Допустим риск

СЪБОТА, 30 ЮЛИ 1994 ГОДИНА

Ким и Едуард не потеглиха рано, както той беше предложил предната вечер. Наложи се Едуард да прекара доста време на телефона — първо се обади на строителния предприемач и архитекта, за да им каже да разширят работата в имението и да се заемат и с новата лаборатория. После се свърза с представителите на няколко фирми, производителки на лабораторно оборудване, и се уговори с тях да се видят в Салем към обяд.

Не пропусна и Стантън, за да се убеди, че парите, които му е обещал, наистина ще бъдат осигурени в най-скоро време. Най-пространни обаче се оказаха разговорите с неколцината учени, които искаше да привлече в екипа на „Омни“. Вече минаваше десет часът, когато най-сетне успяха да се качат с Ким в автомобила. Поеха на север с пълна газ.

Когато спряха пред конюшнята в имението на Стюартови, там се бе събрала малка тълпа. Чакащите вече се бяха запознали, та не се наложи ученият да ги представя един на друг. Само им махна да отидат при плъзгащата се врата, заключена с катинар.

Дългата каменна постройка беше само на един етаж, с малки прозорци, разположени високо под стряхата. Тъй като теренът беше стръмен и се спускаше рязко надолу към реката, от задната страна сградата беше с два етажа и с отделен вход за всеки бокс на по-ниското равнище.

Помещението беше огромно, със сводест като в катедрала таван. Откъм задната страна имаше множество прозорци, затворени с капаци. В единия край се виждаха бали сено.

— Няма да е сложно да преустроим помещението — отбеляза Джордж.

— Съвършено е — кимна и Едуард. — Точно така си представям добрата лаборатория: просторна зала, където всички от екипа да общуват помежду си. Стълбата към приземния етаж в задната част бе скована от груби дъски, прихванати с огромни дебели гвоздеи. Долу имаше дълъг коридор с боксове за конете вдясно и помещения за такъмите вляво.

Ким вървеше най-отзад и слушаше разпалените разговори — как да превърнат плевнята в биологична и фармакологична лаборатория, оборудвана по последната дума на техниката. На приземния етаж щяха да държат менажерията от опитни животни: маймуни, мишки, плъхове, зайци. Щяха да заделят място и за инкубаторите за тъканните и бактериалните култури. Щеше да има и специално защитени помещения за ядрения магнитен резонатор и рентгеновата кристалография. Горе щеше да се помещава централната лаборатория, както и специалното помещение с климатична инсталация за огромния мощен компютър.

— Е, огледахме всичко — поде Едуард, след като приключиха обиколката. Обърна се към строителния предприемач и архитекта: — Според вас ще възникнат ли някакви проблеми?

— Не мисля — отвърна Марк. — Сградата е стабилна. Но бих предложил да избием отделен вход и да обособим нещо като чакалня.

— Няма да имаме много посетители — уточни Едуард. — Но нямам нищо против — проектирайте приемна. Друго?

— Едва ли ще имаме трудности с разрешителните — намеси се Джордж.

— Стига да не споменаваме за животните — вметна Марк. — Съветът ми е да не отваряте дума за тях. Не е изключено заради тях да възникнат проблеми, които ще ни отнемат много време.

— На драго сърце преотстъпвам връзките с обществеността на вас — засмя се ученият. — Искам час по-скоро да се заема с проекта, затова ще се възползвам докрай от вашия опит. За да ускорим нещата, ще ви платя десет на сто повече върху цената на материалите и труда, при положение, че ми спестите време. Върху лицата на двамата мъже грейнаха усмивки.

— Кога можете да започнете? — поинтересува се Едуард.

— Незабавно! — отвърнаха Марк и Джордж в един глас. — Смятайте, че вече сме започнали.

— Дано малкият ми ремонт не бъде занемарен покрай грандиозното строителство — обади се за пръв път и Ким, напомняйки за присъствието си.

— О, не — изобщо не се безпокойте! — взе да я уверява Джордж. — Дори ще ускорим работата по къщата. Ще доведем по-голяма бригада. Ако се наложи да ползваме в къщата водопроводчик или електротехник, те вече ще ни бъдат подръка — ще ги повикаме от строежа на лабораторията.

Мъжете се заеха да уточняват подробностите, а Ким излезе от някогашната конюшня. Присви очи срещу пладнешкото слънце, което, макар и обвито в мараня, печеше ослепително. Не можеше да бъде от полза на разгорещения екип, затова тръгна през моравата към къщата — все я теглеше натам.

Когато наближи, видя, че изкопът е запълнен. Строителните работници бяха върнали надгробната плоча на Елизабет в пръстта — над ковчега. Бяха я положили легнала, точно както я бяха намерили.

Ким влезе в къщата — след конюшнята тя и се стори съвсем миниатюрна. Но ремонтът бе напреднал доста, особено в кухнята и баните. Вече можеше да си представи как ще изглеждат, след като бъдат довършени.

Пообиколи, обзета от неясно безпокойство — нещо не я свърташе сама и тя побърза да се върне при останалите, но по нищо не личеше Едуард и другите да приключат скоро с импровизираното заседание. Ким ги прекъсна колкото да каже на Едуард, че отива в замъка. Той припряно и пожела приятно прекарване и начаса се върна към проблемите около уреда за ядрен магнитен резонанс.

Младата жена сякаш се озова в друг свят, когато от окъпаната в слънце морава прекрачи в сумрачния замък с тежки завеси. Спря и се заслуша в скърцането и стенанията на къщата, поела от летния пек. За пръв път си даде сметка, че не чува песента на птиците, която — особено писъците на чайките — огласяше всичко навън.

След кратко двоумене Ким се качи по централното стълбище. Въпреки че съвсем наскоро бе намерила във винарската изба документи от XVII век, реши да даде още един шанс на тавана, още повече че там бе далеч по приятно.

Първото, което направи, беше да отвори капандурите, за да нахлуе полъхът на вятъра откъм реката. Тъкмо се дръпна от последния прозорец, когато погледът и попадна върху камари дебели, подвързани със сукно книги. Бяха подредени покрай едната страна на капандурата.

Взе една и погледна гръбчето. С бяло мастило върху черния фон бе написано на ръка „Буревестник“. Стана и любопитно какво ли има вътре и разлисти страниците. Отпърво младата жена си помисли, че това е личен дневник: всички написани на ръка бележки започваха с дата, след която идваше подробно описание на времето. После обаче видя, че това е не личен, а корабен дневник от периода между 1791 и 1802 година. Остави го и погледна гръбчетата на другите книги в купчината. Върху седем от тях стоеше същият надпис — „Буревестник“. Най-отдолу съгледа книга с изтъркано кожено гръбче, върху което не пишеше нищо. Взе тъкмо нея. Книгата изглеждаше много стара, точно както библията, която Ким бе намерила във винарската изба. Младата жена отгърна заглавната страница: това беше дневник на кораба „Устрем“. Ким започна да разлиства внимателно пожълтелите от времето страници, докато стигна 1692 година.

Първата бележка за тази година беше от 24 януари. „Времето е студено и ясно, с попътен западен вятър. Корабът пое заедно с отлива и се насочи към Ливърпул с товар от китова мас, дървен материал, кожи, поташ, сушена треска и скумрия, и храна за екипажа.“

Ким затаи дъх: беше съгледала познато име. От следващото изречение се разбираше, че с кораба пътува и знатна особа — неговият собственик, благородникът Роналд Стюарт. Младата жена зачете нетърпеливо нататък. Роналд бе тръгнал към Швеция, за да наглежда построяването на нов кораб — „Буревестник“, и да го получи.

Развълнувана, Ким затвори дневника и слезе до избата. Отвори кутията за библии, извади договора, на който се бе натъкнала при последното си идване тук, и погледна датата. Така си и знаеше! Елизабет беше сложила подписа си под договора за парцела, защото при сключването му Роналд е бил в открито море.

Почувства удовлетворение, колкото и дребна да беше свързаната с Елизабет загадка, която беше разбулила. Върна договора в кутията и тъкмо да добави и корабния дневник към малката си сбирка, когато изпод задната корица изпаднаха три плика, прихванати с червена панделка.

Ким вдигна с разтреперани длани тъничката връзка — бе видяла, че най-горното писмо е до Роналд Стюард. След като развърза панделката, установи, че всъщност и трите плика са за него. До немай къде развълнувана, тя ги отвори и извади листовете — три писма с дати 23 октомври, 29 октомври и 11 ноември 1692 година. Първото беше от Самюъл Суол:

Ето! Отново се споменаваше загадъчното доказателство, без то да бъде описано! Ким побърза да разгъне второто писмо. То беше от Котън Мадър.

Ким не бе съвсем сигурна, че е разбрала открай докрай писмото, но в общи линии бе наясно със същността му. Съвсем притеснена от тайнственото доказателство, зачете последното писмо. Погледна подписа: беше от Инкрийс Мадър.

— По дяволите! — изруга Ким, след като прочете и последните думи.

Не можеше да повярва, че и е провървяло да открие толкова много места, където се говори за доказателството срещу Елизабет, а още няма и бегло понятие какво точно представлява то! Реши, че вероятно е пропуснала нещо, и прочете повторно писмата — никак не и беше лесно при този старовремски изказ, но все пак се увери, че не е подминала нищо. Окрилена от находката, отново се помъчи да си представи що за неопровержимо доказателство е било използвано срещу Елизабет. Последната седмица бе продължила да се запознава с материали, посветени на лова на вещици в Салем, и покрай това и се струваше все по-вероятно да става дума за някаква книга. По време на съдебните процеси срещу жените от Салем често се е говорело за Книгата на дявола — смятало се е, че вещицата влиза в сговор с нечестивия, като пише Книга на дявола. Ким отново погледна писмата. Направи и впечатление, че доказателството е описвано като „деяние на Елизабет“. Същевременно в писмото на Инкрийс Мадър се казваше, че то е станало повод за „безпристрастен и просветен“ дебат сред студентите. От което излизаше, че важен тук е не видът, а съдържанието.

После пак и се стори, че е по-логично това доказателство да е кукла. Миналата седмица беше чела някъде, че в съдебния процес срещу Бриджет Бишоп, първата жена, обесена като вещица в Салем, е била представена именно кукла със забучени в гърдите и губерки.

Ким въздъхна. Даваше си сметка, че няма да стигне до никъде, ако се оставя на разпаленото си въображение да я води. В края на краищата това би могло да е всичко, свързано с окултизма. Беше за предпочитане тя да се придържа към фактите, с които разполагаше, а от трите писма, които току-що беше намерила, бе научила нещо изключително важно — че през 1692 година въпросното доказателство каквото и да е то, е било предадено на съхранение в Харвардския университет. Запита се дали съществува вероятност да открие там някаква препратка към него и дали ако отиде с подобна молба, няма да и се изсмеят в лицето.

— А, ето къде си била! — извика Едуард от горния край на стълбището. — Намери ли нещо?

— Колкото и да е странно, да — провикна се в отговор Ким. — Слез да видиш!

— Майко мила! — възкликна той, след като видя подписите. — Та това са трима от най-известните пуритани. Каква находка!

— Прочети ги, де — прикани Ким. — Любопитни са, макар че съвсем ме объркаха.

Едуард се облегна на едно от писалищата, за да вижда по-добре на светлината, падаща от аплиците в коридора. Прочете писмата в същата последователност, както и Ким.

— Прекрасни са — пророни, щом свърши. — Какви думи, какъв стил. Благодарение на тях се сещаме, че в онези години риториката е била сред основните учебни предмети. Но дори и да си се затруднила от лексиката, пак си извадила късмет, че писмата не са на латински — допълни Едуард. — В онази епоха, за да влезеш в Харвардския университет, е трябвало задължително да знаеш латински. И понеже стана дума за „Харвард“, там вероятно ще проявят интерес към писмата, особено към писмото на Инкрийс Мадър.

— Сигурно — съгласи се Ким. — И аз си мислех да отида в университета и да поразпитам за доказателството срещу Елизабет. Притеснявах се да не ми се изсмеят. Но бихме могли да се спазарим.

— Няма да ти се изсмеят — успокои я Едуард. — В университетската библиотека все ще се намери някой, който да прояви интерес. А ако решиш да дариш писмото, само ще се зарадват. Не е изключено дори да ти предложат да го откупят.

— Тези писма не ти ли подсказват поне малко какво представлява доказателството? — не се стърпя да попита Ким. — Аз за какво ли не си мислих: книга, кукла, ритуал, отвара някаква — но само гадая. Какво може да е предизвикало дебати, а в същото време да е било нещо толкова безспорно убедително, пък на всичкото отгоре и никой дума не обелва нито как изглежда, нито що за „деяние“ е…

— Нямам представа — поклати глава той. — Но ти влизам в положението, когато казваш, че си объркана. Наистина е странно, че всички говорят непрекъснато за доказателство, без изобщо да го описват.

— Я чакай! — възкликна най-неочаквано Ким. — Хрумна ми нещо. Не се бях сетила досега. Защо Роналд е държал толкова много да го прибере? Това не ни ли подсказва нещо?

Едуард сви рамене.

— Мен, ако питаш, просто е искал да спести на роднините си още унижения — отвърна той. — Ако някой е бил нарочен за вещер или вещица, е страдало цялото семейство.

— Ами ако доказателството е изобличавало и Роналд? — предположи Ким. — Дали и той не е имал пръст в това, че Елизабет е била изправена пред съд и обявена за вещица? Ако наистина е така, той вероятно е искал да прибере доказателството, за да го унищожи.

— О, поспри се моля те, май се поувлече! — прекъсна я Едуард и отстъпи крачка назад, сякаш тя представляваше заплаха. — В главата ти се въртят само заговори и съзаклятия.

— Роналд се е оженил за сестрата на Елизабет само два и половина месеца след смъртта и — напомни разгорещено младата жена.

— Струва ми се, че забравяш нещо — каза той. — От изследването, което направих на тленните останки на Елизабет, се вижда, че тя редовно е била тровена от новооткритата гъбична плесен. Вероятно е получавала често пристъпи с халюцинации, а това няма нищо общо с Роналд. Всъщност, ако и мъжът и се е хранел с това зърно, би трябвало и той да е получавал пристъпи. Продължавам да смятам, че свързаното с Елизабет доказателство е създадено под въздействието на халюциногенната гъбичка. Както вече казахме, това може да е книга, изображение, кукла, всичко, свързано с окултното.

— Май си прав — съгласи се Ким. Взе писмата и ги прибра в кутията за библии. Сетне погледна дългия коридор на винарската изба, задръстен с писалища и шкафове. — Е, да запретвам ръкави! Длъжна съм да продължа да търся — дано намеря по-ясна следа към проклетото доказателство.

— Аз приключих със срещите — рече Едуард. — Всичко с новата лаборатория върви по вода. Трябва да те поздравя за избора на строителен предприемач. Още днес започва с прокопаването на канализацията. Притеснявал се само да не се натъкне на още гробове! Доста се е стреснал от гроба на Елизабет. Инак е голям образ!

— Смяташ ли да се връщаш в Бостън? — поинтересува се Ким.

— Да. Имам да разговарям с доста хора — не след дълго „Омни“ вече ще работи с пълна пара. Но нямам нищо против да взема влака, както последния път. А ти, ако искаш, остани да поработиш с архива.

— Добре, щом не възразяваш — отвърна младата жена: ако не друго, то поне бе насърчена от писмата, които беше открила.