Домът на Червения убиец

Десета глава

Ателстан и Кранстън се нахраниха и прекосиха Лондонския мост. Под тях черните води се лееха лениво, чуваше се как парчета лед се блъскат в зидовете, които пазеха сводестите дървени подпори от гнева на Темза. Минаха пред Билингсгейт. Въздухът миришеше на риба от сергиите, прясно заредени с херинга, скумрия, лин и даже щука, тъй като рибарските флотилии се възползваха от хубавото време.

Когато пристигнаха в Тауър, там цареше оживление. Като добър войник, Колбрук беше впрегнал гарнизона в работа, за да го разсее след дългата скука, предизвикана от мразовитото време и вероятно за да отклони собствените си мисли от скорошните убийства. Помощник-комендантът стоеше във вътрешния двор и даваше на висок глас заповеди на работниците, които потягаха катапултите, балистите и големите тарани. Неколцина стрелци стояха до глезени в кишата и се упражняваха на стрелбището, други войници се обучаваха под суровите заповеди на преките си командири. Ателстан смътно си спомни слуховете, че било възможно през пролетта французите да нападнат южните пристанища и дори да си пробият път по Темза, за да опустошат и изгорят Лондон.

Неудоволствието на Колбрук при вида на Кранстън и Ателстан беше повече от явно.

– Открихте ли убийците? – извика той.

– Не, мастър помощник! – извика в отговор Кранстън. – Но ще ги намерим. И тогава ще можете да издигнете бесилките.

Кранстън отстъпи встрани, за да направи път на един касапин и двама майстори на стрели, които търкаляха бурета с осолено свинско към склада. Коронерът сбърчи нос. Въпреки силните подправки и дебелия пласт сол свинското миришеше на гранясало; почувства как му се повдига, когато видя как изпод капака на бурето изпълзяваха насекоми. Закле се наум да не приема никаква храна от кухните или складовете на Тауър. След като разбра, че няма да се отърве от посетителите си, Колбрук се обърна, за да даде още заповеди. Ателстан се възползва от забавянето и отиде до мястото, където мечката, затънала в собствените си нечистотии, опустошаваше купчина отпадъци, сложени пред нея. Лудият Ред Хенд седеше наблизо като гном, очарован от голямата мечка.

– Доволен ли си, Ред Хенд? – попита тихо Ателстан.

Мъжът направи гримаса и размаха ръце във въздуха, сякаш имитираше мечката. Ателстан приклекна до него.

– Харесва ли ти мечката, Ред Хенд?

Лудият кимна, без да откъсва поглед от звяра.

– На рицаря също – завалено каза той и Ателстан усети, че мирише на вино.

– Кой рицар?

– Онзи с кръста.

– Фицормонд ли?

– Да, да, Фицормонд. Често идва да я гледа. Ред Хенд харесва Фицормонд. Ред Хенд харесва мечката. Ред Хенд не харесва Колбрук. Колбрук щеше да убие Ред Хенд.

– А харесваше ли Бъргиш? – попита бързо Ателстан. В очите на лудия проблесна някакъв спомен. – Познавал си го – продължи Ателстан. – Като млад войник е служил тук.

Ред Хенд отмести поглед.

– Не може да не го помниш – настоя Ателстан.

Лудият поклати глава и продължи да гледа мечката, но свещеникът забеляза как примигна, за да скрие сълзите, които напираха в безумните му очи. Ателстан въздъхна, изправи се и изтръска мокрия лед от расото си.

– Братко Ателстан! – излая Кранстън. – Мастър Колбрук е зает човек. Каза, че не може да си губи времето, докато ти говориш с лудия.

– Мастър Колбрук трябва да разбере – отвърна Ателстан, – че е трудно да се прецени кой е нормален и кой е луд, и че единствено Бог може да отсъди непогрешимо.

– Отче, не исках да те обидя – обади се Колбрук, докато сваляше конусовидния си шлем и го слагаше под мишница. – Но трябва да командвам гарнизон. Ще направя каквото искаш.

Ателстан се усмихна.

– Добре! Къде е тялото на Моубри?

Колбрук посочи към "Сейнт Питър ад Винкула".

– Пред олтарната преграда. Утре ще бъде погребан в гробището на църквата "Ол Халоус".

– В ковчег ли е?

– Не, не.

– Добре, искам да видя тялото, а след това с милорд коронера искаме да поговорим с всички, засегнати от смъртта на сър Ралф.

Колбрук изстена.

– Тук сме по заповед на регента – рязко каза Ателстан. – Когато всичко приключи, мастър помощник-комендант, ще докладвам за подкрепата в разследването, която ни е била оказана или за липсата ѝ. Ще разговаряме с всички в параклиса "Сейнт Джон".

Колбрук се усмихна насила и побърза да се отдалечи, крещейки на войниците си да потърсят сър Фулк и останалите. Кранстън и Ателстан отидоха до "Сейнт Питър". Църквата беше студена и влажна – мрачно и неприветливо място. Цилиндричните колони в нефа сякаш охраняваха тъмните пейки. Най-горе малко прозорче с розетка пропускаше малко светлина. Олтарната преграда беше от полиран дъб и пред нея, заобиколени от свещи, бяха положени телата на сър Ралф Уитън и сър Джерард Моубри. Балсаматорите бяха сторили всичко по силите си, но и Кранстън, и Ателстан усетиха лъха на разложение. Двата трупа бяха покрити със савани и положени върху плетени носилки на дървени подпори. Кранстън отстъпи и направи знак на Ателстан да приближи.

– Хапнах твърде много, братко – промърмори той. – Виж каквото искаш и да се махаме.

Ателстан се подчини с готовност. Тялото на сър Ралф пренебрегна, но повдигна знамето с кръста на хоспиталиерите и савана от тялото. Не искаше да гледа лицето на Моубри.

Беше се нагледал на смърт. Вместо това огледа бледите крака на хоспиталиера и взе една свещ, за да проучи по-внимателно моравожълтата синина в горната част на десния пищял. Доволен, той отново го покри, върна свещта на мястото ѝ, коленичи пред олтара и излезе от църквата. Кранстън го последва колкото можеше по-бързо. Застанаха на стълбите към галерията и с наслада задишаха свежия, студен въздух.

– Боже мой, сър Джон – промърмори Ателстан, – винаги съм смятал, че "Сейнт Ерконуолд" изглежда зле, но ако някога пак го направя, напомни ми за тази църква и ще си затворя устата.

Кранстън се усмихна.

– С удоволствие, братко. Намери ли това, което търсеше?

– Да, сър Джон. Мисля, че сър Джерард не е бил блъснат от стената. Някой е сложил копие или парче дърво в горната част на стълбите, докато хоспиталиерът е бил на обичайното си място в другия край на пътеката, близо до Солната кула – Ателстан изду устни – Да, може да е било направено в мрака, докато сър Джерард е бил унесен в мислите си – той присви очи и се взря в далечната стена на Тауър. – Прозвучала камбаната. Моубри забързал по пътеката. Отдалеч не видял препятствието, спънал се в него, залитнал и полетял от стената.

– Но ние не знаем кой е бил камбаната или е сложил пръта на пътеката. Спомни си – продължи Кранстън, – че освен Фицормонд и Колбрук всички са били в покоите на мистрес Филипа.

– Колбрук може да го е направил – отвърна доминиканецът. – Може да е видял рицаря на стената, промъкнал се е, сложил е пръта и по един или друг начин е бил камбаната.

– Но нямаме доказателства.

– Не, сър Джон, нямаме, но ги събираме. Малко по малко – Ателстан въздъхна. – Само времето ще покаже дали ще успеем.

Те откриха Колбрук и останалите насядали на пейките в параклиса "Сейнт Джон". Неудоволствието им, че са били призовани, беше явно. Хамънд седеше почти с гръб към тях, Фулк се беше отпуснал и зяпаше в тавана; Растани изглеждаше по-уверен и Ателстан улови подигравателния поглед на тъмните му, блестящи очи. Колбрук крачеше напред-назад, сякаш беше на парад, а мистрес Филипа се беше облегнала на стената и гледаше тъжно към вътрешния двор.

– Къде е Джефри? – попита Ателстан.

– Джефри Парчмайнър – отвърна Фулк – е един доста уплашен и глупав млад човек и може да има много недостатъци – рицарят не обърна внимание на гневния поглед на племенницата си, – но работи здраво. Има по-важна работа, отколкото да виси в Тауър и да отговаря на глупави въпроси, докато през това време избиват добри хора и убиецът се разхожда на свобода.

– Благодаря за речта, сър Фулк – отвърна Кранстън и се усмихна престорено на всички. – Имаме само един въпрос и – ще ме извиниш, сър Брайън, но става дума за едно име. Бартоломю Бъргиш – говори ли това име нещо на някой от вас?

Ателстан беше поразен от промяната, предизвикана от думите на Кранстън. Усмивката на коронера се разшири.

– Добре – обяви той. – Успяхме да привлечем вниманието ви – той хвърли бърз поглед към гневното лице на хоспиталиера. – Сър Брайън, вие няма нужда да отговаряте и ако проявите търпение, ще разберете защо питаме. И така – коронерът плесна с ръце, – Бартоломю Бъргиш?

– По дяволите! – изръмжа сър Фулк и застана в средата на помещението. – Не ни пробутвайте игрички, сър Джон. Бъргиш беше името, което брат ми сър Ралф не би позволил да се произнася в негово присъствие.

– Защо? – запита невинно Ателстан.

– Брат ми не можеше да го понася.

– Но те са били другари по оръжие.

– Били са – натърти Фулк. – Скарали се, докато били в Светите земи. По-късно Бартоломю бил убит на кораб, нападнат в Средното море от мавритански пирати.

– Защо? – излая Кранстън.

– Защо какво?

– Защо брат ви мразеше Бъргиш толкова много?

Фулк пристъпи по-близо и сведе поглед.

– Беше въпрос на чест – тихо каза той. Облиза устни и нервно погледна към Филипа. – Веднъж сър Ралф обвини Бартоломю, че обръща твърде много внимание на майка ти, съпругата на брат ми.

– Бяха ли основателни обвиненията? – попита Ателстан.

Изражението на Фулк се смекчи.

– Н-не – заекна той. – Ще бъда откровен – аз харесвах Бартоломю. Беше забавен и винаги мислеше най-доброто за хората. Беше любезен и благовъзпитан.

Ателстан внезапно забеляза някаква стоманена твърдост в характера на сър Фулк.

– Наистина си го харесвал, нали?

– Да, да. Бях много натъжен от новината за смъртта му – Фулк запристъпва на място и погледна към пода. – Честно казано – продължи той, – когато бях млад, ми се искаше Бартоломю да ми е брат, защото – прости ми, Боже – не харесвах Ралф – той вдигна поглед и очите му се замъглиха от тъга. – Преди години той и Бартоломю служеха в Тауър – Фулк се изкашля, за да прочисти гърлото си. – Брат ми беше вероломен и жесток. Отнесе се зле с Ред Хенд. Преби капелана, когато беше още млад свещеник.

Капеланът се изчерви от неудобство.

– Хайде, кажете истината! – Фулк се огледа и изръмжа като разярено куче. – Всички мразеха сър Ралф!

Мистрес Филипа пристъпи напред, пребледняла от гняв.

– Баща ми лежи под савана си и чака да бъде погребан, а ти говориш зле за него!

– Бог да ми прости, Филипа, казвам само истината! – Фулк протегна ръка. – Питай Растани! Кой изтръгна езика му, когато беше още момче?

Мавърът отвърна на погледа му, без да трепне.

– Истина е! – намеси се Фицормонд. – Точно заради него започна враждата между Бъргиш и Уитън.

Фулк отново се отпусна на пейката.

– Казах достатъчно – изръмжа той. – Уморих се от тези въпроси. Мистрес Филипа, баща ти беше негодник и никой тук няма да го отрече.

Кранстън и Ателстан стояха удивени от този внезапен изблик на ненавист и враждебност. Мили Боже, помисли си Ателстан, всеки тук би могъл да е убиецът на сър Ралф. Бъргиш е бил обичан. Дали някой в тази стая вярваше, че е Божият палач, който трябва да отмъсти за смъртта на един добър човек? Той се огледа.

– Няма ли да дойде днес мастър Парчмайнър? – попита той, възползвайки се от внезапното затишие.

– Не – уморено отвърна сър Фулк. – За Бога, отче, кой би искал да стои тук? Сред толкова много спомени и толкова много омраза.

Мистрес Филипа се беше сгушила на една от пейките, скрила лице в ръцете си. Сър Фулк отиде до нея и я потупа леко по рамото. Кранстън улови усмивката на лицето на Растани. Той ли е убиецът, чудеше се коронерът. Спомни си думите на Ателстан, че убиецът на Адам Хорн е използвал начин за оскверняване на тялото на един престъпник и предател, типичен за маврите.

– Видяхме достатъчно – прошепна доминиканецът. – Да си вървим.

– Само още един въпрос – заяви Кранстън. – Познавахте ли търговеца Адам Хорн?

– Още един негодник! – просъска сър Фулк. – Да, да, сър Джон. Хорн беше приятел на брат ми.

– Е, мъртъв е – безизразно съобщи Кранстън. – Открит е убит снощи сред руините северно от тук.

Фицормонд изруга тихо. Останалите вдигнаха тревожно очи.

– Питам се къде сте били всички вие по това време – продължи Кранстън.

– По дяволите, сър Джон! – отсече Колбрук. – След като ледът се стопи, всеки би могъл да влезе и излезе през някоя странична порта.

Кранстън се усмихна леко. Помощник-комендантът беше прав: щеше да е невъзможно да установят със сигурност кой къде е бил. Хорн можеше да е убит по всяко време между здрача и зората.

– Хайде, сър Джон – подкани го Ателстан.

Кранстън направи знак на Колбрук да се отдръпне и те си тръгнаха без поздрав. Почти не проговориха, докато не взеха конете си и не напуснаха Тауър, насочвайки се към Ийстчийп.

– Бог да ни е на помощ! – наруши внезапно тишината Кранстън. – Колко омраза се крие в човешкото сърце, братко!

– Да – отвърна Ателстан, насочвайки леко Филомел надалеч от покритата със сняг канавка по средата на улицата. – Може би всички трябва да помним това, сър Джон. Дребната завист и малките недоразумения могат да разпалят искрите на свадата така, че да лумне огънят на омразата.

Кранстън погледна Ателстан с ъгълчето на окото си и се усмихна на скритото му напомняне: онова, което важеше за сър Фулк и другите в Тауър, се отнасяше и до отношенията му е лейди Мод.

– Сега накъде, братко? – попита той.

– В магазина на мастър Парчмайнър, близо до "Сейнт Пол".

– Защо? – попита коронерът.

– Защото, драги ми Кранстън, той не беше с останалите в Тауър, а трябва да разпитаме всички.

Минаха по Кендълуик Стрийт и навлязоха в Тринити – процъфтяваща част от града, в която Ателстан рядко стъпваше. Къщите бяха големи и внушителни; долните им етажи бяха построени от здраво дърво, а издадените стени над тях представляваха конструкция от черни греди и бяла мазилка. Покривите бяха покрити е плочи за разлика от къщите на много от енориашите на Ателстан, които се задоволяваха с тръстика и слама. Голяма част от прозорците бяха от истинско стъкло, защитено с дърво и желязо. Прислужниците от тези къщи редовно изхвърляха в канавките водата, в която бяха прали, затова улиците не воняха, както в Съдърк. Пред някои от внушителните входни врати стояха въоръжени мъже с ливреи с натруфените гербове на господарите си: мечки, лебеди, дракони, лъвове и други странни зверове. Набити, охранени търговци се разхождаха под ръка със закръглените си съпруги в рокли от коприна и кадифе, изящно украсени със ситни перли. Двама каноници излязоха наперено от катедралата, облечени в дебели вълнени роби, обточени с хермелин. Група адвокати с дрехи в червено, лилаво и алено с гарнитури от агнешка вълна минаха надуто покрай тях, отметнали плащовете си назад, за да покажат украсените си пояси.

Наоколо се мотаеха прасета със звънчета на шиите, което означаваше, че са собственост на болницата "Сейнт Антъни" и не могат да бъдат колени. Стражи с тояги с метални накрайници разпръскваха птиците и укротяваха разлаялите се кучета, докато приставите се опитваха да прогонят някакво странно създание, облечено като сврака в чернобели дрипи. Човекът обяви гласовито, че носел в очуканото си ковчеже някои от най-чудодейните християнски реликви:

– Един от зъбите на Карл Велики! – викаше той. Два крака от магарето, което е яздила Дева Мария! Черепът на слугата на Ирод и някои от камъните, които Христос превърнал в хляб!

Ателстан възпря приставите, които тормозеха нещастника.

– Казваш, че имаш камъни, които Христос е превърнал в хляб? – попита доминиканецът, сдържайки с мъка смеха си.

– Да, братко – отвърна продавачът на реликви с блеснали от надеждата за печалба очи.

– Но Христос не е превърнал камъните в хляб. Дяволът го карал, но той отказал.

Ухиленият Кранстън също приближи, за да види реакцията на шарлатанина. Продавачът на реликви облиза сухите си устни.

– Разбира се, че ги е превърнал, братко – почти прошепна той. – От надежден източник знам, че когато Сатаната си тръгнал, Христос го направил, но после отново превърнал хляба в камъни, за да не се изкуши да яде. Ще ти струва само едно пени.

Ателстан бръкна в кесията си и извади една монета.

– Ето – той я сложи в мръсната лапа на мъжа. – Не е за камъка, задръж го. Възнаграждавам съобразителността ти.

Продавачът остана c отворена уста, а Ателстан и Кранстън продължиха, кискайки се тихо на бързата му реакция. Отминаха една от портите на "Сейнт Пол", наречена "Малката", където един послушник хранеше група прокажени с плесенясал хляб и парчета гранясало месо по наредба на градските съветници, които твърдяха, че такава храна помагала при болестта им. Кранстън ги погледна е отвращение.

– Мислиш ли, че наистина е така? – попита той рязко Ателстан.

– Кое, сър Джон?

– Дали тази храна наистина помага на прокажените?

Ателстан погледна загърнатите в сиво фигури с тоягите и паничките за милостиня.

– Не знам – промърмори той. – Може би.

Прокажените го подсетиха за двамата, които бродеха в гробището на "Сейнт Ерконуолд". Някакъв спомен се раздвижи в мислите му, но тъй като не можа да разбере значението му, той го остави за по-късно. Завиха встрани от Фрайди Стрийт и Кранстън започна да разпитва минувачите къде се намира магазинът на Парчмайнър. Откриха го на ъгъла на Бред Стрийт – тясна двуетажна постройка с магазин отдолу и жилище над него. Отпред имаше сергия, но тъй като времето беше студено, сега тя беше празна и те влязоха вътре. Ателстан веднага притвори очи и вдъхна сладкия аромат на прясно почистени пергамент и велен. Миризмата му напомни живо за богатата библиотека и тихото помещение на архива в Блекфрайърс през дните му на послушник. Самият магазин представляваше малка белосана стаичка с рафтове, отрупани с листа пергамент, мастилници, пемза, пера и всичко, което би потрябвало някому в библиотека или канцелария.

Самият Джефри седеше на малко писалище. Той се усмихна и стана да ги поздрави.

– Сър Джон! – възкликна младежът. – Брат Ателстан, добре сте дошли! – Той изчезна в сенките, откъдето изнесе два стола. – Моля, седнете. Искате ли вино?

Изненадващо, Кранстън поклати отрицателно глава.

– Аз пия само със сър Джон – шеговито отвърна Ателстан.

Продавачът на пергамент се усмихна и седна зад писалището.

– Е, какво мога да направя за вас? Съмнявам се, че искате да си купите пергамент или велен, макар че, братко, имам най-хубавия в града. Членувам в гилдията и всичко, което продавам, носи техния знак – добродушното лице на Джефри разцъфна в усмивка. Той поклати глава. – Но вие едва ли сте дошли да купувате. – После стана сериозен. – Заради случилото се в Тауър е, нали?

– Само един въпрос – отвърна Кранстън, докато се опитваше да се намести на малкото столче. – Говори ли ти нещо името Бартоломю Бъргиш?

– И да, и не – отвърна Джефри. – Не го познавам, но съм чувал сър Фулк да говори за него, а веднъж Филипа произнесе името му в присъствието на баща си. Сър Ралф много се ядоса и веднага излезе. Разбира се, попитах Филипа защо. Тя само поклати глава и каза, че бил отдавнашен враг на баща ѝ, но отказа да ми каже нещо повече.

Ателстан внимателно наблюдаваше младежа. Беше ли възможно това апатично и доста женствено конте да е Червеният убиец, ужасният престъпник, който преследваше жертвите си в Тауър?

– Джефри? – поде той.

– Да, братко.

– Откога познаваш Филипа?

– От около две години.

– Харесваше ли те сър Ралф?

Продавачът на пергамент се усмихна.

– Да, един Бог знае защо. Не съм добър ездач и военната служба никога не ми е била присърце.

– Беше ли с него вечерта, когато умря?

– Да, както казах, бях с него в залата. Сър Ралф беше мрачен и пи доста.

– Беше ли пиян?

– Много.

– Ти ли му помогна да стигне до стаята си?

– Не само аз. Мастър Колбрук ми помогна. Отведох сър Ралф до горната площадка на стълбите в кулата на Северния бастион, но коридорът беше толкова тесен, че го оставих на Колбрук за останалата част от пътя.

– И ти прекара онази нощ при мистрес Филипа?

Младежът се почувства неловко и сведе поглед.

– Да. Ако сър Ралф беше разбрал, много щеше да се ядоса.

– Но нали е одобрявал това, че ухажваш единствената му дъщеря? – намеси се Ателстан.

– Мисля, че да.

– Защо? – излая Кранстън. – Както сам каза, ти не си войник.

– Не, не съм. Не съм лорд или рицар, а търговец, сър Джон, при това много добър. Аз съм един от онези, които заемат пари на краля, за да наема рицари – продавачът на пергамент посочи добре заредения си магазин. – Може да не изглежда кой знае какво, но печалбите ми са добри. Аз съм богат човек, сър Джон.

– Още нещо – усмихна се Ателстан. – Засегнахме го и преди. Отишъл си да събудиш сър Ралф. Какво стана?

– Пазачите отвориха вратата на коридора и я заключиха зад мен, както беше наредил сър Ралф. Отидох до стаята и се опитах да събудя коменданта. Не получих отговор, затова се върнах обратно. Казах на пазачите, взех ключа за стаята на Уитън. Канех се да я отключа, но размислих и отидох за Колбрук.

– Защо го направи?

Джефри направи гримаса.

– Заради тишината реших, че има нещо нередно, а и усетих студен повей под вратата на Уитън.

Ателстан си спомни цепнатината под вратата на сър Ралф и кимна. Всеки, който застанеше пред вратата, би усетил силния полъх и би разбрал, че нещо не е наред.

– Защо не отвори вратата сам? – попита Кранстън.

Младежът се усмихна слабо.

– Сър Джон, уплаших се. Много хора не обичаха сър Ралф. Като си помисля сега, явно съм се притеснявал, че в стаята може да има някой.

– А през нощта, когато умря Моубри?

– Бях при мистрес Филипа, доста пиян. Питайте останалите.

– И не си излизал?

Джефри направи гримаса.

– И аз като другите използвах нужника в коридора. Когато прозвуча сигналът, изтичах с тях навън, за да видя какво става. Не направих много. Бях пиян и мразя стъпалата до пътеката на стената. Забавих се, преструвайки се, че върша нещо и намерих Фицормонд и Колбрук над тялото на Моубри – младият човек млъкна и погледна остро Ателстан. – Знам защо сте тук. Още някой е умрял в Тауър, нали?

– Да, да – промърмори свещеникът и му разказа подробно за смъртта на Хорн.

Джефри се облегна назад и тихичко подсвирна.

– Предполагам, че искате да ме разпитате за това – каза той уморено.

– Би ни помогнало – отбеляза Кранстън – да знаем къде си бил снощи.

Парчмайнър сви рамене.

– Работих в магазина, после се напих здраво в близката кръчма "Златния грифон". Можете да питате там.

Ателстан се усмихна. Каква полза, помисли той. Хорн можеше да е убит по всяко време на нощта. Той изучаваше женственото лице на Парчмайнър.

– В Лондон ли си роден? – попита той, като се опитваше да прочете пергамента, който лежеше на бюрото на Джефри.

– Не, братко. Семейството ми е от Уелс, затова съм тъмнокос. Преместиха се в Бристъл. Баща ми търгуваше с пергамент и велен в магазин точно до катедралата. Когато умря, се преместих в Лондон – Джефри вдигна парчето пергамент.

– Сестра ми, която вече е омъжена, още живее в Бристъл. Получих писмо от нея, самопокани се за коледните празници. Ще дойде със съпруга си – изражението му стана присмехулно-тържествено – и купищата им деца – той се обърна към сър Джон. – Милорд коронер, имате ли други въпроси?

Сър Джон поклати глава.

– Не, мастър Парчмайнър, нямаме.

Те станаха, сбогуваха се и излязоха на студената, заледена улица.

– Какво мислиш, братко?

– Този младеж ще напредне много в търговията, сър Джон. Наследил е тези способности – доминиканецът се усмихна.

– Да, сър Джон, и аз като теб се питах дали би могъл да бъде синът на Бъргиш. Но съм сигурен, че не е. – Ателстан спря и погледна твърдо коронера. – Търсим убиец без роднински връзки, сър Джон. Някой, който знае за голямото предателство преди толкова години. Въпросът е кой е той?

– Е – Кранстън плесна с ръце, – няма да го открием тук, братко, но може би в Удфорд... – коронерът избърса носа си с опакото на ръката и погледна към небето. – Не искам да оставам в Лондон – промърмори той. – Лейди Мод има нужда да си почине от мен. А ти, братко?

– Мисля, че енориашите ми – отвърна сухо Ателстан – все ще преживеят малко по-продължителното отсъствие на пастира си.

Разделиха се на ъгъла на Фрайдей Стрийт и Фиш Стрийт, като се разбраха да се срещнат след два часа в кръчмата край Олдгейт на Майл Енд Роуд. Сър Джон поведе коня си към къщи, докато Ателстан продължи по Тринити до Уолбрук, а после по Роупъри до Лондонския мост. За щастие откри "Сейнт Ерконуолд" почти празна, е изключение на Уоткин, на когото даде строги нареждания да пази църквата и Ранулф, ловеца на плъхове, който беше дошъл да му напомни за обещанието, че ако създадат Гилдия на ловците на плъхове, "Сейнт Ерконуолд" ще бъде тяхна църква.

– Обещавам ти, че ще помисля по въпроса, Ранулф – отвърна Ателстан, мъчейки се да скрие колко го развеселяваше представата за църква, пълна със закачулени ловци на плъхове, които приличат на Ранулф. Върху жълтеникавото, съсухрено лице на ловеца засия острозъба усмивка и той заподскача надолу по стълбите щастлив като момченце.

– Братко – изстена скръбно Уоткин.

– Какво има?

– Ами... – Уоткин се обърна на най-горното стъпало и посочи към замръзналото гробище. – Още не сме сложили пазач.

– И защо да го правим, Уоткин? Осквернителите не се появяват вече.

Боклукчията поклати глава.

– Не мисля така, братко, и се боя, че ще стане още по-лошо.

Ателстан се усмихна насилено.

– Глупости. Виж, Уоткин ще се върна късно утре вечер. Занеси съобщение на отец Люк в "Сейнт Олав". Помоли го да бъде така добър да служи тук утре сутрин. Нали знаеш кое къде стои? Кажи на вдовицата Бенедикта да ти помогне. Ще го направиш ли?

Уоткин кимна и се отдалечи, мърморейки под нос за свещениците, които не се вслушват в разказите за тайнствени фигури, които вършат ужасни неща в църковните дворове. Докато го гледаше как се отдалечава, Ателстан въздъхна. Как да се справи с гробището, когато нямаше доказателства, че го заплашва някаква опасност? Провери дали вратата на църквата е заключена, потънал в мисли за Кранстън. Проблемът на коронера се оказа също тъй труден, както и ужасните убийства, които разследваха. Какво не беше наред с лейди Мод, питаше се Ателстан. Защо Кранстън не я попиташе направо?

Ателстан се усмихна, докато вървеше към своята къща. Странно, заключи той. Кранстън, който не се плашеше от нищо, което върви на два крака, сякаш се страхуваше от дребничката си съпруга. Ателстан провери дали прозорците и вратите на къщата са заключени, метна дисагите на гърба на протестиращия Филомел и двамата уморено тръгнаха по заледената пътека. Отби се в една пивница, за да остави съобщения при калайджията Таб за Бенедикта и Уоткин, които трябваше да заключат църквата след сутрешната литургия. Каза също да предадат на вдовицата, че ако иска, може да вземе Бонавентура у дома си. След това се върна на главния път, мина покрай манастира "Сейнт Мери Овъри" и по Лондонския мост. По средата спря да прочете една молитва за безопасно пътуване в параклиса "Сейнт Томас", после продължи.

Кранстън го чакаше в малката кръчма в Портсокън, веднага след Олдгейт, която се издигаше над вонящия градски канал. Коронерът изглеждаше в добро настроение. Ателстан реши, че е заради голямата празна чаша пред него, но сър Джон, който му намигна и се оригна, спазваше тайното си решение да не занимава повече Ателстан с грижите и тревогите си. Свещеникът изпи със сър Джон чаша подсладено вино, сгрято с нажежен ръжен и подправено с канела, после взеха конете си от конюшнята и поеха под тъмнеещото небе по пътя към Майл Енд. Кранстън още беше в добро настроение, подпомагано и приповдигнато от очевидно чудодейния мях, който никога не се изпразваше. Ателстан, уморен и натъртен от ездата, се молеше и ругаеше, докато Кранстън, който пърдеше и се олюляваше на седлото, бърбореше за какво ли не. Най-после свещеникът дръпна юздите на Филомел и хвана коронера за китките.

– Сър Джон – уморено каза той, – нямаме никакъв напредък по убийствата в Тауър. Колко време са ни отпуснали?

– Докато свършим – очите на Кранстън проблеснаха. – Стига, братко! Заповедите са си заповеди и никак не ми харесват мърморещи монаси, заледени пътища и пътувания в студа.

– Разказах ли ти за приготовленията на лейди Мод за Коледа?

Ателстан изпъшка, поклати глава и смушка Филомел, докато Кранстън го забавляваше с пиршеството, подготвяно от лейди Мод: глиганска глава, лебед, еленско, сладкиш с дюли и млечен крем с ябълки. Коронерът бърбореше като сврака, докато слабата светлина на деня угасна, здрачът се спусна като сив прашен облак и обви огромните заснежени пространства. Далечната гора изчезна в мъгливия мрак, който ги обгръщаше, пронизван само от единични светлинки, когато минаваха покрай някое село. Нямаше вятър, но беше мъртвешки тихо и убийствено студено.

– Сигурен съм – прошепна Ателстан, – че птиците ще замръзнат по дърветата, а зайците ще останат в дупките си из хълмовете.

Кранстън, чийто мях изненадващо се беше изпразнил, отвърна с кратка поредица оригвания. Минаха през кръстопът, където висеше черен, замръзнал труп с глава, извита на една страна и обезобразено лице, с което бяха пирували гарваните. Кранстън спря и посочи пътеката към светлина, която се мержелееше в далечината.

– Ще пренощуваме там, братко. Това е хубав, уютен хан – "Приятелят на бесилото" – той се наведе към Ателстан и се усмихна: – Въпреки името ще ти хареса.

Така и стана. Заведението беше чисто, добре преметено, със сигурна конюшня, а подът на пивницата беше наскоро посипан с ароматни треви, вътре гореше буен огън от натрупани цепеници. Единственото, което отблъсна Ателстан, беше идеята да сподели огромното легло с балдахин със сър Джон.

– Не, не, милорд коронер – промърмори Ателстан. – Настоявам да спиш сам.

– Защо?

– Защото, ако се претърколиш върху мен в съня си, ще ме смачкаш.

Сред шеги и смях те оставиха дисагите си там и слязоха в пивницата, където жената на кръчмаря им поднесе големи пайове е риба с хрупкава златиста коричка и вкусен сос, който прикриваше острата миризма на граниво. Ателстан тактично помоли кръчмаря да сложат допълнително легло в стаята им и яде почти така лакомо, както и Кранстън. Естествено, коронерът пи като за последно и когато се натъпка, се облегна на колоната на огромното огнище, оригна се и обяви, че е сит. Ателстан гледаше в пламъците и слушаше с едно ухо внезапно надигналия се вятър, който сега виеше и удряше по плътно затворените капаци.

– Братко?

– Да, сър Джон.

– Тази работа в Тауър може ли да е черна магия?

– Какво имаш предвид?

– Главата, която ми изпратиха.

Ателстан протегна ръка към пламъците.

– Не, не, сър Джон. Както казах, това не е работа на демон, а на нещо по-лошо – на душа, затънала в смъртен грях. Но чия? – Той погледна към сър Джон, който отново беше забил червения си нос в чашата с вино. – Това, което не мога да разбера – продължи доминиканецът, – е защо сега. Защо убиецът е избрал точно този момент? И откъде знае за ужасните събития около смъртта на Бъргиш?

– В какъв смисъл? – завалено попита Кранстън.

– Трябва да търсим мъж или жена без минало, някой, който внезапно се е появил на сцената, но всеки, с когото говорихме, си има някаква история.

Кранстън се оригна.

– Не знам – провлече той. – Все пак може да е черна магия, защото проклет да съм, ако мога да разплета тази история. Както казах на лейди Мод... – внезапно коронерът млъкна, взря се във винената си чаша и доброто настроение изчезна от лицето му.

– Хайде, сър Джон – тихо каза Ателстан. – Време е да спим.

За негова изненада Кранстън се съгласи, пресуши чашата и я тръсна на масата. Изправи се с олюляване и се усмихна доброжелателно на спътника си.

– Но вярваш ли, братко?

– В какво, сър Джон?

– В черната магия? Да вземем например тази история в гробището на църквата ти.

Ателстан се усмихна.

– Честно казано, сър Джон, повече се плаша от човешкото сърце, отколкото от зли демони. Сега ела да си починем.

Ателстан беше доволен, че е преценил добре момента, защото когато изкачиха паянтовото стълбище, Кранстън беше полузаспал и започна жално да нарежда колко му липсва лейди Мод. Доминиканецът го преведе по тъмния, студен коридор до малката стая. Положи го внимателно на леглото, свали ботушите му и го настани колкото можеше по-удобно. Коронерът се обърна, оригна се и тихо захърка. Ателстан се усмихна и зави огромното му тяло. Заспалият Кранстън приличаше още повече на огромната мечка във вътрешния двор на Тауър. Ателстан коленичи пред малкия прозорец, прекръсти се и тихичко произнесе псалма на Давид.

– "От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми."²⁰

Когато стигна до четвъртия стих, мислите на Ателстан се отклониха. Беше ли прав сър Джон, питаше се той. Дали страшният демон, Червеният убиец, не бродеше и в неговото гробище, и в лондонския Тауър? Той затвори очи, довърши псалма и тръгна към нара си. Известно време лежа, заслушан в силното хъркане на Кранстън, и заспа в почти същата секунда, когато в тъмното гробище на "Сейнт Ерконуолд" се замяркаха сенки и се събраха над прясно изкопан гроб.