Допустим риск

ПОНЕДЕЛНИК, З ОКТОМВРИ 1994 ГОДИНА

Ким почти беше забравила колко тежки са дните в интензивното хирургическо отделение. Призна си, че след едномесечния отпуск е излязла от форма и трудно издържа и на физическото, и на психическото натоварване, на което бе подложена в болницата. Но към края на работното време волю-неволю си каза, че наистина и е било приятно отново да усети напрегнатия ритъм, предизвикателството, чувството на удовлетвореност, задето е помогнала на хора, които са се нуждаели от нея.

Бе видяла няколко пъти и Кинард, който беше дошъл в отделението заедно с пациенти, току-що подложени на операция. Ким правеше всичко възможно да му помага. Отново му благодари, задето я е поканил в жилището си — не бе спала така спокойно от няколко седмици.

— Знаеш, че си винаги добре дошла — отвърна Кинард и поднови поканата за вечеря.

На Ким много и се искаше да приеме. След усамотения живот в имението и беше хубаво в Бостън — домъчня и за времето, когато бе живяла в големия град. Знаеше обаче, че трябва да се върне в Салем. Изобщо не се заблуждаваше, че Едуард ще и обърне някакво внимание, но се чувстваше длъжна да бъде там.

Още щом смяната и свърши, тя отиде на ъгъла на Чарлс и Кеймбридж Стрийт и хвана мотрисата до Харвард Скуеър. По това време на деня влаковете минаваха начесто и само след двайсетина минути Ким вече вървеше на северозапад, по авеню Масачузетс, към Юридическия факултет на Харвардския университет.

Забави крачка — беше усетила, че е плувнала в пот. Денят пак беше горещ, само че за разлика от преди не подухваше ветрец и градът тънеше в сивкава мараня, заради която човек си мислеше, че е по-скоро лято, отколкото есен. Синоптиците бяха предупредили, че са възможни силни гръмотевични бури.

Ким помоли един студент да я упъти как да стигне до библиотеката на Юридическия факултет. Намери я веднага. В сградата беше прохладно и свежо — имаше климатична инсталация.

Каза си името на секретарката, която и обясни, че се налагало да почака. Ала още преди тя да седне, на вратата се появи висока, стройна, удивително красива чернокожа жена, която и махна. — Аз към Хелън Арнолд. Имам добри новини за вас — рече разпалено жената. Заведе я в кабинета си и и показа с ръка да седне.

— Тази сутрин разговарях с госпожа Стърбърг и тя ми обясни, че проявявате интерес към труд на Рейчъл Бингам.

— Открихте ли го? — попита Ким веднага щом Хелън замълча.

— И да, и не — отвърна тя и се усмихна радушно. — Добрата новина е, че се потвърди предположението на Катрин Стърбърг: въпросният експонат наистина е оцелял по време на пожара от 1764 година. Повече от сигурна съм. Както личи, е стоял в квартирата на един от преподавателите, който е живеел извън университета. Каква добра новина, нали?

— Радвам се много, че не е бил унищожен — рече Ким. — Но вие не ми отговорихте на въпроса. Какво означава „и да, и не“?

— Означава, че макар и да не съм открила самата книга, все пак намерих препратка към нея, в която се казва, че тя наистина е постъпила в Юридическия факултет, по точно, в неговата библиотека. Установих и че доста са умували къде да я впишат, въпреки че експонатът определено има отношение към църковния закон, както личи и от вашето писмо, писано от Инкрийс Мадър. Между другото, то е невероятна находка и доколкото разбрах, сте предложили да го дарите на „Харвард“. Много щедро от ваша страна.

— Това е най-малкото, което мога да сторя. Все пак ви създадох доста главоболия — отговори Ким. — Но знае ли все пак някой къде може да бъде намерен трудът на Рейчъл Бингам?

— Да, има един човек, който може би знае — каза Хелън. — Поразрових се и узнах, че през 1825 година, веднага след като е построена сградата на Богословския факултет, трудът е бил преместен там. Не знам причините, вероятно се дължи на трудностите с каталогизирането му тук, в библиотеката на Юридическия факултет.

— Боже мой! — простена Ким. — Какъв дълъг път е изминала книгата!

— Позволих си да звънна малко преди обяд в библиотеката на Богословския факултет. Дано не възразявате.

— Оставаше и да възразявам! — поклати глава Ким. Беше доволна, че Хелън си е направила труда.

— Колежката там се казва Гъртруд Хавърмайър — продължи библиотекарката. — Изглежда малко сприхава, но не се стряскайте — тя всъщност е добър човек. Обеща да провери.

Хелън взе едно листче и написа върху него името и телефонния номер на Гъртруд. Сетне извади карта на студентското градче в „Харвард“ и обгради с кръг Богословския факултет.

След няколко минути Ким вече вървеше през студентския град. Мина покрай физическата лаборатория, заобиколи сградата на музея и излезе на авеню Дивинити, което беше на две крачки от кабинета на Гъртруд Хавърмайър.

— Заради вас, значи, ми отиде следобедът — смръщи се жената, след като Ким се представи.

Стоеше пред писалището, сложила войнствено ръце на хълбоците си. Както бе споменала и Хелън Арнолд, Гъртруд изглеждаше строга и сурова. Затова пък беше дребничка и белокоса, с очила в метални рамки, през които гледаше с присвити очи посетителката.

— Съжалявам, че съм ви създала главоболия — поде гузно Ким.

— Откакто Хелън Арнолд ми се обади, не съм имала и един свободен миг, та да си върша работата — продължи да мърмори Гъртруд. — Отне ми буквално няколко часа.

— Дано поне усилията ви не са отишли напразно — каза Ким.

— Все пак намерих в счетоводна книга от онова време една разписка — допълни Гъртруд. — Хелън се оказа права. Трудът на Рейчъл Бингам наистина е пратен от Юридическия факултет и е постъпил тук, в Богословския. Но колкото и да опитвах, така и не намерих в компютъра или в картончетата от старата картотека, която пазим в подземието, някакви препратки или позовавания на книгата.

Сърцето на Ким се сви.

— Много съжалявам, че заради мен сте загубили напразно толкова много време — извини се отново тя.

— Аз обаче не се отказвам така лесно! — обяви войнствено дребничката възрастна жена. — Хвана ли се с нещо, правя, струвам, но го довеждам до край. Затова и прегледах старите, писани на ръка картончета, останали от годините, когато са били събирани първите томове в библиотеката. Беше отчайващо, но все пак се натъкнах на още една препратка — по-скоро случайно и от инат, отколкото благодарение на нещо друго. Умът ми не го побира защо книгата не е посочена в общия библиотечен каталог.

Ким отново се обнадежди. Имаше чувството, че докато издирва нещичко, свързано с Елизабет, се вози на емоционално влакче на ужасите.

— Книгата тук ли е? — поинтересува се тя.

— А, не! — отвърна възмутена Гъртруд. — Ако беше тук, щеше да я има в компютъра. Описваме много строго всичко до най-тъничката брошура. От последната препратка, която издирих, се вижда, че през 1826 година, след като е стоял при нас по-малко от година, трудът е бил прехвърлен в Медицинския факултет. Очевидно никой не е знаел къде да го сложи. Странна работа! Така и не открих към коя категория спада.

— Божичко! — въздъхна отчаяна Ким. — Няма ли край тази игра на криеница! Вече се уморих да издирвам тази неуловима книга или каквото е там. Сякаш някой нарочно си прави с мен лоша шега.

— Я не говорете така, момиче! — скастри я възрастната библиотекарка. — Заради вас обърнах листче по листче всичко тук. Обадих се дори на медицинската библиотека „Каунтуей“ и разговарях с Джон Молдейвиън, завеждащ отдел „Редки книги и ръкописи“. Обясних му за какво става дума и той обеща да провери. Така че — вървете при него. Ким съкрушено благодари на Гъртруд, сетне се върна на Харвард Скуеър и отново взе мотрисата за Бостън.

Всички се прибираха от работа, тя едвам се качи в блъсканицата във вагона. Нямаше къде да седне, та се наложи да стои права. Докато влакът громолеше по моста Лонгфелоу, младата жена се запита дали да не се откаже най-сетне от цялата тази история. Все едно гонеше мираж. Тъкмо решеше, че е попаднала на сигурна диря, и се оказваше, че това е поредната лъжлива следа.

Отскочи до гаража на болницата, взе колата, подкара я и си помисли за задръстванията по пътя към Салем. По това време на деня щеше да мине най-малко половин час, докато се измъкне от задръстването на кръстовището на Левърет Съркъл.

Затова Ким размисли и пое в обратната посока, към медицинска библиотека „Каунтуей“. Реши, че все пак е за предпочитане да разнищи следата, на която е попаднала възрастната библиотекарка, отколкото да се движи като костенурка по задръстените улици.

Джон Молдейвиън сякаш бе създаден, за да работи в библиотека. Говореше благо и тихо, беше много мил и любезен, отдалеч си личеше, че обича книгите: докосваше ги с обич и благоговение.

Ким се представи и спомена името на Гъртруд. Джон веднага затърси нещо по отрупаното с какви ли не листове и документи писалище.

— Тук имам нещичко за вас — рече мъжът. — Къде ли, по дяволите, съм го пъхнал?

Ким го загледа как рови из листовете. Имаше дълго лице, носеше очила с черни рамки. Тъпичките му мустачки изглеждаха направо съвършени, сякаш бяха нарисувани с молив за вежди.

— Трудът на Рейчъл Бингам тук, в библиотеката ли е? — престраши се да попита Ким.

— Не, вече не е тук — отвърна Джон. Лицето му грейна. — А, ето! Намерих го. Той вдигна лист копирна хартия. Ким въздъхна. Значи и следата, на която се бе натъкнала възрастната библиотекарка, не водеше доникъде.

— Прегледах архивите на медицинската библиотека за 1826 година — отвърна мъжът. — И намерих тази препратка към труда, който издирвате.

— Я да видим дали ще позная. Бил е преместен другаде, нали?

Библиотекарят я погледна над листа, който държеше.

— Как се досетихте? — поинтересува се той.

Ким измъчено се засмя.

— Поне досега все така ставаше — поясни тя. — И къде е бил прехвърлен?

— В Анатомичния факултет — отговори мъжът. — Днес, разбира се, се казва факултет по клетъчна биология.

Младата жена поклати невярващо глава.

— Защо, за Бога, ще го пращат там? — попита тя риторично.

— Нямам представа. Онова, което открих, е доста странно: припряно написано картонче, което навремето очевидно е било прикрепено към книгата, ръкописа или картината. Направих ви копие.

Той и подаде листа. Ким го взе. Почеркът беше нечетлив, затова тя се извърна към прозореца. Както личеше, върху него пишеше:

„Рядка вещ на Рейчъл Бингам, завършена през 1691 г.“.

При вида на думите „рядка вещ“ Ким си спомни как Мери Къстланд и е обяснила, че по време на пожара от 1764 година е било унищожено и „хранилището на редки и куриозни предмети“, сред които вероятно е бил и трудът на Рейчъл Бингам. Младата жена се сети и за писмото на Джонатан до баща му — почеркът пред нея вероятно беше именно на Джонатан. Представи си как притесненият младеж пише припряно картончето, та час по-скоро да се измъкне от стаята на преподавателя, където явно е проникнал, за да замени истинското име с „Рейчъл Бингам“. Ако са го били хванали, са щели да го изключат от университета.

— Свързах се с декана на факултета — продължи библиотекарят, прекъсвайки размислите на Ким. — Той ме препрати към друг колега — Карл Ниболсайн, който ръководи анатомичния музей „Уорън“. Обадих се и на него. Та той ми каза, ако съм искал да видя експоната, да съм отишъл в административната сграда.

— Значи експонатът е при него? — не повярва Ким.

— Както личи, да — потвърди Джон. — Анатомичният музей се намира на петия етаж на сграда А, пада се в далечния ъгъл, гледано от предната част на библиотеката. Искате ли да отидете до там?

— На всяка цена ще ида — отвърна младата жена. Усети как пулсът и се ускорява при мисълта, че най сетне е издирила доказателството срещу Елизабет. Мъжът се пресегна към телефона.

— Я да видим дали господин Ниболсайн още е там. Допреди малко си беше на работното място, но ми се струва, че има няколко кабинета. Доколкото знам, отговаря и за още няколко по-малки музеи и сбирки, пръснати из различните сгради на Харвардския университет. — Поговори по телефона, като междувременно кимна на младата жена, за да и покаже, че е извадила късмет, и след като затвори телефона, рече: — Провървя ви. Още е в музея и ще ви чака там, ако тръгнете веднага.

— Няма да губя и миг — отговори Ким.

Благодари на Джон и прекоси площадчето, за да стигне в сграда А, постройка в псевдогръцки стил с масивен фронтон, крепен от дорийски колони. След като се представи на пропуска, се качи на петия етаж. Музеят се свеждаше до множество стъклени витринки, долепени до стената вляво. В тях бяха изложени обичайните за такива сбирки допотопни хирургически инструменти, от които би изтръпнал и най-големият стоик, стари снимки и експонати, онагледяващи различни патологични отклонения. Имаше и доста черепи, един, от които с дупка, която започваше от лявата очна кухина и излизаше навръх челото.

— Доста интересен случай — подхвана някой. Ким се извърна и видя мъж, много по-млад, отколкото според нея бяха музейните уредници. — Вие сигурно сте Кимбърли Стюарт. А аз съм Карл Ниболсайн. — Двамата се ръкуваха. — Виждате ли ей онзи шомпол? — продължи Карл и посочи метална пръчка, дълга към метър и половина. — Навремето с такива чудесии са вкарвали барута в пушките. Един прекрасен ден преди стотина години с този шомпол е била пронизана главата на този човек тук. — Уредникът посочи черепа. — Най-изумителното е, че мъжът е прескочил трапа.

— А как се е чувствал? — попита Ким.

— Ако се вярва на очевидците, не особено добре, но кой ще се чувства добре след подобно премеждие? — възкликна Карл.

Посетителката огледа и някои от останалите експонати. В дъното съгледа няколко изложени зад витрините книги.

— Доколкото разбрах, се интересувате от експоната на Рейчъл Бингам — каза уредникът.

— Тук ли е?

— Не.

Ким го погледна, сякаш не го беше чула добре.

— Долу в хранилището е — поясни Карл. — Много рядко някой пита за него, а не разполагаме с достатъчно място, за да изложим всичко. Искате ли да го видите?

— Непременно! — кимна младата жена.

Слязоха с асансьора в приземието и тръгнаха по приличен на лабиринт коридор, по който Ким би предпочела да не се връща сама. Карл отвори тежка стоманена врата. Пресегна се и включи осветлението: няколко голи електрически крушки.

Помещението беше задръстено със старовремски стъклени витрини.

— Извинявайте за хаоса тук — подхвана пак уредникът. — Доста прашно е. Рядко някой слиза в хранилището.

Ким последва мъжа, който я поведе сред шкафовете и витрините. Докато минаваха покрай тях, младата жена видя какви ли не кости, инструменти, стъкленици с органи. По едно време уредникът спря. Ким застана зад него. Той се дръпна и бръкна във витрината отпред.

Ким отскочи, ужасена и погнусена. В спешната хирургия бе виждала какво ли не, но това… Изобщо не бе подготвена за такава разтърсваща гледка. В голямата стъкленица, пълна с мътен консервант, плуваше сгърчен четири-петмесечен зародиш, с вид на чудовище от налудничав кошмар.

Карл не забеляза реакцията на посетителката и отвори витрината. Пресегна се и притегли тежката стъкленица, при което съдържанието и затанцува гротескно и из течността заплаваха едри парцали като в онези детски играчки, в които, тръснеш ли ги, започва да се сипе сняг.

Ким долепи длан до устата си при вида на аненцефалния човешки зародиш без мозък и със сплескан череп. Устата му сякаш беше прикачена към носа. Чертите му бяха обезобразени още повече от това, че бяха долепени до стъклото. Зад огромните, изпъкнали като на жаба очи главата беше плоска и покрита с кичури катраненочерна коса. Голямата челюст беше съвсем несъразмерна спрямо лицето. Късичките горни крайници на зародиша завършваха с прилични на лопати длани с малки пръсти, някои от които слепнали един за друг. Приличаха едва ли не на раздвоено копито. От долния край на туловището започваше дълга опашка като на риба.

— Искате ли да го извадя, за да го занесем на по-силна светлина? — попита уредникът.

— Не! — почти извика Ким.

Вече по-спокойно обясни на Карл, че и тук виждала добре експоната.

Беше наясно как хората от XVII век са гледали на подобни малформации — нищо чудно да са смятали клетото същество за дяволско изчадие. Беше виждала дърворезби с изображения на дявола от онова време и знаеше, че тогава са си представяли Сатаната тъкмо така.

— Не искате ли поне да обърна стъкленицата, за да видите експоната и от другата страна? — предложи Карл.

— Благодаря, не — отказа и този път младата жена и неволно отстъпи назад — да е по-далеч от изрода.

Сега вече разбираше защо в Юридическия и Богословския факултет не са знаели какво да правят с него. Спомни си и картончето, което Джон Молдейвиън и бе показал в медицинската библиотека — явно на него е пишело не „рядка вещ, завършена през 1691 година“, а „рядка вещ, зачената през 1691 година“!

Спомни си и как в своя дневник Елизабет е изразила загриженост за невинния Йов — жената очевидно не е имала предвид библейския Йов. Знаела е, че чака дете, и вече му е била дала име: Йов. Колко уместно в светлината на трагедията, сполетяла всички!

Ким благодари на Карл и тръгна, тътрузейки нозе, към колата. Мислите и отново я върнаха към несретите на Елизабет, която вече бременна, се е отровила, без дори да подозира, от гъбичките в ръжта, складирана в хамбара. В ония дни всички са били сигурни, че Елизабет е имала сношение с дявола, за да зачене такова чудовище — рожба на заговора и с дявола, особено като се има предвид, че „пристъпите“ са започнали тъкмо в къщата на Елизабет и сетне са обхванали и домовете, където децата са носели нейния хляб. Самоувереността на Елизабет, ненавременните и разпри със семейството на онези пуритани и промяната в общественото и положение очевидно само са налели масло в огъня. Ким се качи в колата и завъртя ключа. Сега вече беше съвсем очевидно защо Елизабет е била обявена за вещица и като такава е била осъдена на смърт.

Младата жена подкара автомобила със сетни сили — беше изпаднала в нещо като унес. Сега ставаше ясно защо Елизабет не е послушала мъжа си и не се е покаяла, за да спаси живота си. Знаела е, че не е никаква вещица, но сигурно вече не е била така убедена в своята невинност, особено при положение, че срещу нея са се опълчили всички: приятели, съдии, духовници. Мъжът и е бил на далечно плаване и тя не е имала до себе си никого, който да я подкрепи. Съвсем сама, вероятно е решила, че е извършила някакво непростимо прегрешение пред Бога. Как иначе е могла да си обясни, че е родила такова адско изчадие? Не е изключено дори да е смятала, че си е заслужила горчивата орис.

На Стороу Драйв Ким попадна в задръстване — всички пъплеха по шосето като костенурки. Времето беше все така тягостно. Беше станало дори още по-горещо. Младата жена се притесни да не припадне в колата.

Накрая, на светофара на Левърет Съркъл, успя да се измъкне от задръстването. Излезе от града и отпраши на север по междущатска магистрала номер 93. Със свободата в буквалния смисъл на думата я осени и прозрението: след като е видяла чудовището, заченато от Елизабет, вече знаеше и какво се опитва да и каже тя през столетията — че Ким трябва да вярва в себе си. Че каквото и да си мислят другите, не бива да губи самоувереност и да се разколебава, както е станало с горката Елизабет. Не бива да допуска някой друг да се разпорежда с живота и. Елизабет е била в задънена улица, но за разлика от нея Ким разполагаше с избор.

Мислите и препускаха трескаво. Ким си припомни всичките тягостни часове, които е прекарала с Алис Макмъри, и как и е плакала на рамото, че няма самочувствие и се плаши от всичко. Спомни си и обясненията на Алис: че това се дължи на безразличието на баща и, съчетано с напразните и опити да му угоди, както и на безучастността на майка и, примирила се с безконечните изневери на мъжа си. Най-неочаквано всичко това и се видя незначително и дребнаво, сякаш ставаше дума за друг човек. Всички тези разговори не я бяха пронизвали в сърцето така, както стъписването и изумлението от мъките, които е трябвало да изживее Елизабет.

Сега вече всичко и беше ясно. Не беше чак толкова важно дали не се уважава и не отстоява интересите си заради средата в която е расла, или защото по рождение е срамежлива и свита. Голата истина беше, че тя се бе оставила по течението, не бе отстоявала своите интереси и предпочитания. Ето например изборът и на професия. Или начинът, по който живееше напоследък.

Най-неочаквано се наложи Ким отново да удари спирачките. За нейна изненада и огорчение и на магистралата, където обикновено движението беше по-спокойно, се бе появило задръстване. Отново бе принудена да пъпли и да се придвижва на пресекулки. Лятната жега нахлуваше през прозорците. На западния хоризонт се трупаха огромни буреносни облаци.

Ненадейно Ким усети как я обзема решителност. Бе длъжна да промени живота си. Първо бе позволила на баща си да я разиграва и да я води за носа, въпреки че нямаха кой знае колко близки отношения. Сега позволяваше и на Едуард да прави същото. Той уж живееше с нея, но живот ли бе това! Само я използваше и не и даваше нищо в замяна. Ким не биваше да допуска лабораторията на „Омни“ да е в нейния имот, а учените да се ширят в потомствения замък на Стюартови.

Шосето се поизчисти от автомобили, Ким отново даде газ и се зарече да не позволява това да продължава и занапред. Обеща си, че още на мига, когато се прибере в имението, ще разговаря с Едуард.

Знаеше, че се размеква, ако е притисната до стената и трябва да се обяснява с някого, знаеше и че е склонна да протака, затова си напомни, че е длъжна час по-скоро да предупреди Едуард, че както личи, лекарството „Ултра“ е тератогенно и уврежда развитието на плода при бременните. Беше наясно, че тази информация е крайно важна в изследванията на експерименталните лекарства не само за да бъдат защитени бременните, но и защото много тератогенни лекарства причиняваха и рак.

Вече наближаваше седем часът, когато Ким пристигна в имението. Беше се смрачило заради буреносните облаци, които продължаваха да се събират на запад. Когато наближи лабораторията, младата жена видя, че осветлението вече е включено. Спря, но не слезе веднага от автомобила. Уж беше решила твърдо какво ще прави, а пак започна да умува дали изобщо да ходи в лабораторията. В този момент и хрумнаха безброй причини да отложи посещението. Но тя не се поддаде. Отвори вратата на автомобила и слезе.

— Ще го направиш, пък да става, каквото ще! — заповяда си на глас Ким.

Изглади гънките по престилката, оправи си косата и влезе в лабораторията.

Ала още щом вратата се затвори след нея, тя усети, че настроението тук отново се е променило. Беше сигурна, че Дейвид и Глория, дори Елинор са я забелязали да влиза, но те изобщо не и обърнаха внимание. Дори сякаш нарочно извърнаха глави. Не се чуваше смях, всички мълчаха. Напрежението бе почти осезаемо.

Това скова за миг решимостта и, тя обаче си наложи да намери Едуард — седеше в тъмния ъгъл, пред компютъра. От зеленикавия светлик на монитора лицето му бе някак зловещо.

Ким се приближи и известно време стоя отстрани — не искаше да го прекъсва. Загледана в ръцете му, които препускаха по клавиатурата, забеляза, че между отделните удари пръстите му треперят. Дишането му бе учестено и на пресекулки. Минаха няколко минути. Едуард продължаваше да не и обръща внимание.

— Моля те — рече му тя накрая с несигурен глас. — Трябва да ти кажа нещо.

— По-късно — отряза Едуард, без дори да я погледне.

— Важно е да поговорим още сега — настоя плахо младата жена.

Едуард я стресна, като най-неочаквано скочи на крака. От внезапното движение столът му на колелца се плъзна стремително и се блъсна о шкафа. Мъжът доближи лице досами Ким, така че тя видя червените жилчици в изпъкналите му очи.

— Казах ти вече — по-късно! — повтори той през зъби. Погледна я така, сякаш я предизвикваше да му се опълчи. Ким отстъпи и се блъсна в писалището. Посегна колебливо, за да се хване, и събори на пода една стъкленица, която се счупи и съвсем я извади от равновесие.

Младата жена не се помръдна. Гледаше със свито сърце Едуард. Той се държеше така, сякаш всеки момент щеше да изтърве нервите си, точно както онзи път в жилището му в Кеймбридж, когато бе запокитил чашата с вино в камината. Хрумна и, че в лабораторията очевидно се е случило нещо много важно, отприщило сериозни разногласия. Каквото и да беше станало, всички, особено Едуард, бяха на косъм от избухването.

Отпърво на Ким и домъчня за него — знаеше колко изтощен е от работа. После обаче се усети — пак се оставяше във властта на старите навици и мислене. А беше длъжна да се вслуша в посланието на Елизабет. Поне веднъж в живота трябваше да се съобразява със своите потребности и интереси.

В същото време обаче не се заблуждаваше: нямаше никакъв смисъл да предизвиква излишно Едуард. От поведението му в момента бе повече от ясно, че той не е в настроение да обсъжда отношенията им.

— Извинявай, че те прекъснах — рече Ким, след като видя, че Едуард си е възвърнал отчасти самообладанието. — Очевидно сега не ти е удобно. Ще бъда в къщата. Настоявам да поговорим, ела, когато можеш. — Сетне тръгна към изхода. И беше направила само няколко крачки, когато спря и се обърна. — Научих нещо, което трябва да знаеш… да знаете всички — поправи се тя. — Имам сериозни причини да смятам, че лекарството „Ултра“ е тератогенно.

— Ще го пробваме на бременни мишки и плъхове — сопна се ученият. — Сега обаче трябва да решим нещо по важно.

Ким забеляза драскотина отляво на главата му. Видя и раните по ръцете му — бяха същите, както по ръцете и на Курт. Дръпна се инстинктивно.

— Наранил си се — каза и се пресегна да огледа раната на главата му.

— Няма ми нищо! — отсече Едуард и блъсна грубо ръката и. Обърна и гръб, върна стола на мястото му и след като седна, продължи да работи на компютъра.

Ким излезе от лабораторията, сломена от посещението — вече не бе в състояние да предскаже в какво настроение ще е Едуард и как ще се държи. Забеляза, че навън съвсем е притъмняло. Беше много задушно. Листата на дърветата бяха увиснали безжизнено. По небето сегиз-тогиз се стрелкаха птици, които търсеха къде да се скрият от задаващата се буря.

Младата жена забърза към автомобила. Погледна към тежките надвиснали облаци — високо в небето проблясваха къси, прилични на паяжина светкавици. Макар разстоянието до къщата да не бе голямо, наложи се да запали фаровете.

Първото, което направи, щом се прибра, бе да отиде в хола. Застана пред портрета на Елизабет и се взря в жената с ново състрадание, възхищение и благодарност. Съзерцава няколко минути волевото и женствено лице с яркозелени очи и усети, че се е поуспокоила. Образът и вдъхваше сили и въпреки отстъплението в лабораторията Ким знаеше, че няма връщане назад. Щеше да изчака Едуард и на всяка цена щеше да разговаря с него.

Откъсна очи от картината и тръгна из къщата. Тук беше уютно и романтично и за своя голяма изненада Ким се запита как ли би се чувствала, ако живееше в къщата не с Едуард, а с Кинард.

Застанала насред трапезарията, служила по времето на Елизабет за кухня, си помисли с тъга колко рядко са използвали масата тук и съжали, че се е оставила Едуард да я въвлече в този кръстоносен поход, подчинен на разработването на лекарството.

Обхвана я гняв и за пръв път си призна, че е отвратена от алчността на Едуард, от това, в което се бе превърнал, откак вземаше „Ултра“. Новото му самочувствие и добро настроение, породени от някакво си лекарство, бяха само една опасна измама.

След като най-сетне набра смелост да прогледне за истинските си чувства към Едуард, Ким отново се сети за Кинард. Сега вече осъзнаваше, че и тя носи голяма вина за недоразуменията помежду им. Укори се, задето от страх Кинард да не я изостави е допуснала да тълкува превратно хлапашките му увлечения.

Въздъхна. Беше изтощена и физически, и душевно. Но в същото време и беше леко на сърцето. За пръв път от няколко месеца не усещаше глождеща смътна тревога. Знаеше, че в живота и цари пълна бъркотия, но бе решена да го промени и беше наясно откъде да започне.

Влезе в банята и остана дълго под душа, без да мисли за нищо — удоволствие, което не помнеше да си е позволявала скоро. После навлече широк анцуг, приготви си вечеря и все така бавно и спокойно, с удоволствие се нахрани. Като привърши, застана на прозореца в хола и погледна към лабораторията. Запита се какво ли си мисли Едуард и кога ще го види.

Премести поглед и се взря в тъмните очертания на дърветата. Изобщо не помръдваха, сякаш бяха под стъкло — още нямаше никакъв вятър. Бурята, която беше на път да се разрази преди час, явно се бе изместила на запад. Само миг по-късно обаче младата жена видя ослепителна светкавица — тя се заби в земята и беше последвана от далечния тътен на гръмотевица.

Ким се завъртя на пета и отново погледна към портрета на Елизабет над камината — сети се за уродливия зародиш, плаващ из течността в стъкленицата. Потрепери. Нищо чудно, че по времето на Елизабет хората са вярвали във вещерство и магии — тогава не са разполагали с други обяснения за подобни ужасяващи явления. Младата жена направи още една крачка към картината и се взря в чертите на Елизабет. Решителността и самочувствието и личаха в извивката на брадичката, в очертанията на устните, в открития поглед. Дали Елизабет бе притежавала тези качества по рождение, или ги бе изградила в течение на годините… Дали и тя щеше да успее да съхрани новопридобитото си самочувствие, което дължеше на жената върху портрета? Знаеше, че днес следобед, с отиването си в лабораторията, е направила първата стъпка. Само преди няколко дни не би намерила сили да го стори.

Свечеряваше се и настъпващата нощ събуждаше у Ким неподозирана решителност — искаше и се да промени с един замах всичко; а защо не и професията си? Беше наследила доста голямо състояние и нямаше как да се оправдава с липсата на пари. Тръпки я побиваха при мисълта да промени начина си на живот, камо ли пък да се заеме с някаква творческа дейност. Същевременно възможността я изкушаваше все по-силно.

Докато се опитваше да подреди архива на рода, трупан в продължение на цели три века, бе осъзнала, че в семейството и не е имало нито един художник, музикант, или писател. Уж бяха разполагали с несметно богатство, а не бяха събрали колекция от произведения на изкуството, не бяха правили дарения на филхармонии или библиотеки… Какво бяха оставили след себе си, освен този замък, паметник на предприемаческия дух?

Изтощена от съмнения, Ким за миг се изкуши да се върне в лабораторията, но бързо се отказа. Ако Едуард искаше да разговарят, отдавна щеше да се е върнал в къщата. Затова му драсна бележка и я сложи на огледалото в банята. Беше лаконична: „Ще стана в пет, можем да поговорим тогава.“

След петнайсетина минути вече спеше — сън, който не носи отмора, но, в който покълват крехките пориви за ново начало.