Домът на Червения убиец

Единадесета глава

В съня си Ателстан стоеше на тъмен кораб. Бушпритът, мачтата и платната бяха покрити с черен креп. На кърмата зад него един скелет, чието лице приличаше на зловеща бяла маска, държеше руля и му се усмихваше злобно. Морето беше спокойно и прозрачно като дебело, тъмно стъкло. Беззвездното небе над тях висеше над кораба като тъмносин балдахин, докато той се носеше към хоризонта, където яркочервена светлина озаряваше портите към ада. От едната страна на мачтата някаква фигура се разтресе в спазми. Ателстан зърна почернялото, разкривено лице на копача Пайк, свален от бесило. Свещеникът се обърна, когато някой го потупа по рамото. Брат му Франсис стоеше до него: лицето му беше синкавобяло под рошавата черна коса. Тънка червена струйка, подобна на змия, се стичаше от ъгъла на устата му, гърдите му бяха открита рана, в която бълбукаше кръв – тази рана бе станала причина за смъртта му.

– Избяга ли от манастира си, братко? – гласът му звучеше глухо.

Ателстан протегна ръка:

– Съжалявам, Франсис – прошепна той. После се огледа. Беше ли Кранстън тук? Сигурен беше, че чува гласа му.

Свещеникът отиде до входа на трюма и погледна надолу. Там клечеше гола жена; лицето ѝ беше скрито с черен воал, от устата ѝ излезе отвратителна жаба; около шията ѝ се беше увила кехлибарена змия, чиито тесни очи проблясваха като диаманти. Плъх с голям корем беше застанал до нея. Ателстан заслиза по стълбите. Зад жената, суров и невъзмутим, беше коленичил рицар в пълни бойни доспехи, ръцете му бяха отпуснати върху дръжката на големия двуостър меч. Трюмът миришеше на смърт и Ателстан почувства, че някой се притиска до него. Той се задърпа яростно, когато една ръка стисна рамото му.

– Ателстан! Ателстан! Братко, за Бога!

Свещеникът отвори очи. Пълното лице на Кранстън, сбръчкано от загриженост, се бе надвесило над него:

– Братко, какво има?

Ателстан го погледна.

– Сър Джон, просто сънувах – той вдигна ръка и избърса потното си лице. – Сънувах – повтори той.

– Явно сънят не е бил приятен.

– Не, сър Джон. Някаква нощна сукуба със силата на хиляда скорпиони покори ума ми.

Кранстън го погледи въпросително и Ателстан се усмихна.

– Шегувам се. Мисля, че кошмарът ми се дължеше повече на трапезата, отколкото на отвъдното. Прекалено много ядохме снощи.

– Вчера си е за вчера, днес си е за днес – отвърна важно Кранстън. – Хайде, братко, зазорява се.

Ателстан стана бързо, прочете една молитва и се изми с ледена вода от очуканата калаена кана. Събраха вещите си и слязоха в студената, пуста кръчма. Огънят не беше запален и помещението не изглеждаше уютно и весело като предната вечер. Бързо закусиха с топли овесени хлебчета и подсладено вино, оседлаха конете и отново поеха по пътя.

Денят като че ли щеше да бъде хубав. Бледото слънце се канеше да изгрее, превръщайки мрака в мъглива сивота. Конете им отново поеха по замръзналия път. И двамата внимаваха да избягват дупките, чиято дълбочина понякога достигаше човешки ръст и можеха да предизвикат падането и дори смъртта на непредпазливия ездач и коня му. Полето беше пусто и тихо. Ателстан потръпна, когато си спомни кошмара си и зловещата тишина в него. Живият плет от двете страни на пътя още беше покрит с дебел сняг, а полята зад него бяха сковани под ледена покривка. Ято гладни гарвани кръжеше шумно в кръг над малка дъбова горичка; клоните на дърветата бяха черни на фона на просветляващото небе.

– Ще ми се да бях в Лондон – измърмори Кранстън. – Мразя проклетата провинция, мразя тишината.

Ателстан зърна нещо цветно в канавката край пътя и приближи коня си, за да го огледа. Там лежеше труп на замръзнал старец в широка излиняла роба, която го покриваше от главата до коленете. Ателстан затвори очи и прошепна молитва, когато видя синьочерните дупки, които гладните гарвани бяха издълбали в мършавата, безкръвна плът.

– Дано почива в мир! – промърмори Кранстън. – Братко, нищо не можем да направим.

Продължиха през притихнало, спящо село, единствените признаци на живот бяха няколко облака черен дим. След час езда доближиха Лейтън. На кръстопътя съзряха група селяни, скупчили се около почернял ешафод. За радост желязната клетка, която висеше на него, беше празна. Селяните се бяха събрали около труп, а до тях двама яки работници копаеха вкаменената земя в подножието на ешафода. Мотиките и кирките им дълбаеха плитка яма, а дъхът им излизаше на облачета във въздуха. Ателстан погледна към Кранстън. Коронерът сви рамене, но ръката му се плъзна под наметката, за да се увери, че лесно може да извади камата от канията. При наближаването на ездачите селяните се обърнаха. Старица с жълто, набръчкано от възрастта лице и мършаво тяло, увито в изтъркана кравешка кожа се затътри към тях.

– Добро утро! – извика тя. – Странници по този път? – Мътните ѝ очи се усмихнаха лукаво на Ателстан. – Добро утро, отче. Рядкост е да видиш свещеник толкова рано.

– Майко! – извика Кранстън в отговор, като разхлаби шала около устата си. – Добре е да видиш какъвто и да било човек в това проклето време. Какво правите?

– Погребваме Едуиг.

– Тук ли? – попита Ателстан. – Нямате ли църква, гробище?

Старицата вдигна мършава ръка.

– Елате да видите! Елате да видите!

Те подкараха колебливо конете към нея. Конят на Кранстън се подплаши, но Филомел прояви жив интерес към групата около ешафода. Когато коронерът и спътникът му наближиха, селяните се разделиха. Ателстан зърна зачервени, мръсни лица, мазни коси без блясък и по някой изпълнен с омраза поглед към охранените им коне и топлите вълнени наметки. Кранстън хвърли един поглед към тялото на Едуиг, затвори очи и се отдръпна. Селянинът беше обесен. Лицето му беше черно, езикът – полупрехапан, още стиснат здраво между жълтите зъби. Едното му око беше изскочило от орбитата и висеше гротескно върху посинялата буза.

– Мили Боже! – въздъхна Ателстан. – Какво е станало?

– Самоуби се – изкудкудяка старицата. – А ти знаеш закона, отче.

– Да, майко, знам закона – той погледна към малкия дървен кол, облегнат на ешафода. – Сър Джон, предлагам ти да продължим.

Коронерът не чака втора покана. Те обърнаха конете, пренебрегвайки сподавения кикот зад себе си. Ателстан затвори очи и произнесе първия псалм, за който се сети, за да прогони ужасите, които присъстваха неотменно в света на хората. Зад себе си чу тихите звуци от дървен чук, който забиваше кола през сърцето на самоубиеца.

– Мили Боже! – промърмори Кранстън. – Вие, свещениците, трябва да промените това. Един Бог знае защо се е самоубил нещастникът, трябва ли самоубиецът да се погребва до бесилка на кръстопът и да забиват кол в сърцето му?

– Епископите се опитаха да спрат това – отвърна Ателстан, – но учението на Христа в някои свои части е тънко и свободно като паяжина, затова и така го тълкуват някои сърца.

Минаха през Лейтън и тръгнаха по пътеката, която заобикаляше тъмната маса на гората Епинг и ги отведе в Удфорд точно когато църковната камбана би за вечерня. Селцето не беше предразполагащо: няколко селяни, увити с наметките си и с ниско смъкнати качулки, шареха наоколо и гонеха мършави пилета далеч от конете. Момчета носеха вода от кладенеца в очукани ведра, от някои прозорци домакини изхвърляха нощните гърнета по средата на улицата. Дори кръчмата беше още заключена и със спуснати капаци.

– Като село на мъртъвци – промърмори Ателстан.

– Да, може да се каже, братко – отвърна Кранстън през шала. – Студът е прекратил всякаква работа в полето.

Малко момче, пребледняло от студ, внезапно се появи и тръгна тържествено до тях, стиснало мръсна платнена торба в костеливата си ръка. Ателстан спря Филомел.

– Какво има, момче?

Хлапето се взираше с опулени очи в опашката на Филомел.

– Кажи ми, момче, какво искаш?

– Мама каза да ви следвам. И да чакам, докато конят вдигне опашка.

Кранстън се засмя.

– Чака да вземе фъшкиите – възкликна той. – Те са отлична тор, а когато се изсушат, горят добре и топлят.

Ателстан се усмихна, отметна качулката си, бръкна в кесията и хвърли пени на момчето.

– Вземи всичко, което пуснат конете ни, момче – тържествено разпореди той. – Ето ти и пени за труда. Познаваш ли семейство Бъргиш? Имат имение наблизо.

– Всички умряха – отвърна момчето, все така втренчило поглед в опашката на Филомел. – Къщата е извън селото, близо до Бъксфийлд, но е изоставена и затворена. Отец Питър ще ви разкаже – то посочи към покрития с плочи покрив на черквата, чиято камбанария от сив камък надничаше над върховете на дърветата.

– Тогава ще спрем там! – каза Ателстан и подкара Филомел в тръс.

Минаха през страничната вратичка в оградата около църквата и поеха по пътеката, която се виеше между дървета и обрасли гробове, докато стигнаха до норманската църква, издигната на билото на малък хълм. До нея имаше скромна двуетажна къща със сламен покрив, а на прозорците имаше само дървени капаци. Ателстан погледна назад. Момчето още беше зад тях – с едната ръка стискаше торбата, а в другата, стиснало юмрук, пазеше пенито от Ателстан, сякаш то беше ключът за райските порти.

– Вътре ли е отец Питър?

– Там ще е – отвърна момчето. – А за още едно пени ще се погрижа за конете ви.

Ателстан кимна и друга монета полетя във въздуха.

– Този младеж ще стигне далеч – промърмори Кранстън, когато слязоха от конете и почукаха на вратата.

Чуха как някой дърпа резето, вратата се отвори и отец Питър надникна навън. Гладко избръснатото му лице беше весело.

– Пътници в това време?

Отец Питър имаше силен провинциален акцент, но въпреки снежнобялата коса и леко прегърбените рамене, беше още енергичен и жизнерадостен. Едва дочака да се представят и ги покани в топлата, приятно миришеща стая, разбърбори се като сврака и започна да ги разпитва. Взе плащовете им и ги покани да седнат на пейката, която доближи към огъня.

– Коронер и доминиканец идват при мен – каза отец Питър с шеговито учудване и седна на столче до тях. Извади три глинени купи от малкия шкаф до огнището и им сипа щедро супа от черното котле, което висеше на желязна кука над пламъците. – Малко риба, билки и каквото е останало от зеленчуците ми – свещеникът извърна очи нагоре. – А, да, и малко лук.

Ателстан и Кранстън поеха горещите купи и засърбаха вкусната супа, която опари устите им, но вля малко топлина в замръзналите им стомаси. Отец Питър ги гледаше, докато се хранеха. Ателстан му се усмихна и остави купата.

– В момента е твърде гореща, за да се яде, отче – прошепна извинително той. – Дори не мога да я държа.

Но Кранстън не срещаше подобни затруднения. Той сърбаше шумно като лакомо куче и обра каквото беше останало с коричките хляб, които отец Питър сложи на дървена чиния пред него. Най-накрая коронерът се оригна, облиза устни и му подаде купата.

– Най-вкусното нещо, което съм ял от много време, отче – извинително промърмори той. – Благодарим ти за гостоприемството. – Коронерът протегна големите си ръце към пламъците. – Няма да те задържаме дълго. Познаваш ли семейство Бъргиш?

Отец Питър присви очи.

– Да – отвърна той. – Познавам ги.

Ателстан започна да гълта полека от вече поизстиналата си супа.

– Ще ни разкажеш ли за тях, отче?

Свещеникът вдигна рамене.

– Какво има за разказване? Бартоломю Бъргиш и жена му живееха в имение близо до Бъксфийлд. Бартоломю беше неспокоен дух, роден да язди и да върти меча, а не да надзирава земеделската работа или да проверява сметките на управителя на имението. Замина за Лондон, където служеше при разни големци. По времето на стария крал беше в гарнизона на Тауър, после замина с другите да се бие в Светите земи.

– А жена му?

Отец Питър направи гримаса.

– Беше тиха, болнава жена. Имаха един син... как се казваше? А, да, Марк – свещеникът въздъхна. – За тях се грижеха добре. Имението имаше управител, а Бартоломю винаги пращаше злато. После, преди четиринайсет-петнайсет години, пристигна вест за смъртта на Бартоломю. Бил убит на кораб, превзет от маврите в Средното море. По онова време Марк беше вече млад мъж. Не личеше да тъгува много за смъртта на баща си, но майка му се разболя и почина година след съпруга си.

– А Марк Бъргиш?

– Той беше като баща си, главата му беше пълна е истории за герои като Роланд и Оливер, за бойни подвизи. Известно време той беше господар на имението. След победите на стария крал във Франция Марк събра пари от банкерите, купи си кон, доспехи и набра от селяните малък отряд стрелци – все хора, които споделяха страстта му към войната и странстванията – свещеникът замълча и се загледа в пламъците. – Помня сутринта, когато заминаха – продължи той замислено. – Беше прекрасен летен ден. Сър Марк яздеше черния си боен кон, тъмночервената му коса беше сресана и намазана с благоуханно масло; пред него оръженосецът носеше знаме е герба на Бъргиш, а зад него крачеха шестима стрелци със стоманени шлемове, дебели кожени жакети, дълги лъкове и колчани със стрели с гъши пера.

Красива гледка – свещеникът се полюшна леко на стола си.

– Никой от тях не се завърна – прошепна той. – Всички загинаха, потънали в кръв и кал.

Ателстан стаи дъх. Колко приличаше това на неговата история. Той и Франсис бяха постъпили точно в такъв отряд. Ателстан се беше върнал, но тялото на брат му още гниеше на някое забравено поле във Франция.

– Никой не се е върнал? – повтори Кранстън, като едва успяваше да овладее вълнението в гласа си. – Значи Марк Бъргиш може да е още жив?

Свещеникът го погледна и поклати глава.

– Не, сър Джон, изразих се грешно. Никой не се върна жив. Елате, ще ви покажа къде е Марк.

Те станаха. Отец Питър им подаде плащовете, откачи един ключ от един забит в стената гвоздей и те го последваха навън, в студа. Момчето още стоеше като войник и държеше юздите на конете, а очите му гледаха алчно към купчините димящи изпражнения, натрупани от Филомел и коня на Кранстън. Отец Питър спря.

– Момче, заведи конете в конюшнята. Ще намериш овес там. После влез и си сипи супа. Не се тревожи, конете няма да избягат.

Хлапето погледна Ателстан.

– Върви, момче – нареди доминиканецът. – Тук ще замръзнеш. Обещавам ти, фъшкиите са за теб.

Стигнаха вратата на църквата. Отец Питър я отключи и влязоха в тъмния неф. Беше студено, въздухът – леден. Ателстан огледа масивните четвъртити колони, украсени със зеленина като неговите в Съдърк, макар и не толкова красиво. Сред енориашите му няма художник, помисли си Ателстан. Отец Питър улови погледа му и Ателстан се почувства гузен от дребнавата си гордост.

– Хубава църква, отче – промърмори той.

Отец Питър се усмихна.

– Стараем се, братко. Но бих дал много за добър художник и добър дърводелец.

Минаха през скромната олтарна преграда, през ризницата и влязоха в малкия параклис в далечния ъгъл на църквата. Голяма дървена статуя на Мадоната с Младенеца стоеше на каменна плоча, а по стените имаше обикновени правоъгълни гробници, без украса и изваяния. Отец Питър отиде при една от тях и я почука леко.

– Сър Марк Бъргиш лежи тук – тихо обяви той. – Върнаха тялото му за погребение.

Кранстън разочаровано се взря в гробницата от сив камък.

– Сигурен ли си, отец Питър?

– Да – отвърна свещеникът. – Балсаматорите направиха всичко възможно да пооправят трупа. Преди да спуснат ковчега, погледнах още веднъж лицето му. Сър Марк беше получил ужасна смъртоносна рана отстрани на главата от бойна брадва или боздуган, но съм сигурен, че беше той.

Ателстан скри разочарованието си и погледна потиснато към Кранстън. Пътешествието им през ледената пустош на Есекс се беше оказало безплодно.

– Защо питате за всичко това? – попита отец Питър, докато излизаха от църквата.

– В Лондон бе извършено убийство, отче – отвърна Кранстън, хапейки устни. – Надявахме се пътуването ни дотук да донесе нови доказателства. Забелязал ли си нещо необичайно в селото?

– Какво?

– Каквото и да е – умолително каза Ателстан. – Има ли новини, носят ли се някакви слухове за семейство Бъргиш?

Свещеникът поклати глава. Ателстан и Кранстън се спогледаха отчаяно, излязоха от църквата и се върнаха в дома на свещеника, където момчето нагъваше втора купа супа, лакомо като гладно куче. Когато приближиха, то се сви в един ъгъл. Отец Питър ги покани с жест да седнат отново на местата си и им наля ейл от каната до вратата на малкия килер.

– Не – повтори той и седна на стола, стиснал чашата си. – В Удфорд е спокойно. Още по-спокойно, откакто Бъргиш ги няма.

– Какво стана с къщата им?

– Кралските пратеници я запечатаха. Оттогава никой не е влизал там – свещеникът се изкашля. – Знам го със сигурност. Шерифът на Есекс ми плаща дребна сума, за да следя дали печатите на вратите или прозорците не са счупени – той погледна към Кранстън. – И те са недокоснати. Нали вътре няма нищо. Цялата покъщнина беше изнесена, покривът се срути, околните ливади и ниви бяха продадени.

– Нямаше ли друг наследник?

– Поне аз не съм чувал за такъв – отец Питър внезапно отдръпна чашата от устните си: – Небеса! – възкликна той. – Имаше нещо. Да – прошепна той възбудено, – преди три-четири години се случи нещо много странно. Беше като в сън. Кога точно стана? О, да, в началото на коледните пости. Забравил съм точната година. Бях отслужил сутрешната литургия, закусих вкъщи и се върнах да почистя олтара – отец Питър се взря в огъня. – Влязох в нефа и с изненада видях един човек с плащ и качулка, коленичил на входа на параклиса на Девата.

– Където е погребан Марк Бъргиш?

– Да, да. Доближих се тихо и в началото мъжът не ме видя. Но когато това стана, се изправи много бързо, придърпа качулката си, мина покрай мен и излезе, без да отвърне на поздрава ми. Зърнах само сиви кичури коса и бяла, добре подстригана брада – отец Питър отпи от чашата. – Бяха минали години, откакто бях видял за последен път Бартоломю Бъргиш и го смятах за отдавна мъртъв, но ми се струва, че мъжът, когото зърнах онази студена декемврийска сутрин, беше самият сър Бартоломю. Имаше неговата походка и стойката на професионален войник.

Ателстан развълнувано се приведе напред, питайки се дали сър Бартоломю беше жив. Той ли беше кървавият убиец, дебнещ жертвите си?

– Продължавай, отче – каза той тихо.

– Не споменах за това пред никого. Селяните щяха да помислят, че пия или че губя ума си – той се усмихна на Ателстан. – Ти знаеш, братко, как овцете обичат да клюкарстват за пастира си.

Ателстан му се усмихна в отговор и хвърли кос поглед към Кранстън, който беше застинал с отворена уста при разкритието на отец Питър.

– Година по-късно – продължи свещеникът, – на Вси светии бях в селската кръчма. Есента беше дошла, времето застудя, стана по-сурово. Говорехме за смъртта и си разказвахме страшни истории за духове. Кръчмарят, Бог да го прости – междувременно почина – изведнъж се обади и каза, че е видял духа на Бартоломю Бъргиш. Разбира се, другите му се изсмяха, но той настоя и каза, че горе-долу по онова време, когато на мен ми се стори, че видях сър Бартоломю, някакъв странник пристигнал в селото късно вечерта и спрял да хапне и пийне в кръчмата. Бил с плащ и ниско спусната качулка, и почти не говорел, освен за да си поръча яденето – отец Питър притвори очи. – Кръчмарят каза, че човекът явно искал да го оставят сам. Все пак, Удфорд е на пътя за града. Много от пътниците не обичат да разговарят с местните хора. Както и да е, странникът се канел да си тръгне, когато прислужницата изпуснала една чаша. Мъжът се обърнал и за миг кръчмарят видял лицето му. Кълнеше се, че бил Бартоломю Бъргиш.

Отец Питър въздъхна:

– Разбира се, аз премълчах това, което бях видял, но бях заинтригуван. Отидох до старото имение близо до Бъксфийлд. Помислих си, че ако е бил Бъргиш, сигурно щеше да влезе в стария си дом. Но открих, че нищо не е пипано – той вдигна рамене и разпери ръце. Само това мога да ви кажа. Един Бог знае дали човекът, когото сме видели с кръчмаря, е бил сър Бартоломю. Не съм чувал други слухове за внезапното му завръщане от чужбина или от гроба, та бях забравил за това.

– Отче – настоя Ателстан, – моля те, спомни си кога се случи това. Преди три или четири години?

Свещеникът се вгледа в огъня.

– Да, преди три години – отвърна той. – Но не мога да ви кажа нищо повече – допълни той с усмивка.

Кранстън се приведе напред и го хвана за ръката:

– Отче, гостоприемството ти може да се сравни само с ценността на това, което ни каза – коронерът погледна Ателстан и се усмихна. – Хайде, братко, още няма обяд. Ако яздим по-бързо, може да стигнем обратно в града, преди да падне мрак – той погледна отец Питър. – Благодаря за гостоприемството, отче – обърна се и хвърли монета на момчето, което още стоеше в ъгъла. – А ти, момче, ще станеш добър оръженосец или търговец.

Те станаха, взеха плащовете си и начаса напуснаха Удфорд. Минаха през Лейтън, покрай ужасния ешафод с пресния гроб в подножието му, после излязоха отново на Майл Енд Роуд. Кранстън, който се беше отбил в една кръчма, за да напълни чудодейния си мях, не спираше да бърбори и размишлява.

– Възможно е, братко – изръмжа той за пореден път с устни, зачервени от гроздовия сок, – съвсем възможно е сър Бартоломю да е още жив и да се крие в Тауър или някъде наблизо, за да води своята мълчалива война на отмъщение.

– Сър Джон – отвърна Ателстан, – бих се съгласил, но къде би се скрил Бъргиш? Член на гарнизона ли е? Кухненски прислужник? Търговец, който има право на достъп?

Кранстън изпухтя.

– Или – продължи той – сър Бартоломю се крие като черен паяк в града, а други изпълняват ужасните му заповеди?

Кранстън спря коня си.

– Слушай, това е Странно – промърмори той.

– Кое?

– Преди три години Уитън бил разтревожен, разстроен, сякаш бил видял призрак. По същото време загадъчна фигура с плащ и качулка била забелязана в кръчмата близо до Тауър, същата личност, вероятно Бъргиш, била видяна и в Удфорд.

– Смяташ, че тревогата на Уитън е била предизвикана от повторната поява на Бъргиш?

– Разбира се.

– Но ако е така, какво е станало после с Бъргиш?

Двамата с Кранстън все още спореха, обсъждайки теориите си, когато стигнаха Олдгейт, дълго след като беше паднал мрак, и влязоха през малка портичка, изрязана в градската порта. Кранстън, пълен с вино и собствени теории, сега беше сигурен, че са стигнали до истината. Ателстан не му възрази. В крайна сметка, заключи той, пътуването им до Удфорд поне беше отклонило ума на коронера от постоянните терзания заради загадъчното поведение на лейди Мод.

Докато Ателстан и Кранстън се връщаха в града, хоспиталиерът Фицормонд още стоеше на двора на Тауър и гледаше огромната мечка, която гълташе остатъци от кухнята на Тауър. Подобно на Ателстан, Фицормонд беше очарован от звяра и тайно се възхищаваше на лудия Ред Хенд – единственият човек, който смееше да се доближи до животното. Въпреки че беше пътувал много, Фицормонд не беше виждал такъв огромен звяр. Повечето мечки бяха дребни и черни – понякога не по-високи от човек, но това огромно рошаво животно му напомняше на историите, които беше чувал от рицари, служили на тевтонския орден в дивите, мрачни гори на север. Как били виждали елени, два пъти по-големи от тези в Англия и зверове като този, който би могъл да счупи гръбнака на кон с мускулестите си лапи.

Внезапно мечката спря да яде и погледна рицаря с малките си свински очички, зачервени от омраза. Отвори уста и изръмжа гърлено, показвайки ужасните си, остри зъби. Големият звяр опъна тежката желязна верига, закрепена за нашийника му. Фицормонд отстъпи и мечката се върна при яденето, като го струпа на мръсна купчина, сякаш подозираше, че Фицормонд иска да ѝ го открадне. Рицарят потропа с крака, за да се стопли. Помисли си, че на другия ден ще напусне Тауър. Вече го беше казал на мистрес Филипа, когато се беше срещнал с нея и доста женствения ѝ годеник.

Фицормонд погледна към жестоките лица на водоливниците на църквата "Сейнт Питър ад Винкула". Да, каза си, утре щеше да плати на капелана да отслужи още една литургия за мъртвите му другари, после да се върне в града и да помоли да го изпратят на мисия далече от тази мрачна крепост.

Стресна се, дочул някакво свистене във въздуха. Вдигна поглед. Гарван? Не. Какво ли беше? Внезапно хоспиталиерът отстъпи назад в паника, защото мечката се надвеси над него, размахвайки огромните си лапи. Тя изрева яростно, черната муцуна и огромните челюсти бяха покрити с бяла пяна. Ръката на Фицормонд посегна към камата, докато мечката танцуваше като демон и дърпаше голямата верига, закрепена за стената. Какво му ставаше на това животно? Какво се беше случило?

Фицормонд се накани да избяга, но когато се обърна, чу как голямата верига се изтръгна и видя мечката да тича към него. Посегна към ножа, но успя да го извади едва наполовина, когато огромните лапи смазаха главата му като гнила ябълка. Ревяща от гняв, мечката впи нокти в незащитения гръб на умиращия рицар и го повлече по калдъръма, възвестявайки победата си с яростен рев.