Домът на Червения убиец

Осма глава

Фицормонд си тръгна и тихо затвори вратата след себе си. Ателстан отиде до прозореца и се загледа разсеяно в голямата сигнална камбана, която висеше неподвижно на заледеното въже над покрития със сняг вътрешен двор. Под светлината на слънцето, което вече клонеше към залез, тя блестеше като къс сребро. Ателстан се обърна и видя Фицормонд да говори тихо с Кранстън. Коронерът кимаше и слушаше внимателно изповедта на хоспиталиера.

Ателстан се върна в покоите на Филипа, но стаята беше пуста. Постоя малко, размишлявайки над разказа на Фицормонд – първо, убийствата на сър Ралф и Моубри са били свързани с ужасното предателство в Кипър преди толкова години. Второ, и тук Ателстан потръпна, щеше да има още убийства. Той събра писмените си принадлежности, докато мислеше над другите възможности. Първо, Бъргиш може би беше оцелял и се беше върнал, за да си отмъсти. Второ, някой друг, може би синът му, беше пристигнал тук, за да накара убийците на баща си да платят за смъртта му. Но ако беше някой от тях, как се беше промъкнал в Тауър, как беше ударил сигналната камбана и предизвикал падането на Моубри? Ателстан въздъхна. Убийството на сър Ралф беше просто в сравнение с трудностите около това на хоспиталиера.

Свещеникът потърка брадичката си с длан и си спомни, че беше обещал на Бенедикта да се срещнат в затвора "Флийт", където дърводелецът Саймън щеше да прекара последната си вечер на земята. Мисълта за Бенедикта го накара да се усмихне. Отношенията им бяха станали по-спокойни, по-нежни. После си спомни доктор Винсентий и се помоли лекарят да не я плени с неуловимия си чар. Усмивката му се разшири. Като си помисли само човек, той, доминикански свещеник, обрекъл се на безбрачие, ревнуваше една жена, с която би могъл да бъде само приятел.

Той се отърси от унеса си и огледа стаята. Убийствата... Какви други възможности имаше? Беше ли някой от някогашните приятели? Не Фицормонд, но може би търговецът Хорн? Или Колбрук беше разкрил тъмното минало на сър Ралф и осигуряваше осъществяването на собствените си амбиции под прикритието на отмъщение за предишни престъпления? Ателстан се уви с наметалото, взе писмените си принадлежности и огледа красиво избродирания гоблен, с който бе покрита облегалката на един стол. Разбира се, би било ужасно да си представи, че мистрес Филипа има хладнокръвието и присъствието на духа да бъде убийца, а Парчмайнър може да ѝ бъде съучастник. Капеланът Хамънд също имаше причина да е озлобен, а сър Фулк щеше да спечели много.

Ателстан чу Кранстън да вика името му, затова излезе от стаята и слезе долу, където коронерът стоеше и риташе разсеяно снега.

– По-добре ли си, сър Джон?

Кранстън изсумтя.

– Каза ли ти Фицормонд всичко?

Коронерът вдигна поглед.

– Да, Ателстан. И ти ли мислиш това, което мисля аз?

Ателстан кимна.

– Греховете – прошепна – винаги ни настигат. Древните гърци ги наричат Фурии. Ние, християните – гняв Божи.

Кранстън се канеше да отговори, когато Колбрук пресече двора. Помощникът беше пребледнял и напрегнат.

– Милорд коронер! – извика той. – Свърши ли тук?

– С други думи – почти прошепна Кранстън на Ателстан, – човекът ни пита кога ще се разкараме от тук.

– Скоро ще си тръгнем, мастър помощник, но може ли първо да те помоля за една услуга?

Колбрук скри неудоволствието си зад фалшива усмивка.

– Разбира се, братко.

– Тук имате вестоносци. Ще пратиш ли един при вдовицата Бенедикта в "Сейнт Ерконуолд" в Съдърк? Помоли я да се срещне е мен и сър Джон в кръчмата "Трите жерава" на Чийпсайд. И, мастър помощник?

– Да?

– Трупът на сър Ралф – беше ли изстинал?

– Аз съм войник, братко, не лекар. Но мисля, че беше така. Защо питаш?

– Просто така – промърмори Ателстан. – Благодаря ти.

Колбрук кимна и отмина. Кранстън лениво се протегна.

– Хубава каша, братко.

– Тихо, сър Джон, не тук. Мисля, че тези стени имат уши, а нашият мил приятел Ред Хенд има нужда от публика.

Кранстън се обърна и тихо изруга, когато лудият заподскача през снега, за да ги поздрави, джавкайки като дружелюбно куче.

– Много кръв! Много кръв! – изкрещя той. – Много смърт, мрачни тайни! Три тъмници, но само две врати. Тъмни коридори. Ред Хенд вижда всички! Ред Хенд знае какво поскърцва в сенките! – лудият затанцува в снега пред тях.

– Нагоре-надолу! Нагоре-надолу, тялото пада! Какво мислите? Какво мислите?

– Махни се, Ред Хенд! – промърмори Кранстън, хвана под ръка Ателстан и го поведе покрай голямата сграда до моравата към портата под кулата Уейкфийлд. Внезапно Ателстан си спомни мечката, обърна се и отиде до мястото, където беше оковано животното, в ъгъла между стената и кулата с камбаната. Свещеникът беше очарован. Гледаше я и скри усмивката си, надявайки се, че сър Джон няма да я забележи, защото между рошавия звяр и едрия коронер имаше голяма прилика.

– Мирише на мърша – изпъшка Кранстън.

Мечката се обърна и Ателстан видя яростта в малките ѝ, червени очи. Огромният звяр се изправи на крака и опъна веригата около врата си.

– Не знам кой е по-луд – промърмори Кранстън, – мечката или Ред Хенд!

Животното сякаш разбра думите му, защото се хвърли към него със сподавен рев. Горната му бърна се набръчка и разкри зъби, остри като ножове.

– Мисля, че си прав, сър Джон – отбеляза Ателстан.

– Може би трябва да си вървим.

Доминиканецът гледаше с тревога как веригата около врата на мечката скърца и тресе скобата, закована на стената. Те завиха наляво, за да вземат конете си от конюшнята.

– Може да ги оставим тук – забеляза Ателстан – и да вземем лодка по реката.

– Пази Боже, братко – отсече Кранстън. – да не си полудял? Проклетият лед още се движи, а и не бих минал под Лондонския мост дори при хубаво време!

Излязоха от Тауър и поеха по Ийстчийп, завиха по Грейсчърч, покрай Корнмаркет, където се намираше църквата "Сейнт Питър ъпон Корнхил" и тръгнаха по Чийпсайд. Шумът на голямата улица беше оглушителен: търговци, продавачи и чираци прегракваха от крещене, докато се опитваха да наваксат липсата на продажби по време на виелицата. Пристави и чиновници бяха също заети: водеха двама пияници с бурета на главите през пазара, следвани от поток мръсни, парцаливи хлапета, които замеряха нещастниците с лед и снежни топки. Един просяк беше умрял на ъгъла на Треднийдъл Стрийт. Вече вдървеният труп беше посинял от студ. Момченце, въоръжено с пръчка, се опитваше да прогони две гладни на вид кучета, които душеха подозрително окървавените крака на просяка. Кранстън му хвърли пени, стъпи върху обърнато буре и се провикна, обявявайки, че е градският коронер, а после попита никой ли няма да помогне на горкото момче да премести трупа.

– Не ме е грижа, дори да си самият кмет! – извика в отговор един от търговците. – Махай се оттук и ни остави на мира!

Ателстан придърпа качулката си и спусна ръкави. Знаеше какво ще последва. Верен на природата си, Кранстън скочи от бурето и стисна нещастния търговец за гърлото.

– Арестувам те, сър! – изрева той. – За измяна! Това е престъпление. Аз съм кралският коронер. Щом се подиграваш с мен, се подиграваш с Короната.

Лицето на мъжа пребледня, очите му изскочиха.

– А сега, сър – продължи Кранстън тихо, когато другите търговци отстъпиха назад, – мога да накарам пристава да те заведе в съда или предпочиташ глоба?

– Глоба! Глоба! – прошепна мъжът, чието лице беше придобило морав цвят.

Сър Джон го стисна по-здраво.

– Два шилинга – обяви той и така здраво разтърси мъжа, че Ателстан се уплаши и пристъпи напред, но коронерът му направи знак да се отдалечи. – Два шилинга веднага! – повтори Кранстън.

Мъжът бръкна в кесията си и със замах сложи монетите в ръката на коронера. Сър Джон го пусна и той се свлече на четири крака, като кашляше и се давеше.

– Беше ли нужно това, сър Джон? – попита Ателстан.

– Да, братко, беше! – отсече Кранстън. – Този град се управлява със страх. Ако оставя някакъв търговец да ми се подиграва, след седмица всеки негодник в Лондон ще го последва.

Кранстън се намръщи, когато двама пристави, привлечени от суматохата, се доближиха. Самодоволните им изражения се стопиха, когато разпознаха сър Джон.

– Милорд коронер – тихо каза единият, – какво желаеш?

Кранстън посочи трупа на просяка.

– Накарайте да го махнат! – изръмжа той. – Знаете си работата. Бог знае откога лежи там горкият нещастник. Размърдайте се, преди да съм ви сритал задниците!

Приставите отстъпиха, като се кланяха така, сякаш коронерът беше самият регент. Кранстън се обърна и щракна с пръсти към хлапето. Момчето, чиито ръце и крака бяха тънки като клечки, а черните му, кръгли очи изпъкваха върху продълговатото бяло лице, се приближи, лапнало палеца си.

– Вземи, момче! – Кранстън сложи двата шилинга в мършавата му ръка. – А сега иди в Грейфрайърс. Знаеш ли къде е? Между Нюгейт и Сейнт Мартинс Лейн. Доведи тук брат Амброуз. Кажи, че сър Джон те праща.

Стиснало здраво парите в юмрук, момчето го погледна, плю между ботушите на Кранстън и избяга.

Коронерът го наблюдаваше.

– Проповедникът е прав – промърмори той. – Много скоро този град ще пламне от бунтове, ако богатите не вдигнат тлъстите си задници и не започнат да помагат! – той се обърна, лицето му беше мрачно и сериозно. – Повярвай ми, братко, Божият ангел стои на прага и държи млатилото на Божието възмездие. Когато този ден дойде – хрипливо каза Кранстън, – ще има повече убийства, отколкото са хората на този пазар.

Ателстан кимна утвърдително и се огледа. Пазарът беше пълен с богати търговци, облечени в кожи, богати занаятчии в жакети, поръбени със заешка и къртича кожа. Повечето изглеждаха охранени, дори пълни, но по уличките около пазарите Ателстан виждаше и бедните – не като онези в неговата енория, а хора без земя, прогонени от фермите си, които се стичаха в града да търсят работа, макар че такава нямаше. Гилдиите контролираха всичко и скоро тези скитници щяха да бъдат прогонени, изритани през Лондонския мост, за да пълнят бордеите и опасния подземен свят на Съдърк.

– Ела, сър Джон – прошепна той.

Те продължиха нагоре по Мърсъри, отдръпнаха се, когато група длъжници от Маршълсий, оковани във вериги, преминаха през тълпата, просейки милостиня за себе си и другите затворници. Намериха кръчмата "Трите жерава" на един ъгъл, точно срещу "Сейнт Мери льо Боу". Бенедикта ги чакаше, седнала пред буйния огън; до нея на земята, клекнал като кученце, седеше Орм, един от синовете на боклукчията Уоткин. Ателстан му даде пени, потупа го леко по главата и момчето си тръгна.

– Е, Бенедикта, в добър ред ли остави църквата ми?

Вдовицата се усмихна и разкопча наметката си. Ателстан внезапно се запита как ще изглежда в рокля от алена тафта, а не в тъмнокафяво, зелено и синьо, цветовете, в които винаги се обличаше.

– Наред ли е всичко? – повтори той бързо.

Бенедикта се усмихна.

– Проститутката Сесили и жената на Уоткин си крещяха обиди, но колкото и да ти е неприятно, църквата си е все още на мястото. Сър Джон, добре ли си? – тя изви глава, за да улови погледа на коронера, намръщил се, защото кръчмарят клюкарстваше с други посетители около големите бъчви с вино.

– Мистрес – отвърна Кранстън, – щях да се чувствам по-добре – той повиши глас, – щях да се чувствам по-добре, ако ми окажат вниманието да ме обслужат като кралски служител!

Собственикът продължи да говори, затова Кранстън отиде при него и изрева да му донесат чаша херес и вино за сътрапезниците му.

– Какво му е на сър Джон? – попита Бенедикта.

– Не знам. Мисля, че лейди Мод е причината за лошото му настроение. Държи се загадъчно и потайно.

– Странно – замислено каза Бенедикта. – Мислех да ти кажа, братко. Преди седмица са видели лейди Мод в Съдърк. Тя се набива на очи, толкова е дребна и хубавичка. – Бенедикта присви очи. – Казаха ми, че излизала от къщата на доктор Винсентий.

– Той женкар ли е? – попита бързо Ателстан и в мига, когато го произнесе, му се прииска да си отхапе езика. Бенедикта отвърна хладно на погледа му.

– Брат Ателстан – отвърна тя, – ще ми покажеш ли един мъж, който да не е?

Връщането на Кранстън спаси Ателстан от по-голямо неудобство. Коронерът свали шапката от главата си, почеса оплешивяващото си теме, намигна похотливо на Бенедикта и се обърна да гледа как вече уплашеният кръчмар носи дълбока калаена купа херес и чаши вино за спътниците му.

– Няма ли да ядеш, сър Джон?

– Не – промърмори Кранстън. – Не съм гладен, а и подозирам, че след като си поговорих с кръчмаря, ще ми отрови гозбата!

Бенедикта весело се засмя.

– Сър Джон, трябва да се успокоиш.

– Не – Кранстън вдигна купата. – Ще намеря спокойствие на дъното на тази чаша.

Бенедикта гледаше невярващо как Кранстън пресуши питието на една голяма глътка и извика за още, облиза устни и тихичко се оригна. Тя прехапа долната си устна, за да сподави смеха си.

– Е, братко – Кранстън потупа голямото си шкембе, – с извинение пред лейди Бенедикта, какво мислиш за смъртта на Моубри? – Кранстън облиза устни. – Или за смъртта на сър Ралф?

Ателстан се приведе над масата и плъзна пръст по ръба на бокала си.

– Първо, открихме, че сър Ралф вероятно е убит от някой, който е влязъл в Тауър, прекосявайки заледения ров. Второ, Моубри е бил подмамен към смъртта с помощта на сигнала за тревога. Трето, двете убийства със сигурност са свързани с ужасното предателство към Бартоломю Бъргиш в Кипър преди много години – Ателстан се усмихна на въпросителното изражение на Бенедикта. – Озадачена сте, мистрес. Ние също. Първо, как може някой да влезе в Тауър, да убие сър Ралф и да напусне крепостта, без да го забележат? Второ, защо сър Ралф просто си е лежал и е позволил да прережат гърлото му така жестоко, че главата му е била почти отделена от тялото? Ти видя трупа, сър Джон, и стаята. Нямаше следи от борба, нито пък пазачите бяха чули нещо. Трето, кой е бил сигналната камбана и същевременно е направил така, че Моубри да падне от стената?

Лицето на коронера помръкваше с всяка дума на Ателстан.

– И списъкът със заподозрени – продължи безмилостно доминиканецът – не намалява. Може да сме се запознали с убиеца, но може и да е някой от Тауър или града, за когото не знаем нищо.

– Не знам цялата история – намеси се Бенедикта, – но в Съдърк се радват на смъртта на сър Ралф – тя понижи глас. – Копачът на канавки Пайк казва, че е работа на Голямата общност. Незнайните селски водачи искали да отслабят града, преди да организират големия бунт.

– Глупости! – каза завалено Кранстън, който пиеше третата си чаша херес. – При цялото ми уважение, мистрес Бенедикта, копачът Пайк трябва да си държи устата затворена и да си пази врата! Сър Ралф не е убит от селянин.

Ателстан отпи от виното и се намръщи, защото беше кисело.

– Още не познаваме търговеца Адам Хорн, милорд коронер. Бенедикта, преди да отидем да видим Саймън в затвора "Флийт", трябва да проучим нещо. Ще ни придружиш ли?

Вдовицата се съгласи, затова станаха и тръгнаха. Кранстън засипа с обиди злочестия кръчмар. Навън се смрачаваше, само червен отблясък показваше къде е залязло слънцето. Кранстън вървеше внимателно по заледения калдъръм и гледаше небето.

– Защо е винаги червено вечер?

– Някои казват – отвърна Ателстан, – че било, защото слънцето се плъзгало към ада, но аз мисля, че това са бабини деветини. Хайде, сър Джон.

Ателстан заобиколи коронера, тактично го хвана под ръка и с Бенедикта от другата страна пресече опустялата вече Чийпсайд. Сергиите бяха прибрани, последните обковани с желязо каруци поемаха по Нюгейт или на изток към Олдгейт. Уморени чираци и търговци заключваха капаците и вадеха фенери. Камбаната на "Сейнт Мери льо Боу" отброи вечерния час – знак, че всяка търговия трябва да спре, четири хлапета довлякоха огромен бъдник до вратата на една от големите къщи на търговци. Кранстън спря да поиска напътствия от един от пазачите на пазара, който седеше в малката си стаичка на ъгъла на Ууд Стрийт. Той посочи на коронера Мърсъри и Лорънс Стрийт.

– Там ще намерите къщата на Хорн – каза той. – Хубава е, с голяма врата от черно дърво и герб над нея.

Те се обърнаха и тръгнаха по средата на Чийпсайд, защото топящият се сняг започна да пада от наклонените покриви, покрити с плочи. Къщата на Хорн изглеждаше пуста, над вратата нямаше фенер, само поувехнал коледен венец. Кранстън отстъпи назад и погледна прозорците със стъкла в оловни рамки.

– Не се вижда светлина от свещи – промърмори той.

Ателстан придърпа Бенедикта по-близо до стената на къщата, за да я предпази от снега, който падаше от малкия свод над входната врата. Вдигна голямото месингово чукче във форма на драконова глава и удари силно. Отговор не последва, затова повтори. Чуха ситни стъпки и едно момиче с бледо лице отвори вратата.

– Тук ли е съветникът Хорн? – попита завалено Кранстън.

Момичето поклати безмълвно глава.

– Кой е? – попита глас от тъмнината зад нея.

– Лейди Хорн? – попита Кранстън. – Аз съм сър Джон Кранстън, коронер. Вие ли пратихте съобщение днес на шерифите в кметството?

Жената излезе от тъмнината, изпитото ѝ лице изглеждаше още по-бледо на светлината на свещта, която носеше. Бузите ѝ бяха мокри от сълзи, очите – обградени е тъмни сенки и тъжни, а посивялата ѝ коса висеше на несресани кичури под белия воал.

– Сър Джон – тя се усмихна насила. – Най-добре влезте. Момиче, запали факлите в дневната! Донеси свещи!

Лейди Хорн ги поведе по сводест каменен коридор към уютната, но студена дневна. Слаб огън трепкаше в огнището. Тя ги покани да седнат, докато зад тях момичето палеше свещи. Ателстан се огледа. Стаята беше богато обзаведена със светли гоблени по стените и скъпи, бродирани ленени покривки по масите, сандъците и облегалките на столовете. Въпреки това той почти усещаше мириса на страх: къщата беше твърде тиха. Погледна лейди Хорн, която седеше от другата страна на огнището, с молитвена броеница от перли и слонова кост около пръстите.

– Да ви предложа нещо подкрепително?

Кранстън се канеше да отговори, но Ателстан се намеси.

– Не, милейди. Работата е спешна. Къде е съпругът ти?

– Не знам – прошепна той. – Ужасното съобщение пристигна тази сутрин и сър Адам излезе веднага след това. Каза, че отива в складовете нагоре по реката – тя стисна юмруци. – Изпратих му съобщение там, но момчето се върна и каза, че съпругът ми вече си е тръгнал. Сър Джон, какво става? – Уморените ѝ очи гледаха умолително коронера. – Какво значи всичко това?

– Не знам – излъга той. – Но съпругът ти, лейди Хорн, е в ужасна опасност. Знае ли някой къде е отишъл?

Жената сведе глава, раменете ѝ се разтърсиха от ридания. Бенедикта отиде при нея и лекичко погали ръцете ѝ.

– Лейди Хорн, моля те – настоя Ателстан. – Знаеш ли нещо за съобщението или защо съпругът ти е бил толкова уплашен?

Жената поклати глава.

– Не, но Адам никога не беше спокоен – тя вдигна поглед.

– Беше много богат, но се будеше посред нощ и крещеше за някакво ужасно убийство, а тялото му се обливаше в пот. Понякога трепереше поне час, но нито веднъж не ми се довери.

Кранстън погледна Ателстан и направи гримаса. Свещеникът погледна часовата свещ, която стоеше на масата зад него.

– Сър Джон – прошепна той и стана, – почти седем часът е. Трябва да вървим!

– Лейди Хорн! – Жената на търговеца се канеше да стане, но Кранстън леко я докосна по рамото. – Стой тук на топло, прислужницата ще ни изпрати. Ако съпругът ти се върне, нека дойде в къщата ми. Не е далеч. Обещаваш ли?

Жената кимна, а после се загледа в догарящите въглени.

Навън Кранстън потропа с крака и плесна с ръце.

– Тази жена – отбеляза той – е ужасена. Подозирам, че знае откъде идва богатството на мъжа ѝ, но какво да направим? Хорн може да е навсякъде из града.

Ателстан вдигна рамене.

– Сър Джон, ние с Бенедикта трябва да отидем в затвора "Флийт". Обещахме на енорията да посетим Саймън дърводелеца.

– А, да – отвърна остро Кранстън, – осъдения.

– Ти ще се прибираш ли?

Сър Джон се вгледа в сгъстяващия се мрак. Искаше му се, но каква полза? Щеше да седи и да се напива до оглупяване.

– Не – каза той упорито. – Ще дойда с вас във "Флийт". Може да помогна.

Ателстан погледна Бенедикта и вдигна очи към небето. Доминиканецът искаше сър Джон да си тръгне; беше уморен от лошото му настроение и внезапните му изблици на гняв. Обичаше дебелия рицар, но в този случай много би искал да му види гърба. Въпреки това се съгласи. Тръгнаха през окървавената киша край кланиците, запушвайки носове срещу ужасната миризма, и завиха наляво по Олд Дийнс Лейн, тясна уличка, покрита до глезените с тор, която минаваше между тъмни, надвиснали къщи. На ъгъла на Бауърс Роу се отдръпнаха, когато покрай тях мина голям дървен фургон, теглен от четири коня с подстригани гриви, наочници и разширени ноздри, които трепкаха заради миризмата на смърт и разложение. Копитата на конете и колелата на каруцата бяха увити със слама и тя се плъзгаше като зловещ призрак. В ъгъла ѝ гореше факел, и открояваше релефно мъртвешкия образ на каруцаря, увит в наметката си, с ниско смъкната качулка и с маската на смъртта на лицето си.

– Какво е това? – попита Бенедикта.

Тя вдигна крайчеца на наметката си, за да покрие носа си. Ателстан направи кръстния знак във въздуха и се помоли каруцата да продължи, но тя спря до тях. Каруцарят се опита да усмири конете, когато две мяукащи котки, които се биеха за плъх, изскочиха от сенките. Кранстън знаеше какво има в каруцата. Каруцарят беше палачът от Тайбърн.

– Не гледай – прошепна той.

Но Бенедикта се облегна с нараснало любопитство на ръката на Ателстан и застанала на пръсти, се взря над ръба на каруцата. Гледаше с ужас бледите, замръзнали трупове, които лежаха под дрипаво платнище. Крайниците им бяха сгърчени, около вратовете имаше дълбока пурпурна бразда, лицата им бяха разкривени, подути езици се подаваха между леденостудените устни, очите бяха избелени.

– Мили Боже! – изохка тя и се облегна на стената, когато каруцарят изплющя с камшик и каруцата продължи. – Какво беше това?

– Обесените от Елмс – отвърна Кранстън. – През нощта свалят телата от бесилката и ги карат в големите варници край Чартърхаус – той погледна свирепо вдовицата. – Казах ти да не гледаш!

Бенедикта повърна, и после, облегната на ръката на Ателстан, последва Кранстън през Лъдгейт и нагоре към Флийт.

Затворът с нищо не подобри настроението им: сиви намръщени стени, над които надничаха няколко мрачни сгради, и черна порта с арка, която зееше, сякаш искаше да погълне всеки нещастник, който я доближи. Кранстън дръпна звънеца, преведоха ги през малката врата, която се отваряше в тежката порта. Тъмничар ги въведе в стаята на вратаря; кланяше се и раболепничеше, когато разпозна сър Джон. Сега Ателстан беше доволен, че коронерът ги придружи. Минаха през голяма зала, където бяха затворени длъжниците; тук имаше дъбови пейки и две дълги маси от същото дърво, покрити с мазна мръсотия. Хората, събрани около тях, бяха мръсни и миришеха лошо – мъже и жени, облечени в излинели жакети и дрипави наметки. Проправиха си път през залата и по покрит с каменни плочи коридор, покрай прозорци е решетки, където нещастните длъжници протягаха купи за просия през решетките и хленчеха за милостиня.

Най-накрая слязоха по хлъзгави, напукани стълби в Подземието на прокълнатите, мястото, където държаха осъдените на смърт – огромно сводесто мазе е тъмници на отсрещната стена.

– Кого искате да видите? – рязко попита тъмничарят.

– Дърводелеца Саймън.

Тъмничарят се разбърза, извади ключ и отключи една от вратите.

– Хайде, Саймън! – изрева той. – Каква чест! Самият коронер на Лондон, доминиканец и красива дама. Кой може да иска повече?

Саймън се измъкна от килията. Ателстан едва го позна: лицето му беше цялото в рани, косата – дълга, въшлясала, мръсна и мазна. От дрехите му бяха останали само дрипи, беше окован. Саймън се заклатушка към тях и вдигна окованите си ръце, за да отметне косата си. Устните му бяха посинели от студ, а очите над жълтите, хлътнали бузи горяха от треска.

– Отче, носиш ли вест за помилване? – попита той е надежда.

Ателстан поклати глава.

– Не, съжалявам. Дойдох само да те видя, Саймън. Мога ли да направя нещо друго?

Дърводелецът погледна първо него, после Бенедикта, отметна глава и се смя истерично, докато тъмничарят не го удари през лицето. Осъденият се свлече на пода и се сви като бито куче. Ателстан приклекна до него.

– Саймън! – тихо каза той. – Саймън!

Дърводелецът вдигна глава.

– Искаш ли да те опростя? Ще чуя изповедта ти.

Мъжът отчаяно го погледна.

– Нищо не ти остава – прошепна Ателстан. – Утре по това време ще бъдеш с Бог, Саймън.

Дърводелецът кимна и се разплака като дете. Ателстан се обърна:

– Сър Джон, Бенедикта, моля ви, оставете ни за малко сами.

Те се отдръпнаха. Коронерът нареди на тъмничаря да ги последва и за втори път този ден Ателстан чу изповедта на човек, който се канеше да се срещне със смъртта. Отначало Саймън говореше бавно и Ателстан с мъка се бореше да запази спокойствие, докато студът от тъмниците проникваше през расото му и вледеняваше краката му, но после дърводелецът започна да излива чувствата си. Гореше за всичко – мъчителен разказ за упадък, достигнал дъното с изнасилването на дете. Ателстан го изслуша, опрости го и стана, разтривайки схванатите си крака, за да им върне топлината. Тъмничарят се върна.

– Утре, Саймън – прошепна Ателстан, – ще мисля за теб. И още нещо, Саймън!

Осъденият вдигна поглед.

– Ще си спомниш ли за мен пред Божия престол?

Дърводелецът кимна.

– Не исках да го направя, отче. Бях самотен, бях пил твърде много.

– Знам – тихо каза Ателстан. – Бог да помогне на теб и на нея! – Доминиканецът се обърна към тъмничаря и му хвърли сребърна монета. – Това е за една хубава гозба.

Тъмничарят улови монетата и кимна.

– Една хубава гозба – повтори Ателстан. – Ще проверя.

Канеше се да си тръгне, когато Саймън извика:

– Отче!

– Да, Саймън?

– Ранулф, ловецът на плъхове, дойде да ме види днес. Наел го е някакъв касапин от кланиците. Каза, че си бил в Тауър заради смъртта на сър Ралф Уитън – дърводелецът се усмихна.

– Макар че вече се покаях, ми е добре да знам, че онзи негодник си е отишъл преди мен. Странно място е Тауър, отче.

Ателстан кимна. Усещаше, че Саймън иска само да го задържи.

– Веднъж работих там – продължи дърводелецът. – Странно място, по-лошо от това.

– И защо, Саймън?

– Тук поне килиите имат врати. В Тауър има тъмници, където влизаш, махат вратите и оставаш зазидан, докато умреш.

– Така ли? – усмихна се Ателстан. – Бог да е с теб, Саймън.

Свещеникът се качи по стълбите и се присъедини към Кранстън и Бенедикта. Не проговориха, докато не излязоха от затвора и вратата не се затръшна зад тях.

– Преддверието на ада – промъмори Ателстан, докато вървяха по Бойърс Роу под тъмната грамада на "Сейнт Пол". На Фрайди Стрийт сър Джон се накани да си тръгне. Ателстан го придърпа настрани и погледна в мътните му очи.

– Благодаря, че дойде, сър Джон. Потърси покой. Прибери се и говори с лейди Мод. Сигурен съм, че всичко ще се оправи.

Кранстън се почеса по главата.

– Бог вижда, братко – единственото добро днес беше, че изслушах Фицормонд и помогнах на онова дете. Нали се сещаш, онова, което стоеше при просяка.

– И дойде с нас във Флийт.

– Да – промърмори Кранстън. – Не можах да издействам помилване за Саймън, братко, но му оказах една последна милост.

– Каква, сър Джон?

– Оставих монета на палача. Саймън няма да танцува. Ще го качат по-нависоко – Кранстън щракна с пръсти. – Вратът му ще се счупи и всичко ще свърши бързо – коронерът потропа с крака и погледна към звездното небе. – Най-добре се прибери бързо, братко. Звездите те чакат – той се обърна и потегли по улицата. – Иска ми се само – извика за последно – да бяхме намерили съветник Хорн!