Допустим риск

ПЕТЪК, 22 ЮЛИ 1994 ГОДИНА

Ким примигна и отвори очи. Отначало не разбра къде се намира. Върху прозорците имаше някакви странни щори, които разсейваха ранната утринна светлина. Ким се извърна, видя до себе си Едуард, който бе потънал в сън, и тутакси си спомни всичко.

Дръпна чаршафа и се зави презглава. Определено се чувстваше необичайно и не на мястото си. Стана и ужасно неудобно.

— Ах, ти, двуличница такава! — скастри се тя наум.

Само преди броени дни бе заявила на Едуард, че не иска да ускорява нещата, а ето, че сега се будеше в леглото му. Никога досега не бе имала връзка, в която толкова бързо да е стигала до интимност.

Опита се да се изплъзне колкото може по-безшумно от леглото с намерението да се облече още преди Едуард да се е събудил. Но не би. Неговият дребничък, бял и рядко свадлив териер и се озъби и се разлая. Казваше се Бафър. Проклетият дребосък бе заел стратегическа позиция в долния край на леглото.

Едуард седна и го отпрати. Простена и пак се свлече върху възглавницата.

— Колко е часът? — попита, след като отново затвори очи.

— Малко след шест — отвърна Ким.

— Защо си станала толкова рано?

— Свикнала съм. Винаги ставам по това време, за да отида на работа. — Да де, но легнахме чак към един.

— Няма значение — рече Ким. — Извинявай. Не биваше да оставам.

Едуард отвори очи и я погледна.

— Нещо притеснява ли те? — попита я.

Младата жена кимна.

— Съжалявам. Не биваше да те убеждавам да оставаш.

— Ти не си виновен — възрази тя.

— Искаше да си тръгнеш — възрази Едуард. — А аз те спрях.

Спогледаха се и прихнаха.

— Май се повтаряме — рече Ким през смях. — Пак се надпреварваме кой ще се извинява повече.

— Щеше да е смешно, ако не беше жалко — съгласи се и Едуард. — А би трябвало да сме отбелязали поне някакъв напредък.

Ким се приближи и обви ръце около врата му. Прегърнаха се смълчани. Едуард пръв наруши тишината.

— Нима наистина още се чувстваш неудобно?

— Не — увери го младата жена с усмивка. — Понякога е достатъчно да погледнеш някого в очите, за да ти олекне.

Докато той си вземаше душ, Ким звънна на съквартирантката си Марша, която сигурно вече тръгваше на работа.

Марша и се зарадва и сподели, че се е притеснила, задето предната вечер Ким не се е прибрала и дори не се обадила.

— Трябваше да ти звънна — заоправдава се Ким.

— Значи всичко е минало по вода? — подпита плахо Марша.

— Да, много хубаво беше — призна си Ким. — Но стана късно и не исках да те будя.

— Ама разбира се! — възкликна приятелката и.

— Ще нахраниш ли Сава? — помоли Ким, за да смени темата — Марша познаваше и кътните и зъби.

— Котката ти вече е нахранена — успокои я тя. — Единствената друга новина е, че снощи те търси баща ти. Каза си му се обадела при първа възможност.

— Баща ми ли? — учуди се Ким. — Виж ти! Никога не ме е търсил.

— Излишно е да ми казваш — засмя се Марша. — С теб живеем заедно от години, а това е първият път, когато говоря с него по телефона.

След като се окъпа и облече, Едуард изненада Ким с предложението да закусят заедно на Харвард Скуеър. Беше очаквала той да се запъти право към лабораторията.

— Станах два часа по-рано, отколкото очаквах — поясни ученият. — Лабораторията може и да почака. Снощи прекарах най-хубавата вечер от цяла година насам и не ми се иска тя да свършва.

Ким се усмихна и след като се вдигна на пръсти, обви ръка около врата му и го притисна до себе си. Той начаса отвърна на милувката.

Качиха се в колата на Ким, тъй като и бездруго трябваше да я преместят — бяха я оставили пред апартамента на Едуард, където можеха да спират само хората, живеещи в кооперацията. Щом излязоха на площада, Едуард я заведе в студентския стол, където хапнаха бъркани яйца с бекон и кафе.

Какво ще правиш днес? — поинтересува се той.

Налагаше се да говори колкото му глас държи, за да надвика врявата в заведението. Лятната сесия в университета беше в разгара си.

— Отивам в Салем — отвърна Ким. — Започнали са ремонта на къщата. Искам да проверя как върви. Ще се върна надвечер.

— Искаш ли към осем да се срещнем в „Харвест Бар“?

— Дадено.

Едуард помоли Ким да го остави на ъгъла на Къркланд Стрийт и авеню Дивинити. Застана на тротоара и и маха, докато я изгуби от поглед. Знаеше, че е влюбен, и му беше приятно. Идеше му да запее. Беше толкова весел, защото усещаше, че и Ким се влюбва в него. Дано само продължеше по-дълго… Едуард си спомни цветята, които и пращаше всеки ден, и се запита дали не прекалява — нямаше голям опит в тези неща.

След като влезе в биологичната лаборатория, установи, че още нямаше осем часа. Тръгна нагоре по стълбите, притеснен, че ще се наложи да чака Кевин Скрантън. Оказа се обаче, че тревогата му е безпочвена — Кевин вече беше на работа.

— Добре, че се отби — рече му той. — Тъкмо се канех да те търся. — Да не си намерил Claviceps purpurea? — попита обнадежден Едуард.

— Не — поклати глава Кевин. — Няма Claviceps.

— По дяволите! — изруга другият мъж и се отпусна тежко в един от столовете.

Усети как го присвива под лъжичката — беше много разочарован. Беше разчитал на положителен резултат, и то главно заради Ким. Искаше да и го поднесе като дар, с който тя да изчисти позорното петно върху името на Елизабет.

— Какво оклюма такъв, все едно са ти потънали гемиите! — засмя се Кевин. — Няма Claviceps, затова пък има какви ли не други гъбични плесени. Една, получена по морфологичен път, прилича на Claviceps purpurea, но е от непознат досега вид.

— Да не се шегуваш? — скочи Едуард. Грейна при мисълта, че ако не друго, то поне са направили научно откритие.

— Е, това не е кой знае колко изненадващо — подхвана пак Кевин и Едуард отново се свъси разочаровано. — Днес са установени към петдесет хиляди разновидности на гъбичките. Но някои смятат, че истинският им брой е някъде между сто и двеста и петдесет хиляди.

— Тоест не става дума за фундаментално откритие — отбеляза сухо Едуард.

— Нека не избързваме с изводите — прикани другият учен. — Но това е плесен, която вероятно ще те заинтересува. Подобно на Claviceps purpurea, и тя е от групата на аскомицетите, пак като Claviceps образува склеротии.

Пресегна се над писалището и пусна в дланта на Едуард няколко мънички тъмни зрънца. Той ги докосна с показалец. Приличаха на тъмни оризчета.

— Обясни ми какви са тези склеротии — помоли Едуард.

— Вид вегетативни спори при някои гъбички — отвърна другият учен. — Различават се от простите едноклетъчни спори, защото са многоклетъчни и съдържат гъбични влакна, или гифи, а също трупат храна.

— И защо реши, че ще проявя интерес към тях? — попита Едуард.

Спорите му приличаха на зрънцата в ръжен хляб. Доближи ги до носа си — нямаха мирис.

— Защото тъкмо склеротиите на Claviceps съдържат биоактивни алкалоиди, причиняващи халюцинации — обясни Кевин.

— Какво?! — ахна Едуард. Изправи гръб и се взря заинтригувано в зрънцето между пръстите си. — Има ли някаква вероятност тази чудесия да съдържа същите алкалоиди, както Claviceps?

— Точно там е въпросът — каза Кевин. — Мен ако питаш, вероятността е твърде голяма. Малко са гъбичките, които произвеждат склеротии. Този нов вид определено е свързан на някакво равнище с Claviceps purpurea.

— Дали да не проверим? — предложи Едуард.

— В какъв смисъл? — учуди се другият учен и погледна подозрително своя приятел.

— Мисълта ми е да направим отвара от тези приятелчета и да я опитаме.

— Дано се шегуваш — изгледа го Кевин ококорен.

— Изобщо не се шегувам — възрази Едуард. — Интересувам се дали тази нова плесен съдържа алкалоид с халюциногенно въздействие. Най-лесно ще разберем, ако опитаме.

— Ти си превъртял! — ахна смаян Кевин. — Микотоксините са доста силни, както ще ти кажат и стотиците хора, пострадали от въздействието на моравото рогче. Науката открива непрекъснато нови и нови микотоксини. Ще се изложиш на огромна опасност!

— Какво стана с авантюристичния ти дух? — подметка дяволито Едуард и се изправи. — Мога ли да използвам лабораторията ти за този малък експеримент?

— Не искам да се замесвам в такива дивотии — отсече Кевин. — Ама ти едва ли говориш сериозно.

— Говоря ти повече от сериозно — възрази другият учен.

Кевин сви рамене в пълно недоумение и с физиономия, която красноречиво говореше: „ненормален, какво да го правиш“. Отведе го в лабораторията и го попита какво му е необходимо за самоубийството. Едуард ухилен отговори, че ще се задоволи с прости средства — хаванче с чукало, дестилирана вода, слаба киселина, с която да получи утайка от алкалоида, филтърна хартия, еднолитрова стъкленица и милилитрова пипетка.

— Това е лудост — заповтаря Кевин, докато пренасяше нещата. — Боже мой, човече, ти не си в ред.

Едуард запретна ръкави: счука няколко склеротии, заля ги с дестилирана вода, после и със слабата киселина и получи малко количество бяло вещество, от което с филтърната хартия отдели няколко зрънца. Кевин го наблюдаваше невярващ и напълно смаян.

— Само не ми казвай, че смяташ да погълнеш това — рече той с нарастваща паника в гласа.

— Стига си опявал, де — прекъсна го раздразнено Едуард. — Не съм глупак.

— Бях на път да се хвана.

— Слушай, просто ме интересува има ли халюциногенно въздействие. Ако тази чудесия действа като халюциноген, ще е достатъчно и минимално количество. Ще погълна по-малко от микрограм.

Вдигна с шпатулата мъничко от утайката и го разбърка с литър дестилирана вода, сетне го разтръска с все сила.

— Можем да си играем половин година и пак да не разберем дали причинява халюцинации. Накрая отново ще опрем до човешки мозък. А моят и сега е на разположение. Когато става въпрос за науката — с комичен патос завърши Едуард, — действам без да се колебая!

— Ами ако получиш бъбречно отравяне? — опита се да го отрезви скептичният Кевин.

Едуард направи отчаяна физиономия.

— С такава доза?! Изключено. Освен това тук има какви ли не други вещества, концентрацията е още по-ниска. — Помоли Кевин да му подаде милилитровата пипетка. — Сигурен ли си, че не искаш да опиташ и ти? — подкани го шеговито той. — Току-виж си се разминал с вълнуващо научно преживяване — засмя се Едуард и напълни тъничката пипетка.

— Не, благодаря. Без мен! — отвърна приятелят му. — Разбрали сме се с моите бъбреци да не си погаждаме номера и да не злоупотребяваме взаимно с доверието си.

— За твое здраве! — възкликна Едуард, после вдигна пипетката и капна мъничко от разтвора върху езика си. Отпи вода и я глътна.

— Е? — подкани притеснено Кевин, след като известно време мълчаха.

— Нагарча, съвсем леко — отвърна Едуард. Отвори и затвори няколко пъти уста, за да засили вкуса.

— Нещо друго?

— Леко ми се мае главата — поясни Едуард.

— Е, маеше ти се още, когато дойде и се развихри — подсмихна се Кевин.

— Дума да няма, този малък научен опит протича без съответния контрол — засмя се и Едуард. — Всичко, което усещам, може и да е плод на самовнушение.

— Защо ли се хващам на номерата ти! — затюхка се пак другият учен. — Настоявам още днес да си направиш изследване на кръвта и урината.

— Майко мила! — извика Едуард. — Става ми нещо.

— Божичко! — възкликна Кевин. — Какво?

— Пред очите ми нахлуват цветове, въртят се като амеби. Прилича на калейдоскоп.

— Сега вече загазихме! — изпъшка Кевин пребледнял и се взря в лицето му. Беше изкривено, погледът му блуждаеше, сякаш е изпаднал в транс.

— Чувам и звуци като от синтезатор. И устата ми е малко пресъхнала. А, ето още нещо — усещам парестезия по ръцете, сякаш ме хапят или ми извиват китките. Господи!

— Да повикам ли някого? — притесни се Кевин.

За негова изненада Едуард се пресегна и го сграбчи с все сила над лакътя.

— Струва ми се, че лабораторията се движи — промълви той и примигна. — Задушавам се.

— Ще ида да повикам някого да помогне! — съвсем се паникьоса колегата му и понечи да хукне към вратата. И неговото сърце биеше като обезумяло, той стрелна с очи телефонния апарат, ала Едуард го стисна още по-силно.

— Всичко е наред — увери го той. — Цветовете започнаха да се стопяват. Минава ми.

Затвори очи и продължи да седи като вцепенен. Още държеше Кевин за ръката. Накрая отвори очи и въздъхна.

— Това е! — рече той.

Едва тогава си даде сметка, че стиска приятеля си над лакътя. Пусна го, пое си дълбоко въздух и си оправи сакото.

— Вече разполагаме с отговора. Не ме гледай така, знам какво говоря.

— Ти съвсем си превъртял! — тросна се Кевин. — Хвърли ме в ужас с тия твои номера. Вече се канех да викам линейка.

— Успокой се — прекъсна го Едуард. — Не беше чак толкова страшно. Защо изобщо го правиш на въпрос — изпаднах за някакви си шейсет секунди в транс, чудо голямо. Кевин посочи часовника.

— Какви шейсет секунди! — възкликна той. — По-скоро са двайсет минути.

Едуард също погледна циферблата.

— Странна работа! — промърмори той. — Изгубил съм представа за времето.

— Инак добре ли си? — поинтересува се Кевин.

— Добре, наистина — увери го Едуард. — Всъщност повече от добре. Чувствам се… — Подвоуми се, опитвайки се да изрази с думи своите усещания. — Чувствам се зареден със сили, сякаш съм си починал. Имам чувството, че виждам по-ясно нещата, че сетивата ми са изострени. Обзело ме е и нещо като еуфория, но това може би се дължи на положителния резултат: току-що ние се убедихме, че новите гъбички произвеждат вещество, което предизвиква халюцинации.

— Хайде да не употребяваме толкова свободно местоимението „ние“ — отбеляза Кевин. Ти се убеди, мен не ме включвай. Отказвам да имам нещо общо с тази лудост.

— Дали алкалоидите са същите, както в Glaviceps? — попита Едуард. — Както гледам, кръвообращението в крайниците ми не е нарушено ни най-малко, както става при въздействието на моравото рогче.

— Поне ми обещай, че днес следобед ще си направиш изследвания на урината и кръвта — настоя колегата му. — На теб може и да ти е все едно, но аз се безпокоя.

— Добре де, ще си направя изследвания, ако така ще заспиш по-спокоен довечера — склони Едуард. — Междувременно ми дай малко от тези склеротии. Възможно ли е?

— Възможно е — вече установих в каква среда виреят гъбичките, но не мога да ти обещая големи количества. Не винаги е лесно да получиш гъбичките плесени, които ги произвеждат.

— Е, поне опитай — настоя Едуард. — Кой знае, нищо чудно да напишем някоя сензационна статия.

Вдъхновен от резултатите, Едуард забърза да вземе автобуса за Медицинския факултет. Изгаряше от нетърпение да разкаже на Ким, че предположенията му за отровата, която е в дъното на лова на вещици в Салем, напълно са се оправдали.

Колкото и да се вълнуваше за ремонта в имението, Ким не устоя на любопитството да разбере защо я е търсил баща и. Знаеше, че още е твърде рано и той не е тръгнал към офиса си в Бостън, затова свърна към Марбълхед. Влезе в къщата и се запъти право към кухнята. Както и бе очаквала, завари баща си пред чашата кафе и купчината сутрешни вестници. Беше едър като канара мъж, който, ако се вярва на хората, навремето в Харвардския университет бил голям спортист. Месестото му лице беше увенчано с прилична на грива коса, преди години точно толкова черна и лъскава, както сега косата на Ким. С времето беше побеляла и сега му придаваше вид на остаряващ светски лъв.

— Добро утро, Кими — поздрави той, без да вдига очи от вестника.

Младата жена си наля кафе от машинката за еспресо, сипа си и мляко и се запита откъде да започне.

— Колата върви ли? — поинтересува се баща и и шумно обърна страницата на вестника. — Дано редовно я караш на сервиз, както те посъветвах.

Ким не отговори. Беше свикнала баща и да се държи с нея така, сякаш е малко момиченце, макар че не и беше особено приятно. Той вечно я напътстваше как да си подредяла живота. С течение на годините все повече се убеждаваше, че не баща и е човекът, който трябва да дава съвети — не бе преуспял особено в собствения си живот, пък и в брака.

— Разбрах, че снощи си ме търсил в апартамента — подхвана младата жена.

Седна при еркерния прозорец с изглед към океана. Джон остави вестника.

— Да, търсих те — потвърди той. — Майка ти ми спомена, че ни в клин, ни в ръкав си взела да подпитваш за Елизабет Стюарт. Изненадах се. Звъннах ти, за да те питам защо разстройваш така майка си.

— Не я разстройвам — възрази Ким. — Просто исках да разбера най-важното за Елизабет. Например дали наистина е била обесена като вещица, или това е само слух.

— Наистина е била обесена — потвърди баща и. — Мога да те уверя. Ще те уверя и че семейството е направило всичко възможно случаят да се потули. При тези обстоятелства според мен е най-добре да не чоплиш старата рана.

— Но каква е тази потайност след цели триста години! — възмути се младата жена. — Няма логика.

— Няма значение дали за теб има логика! — тросна се баща и. — Докога трябва да ти обяснявам елементарни неща? Явно е — в очите на хората няма как да изглеждаме достойно с родственица, окачена на въжето наедно с разбойниците и убийците. Това е било унижение и тогава, унижение е и днес!

— Нима те е срам? Нима го възприемаш като унижение, татко? — смая се Ким.

— Е, без да изпадам в крайности… — призна си баща и. — Но майка ти наистина се притеснява, така че не се забавлявай с тези неща. Животът и и бездруго не е лек, защо да я обременяваме излишно?

Ким се сдържа и не каза нищо — при тези обстоятелства и беше трудно да укорява баща си. Все пак си призна, че Елизабет не само я интересува, но и е и симпатична.

— Какво толкова и е симпатичното? — сопна се раздразнено баща и.

— Намерих портрета и във винарската изба на дядо — поясни младата жена. — Така разбрах, че тя наистина е съществувала. Очите и дори са били със същия цвят като моите. После си спомних какво я е сполетяло. Едва ли е заслужавала да я обесят. Как човек да не и съчувства!

— Знам за картината — рече баща и. — Какво обаче си търсила ти във винарската изба?

— Нищо особено — вдигна рамене дъщерята. — Просто разглеждах. Наистина много странно съвпадение, че намерих портрета на Елизабет — напоследък ми попаднаха някои книги за лова на вещици в Салем. И онова, което научих, само засили симпатиите и състраданието ми. Много скоро след съдебните процеси срещу жените почти всички се разкайват. Дори в ония години е било ясно, че са били убити невинни хора.

— Не всички са били невинни — възрази баща и.

— И мама подметна нещо от този род — каза Ким. — Какво е направила Елизабет, та намекваш, че не е била невинна?

— Ставаш досадна — скастри я баща и. — Не знам подробности, но баща ми ми е казвал, че както личи, се е занимавала с окултизъм.

— По-точно?

— Обясних ти вече, млада госпожице, не знам! — тросна се ядосано баща и. — Стига си подпитвала.

„…И се прибирай в стаята си“, допълни наум Ким. Дали баща и някога щеше да проумее, че тя вече е зрял човек, и щеше да се държи с нея по съответния начин?

— Чуй ме, Кими — подхвана той вече по-примирително. — За твое добро не рови в миналото. Само ще навлечеш неприятности и на нас, и на себе си.

— Не искам да ти противореча, татко — отвърна младата жена, — но би ли ми обяснил как това ще повлияе на моето добруване? Джон ахна и я погледна невярващо.

— Нека ти обясня какво мисля аз — продължи дъщерята с неприсъща за нея самоувереност. — Възможно е в онези години да е било позорно, че Елизабет е свързвана с лова на вещици в Салем. Не е изключено и това да е попречило на деловите начинания на семейството — все пак тъкмо мъжът и Роналд е основал предприятието „Маритим“, от което са се издържали доста поколения Стюартови, включително ние. Но ми се струва абсурдно и смехотворно до ден днешен да се срамуваме от тази история. Това петни не нас, а паметта на Елизабет! В края на краищата тя е сред основателите на рода — ако нея я нямаше, нямаше да ни има и нас. Дори само това ме изненадва! Как никой през цялото това време не е оспорил подобно смехотворно отношение…

— Явно си такава егоистка, че не можеш да го разбереш — просъска ядосано баща и. — Но поне помисли за майка си. Това я унижава и не е важно защо! Ако ти трябва причина да престанеш да се занимаваш с Елизабет — тази е достатъчна. И точка!

Ким вдигна капучиното, отдавна вече изстинало, и отпи. Нямаше смисъл да спори с баща си. Открай време беше безпредметно да се опитва да разговаря с него. В такива случаи думата имаше само той.

— Майка ти ми спомена още, че си решила да направиш някои промени в имението — допълни бащата, решил, че щом Ким мълчи, значи си е взела поука и е преглътнала съвета му да не се занимава с Елизабет. — Какво точно смяташ да предприемеш?

— Просто ще ремонтирам старата къща и ще се нанеса в нея. Докато говореше, баща и пак се зачете във вестниците. Накрая я попита само какво смята да прави с вещите на дядо си в замъка.

— Там няма да пипаме нищо — обясни Ким. — Поне докато Брайън не се прибере.

— Хубаво — одобри баща и и продължи да чете „Уол Стрийт Джърнъл“.

— Понеже стана дума за мама, тя къде е? — попита младата жена.

— Горе — отвърна баща и. — Не се чувства добре и не иска да вижда никого.

След няколко минути Ким излезе от къщата с тъжно, тревожно чувство — странна смесица от съжаление, гняв погнуса. Докато се качваше в колата, си помисли, че бракът на нейните родители е отвратителен, и се зарече не допуска никога да се хваща в капана на подобни отношения.

Излезе от алеята към къщата и подкара към Салем. Докато пътуваше, си каза, че колкото и да ненавижда лицемерието и лъжата между майка си и баща си, и тя самата е изложена на опасността да ги възпроизведе в брака си. Сигурно затова се гневеше на Кинард, че си позволява да ходи на риба и излети, без да се съобразява с нея.

Неочаквано се усмихна. Мрачните и мисли начаса бяха изместени от спомена за цветята, които Едуард и пращаше всеки ден. От една страна това я притесняваше, от друга обаче и напомняше, че той е човек от по-друга категория. В едно беше убедена: той не беше женкар. Според нея женкарите бяха самоуверени и напористи — като баща и и Кинард.

Колкото и потискащ да беше разговорът вкъщи, той само разпали още повече интереса и към Елизабет Стюарт. Затова и, докато минаваше с колата през центъра на Салем, тя свърна към Музейния площад.

Остави автомобила на паркинга и се запъти към института „Пийбоди-Есекс“, културна и историческа организация със седалище в няколко старинни реставрирани сгради в центъра. Наред с другото там се намираше и архивът на Салем и на околността — тук се пазеха и документите от съдебните процеси срещу салемските вещици.

Касиерката във фоайето продаде на Ким билет и я упъти как да отиде в библиотеката. Ким взе на един дъх стръмните стъпала и мина през тежка остъклена врата. Библиотеката се помещаваше в сграда от началото на XIX век с висок таван, декоративни корнизи и украшения от тъмно дърво. Читалня с мраморни камини, огромни полилеи, тъмни дъбови бюра и удобни столове с облегалки откъсваше човек от забързания живот навън и насочваше мислите към духа — там, където дребнавите ежби на ежедневието нямаха власт.

При Ким веднага дойде дружелюбна и отзивчива библиотекарка. Беше възрастна беловласа жена с мило лице, която и показа как да намира документите и трудовете, посветени на салемските вещици, включително обвиненията, жалбите, заповедите за задържане, дадените под клетва показания, стенограмите от съдебните заседания, присъдите и заповедите за екзекутиране. Всички те бяха старателно описани върху картончета, подредени в старовремската картотека на библиотеката.

Ким беше изумена и насърчена от огромния материал, до който получаваше достъп. Веднага щом библиотекарката се отдалечи, тя се нахвърли на каталога. Затърси развълнувана името на Елизабет Стюарт. Беше убедена, че няма начин да не го открие. Но бързо се разочарова. Нямаше Елизабет Стюарт. Името на рода Стюарт липсваше върху картотечните картончета.

Ким отново отиде при писалището на библиотекарката и този път без недомлъвки я попита за Елизабет Стюарт.

— Името ми е непознато — отвърна жената. — Знаете ли по какъв начин е свързано със съдебните процеси?

— Казвали са ми, че жената е била сред обвиняемите — поясни Ким. — Доколкото знам, е била обесена.

— Изключено — отсече Грейс Миън. — Смятам се за експерт по документите от съдебните процеси. Не съм срещала това име дори сред свидетелите, камо ли сред двайсетте жертви. Кой ви е казал, че е била изправена пред съда?

— Дълго е за обясняване — отговори Ким.

— При всички положения не е вярно — бе категорична библиотекарката. — Прекалено много хора са правили подробни изследвания, за да пропуснат името на някоя от жертвите.

Ким наведе глава.

Не беше съгласна, но реши да не спори — благодари на жената и се върна при каталога.

Отказа се от картотеката за съдебните процеси и насочи вниманието си към друг източник: информацията за родословието на всички, живели в окръг Есекс.

Този път откри предостатъчно данни за рода на Стюартови — всъщност той заемаше цяло чекмедже от картотеката. Докато Ким преглеждаше картончетата, и стана ясно, че е имало два клана с това име — нейният и още един, който водеше началото си от по-скорошни времена.

След половин час се натъкна на кратка препратка към Елизабет Стюарт. Беше родена на 4 май 1665 година в семейството на Джеймс и Елиша Фланаган и бе починала на 19 юли 1692 година като съпруга на Роналд Стюарт. Причината за смъртта и не бе посочена. Ким пресметна бързо наум и установи, че Елизабет е починала на двайсет и седем години!

Вдигна глава и впери невиждащ поглед в прозореца. Усети как настръхва цялата. Беше на двайсет и седем години, и нейният рожден се падаше през май, но не на четвърти, а на шести, съвсем близо до рождения ден на Елизабет. Освен това тя приличаше много на жената върху портрета, а се и канеше да живее в същата къща, където е живяла Елизабет. Запита се дали съвпаденията не стават прекалено много. Дали това не трябваше да и подскаже нещо?

— Извинете — рече библиотекарката, изваждайки Ким от унеса. — Направих ви копие от списъка на всички, обесени като вещици. Посочени са и датите, когато са екзекутирани, включително денят от седмицата, местожителството, вероизповеданието, ако е имало такова, и възрастта. Както виждате, списъкът е много изчерпателен, но в него не фигурира Елизабет Стюарт.

Ким отново благодари на жената и взе листа. След като библиотекарката се отдалечи, тя огледа списъка и тъкмо да го остави, когато погледът и попадна върху датата 19 юли 1692 година, вторник. Този ден бяха обесени пет жени. Но това бе същата дата, когато е починала Елизабет! Разбира се, това не означаваше непременно, че жената е била обесена. Но дори и да бе съвпадение, то сякаш носеше някакъв подтекст.

Внезапно Ким осъзна, че предния вторник също е било 19 юли. Отново извърна очи към списъка и откри, че дните на седмицата през 1994 година съвпадат с дните през 1692-ра. Поредното съвпадение! Побиха я студени тръпки. „Май прекалявам — помисли си тя, — трябва да внимавам със самовнушенията.“

Ким се върна към картотеката с родословията и откри книга, в която сбито бе изложена ранната история на нейния род. Намери името Роналд Стюарт и бързо разбра, че Елизабет не му е първа жена. През 1677 година Роналд се бе оженил за Хана Хъчинсън, от която имаше дъщеря — Джоана, родена през 1678-а. Ала през януари 1679 година Хана беше починала — причината за смъртта и не бе посочена. После, през 1682 година, трийсет и девет годишният Роналд се бе венчал за Елизабет Фланаган, от която имаше дъщеря — Сара, родена през 1682-ра, и двама синове, Джонатан, роден през 1683-та и Даниъл, роден през 1689-а. Накрая, през 1692 година Роналд се бе оженил за по-малката сестра на Елизабет — Ребека Фланаган, родила му през 1693-та дъщеря на име Рейчъл.

Ким остави книгата и отново загледа с невиждащ поглед някъде пред себе си — опитваше се да осмисли прочетеното. Чувстваше разочарование от Роналд. Пак взе книгата с родословното дърво и се увери, че три години след смъртта на Хана той се е венчал за Елизабет. После и Елизабет беше починала и още същата година Роналд бе побързал да се събере със сестра и!

На Ким и докривя. Запита се какво е очаквала? Героични подвизи, всеотдайна любов, каквато има само в романите? Спомни си какъв непоправим женкар е баща и и се замисли дали Роналд не е страдал от същия недостатък, който обаче в неговия случай бе причинил много повече злочестини. Мина и през ума, че не е изключено докато е бил женен за Хана, Роналд да е имал връзка с Елизабет, а докато е бил свързан с нея, да е въртял любов с Ребека. При всички положения Елизабет бе умряла при необичайни обстоятелства. Ким се зачуди дали и Хана не е била сполетяна от същата участ.

Поклати глава и се подсмихна. Каза си, че се държи като домакиня, която е попрекалила с гледането на сапунени телевизионни сериали и затова въображението и съвсем се е развихрило.

Продължи да проучва родословното дърво на Стюартови и скоро узна още две неща. Първо се убеди, че наистина е потомка на Роналд и Елизабет — чрез техния син Джонатан. После видя, че в тривековната история на рода името „Елизабет“ нито веднъж не се е появявало отново. При толкова много поколения това надали беше случайно. Запита се какво ли толкова е сторила Елизабет, за да се опозори така.

Ким реши да приключва и си тръгна от института „Пийбоди-Есекс“ с намерението да се качи на колата и да иде в имението. Но след като слезе по стълбището, се разколеба — не можеше да се отърси от мисълта що за човек е бил този Роналд и дали не е играл някаква мръсна игра. Затова се върна в института и се поинтересува къде се намира окръжният съд на Есекс.

Сградата беше на Федеръл Стрийт, само на хвърлей от Къщата, на вещиците. Беше в псевдогръцки стил, с фронтон и масивни дорийски колони. Ким влезе вътре и попита къде е съдебният архив.

Нямаше представа дали изобщо ще намери нещо. Не знаеше дори дали се пазят толкова стари архиви и ако се пазят, дали човек може да получи достъп до тях. Въпреки това отиде на съответното гише и поиска всички съдебни архиви, свързани с Роналд Стюарт. Уточни и че става дума за Роналд Стюарт, роден през 1653 година.

Чиновничката беше сънена жена на неопределима възраст. Дори и да се изненада от молбата на Ким, не го показа с нищо. Само набра нещо върху клавиатурата на компютъра. Погледна за миг монитора и излезе от помещението, без да каже и дума. Ким си помисли, че тук вероятно идват толкова много хора, интересуващи се от салемските вещици, че на чиновничките им е дошло до гуша от тях.

Младата жена пристъпи от крак на крак и си погледна часовника. Вече беше десет и половина, а тя дори не се бе отбила до имението.

Минути след това жената на гишето се върна с голям плик от амбалажна хартия и го връчи на Ким.

— Не можете да го изнасяте — поясни тя и посочи пластмасовите масички и столове в дъното на помещението. — Ако искате, седнете ей там.

Ким се настани на един от свободните столове и извади съдържанието. Имаше доста документи — бяха написани на ръка, но почеркът беше сравнително четлив. Отначало помисли, че това са все документи от граждански искове, които Роналд е завел срещу свои длъжници. После обаче се натъкна на по-любопитни неща — намери препратка към оспорено завещание на Роналд.

Прочете внимателно документа. Съдът се беше произнесъл в полза на Роналд след иск, с който някой си Джейкъб Чийвър оспорваше завещание. Ким зачете нататък и установи, че Джейкъб е син на Хана от предишен брак и Хана е била много по-възрастна от Роналд. Джейкъб бе подал в съда оплакване, че Роналд е излъгал майка му и я е принудил да промени завещанието си, лишавайки го от законно полагащото му се наследство. Роналд беше наследил няколко хиляди лири стерлинги, цяло състояние според представите на онова време.

Ким се учуди, че животът през XVII век не се е различавал чак толкова от съвременния, колкото си е мислела. Беше се заблуждавала, че поне по отношение на правото и закона нещата са били по-прости. Сега, докато четеше иска за оспореното завещание, виждаше, че е грешала. Що за човек е бил все пак Роналд?

Следващият документ беше още по-любопитен. Беше договор от 11 февруари 1681 година между Роналд Стюарт и Елизабет Фланаган. Беше подписан преди венчавката и наподобяваше съвременните брачни споразумения. Но не се отнасяше до пари или имоти. Само даваше на Елизабет правото да притежава собственост и след венчавката да подписва от свое име договори.

Роналд собственоръчно беше добавил пояснение. Ким позна почерка, четлив и красив, беше го виждала върху доста от товарителниците в замъка. Роналд беше написал: „Моята воля е, ако действия, произтичащи от предприемаческите и търговските ми начинания, налагат да отсъствам задълго от град Салем и предприятието «Маритим», съпругата ми Елизабет Фланаган да ръководи напълно законно съвместните ни делови начинания.“

Ким прочете още веднъж договора, за да се увери, че го е разбрала. Беше изумена. И доста объркана — това, че без този документ Елизабет не е могла да подписва никакви договори, и напомни колко различна е била в епохата на пуританите ролята на жените; същото личеше с обидна яснота и от писмото, което бащата на Елизабет бе написал на Роналд във връзка с венчавката. Но, от друга страна, същият този документ доказваше, че Роналд е имал пълно доверие на съпругата си — до такава степен, че в негово отсъствие да и повери свободно и самостоятелно да взема решения за бизнеса. Бизнесът е бил изцяло недостъпна, „забранена територия“ за жените от онази епоха и проявата на подобно доверие и свобода определено е била нетипична. Всичко това караше Ким с нарастващо удивление да се запита отново: що за човек е бил Роналд Стюард, наистина? И каква е била Елизабет Стюарт.

Тя остави брачното споразумение и продължи да проучва другите документи в папката. Имаше още няколко иска срещу длъжници после се натъкна на нещо наистина прелюбопитно: иск до съда за неправилно иззети вещи, който Роналд беше подал във вторник, 26 юли 1692 година, само седмица след смъртта на Елизабет.

Роналд пишеше: „В името на Бога моля смирено съдът да ми върне незабавно окончателното доказателство, иззето от имота ми и използвано срещу любимата ми съпруга Елизабет по време на делото, в което на 20 юни 1692 година Върховният съд я призна за вещица.“

Към опакото на иска бе прикачено постановлението на съдията Джон Хатхорн, с което на 3 август 1692 година той отхвърляше иска. Магистратът пишеше: „Съдът препоръчва на ищеца, долуподписания Роналд Стюарт, да се обърне с молбата си към негова светлост губернатора на короната, понеже по нареждане на съдия изпълнител въпросното доказателство е прехвърлено от окръг Есекс в окръг Съфък.“

Най после! Бе открила документ, който макар и косвено, доказваше ужасната участ, сполетяла Елизабет — това, че тя наистина е била изправена пред съд и както личеше, е била обявена за виновна. Същевременно остана разочарована, че не се споменава и думица какво е това „окончателно доказателство“. Прочете още веднъж и иска, и съдебното постановление с надеждата, че е пропуснала нещо. Но пак не разбра за какво става въпрос. Изобщо не се уточняваше какво е това доказателство.

Ким седя няколко минути на масата — опитваше се да се досети. Единственото, което и хрумна, и то покрай думите на баща и, беше, че доказателството е свързано с окултизма. После я осени една мисъл. Тя погледна пак иска и преписа датата, когато се е гледало съдебното дело. Отиде с листчето на гишето и помоли чиновничката:

— Бих искала да видя стенограмите от делата, гледани от Върховния съд на 20 юни 1692 година.

Жената направо и се изсмя в лицето. Смутена, Ким попита какво толкова смешно има.

— Искате нещо, което търси всеки, влязъл в архива — отвърна чиновничката. Говореше и така, сякаш Ким идваше от някаква затънтена провинция. — Проблемът е, че за жалост такъв архив не съществува. Не се е запазила нито една стенограма от съдебните процеси срещу салемските вещици, изправени пред Върховния съд. Съхранили са се само отделни показания, дадени под клетва, но самите стенограми са изчезнали сякаш вдън земя.

— Жалко! — възкликна Ким. — А знаете ли случайно какво ще рече „окончателно доказателство“?

— Не съм юристка — отвърна чиновничката. — Но почакайте малко. Ще питам.

Жената пак излезе от помещението, След броени секунди се върна заедно с някаква дебелана, която носеше огромни очила, закрепени на месестия и широк нос.

— Питали сте какво означава „окончателно доказателство“ — подхвана втората чиновничка.

Ким кимна.

— Според мен е ясно — каза жената. — Означава неоспоримо доказателство. Тоест, доказателство, което не може да бъде оспорено и навежда на един-единствен извод.

— Така си и мислех — рече Ким.

Благодари на двете жени и пак се върна при документите. Преснима на копирната машина в ъгъла иска на Роналд да му бъдат върнати иззетите вещи и съдебното постановление. Прибра документите в плика и го върна на служителката.

Накрая отиде с колата в имението. Чувстваше се малко гузна, понеже беше обещала на Марк Стивънс да бъде там още сутринта, а сега наближаваше пладне. Докато вземаше последния завой на пътя към портата, видя през дърветата няколко камиони и микробуси, спрени при старата къща. Имаше и багер, както и купчина току-що изкопана пръст. Тя обаче не забеляза никакви хора — дори в багера.

Спря и слезе от колата. Пладнешката жега и прахолякът бяха потискащи, в носа я удари миризмата на току-що разкопана пръст. Ким затвори вратата на автомобила и затулила с длан очите си, за да не я ослепява слънцето, се взря в изкопа, който минаваше през моравата по посока на замъка. Тъкмо тогава вратата на старата къща се отвори и оттам излезе Джордж Харис. По челото му се стичаше пот.

— Добре, че дойдохте — рече той. — Точно се опитвах да се свържа с вас по телефона.

— Да не се е случило нещо? — притесни се Ким.

— В известен смисъл, да — отвърна с недомлъвки Джордж. — Елате да ви покажа. — Джордж махна на Ким да го последва при багера. — Наложи се да спрем — поясни той.

— Защо? — учуди се младата жена.

Джордж не отговори, само и показа изкопа. Ким я достраша да стъпи върху пръстта, да не би тя да поддаде, затова само се надвеси и надзърна. Изкопът беше много дълбок, към два и половина метра, и младата жена неволно възкликна. Отстрани на рова стърчаха коренища, наподобяващи метлички. Джордж я подкани да погледне края, където на няколко метра от къщата изкопът рязко спираше. Близо до дъното му Ким видя повредения край на дървен сандък, показващ се от стената на рова.

— Затова и спряхме — поясни Джордж.

— Какво е това? — попита недоумяваща Ким.

— Опасявам се, че е ковчег — каза мъжът.

— Боже мой! — ахна тя.

— Намерихме и надгробна плоча — продължи Джордж. — Много стара е.

Махна на Ким да заобиколи края на рова. От другата страна на купчината пръст имаше мръсна плоча от бял мрамор, оставена върху тревата.

— И под земята не беше изправена — рече Джордж. — Беше положена така и бе засипана с пръст. Той се наведе и избърса засъхналата пръст.

Ким неволно си пое дъх.

— Господи, това е надгробната плоча на Елизабет! — успя да пророни тя и поклати глава — съвпаденията ставаха прекалено много. Стори и се, че по небето пробягаха сенки, почувства се някак неуютно и по кожата и внезапно плъпнаха ледени мравки. Старата къща и зловещо зейналият изкоп с ковчега вътре сякаш излъчваха враждебност и скрита заплаха. Въпреки топлия ден Ким потрепери.

— Роднина ли ви е? — поинтересува се Джордж, откъсвайки я от мрачните мисли.

— Да — потвърди Ким, едва изцедила глас от гърлото си. Огледа надгробния камък. Приличаше по направа на надгробната плоча на Роналд и върху него бяха изписани единствено датите на раждането и смъртта на Елизабет.

— Знаехте ли, че гробът и е тук? — попита Джордж с едва прикривано любопитство.

— Дори не съм подозирала — поклати глава младата жена. — Съвсем наскоро разбрах, че не е погребана в семейното гробище.

— Какво да правим сега? — погледна я мъжът. — Трябва ви разрешение, ако смятате да местите гроба.

— Не може ли да го заобиколите? — попита Ким.

— Възможно е — отвърна Джордж. — Бихме могли просто да разширим изкопа. Да внимаваме ли да не би да изскочат и други гробове?

— Съмнявам се, че има и други. Елизабет е по-особен случай.

— Извинявайте — подхвана Джордж, — но ми се виждате бледичка. Да не ви е лошо?

Не всичко е наред, благодаря — побърза да каже Ким — Просто съм покъртена. Сигурно съм суеверна, но направо съм стъписаш, че сте намерили гроба на тази жена точно тук. „И точно сега“ — довърши наум.

— Ние също — рече Джордж. — Особено багеристът. Ей сега ще го доведа. Трябва да приключим с изкопа, преди да се заемем с подземието.

Джордж влезе в къщата. Ким пак се приближи плахо към рова и надзърна към оголения край на ковчега на Елизабет. Дървото бе в изненадващо добро състояние, при положение, че беше престояло под земята близо триста години. Там, където багерът бе оставил драскотини, дори не личеше да е прогнило. Ким не знаеше какво да прави с неочакваното откритие. Първо портретът, сега и ковчегът. Беше и все по-трудно да приеме, че става въпрос за случайности. Отново я парна необясним страх, но тя се постара да го подтисне — не искаше да се излага пред работниците. Вниманието и беше привлечено от звука на приближаващ автомобил. Тя отново закри очи срещу обедното слънце и видя позната кола, която лъкатушеше по черния път оставяйки подире си шлейф от прах. Не се сети чий е автомобилът, докато той не спря наблизо. Чак тогава разбра защо и се е сторил познат. Беше на Кинард. Ким се приближи със свито сърце и се наведе към прозореца откъм страната на шофьора.

— Каква изненада! — възкликна тя. — Защо не си в болницата?

Кинард се засмя.

— От време на време ме пускат от кафеза.

— Какво правиш в Салем? — попита младата жена. — Откъде разбра, че съм тук?

— Каза ми Марша — отвърна мъжът. — Сутринта я видях в интензивното хирургическо отделение. Споменах и че ще отскоча до Салем, за да си потърся квартира. Не ми се живее цели два месеца в болницата. Нали ти казах, че през август и септември съм дежурен в тукашната градска болница?

— Сигурно съм забравила — рече Ким.

— Споменах ти преди няколко месеца.

— Щом твърдиш — вдигна рамене Ким — не и се спореше. И бездруго вече беше достатъчно притеснена.

— Изглеждаш чудесно — подхвърли Кинард, присвил очи. — Явно ти се отразяват добре срещите с доктор Едуард Армстронг.

— Какво те интересува с кого се срещам? — стрелна го с изненадан поглед младата жена. — Откъде знаеш?

— В болницата шушукат — отвърна уклончиво мъжът. — Няма как да не се разчуе, все пак си си избрала научна знаменитост. Най-смешното е, че го познавам. Работих с него една година, когато след втори курс се заех с научна работа.

Ким усети как се изчервява. Предпочиташе да не издава чувствата си, но те бяха по-силни от нея. Кинард очевидно се опитваше да я притисне до стената, нещо, което обикновено успяваше да стори.

— Като учен Едуард няма равен — отбеляза той. — Но иначе си е откачалка. Всъщност не е честно да говоря така. Нека кажем, че си пада особняк.

— Според мен е внимателен и мил — възрази младата жена.

— А, сигурно! — завъртя очи Кинард. — Чух, че всеки божи ден ти пращал цветя? Мен ако питаш, това си е чист комплекс. Един мъж трябва да е адски задръстен, щом стига чак до такива крайности!

Ким пламна цялата и се изчерви като домат. Ах, тази Марша, предателка такава! Явно бе казала на Кинард за цветята. С такава майка и такава приятелка дали изобщо можеше да има някакви тайни?!

— Армстронг поне няма да те дразни, като ходи на ски — подметна Кинард. — Защото просто никъде няма да ходи. Липсва му всякаква координация, едва ли ще се справи и със стълбище — сто на сто ще падне, докато го изкачва.

— Вдетиняваш се — скастри го ледено Ким, след като си възвърна дар-словото. — Не ти приляга, така да знаеш. Мислех те за по-зрял.

— Всъщност вече е все тая — подсмихна се цинично мъжът. — Дето е думата, прехвърлих се на по-зелени пасища. И аз се радвам на новата си процъфтяваща връзка.

— Браво на теб — отвърна ехидно Ким. — А сега ще ми кажеш ли за какво всъщност дойде, или направо си тръгваш?

Кинард се наведе и погледна през предното стъкло багера, който отново бе започнал да копае.

— Дойдох да те видя. Но, разбира се, нямаше смисъл… Марша ми спомена, че си се запретнала да ремонтираш къщата — след кратка пауза добави той. — И докторчето ли ще се нанесе тук заедно с теб?

Ким понечи да отрече, но после каза:

— Още го обмисляме. Не сме решили.

— Е, пожелавам ти щастие… във всяко положение! — подметна ядно Кинард и включи стартера. Рязко подаде газ и завъртя волана.

Дръпна нервно на заден, зави и пак спря — моторът угасна задавен. Отново запали и настъпи газта. Потегли като хала през моравата, ръсейки дъжд от чакъл и пръст, и се скри зад дърветата.

Ким вдигна длан, за да се предпази от разхвърчалите се камъчета. Остана загледана след автомобила на Кинард, докато го изгуби от поглед. Макар и да беше разбрала почти веднага, че е дошъл да се заяжда, не бе успяла да запази самообладание. Чувстваше се не само разгневена, но и унизена. Поуспокои се едва след като се върна при изкопа, който багерът вече разширяваше, и съзря ковчега на Елизабет. Изведнъж грижите и се сториха съвсем незначителни и дребни в сравнение с онова, което Елизабет е трябвало да понесе на нейната възраст.

След като се окопити, Ким се зае за работа. Следобедът се изниза бързо — младата жена го прекара в кабинета на Марк Стивънс, където двамата доуточниха подробностите по обзавеждането на кухнята и банята. За Ким това бе неописуемо удоволствие. За пръв път в живота си обзавеждаше къща за себе си. Запита се защо толкова лесно се е предала навремето и не се е посветила на попрището, за което е мечтала.

В седем и половина и Марк Стивънс, и Джордж Харис вече не виждаха от умора, докато Ким все така преливаше от енергия. Наложи се да я помолят да намали оборотите, защото бяха капнали — чак тогава младата жена си спомни, че трябва да се връща в Бостън. Докато я изпращаха до колата, Марк и Джордж и благодариха, че е дошла, и обещаха да приключат бързо с ремонта.

Ким навлезе в Кеймбридж, но дори не потърси място, където да спре. Подкара направо към гаража на Чарлс Стрийт и изтича до „Харвест Бар“. И понеже беше петък, вътре нямаше къде игла да падне.

Младата жена затърси с очи Едуард, но не го видя. Наложи се да си проправя път през навалицата около барплота. Най-сетне го мерна — държеше чаша шардоне на масичка зад бара. Още щом я видя, лицето му грейна и той скочи на крака, за да я посрещне и да издърпа стола.

„Господи — помисли си веднага Ким, — Кинард никога не би си направил този труд.“

— Както гледам, и на теб ще ти дойде добре чаша бяло вино — рече Едуард.

Младата жена кимна. Забеляза обаче, че той е развълнуван, или може би притеснен. Заекваше повече от друг път. Замислено го гледаше как вика келнерката и поръчва още две чаши вино. Трепна, когато гласът му я извади от мислите и.

— Добре ли мина денят?

— Бях здравата заета с работа — усмихна се Ким уморено. — А при теб как мина?

— Страхотно! — възкликна мъжът и, заговорнически приведен към нея, зашепна: — Имам добри новини! В пробите от почвата в хамбарите на Елизабет покълна гъбична плесен, която предизвиква халюцинации. Според мен най-малкото вече знаем какво е отприщило лова на вещици в Салем. Не знаем само дали въздействието е както при моравото рогче, или… е нещо съвсем ново!

После и разказа всичко, което се бе разиграло в лабораторията на Кевин Скрантън. Ким направо не можеше да повярва.

— Взел си лекарство с упойващо въздействие, без дори да знаеш какво е то! — възкликна разтревожена тя. — Не е ли опасно?

— Говориш като Кевин — засмя се Едуард. — Заобиколен съм от грижовни родители. Не, не е опасно. Дозата беше съвсем малка, за да навреди. И тъкмо защото беше малка, безспорно доказва, че тези нови гъбички имат силно халюциногенно въздействие.

— Звучи ми налудничаво — знаеше си своето Ким, с разширени от тревога очи.

— Я не се занасяй — усмихна се пак Едуард. — Заради Кевин днес следобед дори си направих изследвания. Всичко е наред. Чувствам се прекрасно! Наистина. Дори по вече от прекрасно. В екстаз съм! В началото се надявах новите гъбички да произвеждат същите алкалоиди, как то Glaviceps — това щеше да докаже, че в дъното на лова на вещици всъщност е моравото рогче. Сега вече се надявам гъбичките да произвеждат нови, още неизследвани алкалоиди.

— А какво представляват те? — поинтересува се Ким.

— Знаеш, че алкалоидите са голяма група азотни съединения в растенията — обясни Едуард. — Познати са ти, защото много от тях, например кофеинът, морфинът и никотинът, са широко разпространени — използват се във фармакологията като активни вещества.

— След като са толкова разпространени, защо се радваш, че си открил нови? — попита младата жена.

— Защото вече доказах, че каквито и алкалоиди да се съдържат в новите гъбички, те са психотропно активни — отвърна ученият. — Открием ли ново халюциногенно вещество и лекарство, това ще ни отвори най-различни врати за разбирането на мозъчната дейност. Те задължително приличат на мозъчните невротрансмитери и се уподобяват на тях.

— А кога ще разбереш със сигурност дали си открил нови алкалоиди? — поинтересува се Ким.

— Скоро — отговори Едуард. — Но сега ти ми разкажи подробно какво прави днес.

Ким си пое въздух. Разправи му всичко от игла до конец, като започна от разговора с баща си и завърши с това, че са уточнили дизайна на новата кухня и баня в къщата.

— Браво на теб, отхвърлила си много работа! — поздрави я мъжът. — Изумен съм, че сте се натъкнали на гроба на Елизабет. И казваш, че ковчегът е в добро състоя ние, така ли?

— Поне така ми се стори — отвърна младата жена. — Заровен е много надълбоко, вероятно на два и половина метра. Краят му се подаваше от изкопа. Багерът го е издрал.

— Това, че са открили гроба, сигурно те е разстроило — погледна я съчувствено Едуард.

— В известен смисъл, да — усмихна се тъжно Ким. — Стори ми се странно, че го намираме толкова скоро след като се натъкнахме на портрета. Стряскащо е… Сякаш Елизабет се опитва да ми каже нещо.

— Ехей, не започвай пак! — рече Едуард. — Отново ли те налегнаха суеверия?

Ким се засмя, въпреки че не и беше до смях.

— Я ми кажи нещо — подкани закачливо той. — Страх ли те е черна котка да не ти мине път, боиш ли се да минаваш под стълба или от числото тринайсет?

Ким се поколеба. Наистина ли беше суеверна? Никога не се беше замисляла за това.

— Ето, знаех си аз, суеверна си! — възкликна Едуард. — Помисли само! През XVII век като нищо са могли да те обявят за вещица, понеже подобна вяра включва и окултното.

— Стига си се правил на интересен! — прекъсна го Ким. — Може наистина да съм малко суеверна, но съвпаденията с Елизабет станаха прекалено много. Днес например установих и това, че през 1692 година дните на седмицата са съвпадали с календара за тази година — 1994-та. Разбрах и че Елизабет е умряла на моите години. За капак и рождените ни дни отстоят само на два дена, тоест ние с нея сме една и съща зодия.

— Какво очакваш да кажа? — попита Едуард.

— Можеш ли да обясниш всички тези съвпадения?

— Разбира се — отвърна той. — Чиста случайност. Както в онзи стар виц, че ако има достатъчно на брой маймуни и пишещи машини, все някоя ще създаде „Хамлет“.

— С теб няма да изляза на глава — усмихна се Ким и отпи от виното.

— Извинявай, но аз съм учен — сви рамене мъжът.

— Нека ти кажа какво още научих днес — подхвана пак Ким. — В ония години нещата не са били чак толкова прости. Роналд се е женил три пъти. Първата му жена е починала, завещавайки му огромно състояние — завещанието безуспешно е било оспорено от сина и от предишен брак. После, след око две години, Роналд се е оженил за Елизабет. След смъртта и се е венчал за нейната сестра — и то още същата година, моля ти се!

— И какво от това? — учуди се Едуард.

— Не ти ли се струва малко гадно?

— Не, ни най-малко — отвърна той. — В ония години животът никак не е бил лек, не забравяй. Роналд е трябвало да отгледа децата. Пък и не е било толкова необичайно да се женят за роднини на покойния съпруг.

— Не съм толкова сигурна — възрази Ким. — Мъчат ме много въпроси.

Сервитьорката дойде при тях и прекъсвайки разговора, им съобщи, че масата е готова. Ким беше приятно изненадана — не очакваше, че ще вечерят в „Харвест“. Беше гладна като вълк.

Последваха келнерката, която ги изведе на терасата и ги настани под дърветата, отрупани с бели лампички. Вече се беше захладило след непоносимата жега през деня. Нямаше вятър, пламъкът на свещта върху масата не трепкаше.

Докато чакаха да им поднесат, Ким показа на Едуард копието, което беше направила от иска на Роналд.

— Май се справяш отлично с ролята на детектив? — засмя се Едуард.

— Не се шегувай, баща ми тази сутрин подметна, че Елизабет вероятно наистина се е занимавала с окултизъм.

— И аз ти го казах — напомни и Едуард. — Значи според теб въпросното окончателно доказателство е свързано с окултизма, така ли?

— Мисля, че е безспорно.

— Да, и на мен така ми се струва — съгласи се младата жена. — Но имаш ли някакво по-конкретно предположение?

— Едва ли мога да съм полезен, не разбирам много от вещици и магии.

— Дали пък не става дума за книга? — опита се да налучка Ким. — За нещо, което Елизабет е написала?

— Звучи правдоподобно — съгласи се мъжът. — Не е изключено и да е нарисувала нещо. Някакъв образ.

— Или пък да е направила кукла? — предположи младата жена.

— На прав път си — насърчи я Едуард, после известно време мълча. — Сетих се какво би могло да бъде!

— Какво? — попита нетърпеливо Ким.

— Метлата и! — прихна той.

— Престани, де! — тросна се Ким, макар че също се усмихна. — Говоря ти сериозно.

Едуард се извини и се зае да и обясни откъде идвало преданието за метлата — от средновековието, когато мажели пръчки с отвара, съдържаща вещества, които причиняват халюцинации. В сатанинските обреди ги използвали за предизвикването на психеделични усещания, получавани ако пръчката се допре до лигавицата.

— Стига толкова, наслушах се — прекъсна го Ким. — Получих представа.

Донесоха им храната. И двамата замълчаха, докато келнерката им сервираше. Щом тя се отдалечи, пръв заговори Едуард.

— Лошото е, че това доказателство може да бъде всякакво и ти няма как да разбереш какво точно е било, докато не откриеш негово описание. Защо не погледнеш в архива на съда?

— И на мен ми хрумна същото — поясни Ким. — Но ми казаха, че не са се запазили никакви стенограми на онзи състав на Върховния съд.

— Лоша работа! — възкликна Едуард. — Значи това те връща към отчайващата купчина документи в замъка.

— Да — потвърди Ким без особен ентусиазъм. — А няма никаква гаранция, че и там ще намеря нещо.

Докато вечеряха, разговорът се прехвърли към по-делнични неща. Чак след десерта Едуард отново се върна към гроба на Елизабет.

— В какво състояние е трупът, запазил ли се е? — поинтересува се той.

— Не съм го виждала — отговори Ким — беше стъписана от този въпрос. — Ковчегът не беше отворен. Багерът просто с ударил края му и го е одраскал леко.

— Дали да не го отворим? — предложи Едуард. — Няма да е зле да взема проба, ако изобщо може да се вземе. Намерим ли остатъци от алкалоида, произвеждан от този нов вид гъбички, ще имаме неоспоримо доказателство, че дяволът в Салем всъщност е бил някаква си гъбичка плесен.

— Бива ли да предлагаш такова нещо! — възмути се Ким. — Последното, което искам, е да тревожа тленните останки на Елизабет.

— Пак се оставяш да те завладее суеверието — укори я Едуард. — Все едно да се обявиш срещу аутопсиите.

— Различно е — възрази младата жена. — Елизабет вече е погребана.

— Непрекъснато ексхумират покойници — напомни и ученият.

— Сигурно — съгласи се от немай-къде Ким.

— Дали утре да не дойда дотам с теб? Ще надзърнем заедно в ковчега.

— Трябва да си издействаш разрешение, за да ексхумираш трупа — напомни му младата жена.

— Багерът вече е свършил почти цялата работа. Нека утре погледнем, пък тогава ще му мислим.

След като излязоха от ресторанта, настъпи неловко мълчание. Едуард покани Ким в жилището си, но тя се колебаеше — неприятният финал на разговора я върна към притесненията от сутринта. Накрая решиха въпроса с компромис: разбраха се да отидат у Едуард и там да видят какво ще правят.

По-късно, докато седеше на канапето, Ким попита Едуард дали помни един свой студент — Кинард Монихан, който преди пет-шест години се е занимавал с научна работа в лабораторията му.

— Кинард Монихан — повтори Едуард, после затвори очи и се съсредоточи. — През мен минават много студенти. Всъщност да, помня го. Ако не ме лъже паметта, стана хирург.

— Да, за него ти говоря — потвърди Ким. — Нещо друго помниш ли?

— Бях разочарован, когато разбрах, че се е отказал от научната работа — отвърна Едуард. — Беше умно момче. Очаквах да се посвети на науката. Защо питаш?

— Ходех с него две-три години — рече Ким.

Тъкмо да му спомене за срещата в имението, когато Едуард я прекъсна.

— Значи сте били любовници? — попита я той.

— Може и така да се каже — отговори плахо тя.

Не беше нужно да е голям психолог, за да усети, че Едуард е разстроен. Промениха се и поведението му, и начинът му на говорене. Наложи се половин час да го успокоява и убеждава, че е скъсала с Кинард. Дори се извини, задето е споменала за него.

За да смени темата, попита Едуард дали е започнал да си търси ново жилище.

— Все се каня, но съм толкова затрупан с работа, че някак си не ми е до това.

— Ехей, няма да забележиш кога ще се изтърколи лятото! После ще нощуваш под звездите…

Вече ставаше късно, а нито Ким, нито Едуард отваряха дума за това къде ще нощува тя. Така решиха въпроса. Ким остана.

Докато лежаха един до друг в кревата, младата жена се сети как е подметнала на Кинард, че Едуард ще отиде да живее с нея в Салем. Беше го казала, колкото да се заяде, сега обаче идеята и се стори по-реална и примамлива. Връзката и с Едуард вървеше повече от добре. Освен това старата къща беше голяма — щеше да има място и за двамата. Пък и мястото беше отдалечено. Ким сигурно щеше да се чувства самотна там.