Допустим риск

ПЕТЪК, 12 АВГУСТ 1994 ГОДИНА

Август започна горещ, влажен, обгърнат с мараня. През целия юли почти не бе валяло, сушата продължи и през следващия месец, докато тревата в парка пред жилището на Ким накрая пожълтя и се спаружи.

Затова пък август донесе за Ким известно облекчение в службата. Кинард беше заминал за болницата в Салем, където щеше да дежури два месеца, и младата жена не се притесняваше, че ще го среща всеки ден в отделението. Вече бе предупредила, че възнамерява да отсъства целия септември: щеше да вземе отпуска, останал и от предишни години, а също да поиска малко неплатен отпуск. Шефовете и определено не се зарадваха на идеята, но тя все пак се добра до разрешението им и можеше да се успокои. В началото на месеца Ким се оказа по-свободна, понеже Едуард не се свърташе на едно място: обикаляше из страната, за да набира тайно екипа за фармацевтична компания „Омни“. Е, не можеше да се оплаче, че не се сеща за нея. Макар да беше непрекъснато под пара, той и се обаждаше всяка вечер към десет, тъкмо преди Ким да си легне. Пък и цветята, които продължаваше да и изпраща — макар и в по-скромни количества: по една роза, което според Ким беше по-уместно — бяха сигурен белег, че не я е забравил и мисли за нея.

И тя не си губеше времето тези дни. Вечер заспиваше над дебелите томове за съдебните процеси срещу салемските вещици и епохата на пуританите. Налагаше си и всеки ден да отскача до имението. Ремонтът напредваше с невероятно темпо. Майсторете в лабораторията бяха повече, отколкото в къщата. Въпреки това те не пренебрегваха работата и там — вече боядисваха стените.

Според Ким най-смешно в цялата история бе възхищението на баща и, задето се справя така добре с превръщането на старата конюшня в лаборатория. Дъщерята не се издаде, че няма пръст в това начинание и идеята за реконструкцията не е нейна.

Отидеше ли в имението, Ким не пропускаше да се отбие в замъка — отделяше по някой час да преглежда старателно, лист по лист, прашните архиви и книги. Ала непрекъснато удряше на камък. Макар и насърчена от трите писма, които бе открила, близо двайсет и шестте часа, които посвети след това на архива, не се увенчаха с нищо съществено. Затова младата жена реши да тръгне по следата, на която се бе натъкнала, и събрала смелост да се отбие в Харвардския университет, занесе в Бостън писмото на Инкрийс Мадър.

На 12 август след работа отиде на ъгъла на Чарлс и Кеймбридж Стрийт и се изкачи по стълбите за метрото. След изживяването в сградата на щатския законодателен орган, начинание, за което вече знаеше, че е било съвсем безпредметно, понеже Роналд изобщо не бе писал молба до губернатора, Ким не вярваше, че ще открие и в „Харвард“ нещичко за доказателството срещу Елизабет. Не само мислеше, че е почти изключено университетът да съхранява още такива материали, но и очакваше да я сметнат за ненормална. Кой друг освен някоя откачалка ще тръгне да търси предмет отпреди три века, за който дори не знае какво представлява!

Докато чакаше влака на метрото, Ким на няколко пъти бе на косъм да се откаже, после обаче си напомняше, че това е единствената следа, за която можеше да се хване. Ето защо се чувстваше длъжна да доведе нещата докрай, каквито и насмешки да и предстоеше да понесе.

След като излезе от метрото, се озова сред обичайната за Харвард Скуеър навалица и суматоха. Но щом прекоси авеню Масачузетс и навлезе в студентското градче, тътенът на профучаващите автомобили и шумотевицата на тълпите внезапно утихнаха. Докато вървеше по притихналите сенчести алеи, покрай обраслите с бръшлян сгради от червени тухли, младата жена се запита как ли е изглеждал университетът през XVII век, когато в него е следвал и Роналд Стюарт.

Реши да опита първо в университетската библиотека. Изкачи широките стъпала пред входа и мина между внушителните колони. Беше притеснена и непрекъснато си даваше кураж. На „Информация“ спомена някак между другото, че иска да разговаря с някого, който разбира от старинни предмети. Пратиха я в кабинета на Мери Къртланд.

Жената се оказа към четирийсетте — преливаше от енергия и бе облечена стилно, в тъмносин костюм и бяла шемизета, носеше и пъстър шал. Ким не си представяше така библиотекарките. Къртланд се водеше шефка на отдел „Редки книги и ръкописи“. За облекчение на Ким беше много мила и начаса предложи да и помогне с каквото може.

Тя извади писмото, подаде го на библиотекарката и обясни, че е потомка на получателя. Понечи да уточни какво иска, но Мери Къртланд я прекъсна.

— Извинявайте — изрече жената покъртена. — Та това е писмо на Инкрийс Мадър! — възкликна тя и прокара благоговейно пръсти по крайчеца на страницата.

— Тъкмо това ви обяснявах — усмихна се вече поуспокоена Ким.

— Чакайте да повикам Катрин Стърбърг — прекъсна я пак библиотекарката. Остави внимателно писмото върху плота на писалището и вдигна телефонната слушалка. Докато чакаше да я свържат, обясни, че Катрин е специалистка по XVII век и проявява особен интерес към Инкрийс Мадър. Не след дълго се появи и Катрин. Беше по-възрастна, беловласа жена с очила, закрепени на върха на носа и. Мери ги представи една на друга, сетне показа на колежката си писмото.

— Какво ще кажеш? — попита Мери по-възрастната жена, след като тя прочете писмото.

— Определено е оригинал — потвърди Катрин. — Личи си и от почерка, и от изказа. Невероятно! Споменават се и Уилям Братъл, и Джон Левърет. Но какво е това доказателство, за което се говори в него?

— Точно заради него съм тук — да питам вас — поясни Ким. — Опитах се да науча нещичко за своята прапрабаба Елизабет Стюарт, но ударих на камък. Надявах се вие в „Харвард“ да ми помогнете, понеже доказателството, каквото и да е било то, е оставено тук.

— Каква е връзката с лова на вещици? — поинтересува се Мери.

Ким обясни, че Елизабет е била обявена за вещица и е била изправена пред съда в Салем, а въпросното доказателство е било използвано за осъждането и.

— Втория път, когато говори за него, Мадър го описва като „наследството на Елизабет“ — изтъкна Мери.

— Странен израз. Навежда на мисълта, че става дума за нещо, което Елизабет или е изработила сама, или е получила с известно усилие, а може би — с пари.

Посетителката кимна. Сподели, че според нея е вероятно да става въпрос за книга или нещо написано, макар и да призна, че би могло да е всичко, свързвано по онова време с вещерството и окултното.

— Може да е и кукла — намеси се отново Мери.

— И аз си помислих за кукла — съгласи се Ким. Двете библиотекарки обсъдиха набързо как най-добре да се възползват от огромното богатство на библиотеката. После Мери седна пред компютъра и набра името ЕЛИЗАБЕТ СТЮАРТ. Единственото движение в помещението беше мигането на курсора върху екрана на монитора, докато компютърът търсеше в огромната база данни. После екранът се озари от множество списъци и Ким се окуражи. Но надеждата и бързо угасна. Всички изброени жени с името Елизабет Стюарт бяха живели през XIX или XX век и нямаха никаква връзка с Ким.

После Мери написа РОБЪРТ СТЮАРТ, резултатът обаче беше същият — в паметта нямаше статии, свързани със XVII век. След това библиотекарката опита да засече информацията в статиите за ИНКРИЙС МАДЪР, които нямаха чет — ала и в тях никъде не се споменаваше рода Стюарт.

— Не съм изненадана — поклати глава Ким. — Когато дойдох тук, не се надявах особено. Дано не съм ви притеснила.

— Тъкмо обратното — увери я Катрин. — Радвам се, че ни показахте писмото. Стига да не възразявате, няма да е зле да го преснимаме за архива.

— На драго сърце ще ви го предоставя. Щом приключа със своя малък кръстоносен поход, готова съм да даря писмото на библиотеката.

— Много щедро от ваша страна! — възкликна Мери.

— Аз съм архиварката, проявяваща най-голям интерес към Инкрийс Мадър, и с удоволствие ще прегледам богатия университетски архив — току-виж съм открила името Елизабет Стюарт — обеща Катрин. — Каквото и да представлява предметът, би трябвало все някъде да се говори за него — в писмото си Мадър потвърждава, че той е предаден на „Харвард“. По време на съдебните процеси срещу салемските вещици се е разгорял ожесточен спор трябва ли да се зачитат показанията, в които се говори за духове, и ние разполагаме с много материали за това. Имам чувството, че в писмото Мадър косвено говори за тях. Тоест, още съществува надежда да открием нещичко.

— Ще ви бъда много признателна — рече Ким. Даде им и служебния, и домашния си телефон. Библиотекарките се спогледаха. Първа заговори Мери.

— Не искам да ме помислите за черногледа — подхвана тя, — но трябва да ви предупредя, че е почти изключено да намерим самото доказателство каквото и да е било то. На 24 януари 1764 година „Харвард“ е бил сполетян от голямо бедствие. По онова време заради епидемията от едра шарка в Бостън Върховният съд е заседавал в старата сграда на университета. За беда една студена заснежена вечер някой оставил в камината на библиотеката горящ огън, от който избухнал страшен пожар, изпепелил до основи постройката, включително портретите на всички ректори и спомоществователи, а също почти цялата библиотека; тогава е съдържала около пет хиляди тома. Знам много подробности за трагедията, защото това е най-тежкото бедствие в историята на университетската библиотека. Тя е изгубила не само книги — имало е и богата сбирка от препарирани животни и птици и най-странното, колекция, описвана като „хранилище на редки и куриозни предмети“.

— Сигурно там е имало и вещи, свързвани с окултното — отбеляза Ким.

— Безспорно — съгласи се Мери. — Има голяма вероятност онова, което търсите, да е било част от тази тайнствена сбирка. Но няма как да разберем. Картотеката на колекцията също е унищожена от пожара.

— Въпреки всичко, това не означава, че няма да намеря някъде препратка към въпросното доказателство — успокои ги Катрин. — Ще направя всичко по силите си.

Докато слизаше по стълбището пред входа, Ким си напомни, че не е очаквала посещението и да се увенчае с успех и затова не бива да увесва нос. При всички положения никой не и се беше изсмял в лицето, обратното, библиотекарките бяха проявили неприкрит искрен интерес към писмото. Младата жена беше сигурна, че те ще изпълнят обещанието си и ще продължат да търсят нещо, свързано с доказателството.

Върна се с метрото на Чарлс Стрийт и взе колата от гаража на болницата. Бе смятала да отскочи до вкъщи, за да се преоблече, ала заради пътуването до „Харвард“ се беше забавила повече от предвиденото, затова подкара към летището, за да прибере Едуард, който се връщаше от Западното крайбрежие. Той пристигна навреме и тъй като носеше само ръчен багаж, двамата веднага се насочиха към паркинга.

— Всичко върви по ноти — похвали се Едуард — беше превъзбуден. — Само един човек, когото исках да привлека в „Омни“, ми отказа. Всички останали се запалиха веднага. На мнение са, че ще смаем света.

— Какво им казваш за лекарството? — поинтересува се Ким.

— Почти нищо, нека първо дойдат при нас — отвърна ученият. — Не искам да рискувам. Но дори и, когато им изложих нещата в най-общи линии, всички начаса прегърнаха идеята — дори не се наложи да им свалям звезди от небето и да им обещавам баснословни печалби. Засега съм им казал само, че ще получат четирийсет хиляди акции.

Ким не знаеше какво означава това, но не попита. Стигнаха при автомобила. Едуард сложи саковете в багажника. Качиха се и излязоха от покрития паркинг.

— Как вървят нещата в имението? — поинтересува се той.

— Добре — отвърна някак вяло младата жена.

— Виждаш ми се малко умърлушена. Или само така ми се струва? — рече Едуард.

— Не, не ти се струва — потвърди тя. — Днес следобед набрах смелост да отида до „Харвард“ и да питам за доказателството срещу Елизабет.

— Само не ми казвай, че са се държали лошо.

— Не, бяха много отзивчиви — отговори Ким. — Лошото е, че не успяха да ми помогнат. През 1764 година в университета е имало голям пожар, унищожил библиотеката и изпепелил сбирка, която са наричали „хранилище на редки и куриозни предмети“. За капак е изгорял и описът и сега никой не знае какво е имало в тази сбирка. Опасявам се, че доказателството буквално се е изпарило.

— Тоест, пак си принудена да търсиш единствено в архива в замъка.

— Да — потвърди Ким. — Лошото е, че вече не съм така запалена.

— Защо? — попита Едуард. — Това, че откри писмата на Мадър и Суол, всъщност е обнадеждаващо.

— Може би е така, но… вече започвам да се отчайвам. Оттогава съм търсила общо към трийсет часа и не съм намерила и един-единствен документ от XVII век, който да разкрие нещо.

— Предупредих те, че няма да е лесно — напомни и Едуард.

Ким не отвърна. Последното, от което се нуждаеше в този момент, беше той да и натяква „Казвах ли ти аз!“

Веднага щом влязоха в апартамента на Едуард, той дори още преди да си е свалил сакото звънна на Стантън. Ким се заслуша с половин ухо как той му разказва за успехите си да привлече най-добрите учени.

— Не само аз имам добри новини — рече той, след като затвори телефона. — Стантън вече е сложил в касите на „Омни“ почти цялата сума от четири и половина милиона долара. Заел се е с патентоването. Напредваме главоломно.

— Радвам се — усмихна се Ким, но от гърдите и се отрони тревожна въздишка.