Домът на Червения убиец

Седма глава

Атмосферата в стаята се разведри. Ателстан затвори очи. Боже, Боже, помисли си той, благодаря ти. Хоспиталиерът едва не бе ударил с ръкавицата си сър Джон, а ако това беше станало... Свещеникът познаваше Кранстън. Щеше да бъде дуел a outrance – до смърт! Мистрес Филипа се усмихна, пристъпи на светло и едва сега Ателстан осъзна докрай грубостта на Кранстън.

Лицето на момичето беше бяло като сняг, очите – зачервени и обградени от тъмни сенки, но тя беше разбрала, че обидата на Кранстън не е била умишлена. Наклони се напред и целуна леко сър Джон по бузата. Това само притесни още повече коронера; той заби поглед в пода и затътри крака като недодялан ученик. Филипа отиде до подноса с бокали и напълни два. Подаде единия на Ателстан, а другия пъхна в мечата лапа на сър Джон. Коронерът се усмихна на виното, вдигна чашата и я пресуши на един дъх. Облиза устни, намигна на момичето и протегна ръка, за да му напълнят пак чашата. Филипа се подчини с усмивка и Ателстан изпъшка. Не знаеше кое е по-лошо: мрачният Кранстън или пияният Кранстън.

Сър Джон взе бокала, отиде до прозореца и се загледа в слънцето, което позлатяваше снега във вътрешния двор. Ателстан се зае да подрежда принадлежностите си върху масата. Останалите присъстващи почти не помръдваха, сякаш погълнати от думите и действията на коронера. Бяха се втренчили в него като ученици в строг учител. Кранстън погледа как слънчевите лъчи проблясват върху голямата сигнална камбана, после се обърна рязко.

– Моубри – заяви той – е бил убит. Поне аз мисля така. Получил е същото съобщение като сър Ралф. Смятам, че се е качил на стената и когато сигналната камбана е забила, се е затичал. Огледах много внимателно мястото...

Ателстан си спомни как Кранстън се беше подпрял на стената и прикри усмивката си.

– Огледах много внимателно мястото – продължи Кранстън, хвърляйки гневен поглед на свещеника. – Моубри не се е подхлъзнал случайно. – На това място има плътен слой от пясък и чакъл, дебел поне един инч. Някой е планирал падането му.

– Беше ли пил Моубри? – попита Ателстан.

Кранстън се обърна и погледна другия хоспиталиер. Сър Брайън поклати глава.

– Той беше кален воин – отвърна рицарят. – Можеше да тича по пътеката и във виелица.

– Кажете ми – продължи Кранстън, – какво стана снощи? Преди Моубри да падне.

– Всички бяхме тук – обади се сър Фулк и се усмихна. – Мистрес Филипа ни беше поканила на вечеря.

– Аз не бях! – отсече Фицормонд. – Бях в стаята си и чаках горкия Моубри да се върне.

– Растани също – изпелтечи капеланът, размърдвайки се на стола.

– Да – промърмори Фицормонд. – Покръстеният не беше тук.

Ателстан стана и приклекна пред Растани. Взря се в нямото му, изпълнено със страх лице.

– Милейди Филипа – каза той през рамо, – бих искал да говоря с Растани, макар че той сигурно може да предвиди въпроса ми.

– Аз също! – извика сър Фулк. – Аз ще отговарям вместо него.

– Не, сър, няма! – излая Кранстън.

Ателстан докосна ръката на Растани, която беше студена като лед. Свещеникът се вгледа във влажните му, тъмни очи. Мъжът беше ужасен, но от какво? От това, че ще го разкрият? От развръзката?

– Къде беше ти, Растани? – попита свещеникът.

Филипа направи няколко странни движения с пръсти и Растани ѝ отвърна също с някакви знаци.

– Казва, че му било много студено – обясни момичето. – Бил е в старата стая на татко в Бялата кула.

– Той се движи тихо като котка – забеляза Кранстън. – Би могъл да обиколи крепостта, без никой да го забележи.

– За какво намекваш, сър Джон? – попита рязко Филипа.

– Може Растани да е бил камбаната.

– И как го е направил, за Бога, щом няма следи от стъпки? – попита подигравателно Джефри, заставайки до Филипа.

Кранстън се усмихна:

– Със снежна топка?

Колбрук почти се задави от смях.

– Казах ти, сър Джон, стражите виждат добре мястото около камбаната. Никой не се е приближавал.

Кранстън подсмръкна шумно и погледна с копнеж към вече празния си бокал.

– Сър Джон, преди да продължиш с предположенията си къде съм бил аз – обади се Фицормонд, – ще ти кажа, че бях в стаята си, но никой не ме видя там – той изгледа гневно Кранстън. – Но аз съм духовно лице, рицар и благородник. Не съм лъжец!

– Защо остана там, сър Брайън? – намеси се тактично Ателстан.

Рицарят сви рамене.

– Бях уплашен. И аз получих писмото на смъртта.

Той извади парче пергамент изпод наметката си и Кранстън почти го изтръгна от ръката му.

Хоспиталиерът беше прав. Рисунката беше същата като онези, които бяха получили сър Ралф Уитън и Моубри – грубо нахвърлян кораб с опънати платна и малък черен кръст във всеки ъгъл.

– Получих и сусамова бисквита – каза тихо Фицормонд, – но я изхвърлих.

– Някой друг оглеждал ли е мястото, след като Моубри беше паднал? – попита внезапно Кранстън.

– Аз, Фицормонд и Колбрук – отвърна Фулк. – Когато прозвуча сигналът, всички излязохме от тази стая. Хоспиталиерът беше с нас, когато открихме тялото на Моубри. Поканихме и този млад джентълмен – той махна пренебрежително към Джефри – да ни придружи, но е добре известно, че той се бои от височини.

Джефри се изчерви от срам и извърна поглед.

– Чичо! – тихо каза Филипа. – Това не е честно.

– Не е честно – прекъсна я Кранстън, – че знаем много малко за изминалата нощ. Мистрес Филипа, кога се събраха гостите ти?

– Точно след вечерня, към осем часа.

– И дойдоха всички, освен Растани и хоспиталиерът?

– Да, да, точно така.

Кранстън се обърна към хоспиталиера.

– Къде каза, че си бил тогава?

– В стаята си.

– А Моубри?

– На стената.

– Значи – въздъхна Кранстън, – докато Моубри е размишлявал, вие, останалите, без Фицормонд, сте се събрали тук?

– Да.

– След колко време прозвуча сигналът?

– След два-три часа.

– И никой не е излизал?

– Само Колбрук отиде на обиколка, а други до нужника, но той е в коридора – момичето леко се усмихна. – Всички пихме много.

Ателстан вдигна ръка.

– Няма значение.

Доминиканецът изтръгна пергамента от ръката на Кранстън, отиде при хоспиталиера и го тикна под носа му.

– Сър Брайън, какво означава това?

Рицарят отвърна поглед.

– Сър Брайън Фицормонд – повтори Ателстан, – скоро ще се явиш пред Божия съд. В името на рицарската ти клетва те питам какво означава този пергамент?

Зачервените очи на хоспиталиера се открояваха върху изпитото му, бледо лице. Ателстан почувства, че гледа човек, над който Смъртта вече бе простряла меките си черни криле. Наведе се още по-напред, вече виждаше малките червени венички в очите на рицаря и сивата бледина на бузите му. Фицормонд сигурно беше смел човек, но Ателстан усещаше почти физически страха, като остър мирис, лъхащ от него.

– В името на клетвата ти пред Христа – прошепна Ателстан, – кажи ми истината.

Сър Брайън внезапно вдигна лице и прошепна нещо на ухото му. Доминиканецът изненадано се отдръпна, но после кимна.

– Какво каза? – излая Кранстън.

– После, сър Джон – Ателстан се обърна към останалите от групата. – Какво се случи тук снощи? – попита той, за да обърне разговора в друга посока.

Сър Фулк, на чието лице сега беше изписана обичайната му фалшива сърдечност, се приведе напред.

– Племенницата ми – каза той – искаше да ни благодари за добротата, която сме проявили към нея след смъртта на сър Ралф. Седяхме и вечеряхме като приятели. Говорихме за старите времена и за онова, което може да се случи занапред.

– И никой не е излизал?

– Не и преди да прозвучи сигналът.

– Не, сър Фулк – прекъсна го Джефри. – Спомни си, че пи много – той се усмихна неискрено. – Може би твърде много, за да помниш. Свещеникът излезе – Джефри посочи към капелана Уилям Хамънд, който беше кацнал на стол край огъня, подобен на гарван в черното си расо. – Не помниш ли, че излезе, отче?

– Ходих в стаята си – заяви капеланът. – Бяха ми подарили вино – той погледна злобно Джефри, после Колбрук. – Един енориаш ми го даде. Не е от складовете на Тауър, ако това си мислите – той повдигна рамене. – Да, бях пил много, залитах и се забавих. Точно влизах в кулата Бийчъм, когато камбаната заби.

– Какво стана после? – попита Ателстан. Погледна Колбрук и осъзна, че помощникът не им беше казал какво е правил. – Мастър Колбрук, какво стана?

– Камбаната заби. Аз и останалите излязохме от покоите на мистрес Филипа. Гарнизонът беше вдигнат на крак, проверихме всички порти. После се разпръснахме, за да разберем какво се е случило. Фицормонд откри тялото на Моубри, отидохме при него, после дойде мастър Парчмайнър. Огледахме тялото и аз се качих на стената.

– И? – излая Кранстън.

– Не открих нищо. Бяхме по-обезпокоени от това, че някой е бил камбаната.

– Но не открихте следи от този, който го е направил? – попита Ателстан.

– Не, вече ви казах.

Ателстан се огледа отчаяно. Как, чудеше се той, може да звъни камбана, без някой да дърпа въжето! Или без да остави следа близо до нея? Какво беше станало? И как звънарят е минал незабелязано през Тауър, за да подготви падането на Моубри? Свещеникът въздъхна дълбоко.

– Къде е сега тялото на Моубри?

– Вече е положено в ковчега – отвърна Филипа. – Пред олтарната преграда в параклиса "Сейнт Питър Ад Винкула".

– И аз ще се присъединя към него там – прошепна Фицормонд. После вдигна поглед и леко се усмихна. – Да, вече съм белязан от смъртта.

Думите му увиснаха във въздуха като стрела, преди да се наклони и да започне да се снижава смъртоносно.

Ателстан се обърна, когато силното хъркане на Кранстън наруши тишината. Чу как Джефри се изкиска, дори пребледнялата Филипа се усмихна, капеланът се усмихна кисело, а Фулк изпръхтя от смях.

– Сър Джон има много проблеми, които го изтощават – заяви Ателстан. – Мистрес Филипа, може ли да ви погостуваме за малко? – Той погледна Колбрук. – Мастър помощник-комендант, трябва да разговарям със сър Брайън. Има ли друга стая тук?

Филипа посочи към вратата на далечната стена.

– Още една малка в края на коридора – тя леко се изчерви.

– След нужника. Вътре е топло. Сутринта поръчах да сложат мангал.

Ателстан се поклони, усмихна се леко на останалите, хвърли отчаян поглед към хъркащия Кранстън и поведе сър Брайън по коридора. Отляво беше нужникът, прикрит със завеса, която висеше от метален прът. Ателстан дръпна завесата и сбърчи нос при миризмата. Нужникът беше примитивен – малка ниша в стената със седалка под малко овално прозорче, което гледаше към вътрешния двор.

– Изтича в рова – промърмори сър Брайън.

Ателстан кимна, пусна завесата и продължи. Стаята в края на коридора миришеше по-хубаво и беше чиста. Стените бяха белосани, прозорците – със затворени капаци. Ателстан седна на един стол и посочи пейката до стената.

– Седни, сър Брайън. Кажи ми сега, какво искаш?

Внезапно рицарят коленичи в краката на доминиканеца и се прекръсти. Ателстан се огледа отчаяно. Подозираше какво следва.

– Прости ми, отче – прошепна Фицормонд, – защото съгреших. Това е моята изповед.

Ателстан се дръпна назад и краката на стола издраскаха каменния под.

– Не мога – прошепна той. – Сър Брайън, ти ме изигра! Каквото и да ми кажеш сега, то ще бъде запечатано с тайната на изповедта.

– Знам! – изсъска Фицормонд. – Но душата ми е затънала в черен грях.

Ателстан поклати глава и понечи да стане.

– Не мога – повтори доминиканецът. – Каквото и да ми кажеш, ще мога да го разкрия само по заповед на Светия отец, папата, в Авиньон. Сър Брайън, не си честен. Защо ме изигра така?

Фицормонд вдигна поглед, очите му блестяха.

– Това не е измама – каза той. – Отче, искам да се изповядам. Трябва да ме изповядаш. Аз съм грешник in periculo mortis¹⁴!

Ателстан въздъхна. Сър Брайън беше прав. Канонът беше много строг по този въпрос: свещеникът беше длъжен да чуе изповедта на всеки, който смята, че го застрашава смърт. Да откаже би било ужасен грях.

– Съгласен съм – прошепна свещеникът.

Сър Брайън отново се прекръсти.

– Прости ми, отче, защото съгреших. Минаха много години от последната ми изповед и се изповядвам пред лицето на Бога с надеждата да ме дари с божествената Си милост, когато ме застигне предстоящата смърт.

Ателстан затвори очи и се облегна назад. Изслуша литанията от грехове: нечисти мисли и действия, желания на плътта, алчност, избухлив нрав, мръсен език, както и дребните свади, които се случват във всяка общност. Сър Брайън призна за борбата си с греха, желанието си да върши добро и непрестанните си провали да се придържа към него. Ателстан, който беше опитен изповедник, разбра, че сър Брайън е добър, но много объркан човек. Накрая хоспиталиерът свърши и се отпусна на пети, но главата му все още беше наведена.

– Аз съм грешник, отче – прошепна той.

– Бог знае – отвърна Ателстан, – че всички сме грешници, сър Брайън. Има такива, които знаят, че са грешници, изповядват се и се опитват да вървят към доброто. Ти си един от тях. Има други, като фарисеите, които не могат да бъдат опростени, защото смятат, че никога не грешат – Ателстан се наведе към него. – Опрощение ли искаш? – Свещеникът вдигна ръка. – Absolve te! – каза той напевно. – Опрощавам те.

– Спри! – Сър Брайън вдигна глава и Ателстан видя сълзите по бледите му, хлътнали бузи.

– Сър Брайън, още ли има? – попита той меко.

– Разбира се, че има! – изсъска Фицормонд. – Аз съм убиец, отче. Убиец. Отнех живота на приятеля си. Не! Не сега! – Той поклати глава и каза сякаш на себе си: – Бях съучастник в убийство. И се извърнах на другата страна.

Ателстан се напрегна, опитвайки се да скрие тръпката на възбуда – любопитството, породено у свещеник, който при изповед имаше неповторимата възможност да вижда как една душа разкрива най-тайните си кътчета.

– Чие убийство? – тихо попита той.

Рицарят поклати глава, хлипайки като дете.

– Сър Брайън! – Ателстан леко го потупа по рамото. – Седни, човече. Хайде, седни.

Рицарят се свлече на пейката. Доминиканецът се огледа и видя кана за вино и бокали върху сандъка. Стана, напълни един и го пъхна в ръката на Фицормонд.

– В църковния закон не пише – усмихна се Ателстан, – че човек не може да пийне по време на изповед. – Той изтри потните си ръце в расото. – Или, както казва свети Павел, "употребявай и малко вино, поради стомаха си"¹⁵.

Сър Брайън отпи от бокала и се усмихна.

– Да, отче – отвърна той. – И както са казали римляните "In vino veritas". Истината е във виното.

Ателстан кимна, приближи стола си и седна.

– Кажи ми със свои думи, сър Брайън, истината за това убийство.

– Преди много години – започна Фицормонд – бях буен младеж, рицар, мечтаех да стана кръстоносец. Приятелите ми споделяха моите склонности. Всички служехме в Лондон или там наблизо: Ралф Уитън, Джерард Моубри, Адам Хорн и...

– Гласът му пресекна.

– И кой?

– Водачът ни, Бартоломю Бъргиш от Удфорд в Есекс – Фицормонд си пое дълбоко дъх. – Войната във Франция беше приключила. Дю Геклен¹⁶ реорганизираше френската армия, старият ни крал отпадаше и във Франция нямаше нужда от английски мечове, затова отплавахме за Светите земи. Предложихме мечовете си в услуга на краля на Кипър. Прекарахме там две години, газехме в кръв. Накрая кралят се отказа от услугите ни, а ние нямахме нищо освен дрехите, конете, броните и раните си от битките. Станахме наемници в армията на халифа на Египет.

– Всички ли? – попита Ателстан.

– Да, да. Все още бяхме като братя. Като Давид и Ионатан¹⁷. – Фицормонд се усмихна. – Не се бояхме от нищо. Бяхме заедно и споделяхме всичко. В Александрия имаше бунт. Водачът ни Бартоломю беше нает от халифа да помогне на сатрапите му да го потушат – Фицормонд млъкна и отпи от чашата. Беше истинска кървава баня, но накрая пробихме отбраната и Бартоломю ни поведе напред – очите на хоспиталиера срещнаха погледа на Ателстан. – Сечахме жива плът, за да вървим напред. Калдъръмът не се виждаше от кръвта, която се лееше като вода. Армията на халифа ни последва и тогава започна клането. Мъже, жени, деца падаха под мечовете – Фицормонд спря и избърса уста с опакото на дланта си. – И това признавам, отче, макар че ние не участвахме. Бартоломю ни отведе надалеч. Намерихме къща на търговец, пълна с богатства – Фицормонд облиза устни и плътно затвори очи, опитвайки се да си припомни събитията в обления от слънце град преди толкова много години. – Законите на халифа бяха строги – продължи той. – Като наемници нямахме право да плячкосваме, така че по-голяма част от съкровището не ни беше от полза, но Бартоломю намери тежък колан, пълен със злато – рицарят млъкна и посочи шнура около кръста на Ателстан. – Представи си го десет пъти по-дебел, братко. Две тежки парчета кожа, зашити заедно и натъпкани с пари. Всички монети бяха от чисто злато. Цяло състояние.

Фицормонд млъкна отново. Беше се върнал назад във времето, стоеше, уморен и окървавен, зяпнал с отворена уста колана, който Бартоломю беше намерил скрит под плочите на пода.

– Какво стана после? – попита Ателстан.

Фицормонд се усмихна.

– Бартоломю постъпи смело. Каза, че ще изчака да види дали халифът ще ни награди, задето сме пробили отбраната. Но той не го направи, затова водачът ни задържа парите.

– И защо това да е било смело?

– Ако го бяха хванали, щяха да го разсекат от врата до слабините, да изтръгнат гениталиите му и да му ги пъхнат в устата, а отрязаната му глава щеше да бъде набита на кол над градските порти. Бартоломю се съгласи да скрие колана, при положение, че вземе половината от съкровището, а ние си поделим остатъка. Съгласихме се, през нощта избягахме от армията на халифа и по море стигнахме до Кипър.

– Това ли е връзката с кораба? – прекъсна го Ателстан.

– О, не. Пристигнахме спокойно в Кипър, но халифът прати убийци след нас. Хашишини, последователи на Стареца от планината, обучени убийци, които дойдоха през нощта. Бяха толкова самоуверени, че ни изпратиха предупреждение.

– Сусамена бисквита? – попита Ателстан.

– Да, но Бартоломю ги чакаше. Една нощ се промъкнаха в къщата ни, но той ни беше казал да спим на покрива, а през една пролука наблюдаваше спалнята. Знаеш ли – гласът на Фицормонд звучеше като насън, – че Бартоломю не трепна? Затвори тримата в стаята и ги уби – гласът на сър Брайън пресекна. – Той беше най-добрият – Бартоломю. Почтен и честен. Не съм срещал по-опасен воин, а ние го убихме!

Ателстан стана, взе каната с вино и отново напълни бокала му.

– Продължавай, сър Брайън.

– Бартоломю искаше да си отиде у дома, в имението си в Удфорд. Жена му беше болна, той се боеше и за живота на малкия си син. Същевременно имаше проблеми със сър Ралф Уитън – Фицормонд се вгледа в бокала си. – Ралф беше червеят в ябълката. Мисля, че тайно завиждаше на Бартоломю. Започна да спори за начина, по който трябваше да се подели съкровището, но Бартоломю не прие сериозно думите му. Той каза, че уговорката си е уговорка; той беше намерил съкровището, беше рискувал да понесе гнева на халифа и беше убил тримата убийци, изпратени по петите ни. Но каза, че вярва на кръвните си братя и ни остави съкровището, когато взе кораб от Кипър. – Фицормонд погледна Ателстан и доминиканецът започна да подозира каква е причината за рисунката върху пергамента.

– Какво стана с кораба, сър Брайън?

Рицарят изпразни бокала на една глътка.

– Няколко дни по-късно научихме, че Уитън е пратил тайно съобщение на халифа – той вдигна рамене. – Останалото е ясно. Корабът, с който пътуваше Бартоломю, беше нападнат и потопен.

Ателстан се обърна, когато вратата се отвори с трясък. Появи се Кранстън с разкривено лице и мътни очи.

– Какво става тук, по дяволите? – избоботи той. – Къде... – Той изрече сквернословие и погледна ядно рицаря. – Все още ли искаш да ме предизвикаш на дуел, сър Брайън?

Ателстан стана, хвана Кранстън за ръката, изведе го от стаята и затвори вратата.

– Сър Джон – дрезгаво каза той. – Изповядвам този човек.

Кранстън се опита да го изблъска встрани.

– Разкарай се! – изрева той. – Пет пари не давам!

– Сър Джон, това няма нищо общо с теб.

Ателстан блъсна коронера с цялата си тежест и той залитна назад по коридора. Когато си възвърна равновесието, сър Джон извади дългата си, зловеща на вид кама от канията и бавно отстъпи, приковал кръвясалите си очи в доминиканеца. Ателстан се облегна на вратата.

– Какво ще направиш, Джон? – тихо попита той. – Нима ти, кралският коронер, ще убиеш свещеник, колега и приятел?

Сър Джон спря и се облегна на стената, загледан в дебелите греди на тавана, положени върху каменни подпори.

– Да ми прости Бог, Ателстан – прошепна той. – Предай извиненията ми на сър Брайън. Ще ви изчакам долу.

Свещеникът отново влезе в стаята. Фицормонд държеше главата си с ръце. Ателстан го докосна леко по рамото.

– Забрави за Кранстън – той се усмихна. – Лае повече, отколкото хапе. Сър Брайън, искаше да чуя изповедта ти. Бъргиш е бил убит. Вината сигурно е била само на сър Ралф?

Фицормонд поклати глава и вдигна поглед.

– Не бъди снизходителен, отче. Ралф ни каза какво е направил. Можехме да го спрем. Можехме да предадем сър Ралф на правосъдието. Можехме да търсим по моретата, за да разберем дали Бартоломю не е оцелял.

– Възможно ли беше?

– Може би. Понякога маврите продават пленници на пазарите за роби. Но ние не го потърсихме там. Можехме да намерим вдовицата на Бартоломю и малкия му син, но и това не направихме – Фицормонд удари с юмрук дланта си. – Трябваше да екзекутираме сър Ралф. Вместо това станахме негови съучастници и си поделихме спечеленото по позорен начин богатство.

– Какво стана с вдовицата на Бартоломю?

– Не знам. Пътищата ни се разделиха. Накрая с Моубри се почувствахме толкова виновни, че станахме хоспиталиери и дарихме на ордена богатството, което ни беше останало. Хорн се върна в града и стана влиятелен човек. Уитън започна служба при Джон Гонт– Фицормонд остави бокала на земята пред себе си. – Знаеш ли, отче, едва когато Уитън умря, осъзнах как ни е държал в зловещия си плен – Фицормонд замълча. – Видя ли голямата мечка в двора на Тауър?

– Да.

– Всеки следобед, когато съм тук – продължи Фицормонд, – отивам да я гледам. Мечката е убиец, но нещо у нея ме привлича. Уитън беше такъв. Сър Ралф превърна вината си във връзка между всички нас. С годините се успокоихме, че престъплението ни е било забравено и започнахме да се срещаме всяка година, за да празнуваме Коледа. Никога не споменавахме Бартоломю.

Ателстан кимна.

– Това е най-ужасното на греха, сър Брайън. Оставяме го да стане част от нас, като загниващ зъб, който търпим и забравяме.

Фицормонд потърка лицето си.

– Но какво стана преди три години? – попита Ателстан.

– Не знам. Дойдохме в Тауър като гости на Ралф за Коледа, вечеряхме, както обикновено в "Златната митра" в Пети Уелс, но когато се срещнахме със сър Ралф този път, той изглеждаше така, сякаш бе видял призрак. Всъщност той ни каза точно това и нищо повече.

Ателстан хвана китката на рицаря и го принуди да вдигне поглед.

– Изповяда ли всичко, сър Брайън?

– Всичко, което знам.

– А парчето пергамент?

– Напомняне за кораба, на който плаваше Бартоломю.

– А четирите кръста?

– Символизират четиримата приятели на Бартоломю.

– А сусамената бисквита?

Фицормонд въздъхна и изду бузи.

– Напомняне как Бартоломю ни спаси от убийците и предупреждение за смъртта ни.

– Знаеш ли кой уби сър Ралф и сър Джерард?

– Кълна се в Бога, не!

– Може ли Бартоломю да е оцелял?

– Възможно е.

Ателстан се вгледа във варосаните стени.

– Ами синът му? Сега трябва да е млад мъж.

Фицормонд вдигна рамене.

– Мислих за това и разпитах тук-там. Младият Бъргиш е бил убит във Франция. А сега, отче, как да изкупя греха си?

– Изкуплението е във вината, която носиш. Трябва да се молиш за душата на Бъргиш и за душите на сър Джерард и сър Ралф. И още нещо!

– Да, отче?

– Слез долу и повтори изповедта си пред сър Джон.

– Ще ме арестува за убийство.

Ателстан се усмихна.

– Сър Джон е стар войник и когато е трезвен, обича да изучава човешкото сърце. Той има повече състрадание в малкия си пръст, отколкото много свещеници в цялото си тяло. Ще те изслуша и вероятно ще изреве за чаша херес.