Допустим риск

ПРОЛОГСЪБОТА, 6 ФЕВРУАРИ 1692 ГОДИНА

Подгонена от хапещия студ, Мърси Григс шибна с камшика кобилата и тя ускори ход, както теглеше с лекота шейната по твърдия сняг. Мърси се сгуши във високата яка на палтото от тюленова кожа и стисна длани в маншона, та да се постопли — беше сковал небивал мраз.

Денят в Нова Англия беше ясен и безветрен. Отклонено от южната си траектория, слънцето грееше едва-едва над покрития с преспи път, скован в прегръдката на безмилостната зима. Уж беше пладне, а стволовете на голите дървета хвърляха дълги виолетови сенки. От комините на пръснатите из полето селски къщурки се виеше пушек, който сякаш застиваше в леденосиньото полярно небе.

Мърси бе поела на път преди половин час. Беше тръгнала от дома си в подножието на Бийчс Хил в Ройъл Сайд и се бе отправила на югозапад, по Ипсуич Роуд. Беше минала по мостовете на река Фрост Фиш, сетне и на реките Крейн и Кау Хаус и всеки момент щеше да навлезе откъм Нортфийлдс в покрайнините на град Салем. Оттук до центъра оставаха някакви си два-три километра.

Ала Мърси не отиваше в града. Подмина фермата на семейство Джейкъбс и видя мястото, накъдето се беше запътила — дома на Роналд Стюарт, преуспял търговец и корабовладелец. Беше се решила да напусне в такъв мразовит ден топлото си огнище, тласкана от добросъседска загриженост, примесена с известна доза любопитство. Напоследък за Стюартови бяха плъзнали какви ли не слухове — домът им бе превърнат в същински клокочещ извор на догадки и клюки, една от друга по-интересни.

Мърси дръпна юздата, за да спре кобилата пред къщата, и огледа постройката. Дори от нея си личеше, че на господин Стюарт не му липсва предприемачески нюх. Сградата беше величествена, с отвесен покрив, покрит със скъпи-прескъпи аспидни плочи, и със стени, обковани с дъски. Но най-внушителни и прелестни бяха орнаментите, окачени по ъглите на стрехите на втория етаж. Човек очакваше да види такава къща в центъра на града, а не насред полето.

Мърси беше сигурна, че вътре са чули звънчетата по сбруята на кобилата, и зачака. Вдясно от предната врата се виждаше друг кон, впрегнат в шейна — явно имаше и други гости. Конят бе заметнат с чул. От ноздрите му сегиз-тогиз се виеха струйки пара, които начаса се стопяваха в сухия въздух.

Мърси не чака дълго. След броени мигове вратата се отвори и на прага се показа двайсет и седем годишна зеленоока жена с гарвановочерна коса — Мърси знаеше, че това е Елизабет Стюарт. Държеше уверено мускет. При нея доприпкаха цял орляк дечурлига, върху чиито личица се четеше любопитство — в такова време рядко някой тръгваше на гости.

— Аз съм Мърси Григс! — провикна се посетителката. — Съпругата на доктор Уилям Григс. Наминах да ви кажа едно „добър ден“ и да ви видя как сте.

— Добре сте дошли! — отвърна Елизабет. — Заповядайте, влезте, ще пийнем горещо вино, че я какъв студ е сковал.

Елизабет облегна мускета откъм вътрешната страна на вратата и прати най-големия малчуган, деветгодишния Джонатан, да покрие и завърже кобилата на госпожа Григс.

Мърси не чака да я канят повторно — начаса влезе в къщата и последва Елизабет, която я заведе в кухнята. Пътем хвърли поглед към пушката. Елизабет го забеляза и поясни:

— Държа я, защото съм израсла в пущинака на Андовър. Все се озъртахме да не ни нападнат индианци.

— Ясно — рече Мърси, макар и да не бе свикнала да вижда жени, които държат пушки.

Поколеба се за миг на прага на кухнята — огледа я хубавичко. Приличаше по-скоро на класна стая. Вътре имаше пет-шест деца.

В огнището бумтеше огън, който топлеше приятно. В помещението миришеше апетитно на готвено: встрани на огъня къкреше тенджера със свинско задушено, виждаше се и купа с току-що приготвен качамак, който стинеше, в пещта се печеха няколко самуна хляб, които вече бяха хванали златиста коричка.

— Дано не преча — промълви Мърси.

— Не се притеснявайте — отвърна Елизабет, сетне пое от гостенката палтото и я настани на стола с висока облегалка край огъня. — Тъкмо да си почина от лудориите на тези палавници. Но наистина трябва да извадя хляба.

Тя вдигна чевръсто лопатата с дълга дръжка и с резки опитни движения извади един по един осемте самуна от пещта, после ги сложи да изстиват върху дългата маса насред стаята.

Докато гледаше как Елизабет работи, Мърси забеляза, че тя е хубава жена, с високи скули, бяла като мляко кожа и стройно тяло. Личеше си и че е добра къщовница — вадеше хляба, разръчкваше огъня и нагласяваше куката, върху която бе окачено канчето със задушеното, с чевръсти, обиграни движения. Но гостенката бе и донякъде смутена от Елизабет. У нея ги нямаше смиреността и свенливостта, с които се отличава добрата християнка. Домакинята всъщност сякаш излъчваше някаква самоувереност и дързост, каквито не прилягаха на пуританка, чийто съпруг е далеч, чак в Европа. Мърси отсъди, че хората шушукат не току-така.

— Хлябът ви ухае някак необичайно пикантно — отбеляза гостенката и се надвеси над самуните.

— Ръжен е — обясни Елизабет и се зае да слага в пещта още осем самуна.

— Ръжен ли? — учуди се Мърси.

Само най-големите сиромаси с нивици в мочурищата ядяха ръжен хляб.

— Израсла съм с него — вметна Елизабет. — Много е вкусен. Но сигурно се питате защо съм омесила толкова самуни. Иска ми се да насърча всички да минат на ръж, за да се пести пшеницата. Сама знаете, през пролетта и лятото беше влажно и хладно, през зимата скова страшен студ и реколтата се съсипа.

— Благородно начинание — отбеляза Мърси. — Но защо не оставите на мъжете да го обсъдят на градския съвет?

Елизабет прихна в гръмогласен смях, стъписал гостенката. Щом забеляза изражението и, тя поясни:

— Мъжете не са особено практични. Дай им да бистрят разприте между селото и града. Пък и го правя не само заради лошата реколта. Ние, жените, трябва да мислим и за бежанците, напуснали родните си места заради набезите на индианците — войната на Крал Уилям1 се води вече четири години, а краят и все не се вижда.

— Мястото на жената е в къщата и… — подхвана Мърси, но млъкна насред изречението, смаяна от вироглавството на Елизабет.

— Убеждавам хората да подслоняват бегълците — допълни домакинята и избърса в престилката длани, по които бе полепнало брашно. — Преди една година, след нападението над Каско в Мейн миналия май, прибрахме две деца.

Елизабет подвикна на хлапетата, които се бяха заиграли, и ги повика да се запознаят с жената на лекаря. Представи на Мърси най-напред дванайсетгодишната Ребека Шийф и Мери Рутс, която беше на девет години. Родителите и на двете момиченца бяха убити по време на нападението в Каско, сега обаче сирачетата се бяха окопитили и се чувстваха добре. После домакинята запозна Мърси с тринайсетгодишната Джоана, дъщеря на Роналд от предишния му брак. Сетне представи и своите деца: десетгодишната Сара, Джонатан, който беше на девет години, и тригодишния Даниъл. Накрая запозна гостенката и с дванайсетгодишната Ан Пътнам, с Абигейл Уилямс — на единайсет години, и с деветгодишната Бети Парис, дошли на гости от село Салем.

След като оказаха нужното уважение на Мърси, децата бяха отпратени да играят — гостенката не пропусна да забележи, че малките се забавляват с чаши вода и с пресни яйца.

— Изненадана съм, че заварвам тук деца от селото — рече Мърси.

— Помолих моите деца да ги поканят — отвърна Елизабет. — Приятелчета са от училището в Ройъл Сайд. Предпочитам децата ми да учат там, а не в град Салем, където гъмжи от нехранимайковци и хулигани.

— Ясно — отбеляза Мърси.

— Щом малките си тръгнат, ще им дам по един самун ръжен хляб — усмихна се ведро домакинята. — Така ще накарам родителите им да го ядат по-лесно, отколкото, ако тръгна да ги убеждавам.

Мърси кимна, но не каза нищо. Тук Елизабет беше права.

— Не искате ли и вие един самун? — предложи домакинята.

— А, не, благодаря — каза Мърси. — Съпругът ми — докторът, за нищо на света не би ял ръжен хляб. Твърде груб е за неговия вкус.

Елизабет отново насочи вниманието си към хлябовете в пещта, а гостенката огледа кухнята. Забеляза питата кашкавал, токущо извадена от мандраджийската преса. Видя и кана ябълково вино, оставена до огнището. Сетне погледът и падна върху нещо, което я хвърли в ужас. Върху перваза бяха наредени няколко кукли, измайсторени от рисувано дърво и облечени в старателно ушити дрешки на различни занаятчии. Имаше търговка, ковач, акушерка, кочияш, дори лекар. Той бе пременен в черна дрешка с колосана дантелена якичка.

Мърси стана от стола и отиде при прозореца. Вдигна куклата, облечена като лекар. В гърдите и беше забодена губерка.

— Какви са тези кукли? — поинтересува се тя почти, без да крие притеснението си.

— Правя ги за сирачетата — отвърна Елизабет, без да откъсва очи от хляба. Вадеше един по един самуните, мажеше ги отгоре с масло и пак ги връщаше в пещта. — Знам как да ги майсторя от покойната ми майка, мир на праха и.

— А защо това клето създание е пронизано в сърцето с губерка? — попита гостенката.

— Още не съм ушила дрешката — поясни Елизабет. — Вечно губя иглите, а те са толкова скъпи.

Мърси върна куклата на мястото и и без да се усети, избърса длани. Притесняваше се от всичко, което дори бегло напомняше магия и окултизъм. Извърна се към децата, по-гледа ги известно време и попита Елизабет какво правят.

— Играят на игра, на която ме е научила мама — отговори домакинята, после пъхна и последния самун в пещта. — Гадаят бъдещето по формата, която белтъкът приема във водата.

— Кажете им да спрат веднага! — подвикна възмутена Мърси.

Елизабет вдигна очи и се взря в нея.

— Защо? — попита тя.

— Това е бяла магия — отвърна назидателно гостенката.

— Играта е съвсем безобидна — възрази Елизабет. — Децата все трябва да се занимават с нещо в този студ. Ние със сестра ми сме го правили многократно — искахме да разберем каква ще е професията на мъжете ни — засмя се домакинята. — Е, от белтъка така и не научих, че съпругът ми ще притежава кораби и аз ще се преместя да живея в Салем. Мислех си, че ще се омъжа за някой беден селянин.

— Бялата магия води и до черна магия — тросна се Мърси. — А черната магия е в разрез в богоугодния живот. Тя е дело на дявола.

— Не е навредило на мен или на сестра ми — възрази отново Елизабет. — Нито пък на майка ми.

— Майка ви обаче е мъртва — знаеше си своето гостенката.

— Да, но…

— Това е вещерство — допълни Мърси. Беше поруменяла. — А няма безобидно вещерство. Не забравяйте и какви злочестини ни сполетяха с тази война и с шарката в Бостън миналата година. Ето, и в проповедта си последната неделя преподобният Парис обясни, че са ни споходили такива беди, защото хората не живеят според волята Божия и не спазват Божиите заповеди.

— Според мен децата едва ли нарушават с игрите си волята Божия — рече Елизабет. — Освен това спазваме най-строго Божиите заповеди.

— С вещерството съвсем определено погазвате тези заповеди — възрази Мърси. — Както и с търпимостта си към квакерите.

Елизабет махна с ръка.

— Не разбирам от тези неща. Всъщност квакерите са ми симпатични — кротки хорица са, работят от тъмно до тъмно.

— Бива ли да говорите така! — укори я гостенката. — Преподобният Инкрийс Мадър е казал, че квакерите са във властта на дявола. Не е зле да прочетете книгата „Паметни провидения. За вещерството и обладаните от сатаната“ на Котън Мадър. Мога да ви я дам — мъжът ми я купи от Бостън. Според преподобния Мадър изживяваме такива тежки времена, защото дяволът е пожелал да върне нашия Израил в Нова Англия на неговите изчадия — червенокожите.

Елизабет насочи вниманието си към децата и им подвикна да мируват — те вдигаха невероятна олелия. Всъщност обаче искаше по-скоро да прекъсне наставленията на Мърси, отколкото да усмири малчуганите. Погледна отново гостенката и каза, че ще и бъде много признателна, ако и даде книгата.

— Понеже стана дума за църковните дела — подхвана Мърси, — мъжът ви смята ли да се присъедини към енорията? Тъй като притежава имоти край града, ще бъде добре дошъл.

— Не знам — отвърна Елизабет. — Не сме говорили за това.

— Нуждаем се от подкрепа — поясни гостенката. — Семейство Портър и хората около него отказват да плащат своя дял от разходите на преподобния Парис. Кога се връща мъжът ви?

— Напролет — отговори Елизабет.

— А защо замина за Европа? — полюбопитства Мърси.

— За да поръча нов клас кораби — поясни Елизабет. — Казват се фрегати. Според съпруга ми били много бързи и можели да се бранят срещу френските капери и пиратите в Карибско море.

Домакинята докосна с длани самуните хляб, оставени да се охладят, и повика децата да се нахранят. Попита ги искат ли от хляба. Нейните деца отказаха, бяха се наситили на ръжен хляб, затова пък Ан Пътнам, Абигейл Уилямс и Бети Парис се нахвърлиха на току-що опечените самуни. Елизабет вдигна капака върху пода в ъгъла на кухнята и прати Сара да донесе масло.

На Мърси и стана интересно какъв е този капак.

— Хрумна му на Роналд — поясни Елизабет. — Прилича на капаците по палубите на корабите — през него можем да ходим в мазето, без да излизаме навън.

След като сложи на децата от свинското задушено, Елизабет наля на гостенката и на себе си по канче топло ябълково вино. Двете жени взеха виното и за да избягат от врявата на хлапетата, отидоха във всекидневната.

— Божичко! — ахна Мърси, съгледала огромния портрет на Елизабет, окачен над камината.

Бе стъписана от изумителния реализъм, особено от грейналите зелени очи на младата жена. Няколко мига стоя като закована насред помещението, а през това време Елизабет разръчка чевръсто жаравата в камината.

— Роклята ви е много изрязана — отбеляза Мърси. — И сте с непокрита коса.

— В началото и аз бях смутена от картината — призна домакинята. Изправи се и премести два стола пред разгорелите се дърва в камината. — Но Роналд настоя да я сложим. Харесва я. Сега почти не я забелязвам.

— Твърде дръзка е — подсмихна се гостенката. Обърна стола така, че да не вижда картината. Отпи от топлото ябълково вино и се опита да подреди мислите си. Не си беше представяла така своето гостуване. Беше смутена от Елизабет. Още не бе отворила дума за онова, заради което беше дошла. Прокашля се.

— Подочух някакви слухове — подхвана Мърси. — Сигурна съм, че в тях няма и зрънце истина. Ако се вярва на хората, решили сте да изкупите имотите в Нортфийлдс.

— Не са слухове — каза ведро Елизабет. — Ще го направя. Ще притежаваме земите от двете страни на пътя Улстън Роуд. Той стига чак до село Салем, до парцелите на Роналд.

— Но и Пътнамови смятаха да купят тези земи — възмути се гостенката. — За тях е важно да ги притежават. Нуждаят се от вода, особено за чугунолеярната. Единственото затруднение е, че не разполагат със свободни средства, налага се да изчакат до следващата реколта. Ще се ядосат много, ако упорствате, и ще направят всичко възможно да осуетят продажбата.

Елизабет сви рамене.

— Аз имам пари — каза тя. — Искам да купя земята, защото възнамеряваме да построим нова къща, в която да приютим още сираци. — Лицето и грейна развълнувано, очите и блеснаха. — Даниъл Андрю се съгласи да проектира сградата и да я построи. Ще бъде величествена, от тухли, както в град Лондон.

Мърси не можеше да повярва на ушите си. Горделивостта и алчността на Елизабет нямаха граници. Гостенката отпи със свито гърло още малко от ябълковото вино.

— Знаете ли, че Даниъл Андрю е женен за Сара Портър? — попита тя.

— Да, разбира се — рече Елизабет. — Преди Роналд да замине, ги поканихме на гости.

— Дано не прозвучи нахално, но откъде разполагате с толкова много пари?

— Предприятието на Роналд процъфтява заради войната и военните доставки.

— Бива ли да богатеете от несретите на другите! — възкликна нравоучително гостенката.

— Роналд предпочита да казва, че доставя крайно необходими материали.

Мърси се взря за миг в яркозелените очи на домакинята. Бе дваж по-възмутена, задето тя не си дава сметка какво върши. Елизабет се усмихна още по-нагло и без да трепва, отпи самодоволно от виното.

— Чух мълвата — рече накрая Мърси. — Направо не можах да повярвам. Твърде странно е да се нагърбвате с подобно нещо точно когато съпругът ви отсъства. Това е в разрез с Божия промисъл и съм длъжна да ви предупредя: хората в селото ви одумват. Според тях не се държите както приляга на щерка на селяк. — Винаги ще бъда достойна дъщеря на баща си — отвърна Елизабет. — Но съм и съпруга на търговец.

Още преди Мърси да е казала нещо, откъм кухнята екнаха оглушителен трясък и писъци. Двете жени ги чуха и скочиха на крака. Следвана по петите от гостенката, Елизабет се завтече към кухнята, като пътем грабна мускета.

Голямата маса беше преобърната. По пода се въргаляха дървените купички, в които Елизабет бе дала на децата от задушеното. Ан Пътнам обикаляше, залитайки, помещението, разкъсваше дрехите си, блъскаше се в мебелите и крещеше колкото и глас държи, че нещо я хапело. Другите деца се бяха струпали ужасени до стената. Елизабет запокити пушката, втурна се към Ан и я хвана с все сила за раменете.

— Какво има, момичето ми? — попита я настойчиво. — Какво те хапе?

За миг Ан се укроти — очите и се бяха изцъклили и гледаха невиждащо някъде в пространството.

— Ан! — повика я Елизабет. — Какво ти става?

Ан отвори уста, изплези се и се разтресе като от хорея. Елизабет се опита да я спре, ала момичето се дърпаше със стъписваща сила. После се хвана за гърлото.

— Не мога да си поема дъх! — простена то. — Помощ! Задушавам се.

— Елате да я качим горе! — извика Елизабет на Мърси.

Двете жени затътриха гърчещото се момиче на втория етаж. Тъкмо го сложиха на леглото, и то отново се разтресе.

— Получила е ужасен пристъп — прошепна Мърси. — Най-добре е да доведа мъжа си, лекаря.

— Моля ви, повикайте го! — пророни Елизабет. — Нямаме и миг за губене.

Мърси тръгна надолу по стълбите, клатейки притеснено глава. Вече се бе окопитила и не се изненадваше от злочестината, сполетяла момичето — знаеше каква е причината: вещерство. Елизабет бе поканила в къщата си самия дявол.