Допустим риск

СЪБОТА, 16 ЮЛИ 1994 ГОДИНА

Едуард спря колата на Бийкън Стрийт и притича до входа на кооперацията, където живееше Ким. Натисна звънеца на домофона и се заоглежда дали няма да го глобят за неправилно паркиране — чиновниците от общината се славеха като големи сатрапи.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — заоправдава се младата жена, след като слезе при него.

Беше облечена в къси панталонки в защитен цвят и най-обикновена бяла фланелка. Бе вързала черната си гъста коса на конска опашка.

— Извинявай, че закъснях — рече Едуард. Сякаш се бяха наговорили, той също беше облечен спортно. — Наложи се да отскоча до лабораторията.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

— Е, вече наистина прекалихме с извиненията! — рече младата жена.

Качиха се в автомобила на Едуард — марка „Сааб“, поеха на север и скоро излязоха от града. Денят беше ясен, времето бе хубаво и макар още да беше рано, слънцето вече намекваше за лятната си мощ. Ким смъкна прозореца и закачливо протегна ръка.

— Все едно отиваме на кратка почивка — каза тя.

— Това важи най-вече за мен — съгласи се Едуард. — Срам, не срам, трябва да си призная, че почти всеки ден съм в лабораторията.

— И в събота и неделя ли? — изненада се Ким.

— Да, по цяла седмица — отвърна ученият. — Разбирам, че е неделя най-често по това, че хората около мен са по малко. Май наистина съм голям сухар.

— Бих казала по-скоро, че си отдаден на професията си — възрази младата жена. — Освен това виждам, че си и много галантен. Цветята, които ми пращаш всеки ден, са невероятни, но не съм свикнала на подобно внимание.

— О, да не го правим на въпрос!

Ким усещаше, че той е притеснен. Непрекъснато отместваше косата върху челото си.

— За мен е важно — рече тя топло. — Още веднъж ти благодаря.

— Трудно ли взе ключовете от старата къща? — попита Едуард, за да смени темата.

Ким поклати глава.

— Напротив. Вчера след работа отидох при адвокатите и те веднага ми ги дадоха.

Пътуваха на север по шосе 93, после завиха на изток, по шосе 128. Почти нямаше движение.

— Снощи беше много приятно — подхвана Едуард.

— И аз мисля така — съгласи се младата жена. — Благодаря ти. Но когато днес сутринта се замислих, си дадох сметка, че съм говорила само аз. Извинявай. През цялото време те занимавах със себе си и със семейството си.

— Ето, пак започна да се извиняваш — усмихна се Едуард.

Ким се удари с все сила по бедрото — уж се разкайваше.

— Непоправима съм — засмя се и тя.

— Освен това трябва да се извинявам аз, а не ти — продължи Едуард. — Обсипах те най-безмилостно с лавина от въпроси, някои от които твърде лични.

— Изобщо не ти се сърдя — възрази младата жена. — Дано само не съм те уплашила, когато се впуснах да разправям как в първите курсове на колежа съм получавала пристъпи на тревога.

— Я не се занасяй! — засмя се пак Едуард. — Според мен всички се притесняваме. В колежа и аз си умирах от страх преди всяко упражнение и изпит, макар че никога не съм имал проблеми с оценките.

— Е, моето не беше просто притеснение — уточни Ким. — По едно време за кратко дори получих нещо като страхова невроза — не смеех да се кача например на кола.

— Взимала ли си някакви лекарства? — поинтересува се Едуард.

— Да, за кратко ксанакс.

— А опитвала ли си прозак?

Ким се извърна и го погледна.

— Никога! — отсече тя. — Защо да вземам прозак?

— Спомена, че си страдала от пристъпи на тревога и от стеснителност — отвърна Едуард. — Прозак е ефикасен и за двете.

— Никой не ми е предписвал прозак — каза младата жена. — А дори и да ми го бяха предписали, пак нямаше да го вземам. Не съм привърженик на манията да се тъпчем е лекарства за всяка дреболия. Пък и да си срамежлив не е болест. Според мен трябва да посягаме към тях само при тежки заболявания.

— Извинявай — каза пак Едуард. — Не исках да те обидя.

— Не съм се обидила — възрази младата жена. — Но по този въпрос съм категорична. Като медицинска сестра съм се нагледала на хора, които прекаляват с медикаментите, фирмите, производителки на лекарства, са ни втълпили, че за всеки проблем си има и хапче.

— Като цяло съм съгласен с теб — отбеляза ученият. — Но като неврохимик разглеждам поведението и настроенията през призмата на биохимията и вече се отнасям по-различно към чистите психотропни лекарства.

— Какво ще рече „чисти“ лекарства? — попита Ким.

— Лекарства, които почти нямат странично действие.

— Всички лекарства имат странично действие.

— Сигурно — съгласи се Едуард. — В някой случаи обаче то е минимално и съизмерено с ползата, представлява допустим риск.

— Тъкмо тук е коренът на философския спор — отбеляза Ким.

— О, покрай това се сетих за двете книги, които обещах да ти дам — рече Едуард. Пресегна се към задната седалка, взе томчетата и ги плъзна върху скута на младата жена. Тя ги прелисти и на шега възропта, че нямало картинки. Едуард се засмя. — В книгата за съдебните процеси срещу салемските вещици се опитах да открия твоята прапрабаба — рече той. — Но в показалеца няма Елизабет Стюарт. Сигурна ли си, че е била обесена? Авторите са проучили всички източници.

— Поне така са ми казвали — отвърна младата жена. Погледна показалеца в „Салем във властта на нечистите сили“. Името Стюарт наистина го нямаше под буквата „С“.

След половин час навлязоха в Салем. Минаха покрай Къщата на вещиците. Любопитството на Едуард веднага се разпали и той отби встрани от пътя.

— Както е това място? — поинтересува се той.

— Казва се Къщата на вещиците — отвърна Ким. — Една от най-големите забележителности в града.

— Наистина ли е строена през XVII век? — попита Едуард и се взря в сградата. — Или е бутафорна като в Дисниденд?

— Не, истинска е — засмя се Ким. — И си е на мястото, където е била построена. Край института „Пийбоди Есекс“ има още една къща от XVII век, тя обаче е пренесена от друго място.

— Страхотно! — възкликна той.

Постройката сякаш бе излязла от приказките. Едуард беше възхитен от втория и кат, издаден над първия, и от прозорците със стъкла във формата на диамант.

— Прилича удивително много на къщата, която ще ти покажа в имотите на Стюартови — продължи младата жена. — Всъщност обаче в нея не е живяла вещица. Това е домът на Джонатан Коруин, един от съдиите, провели предварителното разследване.

— Запомнил съм името от „Салем във властта на нечистите сили“ — каза Едуард. — Сякаш историята оживява пред очите ти. — Извърна се към Ким. — Далеч ли е имотът на Стюартови?

— Не — отговори Ким. — Най-много на десет минути оттук.

— Закусила ли си?

— Не, само пийнах сок и хапнах малко плодове.

— Дали да не си вземем кафе и понички? — предложи Едуард.

— Защо не! — съгласи се младата жена.

Още беше рано, туристите не се бяха стекли и те намериха бързо къде да спрат пред общината на град Салем. Точно отсреща имаше кафене. Взеха си кафе в пластмасови чаши и тръгнаха да се разхождат из центъра, като спряха да погледат Музея на вещиците и някои други забележителности. Дебела червена линия със стрелки, изрисувана направо върху тротоара, водеше от един туристически обект към друг, но на Ким и Едуард не допадна идеята да я следват като програмирани и те побързаха да се отклонят. Минаха покрай бронзова статуя на вещица и недалеч — китна къщичка на дипломирана врачка с акуратно работно време. Двамата доста се посмяха на ясновидката и нейната дарба, проявяваща се само от девет до пет с почивка за кафе. Докато бродеха полека из пешеходната зона на Есекс Стрийт им направи впечатление, че едва ли не във всеки магазин и по сергиите се продават всевъзможни сувенири, свързани с вещици: островърхи широкополи шапки, пелерини, „вълшебни“ пръчици и метли, билки и чайове от „магически“ треви, смешни кукли-вещици, увиснали на конец, сребърни бижута… Дори Ким се изкуши и си купи едно сребърно пръстенче с вълшебен камък във форма на полумесец, който сменя цвета си според настроението на своя притежател — зелено при спокойствие, яркосиньо при радост и тъмнолилаво при безпокойство.

— Както гледам, ловът на вещици е дал начало на цяла индустрия — отбеляза Едуард, когато тръгнаха отново. — Чак ме побиват тръпки.

— Защо пък, така цялата история по-скоро придобива делничен вид. Същевременно обаче се вижда колко интригуваща е тя. Дай им на хората да се прехласнат по разни страхотии.

Влязоха в Туристическия център и Ким бе изумена, когато съгледа пред себе си цяла библиотека от книги и брошури, посветени на съдебните процеси.

— Нямах представа, че съществува толкова много литература — поклати глава младата жена и след като се разрови из томовете купи няколко книги. Обясни на Едуард, че прояви ли интерес към нещо, не мирясва, докато не го проучи из дъно.

Върнаха се при колата, подкараха отново по Норт Стрийт, подминаха Къщата на вещиците и завиха надясно по Орн Роуд.

Докато караха покрай гробището „Грийнлон“, Ким отбеляза, че навремето парцелът е бил в земите на Стюартови.

Каза на Едуард да свърне надясно, поеха по изровен черен път. Едуард едвам удържаше волана — нямаше как да избегне всички дупки.

— Да не сме сбъркали пътя? — попита той.

— Не, от тук е — увери го младата жена.

След още няколко ями и завои излязоха пред внушителна порта от ковано желязо, прихваната с огромни панти към гранитните блокове. Високата ограда от метални пръчки с шипове в горния край се губеше в непроходимата гора от двете страни на пътя.

— Това ли е? — поинтересува се Едуард.

— Да — потвърди Ким и скочи от автомобила.

— Доста внушително — извика мъжът, докато тя се опитваше да отключи тежкия катинар върху портата. — И негостоприемно.

— Такива са били обичаите в ония времена — извика в отговор младата жена. — Заможните са държали да излъчват достолепие, все едно са знатни особи.

Той махна катинара и отвори портата. Пантите изскърцаха оглушително. Ким се върна в колата и двамата с Едуард влязоха в имението. След още няколко завоя излязоха на просторна морава. Едуард отново спря.

— Божичко! — ахна той. — Сега разбирам какво имаше предвид под „достолепие“. Насред ширналата се морава се възправяше огромна многоетажна каменна постройка с кулички, отвори и бойници. Покривът беше покрит с аспидни плочи и беше осеян с причудливи украшения и с капандури, увенчани с орнаментни върхове. Отвред като бурени стърчаха комини.

— Странна смесица от стилове — каза Едуард. — Прилича и на средновековна крепост, и на дворец от времето на Тюдорите, и на френски замък. Наистина удивително.

— Ние в семейството винаги сме му викали „замъка“ — поясни Ким.

— Ясно защо — съгласи се Едуард. — Когато ми го описа като стара постройка, където вечно става течение, нямах представа, че ще видя такава чудесия.

— И в северната част на Бостън са се запазили няколко такива огромни старовремски къщи — вметна младата жена. — Доста други, разбира се, са съборени. Трети са ремонтирани и са превърнати в жилищни блокове, в момента обаче пазарът с недвижими имоти е замрял. Затова и казах, че за нас с брат ми имението се е превърнало в бездънна яма, в която хвърляме огромни суми.

— А къде е старата къща? — поинтересува се Едуард.

Ким посочи вдясно. Мъжът видя в далечината тъмнокафява постройка, сгушена в брезова горичка.

— А каква е онази каменна сграда вляво? — попита той.

— Навремето е било воденица — обясни Ким. — Но преди около двеста години са я превърнали в конюшня.

Едуард се засмя.

— Не мога да ти се начудя — за теб това тук си е съвсем нормално. А за мен всичко, което е на повече от петдесет години, вече е реликва.

Пак подкара автомобила, ала измина само няколко метра и отново спря. Беше се изравнил с каменен зид, обрасъл с трева.

— Това пък какво е? — попита той и посочи зида.

— Старото семейно гробище — обясни Ким.

— Я виж ти! — ахна мъжът. — Може ли да погледнем?

— Разбира се.

Слязоха от колата и се прехвърлиха през зида. Нямаше как да влязат през входа — беше препречен от гъст къпинак. — Както гледам, повечето надгробни камъни са съборени — отбеляза Едуард. — И то наскоро. Той вдигна парче счупен мрамор.

— Вандали — оплака се младата жена. — Но тук не живее никой и не можем да сторим нищо.

— Безобразие! — възмути се Едуард и погледна датата: 1843 година. Пишеше и име: Натаниъл Стюарт.

— Семейството е използвало гробницата до средата на XIX век — обясни Ким.

Прекосиха бавно тревясалото гробище. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-обикновени и стари ставаха надгробните камъни.

— И Роналд Стюарт ли е погребан тук? — попита Едуард.

— Да — отвърна Ким и го заведе при окръглена плоча, върху която бяха издълбани череп и кръстосани кости под него, както и надпис: „Тук лежи погребано тялото на Роналд Стюарт, син на Джон и Лидия Стюарт, на 81 години, поч. на 1 окт. 1734 г.“

— На осемдесет и една! — възкликна Едуард. — Явно е пращял от здраве. Щом е доживял до такава дълбока старост, очевидно е бил достатъчно умен да си няма вземане-даване с лекарите. В ония времена те с тяхното кръвопускане и първобитни лекове са били по-смъртоносни от повечето болести.

До Роналд беше погребана Ребека Стюарт. Върху надгробната и плоча пишеше, че е негова съпруга.

— Явно се е оженил повторно — отбеляза Ким.

— И Елизабет ли е погребана тук?

— Не знам — отговори младата жена. — Никой не ми е показвал гроба и.

— Сигурна ли си, че тази Елизабет наистина е съществувала? — попита Едуард.

— Според мен я е имало — каза Ким. — Но не мога да се закълна.

— Я да видим дали ще я открием — предложи мъжът. — Би трябвало да е някъде тук.

Няколко минути търсиха, без да продумват — Ким тръгна в едната посока, а Едуард в другата.

— Едуард! — повика го тя.

— Намери ли я?

— Може и така да се каже…

Едуард отиде при нея. Тя гледаше каменна плоча, която приличаше по форма и направа на надгробния камък на Роналд. Беше върху гроба на Джонатан Стюарт, описан като син на Роналд и Елизабет Стюарт.

— Сега поне знаем, че наистина е съществувала — пророни Ким.

Търсиха още половин час, ала не откриха гроба на самата Елизабет. Накрая се отказаха и се върнаха в колата. След няколко минути вече бяха пред старата къща. М двамата слязоха от автомобила.

— Не си се шегувала, когато каза, че прилича на Къщата на вещиците — отбеляза Едуард. — И тази къща е с огромен комин, със същия наклонен покрив с фронтон, също е обкована с дъски и има прозорци със стъкла във формата на диамант. Но най-интересното е, че и тук вторият кат е издаден напред. Защо ли?

— Никой не знае със сигурност — отвърна младата жена. — Съдебната палата, в която се помещава институтът „Пийбоди-Есекс“, е със същата архитектура.

— Украшенията по корнизите са много по-интересни от тези в Къщата на вещиците — рече Едуард.

— Който ги е правил, е имал вкус — съгласи се Ким. — Прелестна къща. Много по-изискана е от замъка.

Тръгнаха да разглеждат старата постройка, като от време на време спираха и сочеха един или друг детайл. Отзад Едуард забеляза по-малка постройка. Попита и тя ли е толкова стара.

— Според мен да — отвърна младата жена. — Казвали са ми, че е била за животните. — Нещо като малка плевня.

Върнаха се при входната врата и се наложи Ким да пробва един по един ключовете в голямата връзка, докато я отключи. И тя изскърца като портата.

— Имам чувството, че е населена от духове — отбеляза Едуард.

— Не говори така — скастри го Ким.

— Само не ми казвай, че вярваш в духове — засмя се мъжът.

— Нека кажем, че ги уважавам — усмихна се и младата жена. — Ти си пръв.

Едуард влезе в малко входно антре. Точно пред него имаше вита стълба, чиито горни стъпала не се виждаха. От двете страни имаше високи врати. Вратата вдясно водеше към кухнята, тази вляво — към всекидневната.

— Къде ще влезем най-напред? — попита Едуард.

— Ти си гостът тук.

— Нека тогава идем във всекидневната.

В помещението имаше огромна камина, дълга близо два метра. Виждаха се и мебели в колониален стил, както и градински инструменти и други сечива. Най-интересно беше леглото с балдахин — беше извезан с вълнен конец и си личеше, че се е запазил от едно време. Едуард отиде при камината и надзърна към комина.

— Още може да се използва — отбеляза той. Извърна очи към стената над камината. Отстъпи крачка назад и пак я погледна. — Виждаш ли правоъгълника, почти не личи? — попита мъжът.

Ким застана до него в средата на помещението и се взря в стената.

— Да, виждам го — потвърди тя. — Там явно е имало картина.

— И аз си помислих същото — подкрепи я Едуард. Наплюнчи върха на пръста си и опита да заличи очертанията. Не успя. — Както гледам, е висяла тук доста години, щом пушекът е оставил такова петно.

Излязоха от дневната и се качиха по стълбите. В горния край имаше малък кабинет — падаше се точно над входното антре. Над всекидневната и кухнята имаше стаи с камини. Обзавеждането се състоеше само от легла и един чекрък.

Ким и Едуард се върнаха в кухнята на първия етаж и отново се удивиха от размерите на огнището. Според Едуард то бе дълго близо три метра. Виждаха се дори стари тенджери, тигани и грънци.

— Представяш ли си да готвиш тук? — попита той.

— Не — завъртя глава Ким. — Дори в съвременните кухни виждам доста зор.

— Жените от колониалната епоха явно ги е бивало да боравят с огъня — Едуард надзърна с комично страхопочитание в пещта. — Как ли са определяли температурата? При печенето на хляб тя е много важна, доколкото знам.

Отидоха през вратата в пристройката. С изненада откриха втора кухня.

— Вероятно са я използвали през лятото — отбеляза младата жена. — В топло време сигурно е било твърде неприятно да палят огромното огнище вътре в къщата.

— Точно така — съгласи се Едуард.

Върнаха се в старата къща и прехапал долна устна, Едуард застана насред кухнята.

Ким го погледна.

— Какво има? — попита тя.

— Не ти ли е хрумвало да живееш тук? — поинтересува се Едуард.

— Не — призна си Ким. — Все едно да се изнеса на къмпинг.

— Нямах предвид да живееш в къщата в сегашния и вид — възрази мъжът. — Но няма да е никак сложно сградата да се обнови.

— Да се ремонтира ли? — попита Ким. — Няма да си простя, ако я съсипем като историческа забележителност.

— Напълно съгласен съм с теб — съгласи се Едуард. — Но не виждам защо ще съсипваш къщата. Би могла да направиш в пристройката съвременна кухня и баня, тя и бездруго е строена по-късно. Не се налага да нарушаваш целостта на основната сграда.

— Наистина ли мислиш така? — попита Ким. Огледа се. Постройката наистина беше прелестна и младата жена си каза, че ще е истинско предизвикателство да я обзаведе.

— Освен това — допълни Едуард — и бездруго ще си принудена да се изнесеш от сегашното си жилище. Срамота е да държите цялото имение празно. Рано или късно вандалите ще го вземат на мушка и наистина ще го съсипят.

Ким и Едуард отново обиколиха къщата — този път я огледаха с мисълта да видят дали в нея може да се живее. Едуард се ентусиазираше все повече, Ким също се запали.

— Каква по-прекрасна възможност да живееш така близо до корените си! — продължи разпалено мъжът. — Тук си на своя земя, тук е историята на твоя род, а и тази къща е направо великолепна! На твое място изобщо нямаше да се колебая.

— Утрото е по-мъдро от вечерта, утре ще решавам — отвърна тя. — Идеята не е лоша, но трябва да се посъветвам и с брат си. В края на краищата сме съсобственици.

— Има обаче нещо, което ме озадачава — подхвана пак Едуард и огледа за трети път кухнята. — Къде ли са държали храната?

— Сигурно в мазето — предположи Ким.

— Стори ми се, че няма мазе — рече Едуард. — Когато пристигнахме, огледах отвън постройката и не видях врата към мазе. Не откривам и стълбище, което да води надолу.

Ким заобиколи дългата маса и дръпна износения килим от сизал.

— Влиза се от тук — погледна го тя засмяно. — Много е тайнствено, нали? Направо крими…

Наведе се, пъхна пръст в халката, вдълбана в пода и вдигна капака, който положи върху дюшемето. Надолу към мрака водеше стълба. Откъм тъмния отвор лъхна студ.

— Помня я прекрасно — рече младата жена. — Навремето, когато бяхме малки, брат ми все се заканваше да ме затвори в мазето. Беше се побъркал по тази дупка в пода.

— Страхотно братле имаш — поклати глава Едуард. — Нищо чудно, че си страдала от страхова невроза. Всеки би изпаднал в ужас.

Наведе се и се опита да надзърне в мазето, но видя само пространството под отвора.

— Правеше го на шега — възрази Ким. — Колкото да се заяжда. Забраняваха ни да идваме тук и той беше наясно, че вече се страхувам. Нали знаеш как децата обичат да се плашат взаимно.

— В колата имам електрическо фенерче — каза Едуард. — Ще изтичам да го донеса.

Върна се с фенерчето и слезе по стълбата в мазето. Погледна нагоре и попита Ким дали ще дойде и тя.

— Налага ли се? — засмя се младата жена, но слезе и застана до Едуард.

— Студено и влажно, мирише на плесен — рече мъжът.

— Така е — съгласи се Ким. — Какво правим тук?

Мазето беше тясно. Заемаше пространството само под кухнята. Стените бяха иззидани от гладък камък, почти не се виждаше мазилка. Подът беше пръстен. До стената в дъното имаше хамбари със стени от дъски или плочи. Едуард отиде при тях и ги освети с фенерчето. Ким застана до него.

— Беше права — рече мъжът. — Тъкмо тук са държали храната.

— Каква според теб е била тази храна? — поинтересува се младата жена.

— Сигурно ябълки, царевица, пшеница и ръж. Може би и млечни продукти. Съхранявали са пушените бутове горе, по всяка вероятност в пристройката.

— Интересно — промърмори Ким без особен ентусиазъм. — Видя ли каквото искаше да видиш?

Мъжът се надвеси над един от хамбарите и взе малко от твърдата почва. Стисна я между пръстите си.

— Влажна е — рече той. — Не съм ботаник, но съм готов да се обзаложа, че това е идеалната среда за развитието на Claviceps purpurea.

Заинтригувана, Ким попита дали това може да бъде доказано. Едуард вдигна рамене.

— Възможно е — отговори той. — Всичко зависи от това дали в почвата има спори на Claviceps. Ако вземем проби, ще помоля един приятел ботаник да ги погледне.

— Предполагам, че в замъка все ще намерим някакви съдинки.

— Хайде да идем да ги потърсим — предложи Едуард. Излязоха от старата къща и се запътиха към замъка. Времето беше хубаво и решиха да идат пеш. Тревата им стигаше до коленете. Миришеше на лято — край тях подкачаха скакалци, гонеха се пеперуди. Сякаш времето бе спряло — само стъпките им нарушаваха тишината.

— Виждам зад дърветата вода — обади се по едно време Едуард.

— Това е река Данвърс — обясни младата жена. — Едно време моравата стигаше чак до брега.

Колкото повече се приближаваха към замъка, толкова по-омагьосан се чувстваше Едуард.

— Оказва се, че е още по-внушителен, отколкото ми се стори в началото — възкликна мъжът. — Господи, има дори защитен ров!

— Казвали са ми, че архитектурата е заимствана от замъка Шамбор във Франция — поясни Ким. — С формата на буквата „П“ е, едното крило е за гости, а другото — за прислугата.

Минаха по моста над пресъхналия ров. Докато Едуард се възхищаваше на готическите орнаменти по вратата, Ким се зае с катинара.

Минаха през входното антре с дъбова ламперия и после влязоха през арката в балната зала. Беше наистина огромна, с готически камини в двата края, заемаше цели два етажа. Между големите като в катедрала прозорци в дъното започваше стълбище. Над него се виждаше прозорец със стъклопис и светлината, струяща отвън, изпълваше стаята със странно златисто сияние. Едуард ахна.

— Наистина е невероятно. — В гласа му се долавяше страхопочитание. — Нямах представа, че замъкът и досега си стои с някогашното обзавеждане.

— Не сме докосвали нищо — обясни Ким.

— Кога е починал дядо ти? Мебелите тук изглеждат така, сякаш през двайсетте години на XX век някой е заминал в дълга отпуска.

— Почина миналата пролет — отвърна младата жена. — Но си падаше особняк, беше саможив — станал такъв, след като жена му починала преди около четирийсет години. Съмнявам се да е променил нещо в къщата от времето, когато тук са живели неговите родители. Построена е от баща му.

Едуард тръгна да обикаля из помещението, привлечен от множеството мебели, картини в позлатени рамки и украшения. Имаше дори средновековни доспехи. Той ги посочи:

— И те ли са истински?

Ким сви рамене.

— Нямам никаква представа.

— Може ли да видя още малко от къщата? — попита Едуард.

— Ама разбира се — махна гостоприемно с ръка младата жена.

От балната зала преминаха в библиотеката с тъмна ламперия. Имаше нещо като мецанин, до който се отиваше по вита стълба. До високите лавици се стигаше по стълба, движеща се на релси. Всички книги бяха с кожени подвързии.

— Точно така си представям истинската библиотека — поклати глава Едуард. — Ех, ако аз разполагах с такова нещо…

— Ела, ела да видиш винарската изба и тавана — извади го от мечтанията му Ким. — Задръстени са с документи.

— Вестници има ли? — поинтересува се мъжът.

— И още как! Но там са складирани най-вече писма и документи.

— Хайде тогава да надзърнем.

Отидоха по главното стълбище на третия етаж. До тавана оставаха още два етажа. Ключалката заяде — никой не бе стъпвал тук от години.

Таванът се оказа огромен, заемаше пространството на целия първи етаж с формата на буквата „П“ без куличките. Всяка куличка бе с етаж по-висока от основната сграда и имаше свой си конусообразен таван. Основният таван беше сводест като в църковен храм и бе добре осветен благодарение на множеството капандури.

Ким и Едуард тръгнаха бавно по пътеката в средата. От двете им страни имаше безброй кантонерки, писалища, сандъци и скринове. От време на време Ким спираше и с жест на екскурзовод показваше на Едуард, че всички са пълни със счетоводни книги, писма, снимки, книги, вестници и стари списания — истински несметни съкровища.

— Преспокойно можем да напълним цяла влакова композиция — подхвърли Едуард. — Имаш ли представа от кога са най-старите документи?

— Още от времето на Роналд Стюарт — отвърна младата жена. — Той е основал предприятието за корабоплаване „Маритим“. Почти всички документи са свързани с неговите сделки. Но има и други, например лични писма. Като малки се промъквахме с брат ми тайничко тук и се надпреварвахме кой ще намери по-стар документ. Лошото бе, че не ни пускаха на тавана, затова и дядо, хванеше ли ни, направо побесняваше.

— И избата ли е пълна с документи? — поинтересува се Едуард.

— Да, там има дори повече, отколкото на тавана. Ела, ще ти я покажа. Тя и бездруго си заслужава да се види. Обзаведена е в същия стил, както къщата.

Слязоха по главното стълбище и се върнаха в официалната трапезария. Отвориха тежка дъбова врата на огромни панти от ковано желязо и по гранитното стълбище слязоха във винарската изба. Тя приличаше на средновековна тъмница. Стените бяха иззидани от камък, лампите наподобяваха запалени факли, рафтовете за виното бяха сковани по края на отделни помещения, които преспокойно можеха да се използват за затворнически килии. Бяха с метални врати, препречени с решетки.

— На някого не му е липсвало чувство за черен хумор — възкликна Едуард, докато вървяха по дългия коридор в средата. — Липсват само уреди за изтезание.

— Ние с брат ми съвсем не го възприемахме откъм хумористичната страна — усмихна се Ким. — Не се налагаше дядо да ни забранява да идваме тук. Страх ни беше дори да припарим насам. Умирахме си от ужас.

— Нима всички тези сандъци и ракли също са пълни с документи? — поинтересува се мъжът. — Като на тавана?

— Да, всички до последния са натъпкани с документи — потвърди младата жена.

Едуард спря и отвори рязко една от вратите на приличните на килии помещения. Влезе вътре. Почти всички рафтове за бутилки с вино бяха празни. Писалищата, кантонерките и сандъците бяха изтикани до тях. Той взе една от малкото бутилки.

— Охо! — възкликна. — Реколта 1896 година! Сигурно е скъпо.

Ким изсумтя презрително с издадени напред устни.

— Дълбоко се съмнявам — рече тя. — Корковата тапа вероятно се е разпаднала. От половин век никой не се грижи за виното. А всъщност — жалко…

Едуард остави прашната бутилка и издърпа чекмеджето на едно от писалищата. Извади наслуки лист хартия. Беше митническа декларация от XIX век. Взе и друг документ — товарителница от XVIII век.

— Както гледам, тук не цари голям ред — отбеляза той.

— За нещастие си прав — съгласи се младата жена. — Всъщност всичко е в пълен хаос. След построяването на всяка нова къща до появата на замъка, всички документи са били местени. С вековете са се разбъркали съвсем.

За да потвърди думите си, тя отвори една кантонерка и извади някакъв лист. Беше друга товарителница. Ким я подаде на Едуард и му каза да погледне датата.

— Мили Боже! — ахна той. — 1689 година! Точно три години преди лова на вещици.

— Какво ти казвах аз! — възкликна Ким. — Извадихме наслуки само три документа, а те обхващат няколко столетия.

— Според мен това е подписът на Роналд — каза Едуард и го показа на Ким.

— Слушай, хрумна ми нещо — погледна го младата жена. — Покрай теб се запалих по вещерството… Може би е време най-после да разбера каква е била тази моя прапрабаба Елизабет. От документите вероятно ще науча нещичко за нея.

— Например защо не е погребана в семейното гробище?

— И не само това — съгласи се Ким. — Става ми все по интересно каква ли е тайната за тази жена, пазена толкова години. И защо, както забеляза и ти, Елизабет я няма в книгата, която ми даде. Това е доста странно. Едуард огледа приличното на килия помещение, в което стояха, и поклати глава:

— Като гледам колко много документи има тук, никак няма да ти е лесно.

— Но от друга страна е предизвикателство — отвърна Ким, която се палеше все повече. Пак надникна в чекмеджето, където беше открила товарителницата от XVII век, с надеждата да намери още документи от онова време. — Може да се окаже, че дори ми е приятно и забавно. Така ще разбера и някои неща за самата себе си, пък и ще усетя що за хора са били моите прадеди. Докато Ким ровичкаше из кантонерката, Едуард тръгна нататък из огромната винарска изба. Още държеше електрическото фенерче и когато стигна дъното на избата, го запали. Някои от крушките в лампите бяха изгорели. Надзърна в последното помещение с вид на затворническа килия и прокара по него лъча на фенерчето. Той озари обичайните писалища, сандъци и кашони, сетне се спря върху рисувана с маслени бои картина, подпряна на стената.

Стори му се странно — защо измежду множеството портрети, които изпълваха къщата, — точно тази картина е заслужила подобно отношение. Успя някак да се добере до стената, отмести картината от зида и насочи към нея лъча на фенерчето. Беше портрет на млада жена.

Едуард почисти с длан прахта върху малката месингова табелка в долния край на платното и я освети. После грабна картината и я отнесе в помещението, където Ким още преглеждаше документите.

— Я хвърли едно око! — рече той.

Подпря платното върху едно от писалищата и освети с фенерчето надписа.

Ким се обърна. Доловила вълнението на Едуард, проследи лъча светлина от фенерчето и прочете името.

— Божичко! — ахна тя. — Та това е Елизабет!

Обхванати от тръпката на откривателството, двамата с Едуард отнесоха картината горе в балната зала, където светлината беше силна. Подпряха я на стената, отстъпиха назад и се взряха в нея.

— Най-изумителното е — подхвана Едуард, — че си приличате с тази жена като две капки вода, особено по зелените очи.

— Да, цветът на очите ни е еднакъв — съгласи се Ким, — но Елизабет е много по-красива и… безспорно по-надарена от мен.

— Красотата зависи от погледа на наблюдателя — възрази мъжът. — Лично аз съм на противоположното мнение.

Ким гледаше като омагьосана лицето на прочутата си прародителка.

— Има прилика, наистина — повтори тя. — Косите ни са почти еднакви, както и формата на лицето.

— Сякаш сте сестри — съгласи се Едуард. — Хубава картина. Само че защо, по дяволите, са я забутали в дъното на винарската изба? Много по-добра е от повечето платна, окачени в къщата.

— Странно наистина. Дядо сто на сто е знаел за нея, така че едва ли просто е забравена в мазето. Какъвто и особняк да беше, пет пари не даваше за мнението на другите, особено пък на майка ми. Двамата не мелеха много-много.

— Знаеш ли, струва ми се, че като размери картината отговаря на петното, което видяхме над камината в старата къща — каза Едуард. — Искаш ли да я занесем там и да проверим?

Вдигна картината, но преди да я е понесъл, младата жена му напомни за съдините, които бяха дошли да вземат от замъка. Двамата влязоха в кухнята. В долапа Ким намери три пластмасови кутии с капаци.

На тръгване Ким настоя тя да носи произведението на изкуството — беше с тясна рамка и не тежеше.

— Чувствам се някак странно. Но ми е хубаво — развълнувано каза младата жена, докато крачеха към старовремската постройка. — Все едно съм открила родственица, която не съм виждала цяла вечност.

— Наистина невероятно съвпадение — съгласи се Едуард. — Още повече че дойдохме тук именно заради Елизабет.

Ким спря като закована. Хванала картината пред себе си, се взря в лицето на Едуард.

— Какво има? — попита той.

— Спомних какво я е сполетяло — преглътна мъчително младата жена. — Като си помислиш само — да бъдеш обвинен във вещерство, да те изправят пред съд, а после да те обесят!

Ким си представи, че стои пред бесило, окачено на дърво и всеки момент и предстои да умре. Потрепери. Сетне подскочи, сякаш усетила как въжето я докосва.

— Добре ли си? — попита Едуард — беше отпуснал длан върху рамото и.

Ким поклати глава и си пое дълбоко въздух.

— Изневиделица ме връхлетяха странни мисли — призна си тя. — Представих си как ще се чувствам, ако съм осъдена на смърт чрез обесване.

— Я ти носи кутиите — прикани Едуард. — А аз ще взема картината.

Продължиха нататък.

— Сигурно е от жегата — каза след малко мъжът, за да разведри обстановката. — Или си гладна. И си дала воля на въображението си.

— Това, че намерихме картината, наистина ми подейства много силно — призна младата жена. — Сякаш Елизабет се опитва да ми каже през столетията нещо… вероятно да възстановя доброто и име.

Едуард я погледна, както вървеше през избуялата трева.

— Сериозно ли говориш? — попита той.

— Да — потвърди Ким. — Според теб е съвпадение, че сме намерили картината. Според мен не е просто съвпадение. Струва ми се изумително. Едва ли е чиста случайност. Това все би трябвало да означава нещо.

— Внезапен пристъп на суеверност, или винаги си си такава? — изненада се мъжът.

— И аз не знам. Само се опитвам да осмисля станалото.

— Вярваш ли в отвъдното? — поинтересува се Едуард.

— Не съм се замисляла — призна младата жена. — А ти вярваш ли?

Той се засмя.

— Говориш като психиатър, който на въпроса отговаря с въпрос. Не, не вярвам в свръхестественото. Аз съм учен. Вярвам в онова, което може да бъде доказано с разума и възпроизведено чрез опити. Не съм набожен. Нито съм суеверен и вероятно ще си помислиш, че съм циник, защото според мен двете неща са свързани.

— И аз не съм особено религиозна — рече Ким. — Но въпреки това донякъде вярвам в свръхестествените сили.

Бяха стигнали старата къща. Ким държа вратата, докато Едуард внесе картината във всекидневната. Когато я вдигна над камината, тя покри идеално очертанията на петното, останало от дима.

— Оказахме се прави ако не за друго, то поне за това къде е била окачена — отбеляза мъжът. Остави платното върху лавицата над камината.

— Ще имам грижата никой повече да не я маха оттук — отсече Ким. — Елизабет заслужава да се върне в къщата.

— Това означава ли, че си решила да ремонтираш постройката?

— Може би да — потвърди младата жена. — Но първо трябва да го обсъдя със семейството си и най-вече с брат си.

— Да, мисля, че наистина трябва да го сториш — замислено произнесе Едуард.

Грабна от Ким пластмасовите кутии и тръгна към мазето, за да вземе проби от почвата. На вратата спря и рече с делова усмивка:

— Открия ли долу Claviceps purpurea, ще бъда сигурен в едно: тази информация ще разсее поне малко пелената на свръхестественото, с която са обвити съдебните процеси срещу салемските вещици.

Ким не отвърна. Погълната от мислите си, гледаше като хипнотизирана портрета на Елизабет.

Едуард сви рамене. Влезе в кухнята и се спусна във влажния студен мрак на зимника.