Домът на Червения убиец

Девета глава

Докато Ателстан и Бенедикта плаваха бавно обратно през тъмните, бурни води на Темза, Адам Хорн излезе от манастира "Братята на кръста" близо до Марк Лейн, северно от Тауър. Беше дошъл след вечерня, за да вземе съобщението, за което бе уведомен, че ще го чака там. Прошареният послушник му беше отправил беззъба усмивка и го беше поканил в къщата на вратаря.

– Тук е вече цял следобед – промърмори той и му подаде тънък свитък пергамент.

Хорн тревожно го разгъна, помоли монаха да му донесе свещ и бързо прочете съдържанието.

– Боже мой! – изстена той, когато надеждите му угаснаха. Рано сутринта беше получил парче пергамент с грубо нарисуван кораб и сусамена бисквита. Беше се опитал да скрие страха си от бедната си жена и беше отишъл в склада, където го чакаше друго съобщение: не трябвало да се прибира, а да отиде в манастира на "Братята на кръста", където тревогите му щели да приключат. Не бивало да се бои от нищо, а да се надява на подателя, който му желаел доброто. Но кратката бележка жестоко разби надеждите му: загадъчният автор се извиняваше, че не може да се срещнат и го молеше да го чака сред древните руини на северозапад от Тауър. Хорн скъса бележката, излезе от манастира и тръгна по тъмните, покрити с лед пътища, които обикаляха около фермите и селските къщички. Загледа се в звездното небе и потръпна не само от хапещия студ, но и от мрачни опасения пред онова, което го очакваше. Разумът му казваше да бяга, но беше чакал твърде дълго. Заплахата висеше от години като меч над главата му и той искаше да се изправи срещу нея веднъж завинаги. Солиден търговец със самочувствие, Хорн вярваше, че срещата може да сложи завинаги край на страховете му. Тогава щеше да се прибере, опростен от участието си в ужасното престъпление, извършено преди много години.

Дърветата свършиха и Хорн застана на границата на общинската мера. В далечината се виждаше мрачният силует на Тауър. Може би трябваше да отиде там. Той въздъхна отчаяно. Кой можеше да му помогне? Сър Ралф беше мъртъв, а оцелелият хоспиталиер надали щеше да се занимава с него. Хорн преглътна бързо, припомнил си своята вина. Трябваше ли да продължи? Погледна заледената земя и се заслуша разсеяно в студения вятър, който стенеше тихо между дърветата. Над него изграчи гарван, полетял на лов над тинестите земи край реката. Излая лисица. От пронизителния звук космите на тила му настръхнаха. Обзе го безпокойство. Обърна се и се загледа към калния път. Имаше ли някой там? Бяха ли го проследили?

Той се озъби. Сега може и да беше дебел и богат търговец, но преди петнайсет години се беше бил като рицар, рамо до рамо с мъже, които не се бояха от нищо на този свят. Да, беше виновен не по-малко от Уитън. Фицормонд и Моубри бяха мекушави, можеха да си пъшкат и стенат, че вината не е тяхна, но Хорн се беше съгласил с плана на Уитън и с печалбата беше развил процъфтяваща търговия.

Погали дългата кама, която беше сложил в кесията си, досегът с металната плетеница на дръжката го поуспокои. Ако наблизо имаше убиец, вдъхна си той смелост, най-добре да го нападне, вместо да чака да го убият. Чу се крясък на бухал. Хорн изръмжа:

– Нека адските хрътки изскочат от черната бездна на сатаната! Ще отвърна на всеки удар!

Безсмисленото перчене го успокои и той тръгна към руините, покрити със сняг. Старите хора разправяха, че някога великият Цезар имал дворец тук. Обзет от смесица от страх, ужас и насилена смелост, Хорн стигна до средата на развалините и седна там. Чувстваше се в по-голяма безопасност въпреки мрака – белият сняг и крехкият лед щяха да го предупредят за приближаването на убиеца.

Търговецът огледа разрушената римска вила. На няколко метра от него имаше полусъборена стена. Хорн я погледна презрително. Ако убиецът беше там, трябваше да прекоси двора, за да стигне до него, а той си носеше нещо специално. Малък арбалет висеше от колана му, вече зареден. Мракът се сгъсти. Хорн изучаваше светлините на града. От виното, което беше изпил през деня, от усилията и страха, се почувства затоплен и сънлив. Леден повей на вятъра го накара да се увие по-добре в наметката и да се размърда, за да поддържа движението на горещата кръв във вените си. Търговецът се огледа в сгъстяващия се мрак и смелостта му започна да избледнява, докато той се питаше кой ли може да е загадъчният му благодетел. Хорн затвори очи, полузаспал, дремещ. Така го беше учил Бартоломю Бъргиш.

– Почивай когато можеш, скъпи ми Адам. Истинският войник винаги яде, пие, спи и взема жена, когато му се предостави възможност.

Хорн се усмихна на себе си. Смел, опасен човек! Истински паладин! Хорн го беше харесвал, но Ралф Уитън винаги беше завиждал на Бартоломю, защото беше по-добър войник от него. Но дали нямаше и нещо повече? Това, че жената на Уитън се беше държала твърде мило с младия Бартоломю, когато известно време беше служил в Тауър. Хорн се изкиска тихичко. Странно съвпадение, на същото място Уитън беше намерил смъртта си. Хорн вдигна поглед. Беше ли чул някакъв звук? Застина, напрегнал слух, но само граченето на гарваните и далечният лай на фермерско куче нарушаваха мразовитата тишина. Той неспокойно размърда крака. Щеше да изчака още няколко минути и да си тръгне. Погледна към земята. Зачуди се кой ли беше убиецът. Можеше ли да е хоспиталиерът Фицормонд? Или Фулк, братът на сър Ралф? Той познаваше добре Бъргиш. Или някой друг, повярвал си, че е Божи пратеник на земята, за да раздава правосъдие и възмездие? А може би Бъргиш беше оцелял, бяха го взели в плен и след години се беше добрал тайно до Англия, за да отмъсти кърваво на враговете си? Или пък неговият син и наследник... Наистина ли беше загинал във Франция или бе научил за ужасната съдба на баща си и се беше върнал, за да преследва убийците му?

Хорн задъвка долната си устна. Не можеше да отрече факта, че беше убиец, че беше участвал в убийството на Бъргиш. Понякога нощем тази мисъл го караше да се събужда с писък. Затова ли Бог не му беше дарил син или наследник? Хорн чу шум, скочи ужасен и се взря в привидението до старата стена.

Беше мъж, облечен в рицарска броня, с червения кръст на кръстоносците на гърдите и лице, скрито от онзи, същия шлем! Същият стоманен конусовиден шлем с орлови криле от двете страни и синия плюмаж отгоре. Смразяващ ужас стегна сърцето на Хорн.

– Боже мой! – прошепна той. – Това е Бъргиш!

Или беше привидение от ада? Фигурата в бойни доспехи просто си стоеше там с леко разкрачени крака, а ръцете с ръкавици стискаха дръжката на голям двуостър меч, чието острие почиваше на едното ѝ рамо.

– Ти ли си, Бъргиш? – изсъска Хорн.

Привидението приближи. Само хрущенето на твърдия лед под тежките ботуши нарушаваше тишината.

– Адам! Адам! – Гласът не беше на Бъргиш, но звучеше печално и глухо. – Адам! – повтори гласът. – Аз се върнах! Дойдох за отмъщение! Ти, моят другар по оръжие, приятелят, за когото бих дал живота си – едната му ръка се протегна напред. – Ти ме предаде! Ти, Уитън и останалите!

Внезапно Хорн се размърда и ръката му посегна към малкия арбалет, който висеше от колана му.

– Ти не си привидение! – изръмжа търговецът. – А ако си, върни се в ада, където ти е мястото!

Той извади арбалета, но в същото време големият меч изсвистя във въздуха и отдели за миг главата от раменете му. Отрязаната глава се завъртя като топка във въздуха; тялото остана право няколко секунди, обляно във фонтан от гореща червена кръв, преди да се стовари върху окървавения лед. Палачът в бойни доспехи изчисти внимателно меча, извади ножа си и коленичи до потъналия в кръв труп на жертвата си.

Няколко часа по-късно сър Джон Кранстън, мърморейки и ругаейки под нос, стигна от уличката "Блайнд Баскет" по Минсинг Лейн до Фенчърч Стрийт. Едва се беше зазорило и сър Джон, който не успя да заспи, беше станал рано, за да говори със съветник Венабълс за изчезналия Роджър Дроксфорд, все още издирван за убийството на господаря си, чийто обезглавен труп коронерът беше открил. Сър Джон беше прекарал неспокойна нощ, беше се мятал в голямото си двойно легло. Беше се опитал да запази спокойствие, но продължаваше да кипи от гняв заради непреклонното мълчание на Мод въпреки молбите и въпросите му. Единственият ѝ отговор беше да прехапе устни, да поклати глава и да се извърне, обляна в сълзи. Накрая Кранстън беше станал и беше отишъл в личния си кабинет, но след като бе установил, че е неспособен да се съсредоточи, се бе дооблякъл и тръгнал да буди Венабълс. Кранстън се усмихна злостно. Щеше да му достави удоволствие да покаже на добрия съветник какво е да те събудят призори. Но съненият Венабълс не можа да му каже нищо повече за Дроксфорд.

– Не може да е стигнал далеч, сър Джон – промърмори той сънено. – Бог знае, че в това време само глупак би се опитал да избяга от града, а обявихме описанието му и наградата – Венабълс се беше усмихнал. – Все пак, сър Джон, той е човек, когото биха забелязали.

– Какво искаш да кажеш?

– От едната му ръка липсват два пръста, а лицето му е покрито с космати брадавици – съветникът се уви с обточената си с кожа роба и запристъпва неспокойно по плочите на коридора, давайки на коронера да разбере, че трябва да си тръгне. – Какво му е толкова специалното на този Дроксфорд, сър Джон?

– Специален е, защото е убиец; престъпник, откраднал повече от двеста лири от парите на господаря си, а по всичко личи, че ще се измъкне!

Венабълс хвърли поглед към ядосаното лице на Кранстън и се съгласи. После сър Джон си тръгна, ругаейки тихо кралските служители, които не си вършеха работата. Но в сърцето си Кранстън знаеше, че не това го дразни. Историята в Тауър все още си оставаше загадка. Избягалият Дроксфорд и кроткият съветник просто бяха най-достъпните жертви за лошото му настроение.

Той зави по още пустата Ломбард Стрийт и тръгна към големите стеги на Поултри¹⁸ . Група стражи стояха около просяка, чиито ръце и крака бяха здраво стегнати. Лицето му беше застинало, очите – отворени.

– Какво има? – изрева Кранстън.

Стражите запристъпваха от крак на крак.

– Някой е забравил да го освободи нощес – обади се един от тях. – Горкият негодник е замръзнал.

– Тогава някой друг негодник ще си плати! – изрева в отговор сър Джон и продължи по широката улица покрай група нощни птици – проститутки и дребни мошеници, оковани заедно. Водеха ги към голямата желязна клетка на Кондюит Стрийт.

Прислужница с уплашено лице му отвори вратата. Внезапно сър Джон спря и присви очи. Беше ли зърнал някаква сянка в страничната уличка до къщата? Върна се. Нищо. Кранстън поклати глава, закле се наум, че ще пие по-малко херес, мина покрай разтревожената прислужница по коридора и влезе в кухнята, настлана с каменни плочи. Благодари на Бога, че Мод я няма, беше уморен от разправиите им.

– Някакви съобщения? – излая той към унилия Лейф, който седеше на любимото си място в нишата до голямото огнище. Еднокракият просяк вдигна глава от купата със зеленчуци и месо с подправки и поклати глава.

– Не, сър Джон – каза той. – Но лъснах калаените чинии.

– Добре – изръмжа коронерът. – Поне някой в този град работи.

Кранстън си наля голяма чаша вино и грабна бялото хлебче, което готвачката беше оставила да изстива на кухненската маса. Късаше парчета от хляба и шумно сърбаше от чашата, вперил гневно поглед в огъня. Чудеше се какво да прави. Убийствата на Уитън и Моубри в Тауър още не бяха разгадани. Не беше успял да намери и Хорн. Сър Джон знаеше, че е въпрос на време, преди работодателите му в кметството или, още по-лошо, регентът в двореца Савой, да поискат сметка за работата му. На вратата рязко се почука.

– Върви, Лейф – изръмжа той. – Прекалено ми е студено, за да отворя.

Лейф го погледна жалостиво.

– Върви, мързеливецо! – изрева Кранстън. – Свърши нещо в тази къща, вместо само да седиш и да се тъпчеш с всяка храна, която крадливите ти пръсти докопат!

Лейф въздъхна, остави купата и накуцвайки, излезе от кухнята. Кранстън чу как входната врата се отваря, после неравните стъпки на просяка обратно към кухнята.

– Какво има? – попита Кранстън и намигна добродушно на прислужницата, която също беше побързала да види кой е на вратата. Момичето му се усмихна плахо и коронерът се изруга наум. Плашеше всички с избухливия си нрав. Трябваше да се съвземе. Може би трябваше да помоли Ателстан да се намеси.

– Е, човече – попита отново, – кой беше?

– Никой, сър Джон.

– Как така?

– Нямаше никой – Лейф се подпря на рамката на вратата.

– Само това – той вдигна изтъркана кожена торба, завързана и покрита с тъмни петна в долната част. – Отворих вратата – повтори Лейф, – но навън нямаше никой, само тази торба.

– Тогава я отвори, човече! – каза Кранстън сприхаво.

Коронерът се обърна да си налее още вино. И рязко се завъртя обратно, когато чу ужасения вик на Лейф и шума от падането на прислужницата, която беше изгубила свяст. Просякът стоеше с разширени от ужас очи и отворена уста: във вдигнатата си ръка държеше за косата отрязаната глава на Адам Хорн, съветник и търговец.

Кранстън беше виждал отрязани глави – било то на убит кръчмар или на някой лорд, екзекутиран на Тауър Хил, но тази беше наистина страховита: не толкова заради затворените очи и кръвта, която още капеше от врата, а защото устата беше отворена и в нея бяха пъхнати окървавените останки от гениталиите на мъртвеца.

Кранстън грабна главата от ръката на вцепенения от ужас просяк, пъхна я обратно в торбата, прескочи падналата прислужница, изрева името на Мод и се спусна като разярен бик по Чийпсайд, но покритата със сняг улица беше още пуста и от загадъчния зловещ гост нямаше нито следа. Кранстън спря, приведе се и повърна, когато ужасът на видяното стигна до ума му и изстиска стомаха му като мокър парцал.

– Негодникът! – прошепна той. – Боже, помогни ни!

Коронерът влезе обратно в къщата. Пребледнялата Мод стоеше в подножието на стълбите.

– Сър Джон, какво има?

– Иди си в стаята, жено! – изрева Кранстън. – И стой там!

Обърна се към прислужниците, които сега се бяха скупчили близо до вратата на кухнята.

– Ти – излая на един от тях, – иди за лекар. Вие – посочи готвачката и помощничката ѝ – занесете прислужницата в дневната!

Те изправиха на крака бедното момиче, което още не беше съвсем на себе си. Кранстън се върна в кухнята. Лейф седеше на стола като набит на кол. Торбата и зловещото ѝ съдържание още лежаха там, където ги беше захвърлил Кранстън. Коронерът се обръсна, смени жакета си, сложи бойния колан и взе най-дебелата си наметка от куката пред килера. Намери дебел чувал за брашно в един от външните килери и внимателно сложи изтърканата кожена торба в него.

– Лейф – нареди той, – кажи на лейди Мод, че отивам в кметството, а после в Съдърк.

Обикновено словоохотливият просяк още беше втрещен от видяното, затова само го изгледа и кимна с отворена уста. Кранстън метна чувала през рамо.

– О, да, Лейф – Кранстън се обърна и се усмихна злорадо на просяка. – Има още задушено, ако си гладен.

Лейф се обърна и повърна, докато Кранстън излизаше от къщата си, мърморейки заплахи към всичко и всички.

В църквата "Сейнт Ерконуолд" Ателстан току-що бе завършил погребалната служба над тялото на Смукача, стария пияница, който живееше в избата на кръчмата "При шарения кон". Бяха го открили мъртъв предния следобед. Копачът Пайк и боклукчията Уоткин, поради липса на други близки, зашиха тялото в платнен чувал, сложиха го на дървена решетка и го внесоха пред олтарната преграда. Ателстан беше дал строги нареждания за това; всеки бедняк, открит мъртъв в енорията му, трябваше да бъде погребан достойно. Ателстан направи кръстен знак над тялото и го поръси със светена вода. Около него обичайните присъстващи на всяка служба, включително Бенедикта, наблюдаваха развълнувано как Ателстан подканва душата да тръгне по пътя към срещата си с Бог, докато той, свещеникът на тази църква, призоваваше Божията армия да посрещне душата на този нещастник; трябваше да я заведат в рая и да се убедят, че няма да падне в ръцете на Сатаната. Ателстан млъкна. "Ами тялото?", помисли той. Щеше ли да бъде в безопасност? Погледна към пръстите си и забеляза по тях следи от мазилка. Откъде ли се е взела, зачуди се той. Нямаше я, преди да започне заупокойната служба.

– Отче! – прошепна помощникът му Крим.

Стреснат, Ателстан вдигна поглед.

– Отче – повтори усмихнато момчето, – внезапно престана да се молиш!

Свещеникът се отърси от унеса си.

– Молим те, свети Архангел Михаиле – произнесе той последната молитва, – да приемеш душата на този наш брат. – Той млъкна. Как трябваше да го нарече? Смукача? Какво щяха да помислят ангелите за подобно име? – Приеми душата на нашия брат Смукача – продължи той смело – в лоното Авраамово.

Свещеникът погледна към паството, но всички бяха коленичили и свели глави, за да скрият усмивките си. Опитвайки се да прикрие смущението си, Ателстан направи знак на Уоткин и Пайк да вдигнат носилката и да последват към гробищата него и Крим, който носеше запалена свещ. Навън студеният вятър угаси свещта. Момчето се подхлъзна на леда и падна по гръб, ругаейки толкова силно, че Ателстан трябваше да прехапе устни, за да запази скръбното си изражение. Прекосиха самотното, обитавано от духове гробище до плиткия гроб, който беше изкопал Пайк. Ателстан зърна двамата прокажени, увити в наметките си, близо до костницата. Внезапно си спомни клончето, с което им подаваше нафора през процепа. Усмихна се. Оттам беше мазилката. Стигнаха гроба. Пайк и Уоткин безцеремонно изтърколиха стария пияница в плитката дупка и докато Ателстан мърмореше молитви, бързо го покриха със заледени буци глина. После свещеникът прочете последна молитва над гроба, Уоткин изрази мрачно надеждата, че тялото ще си остане там и всички се върнаха обратно в църквата. Ателстан предпочете да пренебрегне намека на боклукчията. Мародерите, които и да бяха те, сякаш бяха изчезнали. Може би се бяха преместили да тормозят някой друг нещастен свещеник. Той прекоси нефа и влезе в малката, леденостудена ризница. И подскочи, когато една огромна фигура изскочи от сенките.

– Сър Джон! – извика той. – Защо се прокрадваш като крадец в нощта?

Кранстън се усмихна лукаво.

– Трябва да говоря с теб, братко, но не тук.

Ателстан го изгледа внимателно:

– Пил ли си, сър Джон?

Кранстън се ухили самодоволно.

– И да, и не. Побързай! Ще почакам, докато се преоблечеш.

Ателстан прикри раздразнението си. Свали филона и столата, закачи ги набързо в шкафа, даде на ококорения Крим пени за помощта, после покани сър Джон обратно в църквата. Махна с ръка на Бенедикта, която стоеше близо до купела за кръщенета.

– Заключи ризницата, моля те – прошепна ѝ той, – а после и църквата. – Обърна се и извика: – Уоткин!

Боклукчията се приближи бавно, без да изпуска от очи сър Джон.

– Уоткин – довери му Ателстан, – известно време ще отсъствам. Увери се, че свещите са угасени и църквата е в безопасност, а ако толкова те е грижа за гробището, остани на пост там.

Клисарят придоби обидено изражение и на свещеника му се прииска да си прехапе езика. Не беше възнамерявал да е толкова остър, но внезапната поява на Кранстън го беше подразнила. Той поведе коронера навън. Кранстън видя Бонавентура да приближава с подскоци, за да го поздрави, но не искаше проклетата котка да се търка в крака му, затова избута Ателстан навън, да вземат конете си.

– Последвай ме, Мефистофеле мой – прошепна той, – на топло и сигурно място.

Прекосиха утъпкания път, промъквайки се между тежките каруци и подкараха конете към Лондонския мост и уютната топлина на кръчмата "При шарения кон". Макар да беше истински вертеп, Кранстън я харесваше, защото ейлът беше добър, виното хубаво и храната – отлична. Разбира се, коронерът лично познаваше Джослин – кръчмаря.

– Голям грешник – така го беше описал веднъж той, – който ще успее да влезе в рая, защото ще е откраднал портите.

Ателстан беше съгласен с него: собственикът на "При шарения кон" беше еднорък бивш пират, който веднъж беше обяснил поверително на свещеника, че би искал да ходи на църква, но от миризмата на тамян винаги му прилошавало. Стори му се Странно, че току-що беше погребал Смукача, който миеше чиниите и чашите в същата тази кръчма. Ателстан се огледа. Мястото изглеждаше по-чисто – стените бяха прясно варосани, гредите – наскоро боядисани, а тръстиките на пода – свежи и приятно ухаещи. Джослин се приближи към тях. По нашареното със спукани кръвоносни съдове лице на стария разбойник играеше широка усмивка, а здравата му ръката почесваше брадата, предчувствайки добрата печалба. Сър Джон беше ненадминат пияч и всички кръчмари в града го обичаха.

– Милорд коронер – Джослин се поклони шеговито, – добре дошъл в моята скромна обител.

– Я стига, стари негоднико! – изрева Кранстън. – да не си се върнал към стария си начин на живот? Откъде взе пари, за да почистиш този разбойнически вертеп?

Джослин вдигна рамене и протегна ръката си с разперени пръсти.

– Имам нов съдружник – обяви той гордо, – който продал своята кръчма близо до Барбикан и се преместил през реката, за да се отърве от досадното любопитство на един коронер.

Кранстън изрева от смях и поведе Ателстан към отсрещния ъгъл, където една маса беше сложена на разстояние от останалите. Свещеникът се почувства доста неловко. До бъчвите с вино забеляза копача Пайк с още изцапани от пръстта на гробището ръце да разговаря задълбочено с група непознати. Голямата общност, помисли си Ателстан – селяни от заснежените поля край града, които се събираха, за да кроят размирици, да готвят измяна и да организират въстание. Пайк го забеляза и сдържано вдигна чашата си. Ателстан му се усмихна, но видя, че след няколко минути копачът стана и изведе събеседниците си от кръчмата.

Кранстън се облегна на стената, облиза устни и лакомо погледна към шунката и другите меса, които висяха от гредите, за да се сушат. Загледа как един прислужник пробива ново буре, а през отворената врата се виждаше и огромната пещ в кухнята, където Джослин печеше собствен хляб. Сега едно мърляво момче разравяше дървата и въглищата, за да се превърнат в бяла купчина пепел. Тогава щяха да сложат хляба вътре и да запечатат вратата на пещта. Когато тя изстинеше, хлябът щеше да бъде готов. Интересно място, размишляваше сър Джон, в сърцето на мизерния Съдърк, но ейлът и виното бяха винаги пресни, а храната вкусна. На една маса в другия край на кръчмата той зърна сребърен поднос за сол и подправки. Кранстън се почеса по главата. Толкова нови пари. Зачуди се лениво дали Джослин не се беше върнал към стария си начин на живот и не въртеше някаква дребна контрабанда.

Ателстан изучаваше Кранстън с ъгълчето на окото си. Настроението на сър Джон се беше пооправило, но Ателстан нямаше намерение да го гледа цял ден как се налива с вино. Кръчмарят се приближи с клатушкане.

– Милорд коронер, готов ли си да поръчаш?

Кранстън се загледа замислено в тавана.

– Без риба! – излая той. – Фазан или пъдпъдък, запечен до златисто и напълнен с подправки. Искам гъст сос. И пресен хляб!

– А преподобният отец? – запита саркастично Джослин.

– Преподобният отец – отвърна Ателстан спокойно – би искал купа гъста супа от праз, хляб и чаша вино, но водата да е повече от кларета.

Изчакаха Джослин да се отдалечи, крещейки към кухнята да им донесат поръчаното.

– Е, милорд коронер – попита Ателстан, – какво се е случило?

Кранстън описа накратко мрачните събития от началото на деня.

– Бях и в кметството – завърши той печално. – Кметът ясно ми даде да разбера колко ще бъде недоволен негова светлост херцогът на Ланкастър, регентът, от липсата на напредък. Очевидно Адам Хорн е бил негов приближен.

– Какво му отговори?

– Казах му, че пет пари не давам и правя каквото мога.

– Предполагам – каза доминиканецът, – че кметът е приел този красноречив отговор.

Кранстън се облегна на стената.

– Скарахме се, но аз съм достатъчно разумен, за да знам кога да спра. Обясних, че сме търсили Хорн, но не сме успели да го намерим – той погледна Ателстан, на лицето му се бе изписало самосъжаление. – Трябва да разреша въпроса с лейди Мод – прошепна. – Това ме побърква.

Ателстан изчака, докато прислужницата им поднесе чашите с вино.

– Сър Джон, нека разгледаме събитията от самото начало – доминиканецът вдигна ръка. – Не, важно е. Извини ме, но за момента трябва да отложим въпроса с лейди Мод.

Кранстън кимна навъсено.

– Сър Ралф Уитън – започна Ателстан – получил предупреждение, че ще умре заради ужасното злодеяние, което извършил преди години в Светите земи. Знам – тихо продължи той, – че сър Ралф е бил виновен. Затова на последните страници на часослова си е надраскал молитвите към свети Юлиан хоспиталиера¹⁹.

– Кой е бил той?

– Рицар, който извършил ужасни убийства и цял живот търсел опрощение на греха си. Както и да е – продължи Ателстан, – сър Ралф се мести от покоите си в уж сигурната кула в северния бастион. Уплашен е и отказва да вземе дори слугата си мавър Растани. Пие много вечерта преди смъртта си и се прибира в спалнята си. Какво е станало после? – попита доминиканецът, опитвайки се да откъсне Кранстън от собствените му мрачни мисли.

Коронерът сръбна шумно от чашата си.

– Скъпи свещенослужителю, според всички доказателства, които имаме, сър Ралф си легнал, заключил вратата и взел ключа. Пазачите заключили вратата към коридора, който в другия си край е зазидан. Войниците са били на пост цяла нощ във входа на северния бастион. И двамата са доверени хора, а ключовете за коридора и стаята на сър Ралф висели на кука до тях. Установихме със сигурност, че нито един от пазачите не е напускал поста си, нито са чули или видели нещо необичайно.

– А сега – убийството – подкани го Ателстан.

– Младият Джефри – продължи Кранстън, – към когото сър Ралф очевидно бил силно привързан, идва рано на другата сутрин. Пазачите го претърсват за оръжие и отключват вратата към коридора. После я заключват, очевидно по заповед на сър Ралф, и Джефри отива да го събуди. Пазачите го чуват да чука и да вика, но после нашият млад герой се завръща. Обяснява, че не може да събуди сър Ралф и се кани да се върне и да отключи стаята на Уитън, но размисля и отива да доведе помощника Колбрук. Двамата се връщат до стаята на сър Ралф и я отключват: стаята е недокосната, но Уитън лежи в леглото с прерязано гърло, трупът е леденостуден, а прозорците – широко отворени. И тук, драги Ателстан, започва нашият проблем.

– Не и ако поддържаме заключението си – отвърна Ателстан, – че някой е прекосил замръзналия ров, изкачил се е по стълбите в стената и е влязъл в стаята на сър Ралф. Убиецът е избутал резето на капаците, влязъл и извършил престъплението. Само че – каза той – и това заключение е свързано с някои проблеми. Защо сър Ралф е лежал и е позволил да му прережат гърлото? Бил е войник, боец – Ателстан поклати глава. – Знаем само – заключи той, – че убиецът трябва да е бил някой от хората в Тауър, които са знаели, че сър Ралф е сменил спалнята си и или го е извършил сам, или е наел професионален убиец. – Ателстан се загледа в група играчи на зарове, които се забавляваха шумно в другия край на кръчмата.

– Убийството на сър Джерард Моубри – отбеляза Кранстън – не е по-ясно. Кой е бил камбаната? Как е паднал Моубри? Разбира се, убийството на Хорн – продължи той

– Е било сравнително лесно. Убиецът е заложил на вината и страха му и вероятно е подмамил нещастника на онова усамотено място, за да срещне ужасната си смърт.

– Къде е умрял? – попита Ателстан.

– В старите руини северно от Тауър. И няма защо да питаш, убиецът не е оставил следи.

– А заподозрените? – попита свещеникът уморено. Приведе се и потупа сър Джон по ръката. – Хайде, милорд коронер, използвай острия си ум!

Кранстън вдигна рамене.

– Би могъл да е сър Фулк. Намерихме токата му върху леда, пък и той ще спечели от смъртта на брат си. Слугата на сър Ралф Растани е пъргав и способен да се изкачи по стената – Кранстън направи гримаса. – Впрочем, проверих обяснението им за нощта, когато е умрял сър Ралф: и двамата със сър Фулк са отсъствали от Тауър и има хора, които могат да потвърдят къде са били.

– Мастър Джефри може да е престъпникът – забеляза Ателстан. – Но през нощта, когато е умрял сър Ралф, той е бил в леглото на Филипа, а вечерта, когато е загинал сър Джерард – в нейните покои. Вярно е, че е отишъл да събуди сър Ралф, но е бил претърсен за оръжие, не е имал ключ и дори да беше влязъл в стаята, колкото и да го е обичал сър Ралф, едва ли е щял да го остави да му пререже гърлото – доминиканецът потърка лицето си. – Възможностите са безкрайни – каза той. – Хамънд, крадливият капелан. Колбрук, завистливият помощник. Милата мистрес Филипа. Да не споменавам нашия хоспиталиер, който може да ни е разказал куп лъжи – Ателстан присви очи. – Трябва да проучим всички – каза тихо той.

– Или Ред Хенд – отбеляза Кранстън. Лудият, който може да не е толкова луд, колкото изглежда.

Ателстан вдигна поглед и се усмихна.

– Но имаме напредък, сър Джон. Ако може да се вярва на Фицормонд, вече знаем причината за убийствата: смъртта на Бъргиш на онзи злополучен кораб в Средното море преди много години. Рисунката върху пергамента трябва да напомня на убийците му за безчестието им, а сусамената бисквита е предупреждение за предстоящата им гибел.

– А това – почти извика Кранстън, поглеждайки ядовито към кръчмаря, защото стомахът му стържеше от глад – ни води до друга загадка. Наистина ли е умрял Бъргиш? Или се е върнал и се крие в Лондон, може би дори в Тауър? Или има някой друг? Може би синът му или друг приятел?

Кранстън се облегна, когато Джослин поднесе димящите чинии с храна. Кръчмарят лично обслужи сър Джон, като отряза дебели парчета от гърдите на фазана и сръчно ги подреди с една ръка върху калаената паница, докато една прислужница дотича с каничка от горещия сос, в който беше сготвена птицата. Сър Джон се усмихна в знак на благодарност, извади лъжица от кесията си, измъкна ножа си и залапа, сякаш не беше ял дни наред. Ателстан го гледаше с удивление: непрестанният глад на сър Джон винаги го удивляваше. Друга прислужница донесе и неговото ястие – супа с много подправки. Ателстан помоли за лъжица и бавно я засърба.

– Забравили са хляба – измърмори сър Джон.

Ателстан повика момичето и веднага им поднесоха пресни малки самуни бял хляб, увити в ленено платно. Докато ядеше, Ателстан си мислеше върху това, което бяха обсъждали. Изчака, докато сър Джон поутоли апетита си.

– Има едно нещо, което пропускаме.

– И какво е то? – избърбори с пълна уста Кранстън.

– Убийството на Хорн означава, че убиецът знае за нас, защо иначе би изпратил ужасния трофей в къщата ти?

– Защото негодникът е луд?

– Не, не, сър Джон. Това е предупреждение. Този убиец смята, че върши Божие дело. Праща ни послание: "Стойте настрана, докато не свърша работата си. Не се месете." – Ателстан остави лъжицата си. – Какъв ужас! – прошепна той. – да отрежеш нечии гениталии и да ги пъхнеш в устата на отрязаната му глава. Разбира се – добави той, – Фицормонд спомена за това.

– Какво?

– Каза, че египетският халиф би наказал така всеки, който наруши заповедите му. Главата и гениталиите се отрязвали и се излагали над градските порти в Александрия. Явно е, сър Джон – продължи той, – че нашият убиец е живял в Светите земи и знае за хашишините – това показват сусамената бисквита и ужасният начин да се обезобрази трупа на екзекутиран престъпник.

Кранстън остави ножа.

– Но кой е убиецът, братко?

– Не знам, сър Джон, но мисля, че трябва да отидем пак в Тауър и да поговорим с нашата група заподозрени.

– А после?

– Ще отидем в Удфорд.

Кранстън изстена.

– Сър Джон – настоя Ателстан, – не е далеч, само на няколко мили, минаваме през Олдгейт и тръгваме по Майл Енд Роуд. Трябва да открием дали Бъргиш се е завърнал и какво е станало със сина му. А и това ще ти даде време да помислиш по въпроса с лейди Мод – добави той.

Кранстън заби острието на ножа в парче сочно месо, промърмори съгласието си и продължи да яде така, сякаш животът му зависеше от това.