси друг лекар, по-добър от некадърниците, които живееха около Чийпсайд.

Ателстан намигна тайно на Кранстън, сбогува се и излезе на притъмнялата улица. Взе Филомел от конюшнята на "Светия агнец" и пое обратно в мрака, усмихвайки се при спомена за реакцията на сър Джон на новината. Надяваше се лейди Мод да е чула, че Винсентий заминава. Може би, заключи Ателстан, така беше най-добре за всички.

Внезапно Филомел се подхлъзна върху леда. Ателстан изпъшка примирено, слезе, хвана юздите и внимателно поведе стария кон по тъмната улица между високите, мрачни къщи. Пред всяко от големите имения в Чийпсайд гореше маслена лампа, но когато свещеникът зави на ъгъла при "Сейнт Питър" на Корнхил и тръгна по Грейсчърч към Бридж Стрийт, улицата стана по-тъмна. Трябваше да се движи внимателно между купчините боклук, изпражненията и остатъците от храна, край които пируваха плъхове. Зад него се тръшна врата, нощна птица, гнездеща под стряхата, излетя, пърхайки с черните си криле и го накара да подскочи. Просяци хленчеха за милостиня. На ъгъла стоеше проститутка и заради оранжевата перука изглеждаше още по-бледа на светлината на свещта, която държеше в ръка. Тя се изкикоти, видяла Ателстан, и направи груб жест. Той очерта във въздуха кръстния знак към нея. Градски побойник, облегнат на вратата на кръчма, видя самотната фигура и стисна дръжката на ножа си. Но когато съзря тонзурата на Ателстан и разпятието на врата му, размисли.

Свещеникът продължи напред и се зарадва при вида на войниците, които пазеха Лондонския мост, осветени от факли. Вратите бяха затворени, но градските стрелци разпознаха "капелана на коронера", както наричаха Ателстан и го пуснаха.

Свещеникът пресече моста, копитата на Филомел отекваха кухо по дървените греди. Безмълвието беше злокобно. Обикновено мостът беше оживен, но сега тънеше в тишина, обвит от гъстата речна мъгла. Ателстан имаше чувството, че пресича бездната между рая и ада. Чайките, които гнездяха на дървените подпори отдолу, излетяха и закрещяха възмутено от това неочаквано нашествие. Ателстан си спомни гарваните в Тауър. Още една смърт, помисли си, две – ако броеше мечката. Беше му мъчно за животното.

– Може би така е било най-добре – промърмори си той. – Не съм виждал толкова нещастно животно.

Спомни си за поученията на някои францисканци, които, следвайки основателя на ордена си, твърдяха, че всички животни са Божии създания и не бива да бъдат държани в плен, нито подлагани на жестокост.

Ателстан отмина тихия, тъмен параклис на свети Томас от Кентърбъри в средата на моста. Пазачите от страната на Съдърк се развикаха, някои дори се чудеха дали не е дух. Той им каза името си и те го пропуснаха, шегувайки се с него за неочакваната му поява.

Свещеникът поведе Филомел по тъмните алеи. Тук се чувстваше по-спокоен. Познаваха го и никой не би дръзнал да го закачи. Мина край една кръчма, пред която едно момче звънко пееше коледна песен с надеждата да спечели някоя пара. Ателстан спря и се заслуша в думите, напомнящи за уют, топлина и вкусна храна. Потупа Филомел по врата.

– Къде ще прекараме Коледа, стари приятелю? – попита го той, преди да продължи. – Може би лейди Кранстън ще ме покани, щом роднините ѝ от западните земи няма да дойдат.

Той рязко спря.

– Роднините на лейди Мод! – прошепна на тъмната тиха улица и почувства как по гръбнака му пропълзя тръпка. – Странно, нещо толкова дребно, толкова встрани от събитията на деня.

Той потърка страната си. Думите на лейди Мод му припомниха нещо друго, което беше чул.

Затегли Филомел към "Сейнт Ерконуолд" така нетърпеливо, че конят изцвили ядосано. Там го прибра в конюшнята, увери се, че в църквата всичко е наред и гузно си припомни гнева си през деня. Бонавентура изглежда се беше отдал на ухажвания, затова Ателстан влезе в къщата, запали огъня и бързо задъвка парче хляб. След няколко хапки го хвърли в огъня, защото беше стар, и си наля чаша вино с вода. Почисти грубата повърхност на масата и седна да описва всичко, което знаеше за убийствата в Тауър или около него.

Мисълта, проблеснала в ума му на улицата, можеше да се окаже ключ към целия проблем. Усмихна се, като си спомни аксиомата, която старият отец Анселм често повтаряше на лекциите си по логика: "Щом има проблем, трябва да има и решение. Въпросът е да намериш пътя. Понякога е нужен само малък проблясък." След това Анселм поглеждаше към него. "Винаги помни това, млади Ателстан. То се отнася както за сферата на метафизиката, така и за обикновените, всекидневни събития."

Свещеникът затвори очи.

– Още го помня, отче – прошепна той. – Почивай в мир.

Той извади писмените си принадлежности, подреди мислите си, опита се да натопи сивото гъше перо в мастилото и изруга, когато откри, че то е замръзнало. Сложи мастилницата над свещта, за да го стопли и набързо препрочете бележките, които беше нахвърлял в Тауър. Щом мастилото се стопли, той внимателно записа заключенията си.

Primo – макар да е бил добре охраняван, сър Ралф Уигън бил убит в кулата на Северния бастион. Спял зад заключена врата, ключ от която имали само той и пазачите отвън. Вратата към коридора, в който се намира стаята му, също била заключена; ключове от нея отново имали само той и доверените му охранители. Но всички тези предпазни мерки не довели до нищо. Очевидно убиецът му е влязъл в стаята, прекосявайки замразения ров, и е изкачил импровизираните стъпала по стената, отворил е прозореца, влязъл е и е убил сър Ралф.

Secundo – убиецът трябва да е познавал добре Тауър, за да използва тези стълби, но защо шумът от отварянето на капаците и влизането му в стаята не са събудили сър Ралф? Токата от ботуша на сър Фулк беше намерена на леда. Беше ли това следа към възможния убиец?

Tertio – младият Парчмайнър е бил първият, опитал се да събуди сър Ралф, но стаята била отключена от помощник-коменданта мастър Колбрук. Дали вторият по чин след сър Ралф е имал пръст в убийството му?

Ателстан погледна онова, което беше написал, поклати глава и се усмихна.

– Не, не – прошепна той. – Всичко това трябва да почака.

Quarto – Моубри е умрял при падането от стената, но кой стои зад това? Кой е бил сигналната камбана? Кой е отсъствал от покоите на мистрес Филипа? Само двама: Фицормонд и Колбрук.

Ателстан отново поклати глава.

Quinto – убийството на съветник Хорн. Свещеникът направи гримаса. За него нямаше никакви следи.

Sexto – смъртта на Фицормонд? С Кранстън бяха видели, че веригата на мечката не е закрепена достатъчно добре, а Фицормонд е имал навика да наблюдава звяра. Но кой е бил убиецът, изстрелял стрелата и предизвикал убийствения гняв на мечката?

Septimo – сър Ралф и другите бяха умрели заради ужасното си предателство към сър Бартоломю Бъргиш. Умрял ли е той на кораба преди много години или се е върнал в Англия? Викарият от Удфорд твърдеше, че го е видял, както и местният кръчмар. Това ли е бил загадъчният човек, когото беше видял и собственикът на кръчмата "Златната митра"? Ако е така, Бъргиш е бил видян поне от трима души по време на коледните пости преди три години, по същото време, когато сър Ралф Уитън бил много разстроен. Но ако Бъргиш е оцелял и се е върнал в Англия, как и къде се криеше сега? И още един проблем: очевидно тревогата на сър Ралф е намаляла. Това едва ли би станало, ако Бъргиш беше оцелял. Сър Ралф би се успокоил, само ако той се е появил преди три години и е умрял.

Octavo – онзи, който беше изпратил злокобните бележки на Уитън и другите, трябваше да има достъп до Тауър. Дали Бъргиш или синът му, скрити в града, са пращали съобщенията и съучастниците си в Тауър?

Nono – кой печелеше от тези убийства? Колбрук? Той искаше да го повишат и добре познаваше Тауър. Беше присъствал, когато и тримата бяха умрели. Сър Фулк? Той също беше облагодетелстван от смъртта на брат си; токата му беше намерена върху леда пред кулата на северния бастион. И той познаваше добре Тауър и е бил там, когато двамата хоспиталиери са загинали. Растани? Потаен, ловък човек, който може би се беше заклел лично да отмъсти на сър Ралф и другарите му. Той познаваше крепостта добре и е бил там, когато хоспиталиерите бяха загинали.

Ателстан поклати глава. Същото важеше за Хамънд, този доста мрачен капелан. А може би – мистрес Филипа в заговор с любимия си? Ами Ред Хенд, лудият, който може и да беше по-нормален, отколкото изглеждаше?

Ателстан вдигна поглед и рязко си пое дъх. Ред Хенд! Гърбавият албинос беше споменал нещо за зазидани тайни тъмници, а и дърводелецът Саймън беше промърморил нещо подобно.

Доминиканецът остана известно време така, подпрял глава на ръцете си. Взе перото, огледа тъмната кухня и зърна китка зеленика в далечния ъгъл. Коледа е след няколко дни, помисли си той. Стана, стопли пръстите си на мангала и му се прииска Бенедикта да беше при него и да пият по чаша греяно вино. Спомни си думите на доктор Винсентий за любовта му към вдовицата и се загледа в огъня. Толкова ли е явно, зачуди се. Дали и другите му енориаши бяха отгатнали чувствата му? Той поклати глава, за да прочисти ума си. Не, трябваше да се съсредоточи над сегашния проблем. Един капак изтрака и Ателстан трепна, когато една тъмна сянка скочи на застлания с тръстика под.

– Бонавентура! – промърмори той. Котаракът приближи безшумно и величествено се отърка в крака му. – Е, мастър котарако, да хапнеш ли си дошъл?

Котаракът се протегна и изви гръб. Ателстан отиде в килера, напълни една пукната калаена купа с мляко и загледа как Бонавентура го излочи, а после се изтегна пред огъня. Доминиканецът прекоси стаята и спусна резетата на капаците: прозорци, врати и коридори, помисли си той, припомняйки си още веднъж мърморенето на Ред Хенд и мрачните предупреждения на дърводелеца Саймън. Погледна завистливо котарака.

– Има някои, на които всичко им е наред – измърмори той и седна пред записките си, за да продължи работа. Написа всяко име и описа аргументите си, сякаш се подготвяше за теологичен диспут.

Часовете минаваха. Ателстан потърка уморено очи. Само един път оставаше отворен: онзи, показан от невинните забележки на лейди Мод, които така го бяха стреснали на връщане в Съдърк. Ателстан начерта груб план на Тауър и продължи да проверява заключенията, до които беше стигнал. Точно преди да се зазори, той реши, че е доволен. Беше открил убиеца, но почти нищо друго. За това щеше да му трябва Кранстън.

На другата сутрин сър Джон мина с коня си като млад рицар по Чийпсайд до кръчмата "Златната митра" край Тауър. Коронерът имаше чувство, че лети. Дори студеният утринен вятър му се струваше топъл и нежен като ласката на млада жена.

Тази сутрин, преди да стане от леглото, Кранстън беше прегърнал пламенно лейди Мод. Тя се беше притиснала разплакана до гърдите му и беше промърморила, че скоро ще му каже нещо. Той ѝ беше отвърнал с нежни думи, беше я погалил по главата. После се беше облякъл и слязъл долу, ревейки да му донесат чаша херес, докато конярят оседлаваше коня му. Сър Джон се чувстваше горд като паун при мисълта, че отново ще става баща. Възнагради се с глътка от "чудодейния мях", както го наричаше Ателстан, наслаждавайки се на бистрата, червена течност. Огледа се с широка усмивка. Прекрасно беше да си жив в такъв хубав ден!

Сър Джон хвърли няколко пенита пред група просяци, които трепереха на ъгъла на Мърсъри. Подвикна шеговити обиди на птичарите, които чистеха и кормеха кокошки и други пилета за Коледа в големите си казани. По улицата водеха проститутка с оголени рамене и обръсната глава под конусовидна бяла шапка. Пред нея вървеше гайдар, а върху мръсния ѝ корсаж беше забодена бележка, която публично я обявяваше за уличница. Кранстън спря процесията и накара да я освободят.

– Защо, сър Джон? – попита приставът с лице, подобно на миша муцуна.

– Защото идва Коледа! – изрева коронерът в отговор. – И Христос, младенецът от Витлеем, отново ще бъде с нас!

Приставът се канеше да възрази, но Кранстън посегна към дръжката на ножа си и той побърза да разреже въжетата на жената. Тя се оплези на пристава, направи мръсен жест към Кранстън и хукна по уличката. Сър Джон навлезе в Пети Уелс. Пристигна в кръчмата, хвърли юздите на конярчето и влезе наперено в приятно ухаещото помещение.

– Свещенико, къде си, по дяволите! – изрева той и уплаши до смърт другите клиенти, а кръчмарят с широко ококорени очи хукна да го обслужи.

– Сър Джон, доволен ли си?

– Като муха на конски задник през лятото! – изрева в отговор сър Джон и му хвърли чудодейния мях. – Напълни го! Монахът ми каза да се срещнем тук – промърмори той.

Огледа се през дима и видя Ателстан, полузаспал на една маса.

– Донеси ми чаша херес – нареди Кранстън на кръчмаря. – С пресни овесени питки и парчета пушен бут! – Той облиза устни. – За монаха задушена змиорка и, макар че са пости, ще пийне ейл с вода.

Коронерът прекоси помещението и потупа полузаспалия Ателстан по рамото.

– Събуди се, братко! – извика той. – Защото дяволът се разхожда, реве като лъв и се чуди кого да погълне!

– Надявам се, че ръката му е по-лека от твоята, Кранстън – измърмори Ателстан, отвори очи и погледна уморено нагоре.

Кранстън се наведе към него.

– Добро утро, монахо.

– Аз съм свещеник.

– Добро утро, свещенико. Защо не си изпълнен с радост от наближаващата Коледа?

– Защото, сър Джон, ми е студено, уморен съм и съм напълно обезкуражен – Ателстан щеше да продължи с оплакванията, когато видя дяволитите пламъчета в очите на Кранстън. – Радвам се да те видя щастлив, сър Джон. Предполагам, че си поръчал храна.

Кранстън кимна, свали голямата боброва шапка от главата си и се стовари на пейката срещу него.

Бяха изяли всичко и Кранстън беше погълнал две чаши кларет, преди Ателстан да довърши историята си. Коронерът поклати глава, зададе няколко въпроса и подсвирна тихичко.

– Да му се не види, сигурен ли си, братко? И всичко това заради една невинна забележка на лейди Мод?

Ателстан вдигна рамене.

– Забележките на лейди Мод предизвикаха голямо смайване през последните дни, сър Джон.

Кранстън се оригна, стана и поиска меха си, хвърляйки монети на кръчмаря.

– Направи ли, каквото ти поръчах, сър Джон? – попита Ателстан.

– Да – коронерът се протегна и прозя. – Всичките ни заподозрени чакат в Тауър, макар че Парчмайнър ще закъснее. Нали първо искаш да се видиш с Колбрук?

– И с Ред Хенд.

– Да, Ред Хенд.

– Носиш ли заповед, сър Джон?

– Не ми трябват никакви заповеди! Аз съм Кранстън, кралски коронер в града и те или ще ми отговарят, или ще си носят последствията.

Излязоха от кръчмата, където оставиха конете си, минаха по няколко улички и влязоха през зеещата порта на Тауър. Колбрук ги чакаше при къщичката на вратаря. Ателстан забеляза, че е сложил доспехите си.

– Проблеми ли очакваш, мастър помощник?

– Нарежданията на сър Джон са много строги – отвърна Колбрук.

– Къде е Ред Хенд?

– Защо ви е този смахнат?

– Защото аз наредих – отвърна Кранстън.

Пресякоха двора, където под широките ивици сива киша вече се виждаше рядка тревица. Двама войници вървяха зад тях. Колбрук изпрати единия при малката врата в основата на Бялата кула. Ателстан погледна натъжено към далечния ъгъл, където беше седяла голямата мечка, сега пуст и тъжен. На земята още се виждаха следи от лапи и няколко жалки парчета храна, разпръснати върху заледения калдъръм.

– Бог да дари покой на душата на мечката – промърмори Ателстан.

Кранстън се обърна.

– Имат ли мечките души, братко? Отиват ли в рая?

Ателстан се усмихна.

– Ако раят ти има нужда от мечки, сър Джон, тогава ще има мечки! Но предполагам, че в твоя случай раят ще бъде пълен с кръчми.

Кранстън се плесна по бедрото с бронираната си ръкавица.

– Харесваш ми, братко – и се усмихна на изненадания Колбрук.

Внезапно вратата на Бялата кула се отвори и войникът се появи отново, влачейки за мършавия врат Ред Хенд.

– Пусни го! – извика Ателстан. Приближи се, приклекна и стисна ръката на гърбавия. Погледна в мътните очи на лудия и видя следи от сълзи по зачервените му бузи.

– За мечката ли скърбиш, Ред Хенд?

– Да. Няма го приятеля на Ред Хенд.

Ателстан погледна войника и му даде знак да се отдръпне.

– Знам, Ред Хенд – прошепна свещеникът. – Мечката беше величествен звяр, но сега ще бъде щастлива. Духът ѝ е свободен.

Влажните очи на Ред Хенд се втренчиха в Ателстан. Лудият се усмихна.

– Ти приятел ли си на Ред Хенд?

Ателстан огледа лицето на гърбавия, рядката му бяла коса и гротескните шарени дрипи. Спомни си други мъдри думи на отец Анселм: "Винаги помни, Ателстан, у всеки човек има Божия искра. И пламъкът гори еднакво силно и в счупено гърне, и в най-изящната лампа."

– Приятел съм ти – отвърна свещеникът, – но ми трябва помощта ти.

Погледът на Ред Хенд стана предпазлив.

– Искам да ми покажеш тайните си.

– Какви тайни, мастър?

– Какво, по дяволите, правиш, братко?

Ателстан хвърли предупредителен поглед на коронера.

– Виж, Ред Хенд – прошепна свещеникът. – Ти ми говореше за стаи, за зазидани тъмници.

Лудият се опита да измъкне пръстите си от ръката на Ателстан, но свещеникът го държеше здраво.

– Моля те – продължи той. – Имаше ли сър Ралф такива тайни килии? Ако ми кажеш, мога да заловя човека, който е виновен за смъртта на мечката.

Лудият нямаше нужда от друго поощрение. Той се обърна.

– Чакай! Чакай тук! – помоли и затича обратно през малката врата на Бялата кула. Появи се след няколко секунди с малко звънче, което разлюля.

– Следвайте Ред Хенд! – извика той. – Следвайте Ред Хенд!

Кранстън погледна невярващо Ателстан. Колбрук изглеждаше ядосан.

– Какво е намислил дребният негодник? – промърмори Кранстън, когато тичащият луд ги поведе през вътрешния двор към една ръждясала врата в подножието на кулата Уейкфийлд. Ред Хенд спря пред вратата, поклони се три пъти и издрънка със звънчето.

– Какво има вътре?

Колбрук вдигна рамене.

– Тъмници, изкопани дълбоко в земята.

– Отвори!

– Нямам ключове.

– Не възразявай! – излая Кранстън. – Отвори проклетата врата!

Колбрук се обърна, сложи ръце на кръста си и закрещя заповеди. Дотичаха войници. Под нарежданията на Колбрук те дотъркаляха голям таран и заудряха с желязната му глава вратата, докато тя се изкриви и падна от пантите.

– Факли! – нареди Кранстън.

Донесоха ги и ги запалиха бързо. Ред Хенд заподскача надолу под покритите със слуз стълби, които потъваха в ледена тъмнина. В подножието им започваше малък коридор – тесен, влажен и вонящ. Отдясно нямаше нищо освен влажни стени, отляво – две врати на килии с ръждясали ключалки. Ателстан застина, чул скърцане и шумолене, обърна се и съзря лъскаво кафяво телце да се отдалечава в мрака.

– Разбийте вратите! – изрева Кранстън.

Войниците се хвърлиха върху дебелото, но изгнило дърво и пробиха голяма дупка. Ателстан взе факла и влезе вътре. Нямаше нищо освен плъхове, които цвърчаха върху гниеща купчина слама в далечния ъгъл.

– По дяволите! – изсъска Кранстън. – Нищо!

Измъкнаха се през разбитата врата. Кранстън взе факела и огледа стената между вратите.

– Виж, Ателстан! – възкликна той.

Доминиканецът внимателно огледа стената.

– Това е друга врата – продължи Кранстън, – но е била зазидана. Виж, още се очертава и мазилката е по-прясна от тази на останалата част от стената.

– Намерихте я! Намерихте я! Намерихте я! – Ред Хенд пляскаше с ръце и подскачаше като немирно дете. – Те намериха тайната врата! – запя той. – Спечелиха играта! – После спря да вика. – Аз направих това – гордо каза той. – Сър Ралф Уитън ми поръча. Вратата беше заключена и аз я зазидах.

– Кога? – попита Ателстан.

– Преди години. Години!

Кранстън щракна с пръсти.

– Съборете тази стена!

Войниците заблъскаха с големите чукове и скоро коридорът се напълни с гъст бял прах.

– Има врата! – възкликна един от тях

– Разбийте и нея! – нареди Кранстън.

След няколко минути изгнилото дърво зад разрушената зидария поддаде и войниците направиха достатъчно голяма дупка, през която да минат Ателстан и Кранстън.

– Мили Боже! – прошепна Кранстън, вперил поглед в разлагащия се скелет, проснат върху купчина боклуци. – Кой е този човек? И кое адско изчадие го е обрекло на такава ужасна смърт?

– Ще ти отговоря, сър Джон. Подозирам, че това са тленните останки на сър Бартоломю Бъргиш. Уитън, затънал в греха на убийствата, е наредил да го зазидат.

– Виж! – изсъска сър Джон, грабна факела и го вдигна към стената, където беше опряна бялата костелива ръка. Ателстан се вгледа в грубата рисунка на тримачтов кораб, издълбана в камъка – същата, която беше видял на бележките, изпратени на сър Ралф и останалите. Кранстън се опули от изумление.

– Братко, прав си.

– Да, сър Джон. Сега нека видим дали и останалата част от теорията ми е вярна.

Казаха на Колбрук да остави пазачи при килията и бързо излязоха на чист въздух във вътрешния двор.

– Какво открихте? – неспокойно попита помощник-комендантът, който излезе след тях.

– Търпение, мастър помощнико. Елате, ще ви искам още услуги.

Ателстан го поведе за лакътя встрани от другите. Кранстън видя, че двамата разговарят тихичко.

– Трябва ли ви Ред Хенд?

Гърбушкото се появи внезапно и заподскача нагоре-надолу.

Кранстън се усмихна, бръкна в кесията, пъхна две сребърни монети в ръката му и леко го потупа по бузата.

– Засега не, Ред Хенд. Но имаш моите благодарности, благодарностите на регента, на кмета и на град Лондон.

Очите на гърбушкото заискриха от удоволствие. Той се отдалечи бегом, подскачайки от радост, като лудуваше и се смееше на черните гарвани, които грачеха шумно над него.

– Ред Хенд е герой! Ред Хенд е герой! – крещеше той.

Ателстан се върна при сър Джон.

– Дадох нареждания на помощник-коменданта – каза той.

– Хайде, милорд коронер, драмата е на път да започне.

Останалата част от обитателите на Тауър, свързани с убийствата, чакаха в покоите на Филипа. Сър Фулк беше облечен много елегантно, с тъмнолилава роба, обточена със златен кант. Филипа, която беше в пълен траур и косата ѝ бе покрита с черен воал, седеше до прозореца, свела глава над бродерията си. Растани беше приклекнал край огнището, капеланът седеше на стол срещу него. Всички освен Филипа погледнаха намръщено Ателстан и Кранстън.

– Чакаме вече час – извика сър Фулк.

– Браво! – отвърна сър Джон. – И ако пожелая, ще чакате още един час! Тук сме по кралски дела. Четирима души са мъртви, а един от тях е сър Ралф Уитън, кралски служител и пълен негодник!

Мистрес Филипа вдигна поглед, лицето ѝ беше пребледняло от гняв. Ателстан стисна клепачи, макар че сър Джон ѝ се извини веднага най-тържествено.

– Е, ще започваме ли? – извика сър Фулк.

– След малко, след малко – каза Ателстан. – Чакаме мастър Колбрук и младия Джефри.

Кранстън се отпусна на седалката до прозореца до Филипа, но тя му обърна гръб. Ателстан приближи един стол до масата и подреди принадлежностите си за писане пред себе си. Задъхан, Колбрук отвори вратата.

– Всичко е готово, сър Джон – помощникът отиде при Ателстан. – Ето, братко.

Ателстан стисна ръката му и прикри зад широкия си ръкав това, което му даде помощникът. После огледа смълчаната стая. Тук, помисли си той, ще заловим убиеца.