Допустим риск

ПОНЕДЕЛНИК, 18 ЮЛИ 1994 ГОДИНА

Както винаги, лабораторията на Едуард Армстронг в Медицинския център към Харвардския университет на авеню Лонгфелоу приличаше на кошер. Хора в бели престилки сновяха във всички посоки между лъскавата свръхмодерна апаратура, стъписваща с футуристичния си вид. Но само външен човек би останал с впечатлението, че тук цари пълен хаос. За посветените си беше ден като, всеки друг, в който науката прави поредната, белязана с пот и мъки стъпка напред към неизвестното.

Макар че Едуард не беше единственият учен, работещ в тези кабинети, никому не би хрумнало да ги нарича другояче, освен с шеговитото „форт Армстронг“. Той властваше там като некоронован крал. Носеше му се славата на гений в синтетичната химия и неврологията, затова и молбите за постъпване на работа, за докторати, за следдипломна квалификация буквално валяха и превишаваха многократно възможностите, които Едуард с триста мъки успяваше да осигури при тази хронична липса на пространство и бюджет.

Е, някои наистина мислеха, че е луд за връзване. Не само, че имаше най-много дипломанти, но и настояваше да води лекторат по основна химия за началните курсове — дори през лятото. Беше единственият преподавател, нагърбил се с такъв товар. Както обясняваше, чувствал се длъжен да разпалва у младите умове искрата на любознателността възможно най-рано. Неоспорим факт бе обаче, че само той разполагаше с такъв богат избор от блестящи млади таланти, и че при него идваха само най-добрите.

Ето и сега, тъкмо привършил една от прочутите си лекции пред първокурсниците, Едуард се върна през страничната врата на лабораторията в своите владения. Също както гледачите в зоологическата градина, когато хранят своите любими питомци, той веднага беше наобиколен от студенти-дипломанти. Всички те работеха по отделни аспекти на ръководения от него проект — изследване върху механизмите на паметта. Всеки от младежите бързаше да попита, да получи одобрение или препоръка, да постави своя проблем. Едуард отговори в движение, на един дъх, после отпрати студентите и с бързи крачки се отправи към бюрото си. Нямаше отделен кабинет — презираше тази „екстра“ като безотговорно пилеене на тъй необходимото пространство. Задоволяваше се с едно свито кътче от лабораторията, където имаше писалище, два стола, компютър и кантонерка. Именно в тая „светая светих“ вече го очакваше асистентката му Елинор Йънгман, която от четири години неизменно беше до него.

— Имаш посетител — каза му Елинор, когато той се добра до писалището. — Чака те при секретарката на факултета.

Едуард стовари с трясък папката с материали за лекцията и смени туиденото сако с бяла престилка.

— Нямам време за посетители — отсече той.

— Опасявам се, че с този ще се наложи да се видиш — настоя жената.

Едуард я погледна. Върху лицето и играеше една от онези усмивчици, подсказващи, че Елинор всеки момент ще прихне в неудържим смях. Беше духовита, красива блондинка от Окснард, щата Калифорния, която приличаше не на учен, а по-скоро на някоя от прословутите спасителки на плажа. Ала още на крехката възраст от двайсет и три години бе защитила в „Бъркли“ докторат по биохимия. Едуард я смяташе за незаменима не само защото беше умна, но и заради, нейната всеотдайност. Тя го боготвореше, убедена, че Едуард ще направи следващия революционен скок в разбулването на тайните на невротрансмитерите и ролята им в чувствата и паметта.

— Кой, по дяволите, пак е дошъл да ми хаби времето? — тросна се Едуард.

— Стантън Луис — отвърна Елинор и престорено запърха с клепки. — Всеки път, когато идва тук, ме хвърля в смут. Сега седнал да ме убеждава, да съм вложела пари в някакво химическо списание — „Бондинг“, с притурка „Молекула на месеца“. Никога не мога да разбера кога е сериозен и кога само се шегува.

— Просто те е свалял — засмя се и Едуард. Прегледа набързо пощата. Нямаше нищо, от което да зависят съдбините на планетата. — Някакви проблеми в лабораторията?

— Неприятно ми е да го кажа, но има — отвърна младата жена, вече сериозно. — Новата електрофорезна система, която използваме за капилярна хроматография, пак дава отклонения и от време на време „увисва“. Да извикам ли техника?

— Ще я погледна — обеща Едуард. — Кажи на Стантън да дойде. Ще се заема с двата проблема едновременно.

Едуард закачи върху ревера на лекарската престилка радиационния дозиметър и се отправи към хроматографското отделение. Зачука по клавиатурата на компютъра, с който машината се управляваше. Наистина нещо не работеше. Не реагираше на зададената програма.

Погълнат от компютъра, Едуард не чу кога Стантън се е приближил. Не го забеляза чак докато той не го потупа по гърба.

— Хей, мой човек! — извика другият мъж. — Имам една изненада за теб, която ще преобрази деня ти. Стантън му връчи лъскава брошура с ламинирана корица.

— Това пък какво е? — учуди се Едуард, докато машинално вземаше брошурата.

— Онова, което чакаш с нетърпение: проспектът на „Дженетрикс“ — отвърна Стантън.

Ученият изсумтя и поклати глава.

— Непоправим си — каза той, после остави проспекта и отново насочи вниманието си към компютъра на хроматографа.

— Как мина срещата с братовчедката Ким? — полюбопитства Стантън.

— Беше ми много приятно да се запозная с нея — отвърна ученият. — Страхотна жена.

— Спа ли с нея? — не мирясваше онзи.

Едуард се обърна като ужилен.

— Не е твоя работа!

— Божичко, колко сме докачливи! — ухили се до уши Стантън. — В превод това означава, че работата е опечена, инак нямаше да подскачаш като бик на червено.

— Прибързваш със з-заключенията — отряза го Едуард. Пак бе започнал да заеква.

— Я не се занасяй — засмя се приятелят му. — Знам ти и кътните зъби. Не си се променил от медицинския факултет. В лабораторията и науката си същински Наполеон. Но с жените си като мокри спагети. Умът ми не го побира. Хайде, изплюй камъчето, допаднахте си, нали?

— Беше приятно — призна Едуард. — Всъщност в петък вечеряхме заедно.

— Браво на вас! — възкликна другият мъж. — Мен ако питаш, все едно сте спали.

— Мери си думите!

— Да бе, как не — подметна дяволито Стантън. — Исках да се сродим, е, вече сме на път да го сторим. В замяна обаче искам да прочетеш, драги ми приятелю, този проспект.

Той вдигна брошурата от писалището, където Едуард я беше метнал съвсем нехайно, и отново му я тикна в ръцете. Той изсумтя — бяха го хванали натясно.

— Е, хайде, от мен да мине, ще я прочета.

— Така те искам — зарадва се Стантън. — Не е зле да знаеш едно-друго за фирмата, понеже съм в състояние да ти осигуря седемдесет и пет хиляди долара годишно плюс възможността да участваш в научния съвет.

— Нямам време за заседания — отсече ученият.

— Кой те кара да ходиш по заседания! — ухили се приятелят му. — Искам само името ти да е сред учредителите, когато пуснем на пазара акциите.

— Но защо? — учуди се Едуард. — Молекулярната биология и биотехнологиите не са моята стихия.

— Чудо голямо! — възрази Стантън. — Може ли да си толкова наивен? Абе човек, ти си научна знаменитост! Няма значение дали разбираш от молекулярна биология! Името ти е важно.

— Но аз наистина не разбирам нищичко от молекулярна биология — повтори раздразнено Едуард.

— Стига си ми играл по нервите — изпъшка другият мъж и посочи машината, над която приятелят му се бе надвесил. — Каква е тази чудесия?

— Уред за капилярна електрофореза — поясни ученият.

— И какво прави?

— Това е сравнително нов сепаратор — отвърна Едуард. — С него се отделят и установяват различните съединения.

Стантън прокара пръст по нагънатата пластмаса на основния уред.

— И какво му е новото?

— Нали ти казах, не е съвсем нов — уточни Едуард. — Като цяло работи на същия принцип, както обикновената електрофореза, но тъй като капилярите са с малък диаметър и при по-високи температури разлагането се осъществява бързо, се налага да използваме антиконвенциално средство.

Стантън вдигна ръце, сякаш се бранеше.

— Стига! — възропта той. — Предавам се. Това за мен е тъмна Индия. Кажи ми само има ли полза от него.

— Огромна — отговори Едуард и пак извърна поглед към машината. — Когато работи… В момента нещо прави номера.

— Включена ли е в електрическата мрежа? — попита Стантън.

Едуард го изгледа отчаяно.

— Само се опитвам да ти помогна — изхили се онзи.

Ученият вдигна капака и надзърна в чарковете. Веднага забеляза, че просто една от запушените епруветки опира и пречи на движението на диска.

— Голямо удоволствие е да поставиш положителна диагноза на медицински проблем — усмихна се той и намести стъкленицата. Дискът тутакси се завъртя. Едуард затвори капака.

— Значи мога да разчитам, че ще прочетеш проспекта, нали? — подхвана пак своето Стантън. — И ще обмислиш предложението.

— Притеснява ме мисълта да получавам пари за тоя, що духа — възрази Едуард.

— Че защо? — учуди се неговият приятел. — След като спортистите подписват договори с фирми за патъци, защо пък един учен да не направи същото? Правилният отговор е „да“, от мен да го знаеш — приемай, и не се чуди.

— Ще помисля — рече от немай-къде Едуард.

— Това вече е приказка — зарадва се Стантън. — Звънни ми, след като прегледаш проспекта. Пак ти повтарям, благодарение на мен ще спечелиш някой и друг голям долар!

— С кола ли дойде дотук? — попита ученият.

— Не, дойдох пеш чак от Конкъд — изкиска се другият мъж. — Разбира се, че съм с кола! Знам те аз теб, опитваш се да смениш темата, ама не те бива.

— Ще ме хвърлиш ли до студентското градче на Харвардския университет? — попита Едуард.

След пет минути вече се качваше в колата на Стантън — скъп мерцедес последен модел.

— Я да те питам нещо — подхвана Едуард, след като известно време бяха мълчали. — Онази вечер отвори дума за прапрабабата на Ким — Елизабет Стюарт. Сигурен ли си, че е била обесена като вещица, или това е само семеен слух, който се е предавал от поколение на поколение, докато накрая всички са повярвали в него?

— Не бих могъл да се закълна — призна другият мъж. — Повторих онова, което съм чувал.

— Не откривам името на Елизабет в изследванията за съдебните процеси срещу вещиците — отбеляза Едуард. — А авторите им са правили задълбочени проучвания.

— Чувал съм тази история от леля си — отвърна Стантън. — Според нея Стюартови открай време пазели тайната като зеницата на окото си. И нищо чудно, тя е доста позорна. Ако наистина става дума за някаква шарлатанска далавера… И аз не бих я развявал наляво и надясно.

— Да предположим, че всичко това наистина се е случило — каза Едуард. — Защо, по дяволите, продължават да се срамуват дори днес? Станало е толкова отдавна. Разбирам да го смятат за позор едно-две поколения, но три века?

Стантън сви рамене.

— Да, странно е — съгласи се той. — Сигурно не трябваше да споменавам за това. Разбере ли, че го разправям под път и над път, леля ще ми откъсне главата.

— В началото дори Ким не искаше да говорим за случката — прекъсна го Едуард.

— Вероятно заради майка си — драгата ми леля — рече Стантън. — Тя винаги е държала на доброто си име и на другите светски дивотии. Голяма пудра е, ама инак е симпатяга.

— Ким ме заведе в семейното имение — сподели Едуард. — Влязохме дори в къщата, където може би е живяла Елизабет.

Стантън го погледна и поклати възхитено глава.

— Бре, бре! — възкликна той. — Не си губиш времето, тигре.

— Стига с това мръснишно подсъзнание, всичко си беше съвсем безобидно — заоправдава се Едуард. — Имението ми се видя много красиво, а и така се пробуди интересът на Ким към Елизабет.

— Майка и ще има да се муси — отбеляза другият мъж.

— Бих могъл да помогна на семейството да преодолее предразсъдъците си — каза ученият.

Отвори найлоновия плик върху коленете си и извади една от пластмасовите кутии, които двамата с Ким бяха донесли от Салем. Обясни на приятеля си какво има вътре.

— Май наистина си влюбен — възкликна Стантън. — Инак едва ли щеше да си правиш труда.

— Докажа ли, че в дъното на лова на вещици в Салем е моравото рогче — поясни Едуард, — това ще премахне петното от името на хората, свързани по един или друг начин с него, особено на Стюартови.

— Въпреки това продължавам да твърдя, че си хлътнал до уши — упорстваше приятелят му. — Хвърлил си доста усилия, за да ми изтъкваш разни теоретични доводи. Не мога да те накарам да направиш за мен и стотна от това, въпреки че ще намажеш и ти.

Едуард въздъхна.

— Добре де — рече той. — Както гледам, се налага да обясня, че като неврохимик ми е интересно да проуча дали причина за лова на вещици в Салем не е някой халюциноген.

— Разбирам те — успокои го Стантън. — Всички са запленени от историята със салемските вещици. Не е нужно да си неврохимик, за да проявяваш интерес.

— Предприемачът като философ — засмя се Едуард. — Допреди пет минути щях да го възприема като оксиморон. Я ми обясни какво ще рече „всички се прехласват“.

— Ами хората си падат по такива неща — подхвана приятелят му. — Да вземем египетските пирамиди. Всички смятат, че е изключено това да са просто купчина камъни — непременно трябва да са и прозорец към свръхестественото.

— Не съм съвсем съгласен — възрази Едуард и отмести пробите от почвата. — Като медик просто търся някакво научно обяснение.

— Бабини деветини! — знаеше си своето Стантън. Остави Едуард на авеню Дивинити в Кеймбридж. Тъкмо приятелят му да затвори вратата на колата, и той му напомни за кой ли път непременно да прочетял проспекта на „Дженетрикс“.

Едуард заобиколи сградата на Богословския факултет и влезе в биологическата лаборатория към Харвардския университет. Попита секретарката как да намери Кевин Скрантън и тя го упъти. Завари брадатия си приятел да работи в лабораторията. Бяха следвали заедно, но не се бяха виждали, откакто Едуард се бе върнал да преподава в Харвард. Десетина минути си спомняха за доброто старо време, сетне Едуард обясни защо е дошъл. Остави трите кутии в края на писалището.

— Виж дали има Claviceps purpurea — помоли той.

Кевин взе една от кутиите и махна капака.

— Защо? — поинтересува се той и вдигна с пръсти мъничко от почвата.

— Няма да се сетиш за нищо на света — отвърна приятелят му.

После му обясни как се е сдобил с пробите и че го интересуват във връзка със съдебните процеси срещу салемските вещици. Не спомена името на Стюартови — дължеше поне това на Ким.

— Звучи любопитно — отбеляза Кевин, след като Едуард завърши разказа си. Изправи се и навлажни малко от пробите.

— Казах си, че ще излезе добър материал за списание „Сайънс“ или „Нейчър“ — допълни другият мъж. — Стига да намерим спори на Claviceps purpurea.

Кевин плъзна мократа купчинка пръст под микроскопа и се взря.

— Тук има колкото щеш спори, но това си е съвсем в реда на нещата.

— Кой е най-сигурният начин да провериш дали са Claviceps? — поинтересува се приятелят му.

— Съществуват много начини — отвърна биологът. — Бързаш ли с отговора?

— Да, много.

— За изследвания на ДНК се иска известно време — уточни Кевин. — Във всяка проба има от три до пет хиляди различни гъбички. А най-сигурният начин е да направим посявка, за да видим дали ще получим Claviceps. Лошото е, че това не е толкова просто. Но ще опитам.

Едуард се изправи.

— Ще ти бъда признателен.

Ким поспря да си поеме дъх, и вдигна ръка в ръкавица, за да отмести с гола китка косата от челото си. Както винаги в интензивното хирургическо отделение на университетската болница не можеха глава да вдигнат от работа, интересна, но и напрегната. Ким беше капнала от умора — добре, че смяната и свършваше след двайсетина минути. Тъкмо да си отдъхне малко, и в отделението влезе Кинард Монихан, който водеше пациент. Ким, както и другите медицински сестри, възползвали се, че за миг са останали без работа, за да си починат, а също и един анестезиолог веднага му се притекоха на помощ, за да настанят новопостъпилия.

Докато работеха, Ким и Кинард избягваха да се гледат. Ким обаче остро усещаше присъствието му, особено когато се оказваха един до друг. Кинард беше висок, стегнат мъж на двайсет и осем години с остри черти на лицето. Стъпваше гъвкаво и приличаше по-скоро на боксьор по време на тренировка, отколкото на лекар насред хирургическо отделение.

След като настаниха пациента, Ким се отправи към регистратурата. Усети, че някой я хваща за ръката, обърна се и видя тъмните напрегнати очи на Кинард.

— Още ли ми се сърдиш? — попита той.

Не се притесняваше да си оправя личните отношения насред интензивното отделение. Ким изтръпна и извърна поглед. В душата и нахлуха противоречиви чувства.

— Само не ми казвай, че дори не искаш да разговаряш с мен — подхвана пак младият лекар. — Не съм очаквал, че си толкова злопаметна. В края на краищата не се е слу…

— Предупредих те! — пресече го Ким, след като си възвърна дар-словото. — Казах ти, че всичко ще се промени, ако отпрашиш за риба тъкмо когато сме се уговорили да отскочим до Мартас Винярд. А ти си взе шапката и замина!

— Нямахме твърда уговорка — възрази Кинард. — А и не очаквах доктор Марки да ме покани на риболов.

— Ако наистина нямахме твърда уговорка — тросна се младата жена, — защо тогава ходих да моля да ми дадат почивен ден? И защо се обадих на приятелите на майка ми и баща ми, за да уредя да преспим в тяхното бунгало?

— Само веднъж го спомена между другото — упорстваше младият мъж.

— Два пъти — поправи го Ким. — И втория път ти казах за бунгалото.

— Слушай — не се сдържа Кинард. — Беше важно да отида на излета. Доктор Марки е вторият човек в отделението. Дори и да е станало малко недоразумение, защо го правиш на въпрос?

— Най-лошото е, че изобщо не се чувстваш виновен — укори го Ким с поруменяло лице.

— Не виждам за какво да ти се извинявам!

— Твоя работа — отсече Ким и понечи да тръгне.

Но Кинард я хвана отново за ръката.

— Не се разстройвай, де — примоли се той. — Мислех си, че вече ти е минало. Хайде да го обсъдим в събота вечер. Не съм дежурен. Ще вечеряме, можем да идем и на театър.

— Съжалявам, но имам други планове — не искаше и да чуе младата жена.

Не беше вярно, но тя бе усетила как на гърлото и засяда буца. Мразеше разправиите, те я хвърляха в паника и я изваждаха от равновесие, но сега огорчението и взе връх.

Кинард я зяпна с отворена уста.

— А, такава ли била работата! — възкликна той с присвити очи. Лицето му помръкна.

Ким преглътна — бе усетила, че гневът на лекаря набира сила.

— Тази игра е за двама — подметка Кинард. — Тъкмо си бях харесал едно момиче. Сега ми е паднал случай да му определя среща.

— Кое? — не се сдържа Ким и веднага съжали.

Кинард се ухили лукаво и я подмина. Притеснена, че е изгубила самообладание, младата жена побърза да се скрие в служебната стая. Трепереше като листо. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и едва тогава почувства, че е готова да се върне на работа. Тъкмо в този момент вратата се отвори и влезе нейната съквартирантка Марша Кингзли.

— Без да искам, чух преинтересния разговор — каза тя. Беше дребничка остроумна жена с гъста като грива кехлибарена коса, която в болницата носеше прибрана на кок. Двете с Ким бяха не само съквартирантки, но и бяха учили заедно в колежа.

— Магаре! — отсече тя. Знаеше по-добре от всеки друг какви са отношенията между Ким и Кинард. — Не позволявай на този себичен тип да ти се качва на главата.

След внезапната поява на Марша, Ким вече не успя да сдържи сълзите.

— Мразя караниците и обясненията — проплака тя.

— Държа се безупречно — похвали я приятелката и и подаде хартиена носна кърпичка.

— Дори не се извини, моля ти се! — допълни Ким и си избърса очите.

— Безчувствен негодник — отсече другата жена, за да я поуспокои.

— И аз не знам къде сбърках — въздъхна Ким. — Доскоро си въобразявах, че нещата между нас вървят добре.

— Нищо не си сбъркала — увери я Марша. — За всичко е виновен той. Егоист! Виж как се държи Едуард. Едуард ти праща цветя всеки Божи ден.

— Не ми трябват цветя! — възрази Ким.

— Важно е отношението, не цветята — вметна назидателно Марша. — Кинард изобщо не се съобразява с чувствата ти. Заслужаваш нещо повече.

— Не знам — проплака пак Ким. — Едно обаче е сигурно. Трябва да променя нещо в живота си. Смятам да отида да живея в Салем. Решила съм да ремонтирам една стара къща в семейното имение, което наследихме с брат ми.

— Страхотно! — ахна приятелката и. — Ще ти се отрази добре да промениш обстановката, още повече че и Кинард живее в нашия квартал.

— Тъкмо това си казах и аз. Веднага след работа отивам в Салем. Защо не дойдеш с мен? Не ми се ходи сама, пък и сигурно ще ти хрумне някоя интересна идея за къщата.

— Нека да е друг път — отказа Марша. — Имам среща с едни хора в апартамента.

След работа Ким предаде отчета си, качи се в колата и излезе извън града. Почти нямаше движение, но малкото автомобили караха като бесни, особено след моста Тобин. Ким внезапно реши да се отбие в дома на Марбърхед Нек, където беше израсла.

— Има ли някого? — провикна се, след като влезе в антрето на къщата, построена в стила на френските замъци.

Беше разположена на чудно място, точно над океана. Приличаше донякъде на замъка в имението, макар че беше по-малка и бе обзаведена с много по-голям вкус.

— На терасата съм, моето момиче — отвърна отдалеч майка и Джойс.

Ким изтича нагоре по централното стълбище, мина по дългия коридор и влезе в помещението, където майка и стоеше почти през цялото време. Остъклената тераса излизаше на стръмна стъпаловидна морава, но на изток се откриваше невероятен изглед към океана.

— Още си по бяла престилка — скастри я майка и. В тона и се долавяха пренебрежителни нотки, което не убягна на Ким.

— Идвам направо от работа — заоправдава се тя. — Исках да избегна задръстванията.

— Дано не си донесла микроби — сопна се Джойс. — Само това оставаше — пак да легна болна.

— Не работя със заразни болести — възрази младата жена. — В моето отделение бактериите вероятно са по малко, отколкото тук.

— Дано — тросна се пак майка и.

Двете жени не си приличаха. Ким се беше метнала на баща си в лице и коса. Лицето на Джойс беше тясно, с малки очи и почти орлов нос. Навремето косата и бе кестенява, сега обаче в нея просветваха сребърни нишки, което придаваше на бялото и лице благородство.

— Още си по нощница — отбеляза дъщерята и седна на канапето срещу шезлонга на майка си.

— Нямах причини да се обличам — отвърна Джойс. — Пък и не ми е добре.

— Значи татко го няма — вметна Ким — през годините бе усвоила навиците на майка си.

— Замина снощи в кратка командировка до Лондон.

— Жалко — въздъхна дъщерята.

— Е, все ще го преживеем някак — изсъска по-възрастната жена. — Не че когато е тук ми обръща някакво внимание… Искаше да го видиш ли?

— Надявах се.

— Връща се в четвъртък — каза Джойс. — Ако му скимне, разбира се.

Ким разпозна мъченическия тон на майка си.

— И Грейс Трейтърс ли е с него? — поинтересува се Ким за секретарката на баща си — една от многото, извървили се през кабинета му.

— Защо изобщо питаш — отвърна гневно Джойс. — Не може да си върже обувките без нея.

— Щом толкова се дразниш, защо си мълчиш, мамо? — попита Ким.

— Нямам избор — въздъхна отчаяно Джойс.

Ким съжали, че изобщо е подхващала дума за това — чувстваше се като в небрано лозе. Беше и мъчно за майка и че е принудена да търпи всичко това, същевременно обаче и се ядосваше, задето се прави на жертва. Баща и открай време имаше връзки и връзчици, кога открити, кога тайни — Ким не го помнеше друг. Реши да смени темата и попита за Елизабет Стюарт.

Очилата за четене на Джойс паднаха от върха на носа и, където едва се крепяха, и увиснаха на верижката върху гърдите и.

— Ама че въпрос! — ахна тя. — Откъде пък ти хрумна да питаш за нея?

— Случайно открих във винарската изба на дядо портрета и — обясни младата жена. — Доста се стреснах — Елизабет е имала същите на цвят очи като моите. Въобще приликата и с мен е плашеща. После си дадох сметка, че знам за нея съвсем малко. Наистина ли е била обесена като вещица?

— Не ми се говори за това — прекъсна я Джойс.

— Но защо, мамо?

— Темата е табу! — отсече по-възрастната жена.

— Припомни го на племенника си Стантън. Наскоро вечеряхме заедно и той отвори дума за това.

— На всяка цена ще му напомня — закани се Джойс. — Не се съмнявай!

— Защо всички в рода ни мълчат като заклети и всякак заобикалят темата, след като са изтекли вече толкова години? — не мирясваше Ким.

— Защото едва ли е повод за гордост — рече майка и. — Зловеща история.

— Вчера прочетох някои неща за съдебните процеси срещу салемските вещици — допълни Ким. — Написани са много книги. Но никъде не се споменава и дума за Елизабет Стюарт. Започнах да се чудя дали изобщо е имала нещо общо с лова на вещици.

— Мен ако питаш, има — бе категорична майка и. — Но да не говорим за това. Какво си правила в Салем?

— Бях в замъка — обясни дъщерята. — В събота отскочих до имението. Решила съм да ремонтирам старата къща и да се пренеса в нея.

— И таз добра! Това пък откъде ти хрумна? — изуми се майка и. — Къщата е малка, няма къде да се завъртиш.

— Ще стане за чудо и приказ — усмихна се Ким. — Пък е и по-голяма от сегашното ми жилище. Освен това ми се ще да се махна от Бостън.

— Според мен се иска огромен труд, за да я направиш годна за живеене — настоя майката.

— Отчасти и заради това смятах да поговоря с татко — каза Ким. — Но него, естествено, го няма. Все така се получава — точно когато ми е най-нужен, не е тук.

— Той нямаше да ти помогне — рече Джойс. — Поговори с Джордж Харис и Марк Стивънс, строителния предприемач и архитекта, които ремонтираха нашата къща — справиха се чудесно. Работят заедно, а фирмата им е в Салем — много удобно за теб. Но трябва да се посъветваш и с брат си.

— Това се разбира от само себе си!

— Звънни му оттук — предложи майката. — През това време аз ще се свържа по другата линия със строителния предприемач и архитекта.

Джойс стана от шезлонга и излезе. Усмихната, Ким сложи телефонния апарат върху коленете си. Майка и непрекъснато я изумяваше. Беше ту самото въплъщение на самовглъбеността и вцепенението, ту в следващия миг преливаше от енергия и се запретваше да помага на другите. Ким интуитивно се досещаше какъв е проблемът: майка и просто скучаеше. За разлика от приятелките си не се занимаваше с благотворителност.

Докато набираше номера, Ким си погледна часовника и се опита да пресметне колко е часът в Лондон. Не че имаше някакво значение. Брат и беше нощна птица — работеше в малките часове, а през деня си отспиваше.

Брайън вдигна още на първото позвъняване. След обичайните любезни реплики Ким му описа какво е решила да прави. Брайън начаса я подкрепи, дори я насърчи. Според него било за предпочитане имението да не запустява. Държеше само на обзавеждането в замъка.

— Там няма да пипам нищо — обеща сестра му. — Ще те изчакам да се прибереш в Щатите.

— Става — съгласи се Брайън.

— Къде е татко? — поинтересува се младата жена.

— Отседнал е в хотел „Риц“.

— Ами Грейс?

— Защо изобщо питаш! — засмя се Брайън. — Прибират се в четвъртък.

Докато Ким се сбогуваше с брат си, майка и се приближи и мълком и връчи листче хартия с телефонен номер върху него.

— Кого да търся?

— Марк Стивънс — отвърна Джойс. — Очаква да му се обадиш.

Разговорът и с Марк Стивънс не трая дълго. Той предложи след половин час да се срещнат в имението — трябвало да види сградата, за да е в състояние да даде разумни съвети. Ким прие.

— Решиш ли да ремонтираш онази съборетина, поне ще си в добри ръце — отбеляза майка и, след като младата жена затвори.

— Ще тръгвам — рече Ким и скочи на крака. Въпреки усилията да не обръща внимание на Джойс бе усетила, че отново се дразни от нея. Притесняваше се, че майка и си вре носа във всичко. Спомни си как е накарала Стантън да я запознае с някого, понеже била скъсала с Кинард.

— Почакай, ще те изпратя — понечи да се изправи Джойс.

— Няма нужда, мамо — възпря я Ким, като едва скриваше раздразнението си.

— Искам да те изпратя — настоя по-възрастната жена. Тръгнаха по дългия коридор.

— Когато говориш с баща си за старата къща — подзе бавно Джойс, — ти препоръчвам да не отваряш дума за Елизабет Стюарт. Само ще се ядоса.

— Защо пък ще се ядосва? — учуди се Ким.

— Не се разстройвай. Просто се опитвам да запазя мира в семейството.

— Но това е смешно! — присви устни младата жена. — Не разбирам.

— Знам само, че Елизабет е произхождала от бедно селско семейство и е била родом от Андовър — поясни майката. — Дори не е членувала официално в църквата.

— Чудо голямо, какво значение има това днес! — възмути се дъщерята. — Най-ироничното е, че броени месеци след обесването някои съдебни заседатели и съдии са се извинили пред всички, понеже са осъзнали, че са качили на бесилото невинни хора. А ето, че цели триста години след лова на вещици ние дори отказваме да говорим за Елизабет. Глупаво е. И защо името и го няма в нито една от книгите?

— Очевидно, защото семейството не е искало — каза майка и. — Според мен роднините и не са я смятали за невинна. Затова и ние не бива да вадим на показ кирливите си ризи.

— Бабини деветини! — отсече Ким. Качи се на колата и потегли от Марбълхед Нек. Щом навлезе в самия Марбълхед, се видя принудена да намали скоростта — караше като фурия, тласкана от смътното чувство за обида. Докато подминаваше Къщата на вещиците в Салем, подреди мислите си и си призна, че въпреки предупрежденията на майка и, или може би тъкмо заради тях, любопитството и към Елизабет и лова на вещици става неудържимо.

Когато спря пред портата на семейното имение, видя, че встрани от пътя е паркиран форд бронко. Слезе от колата с ключовете за катинара на портата и в този момент видя как от форда излизат двама мъже. Единият беше набит и мускулест, сякаш всеки ден се поти над щангите. Другият също беше възтежък и като че ли бе останал без дъх само от това, че е слязъл от автомобила.

Набитият се представи като Марк Стивънс, а мускулестият — като Джордж Харис. След кратката размяна на любезности всички отново се метнаха в колите и не след дълго спряха пред изумителната сграда.

— Невероятно! — ахна Марк — беше като хипнотизиран от постройката.

— Солидна, много добре построена сграда — одобрително поклати глава и Харис.

— Сложно ли е да бъде обновена? — поинтересува се младата жена.

— Не е проблем — отвърна Марк. Погледна и Джордж, който също кимна.

— Ще стане за чудо и приказ — подкрепи го вторият мъж. — Няма да я познаете, когато привършим.

— Може ли да я ремонтирате, без да пострада историческата стойност на постройката? — попита Ким.

— Ама разбира се — отвърна Марк. — Ще скрием в мазето тръбите и електрическата инсталация за пристройката. Изобщо няма да ги виждате.

— Ще прокопаем дълбок ров — уточни Джордж. — Тръбите и инсталацията ще минават под съществуващата основа, за да не я нарушаваме. Ще ви посъветвам само да сложите в подземието циментов под.

— А дали може да стане до първи септември? — поинтересува се младата жена.

Марк и Джордж се спогледаха. Джордж кимна и каза, че ще приключат дотогава с ремонта, стига тя да им даде простор на действие.

— Добре. Кога можете да започнете?

— Незабавно — отвърна Джордж. — Ако наистина държите да приключим до първи септември, се налага да започнем още утре.

— Работили сме много за баща ви — уточни Марк. — И тук ще се справим, както сме се справяли винаги досега. В цената ще включим материалите, съкратените срокове и печалбата.

— Дадено — съгласи се Ким с подновена решимост. — С ентусиазма си разсеяхте и последните ми задръжки. Какво ще се иска от мен, за да започнете?

— Ще започнем на устна уговорка — отговори Марк. — А ние ще имаме грижата да съставим договорите, които могат да бъдат подписани и по-нататък.

— Чудесно — рече младата жена. Протегна длан и двамата мъже скрепиха с ръкостискане споразумението.

Мъжете се заеха веднага да измерват помещенията с ролетката, а Ким излезе навън. Отдалечи се на петдесетина метра, обърна се и с преценяващ поглед се взря в къщата. Прекрасна беше, наистина. Най-неочаквано се запита как ли се е чувствала Елизабет, когато за пръв път е съгледала постройката и е дошла да живее тук — дали също се е вълнувала толкова много, радвала ли се е, дали сърцето и е трепнало от предчувствие, че няма да доживее в нея последните си часове… Ето как старите духове напомнят за себе си, помисли си Ким. Когато мислиш, че всичко в живота ти е ясно и подредено, внезапно те връхлита нещо. Нещо отвъдно, далечно, но и по странен начин близко.

Не знаеше колко време е стояла така — притисната от спомени, обзета от съмнения и изпълнена с решимост да разбули загадката. В един момент тръсна глава, сякаш да прогони някакво видение и се отправи обратно.

Върна се при Марк и Джордж и им каза, че ако им трябва, могат да я намерят в централната къща.

— Засега имаме предостатъчно работа — отвърна Марк. — Но утре ще се наложи да поговорим. Ще ми дадете ли телефона си?

Ким му написа и домашния, и служебния си телефонен номер. После излезе, качи се на колата и отиде в замъка. Бе решила да отдели малко време, за да се порови заради Елизабет из старите документи.

Отвори входната врата и я остави открехната, в случай че Марк и Джордж дойдат да я търсят. Вече в замъка се запита откъде ли да започне — дали от тавана или от винарската изба. Спомни си товарителницата от XVII век, която бе намерила в събота в избата, и си каза, че е по-добре да се върне там.

Мина през балната зала, прекоси и трапезарията и отвори тежката дъбова врата. Докато слизаше по гранитните стъпала, чу как вратата се захлопва с глух трясък зад гърба и.

Закова се на място. Най-неочаквано си даде сметка, че сега, когато Едуард не е с нея, е съвсем различно да е сама в огромната стара къща. Чуваше приглушено скърцащите и стонове. Обърна се рязко и погледна вратата с необяснимата уплаха, че се е залостила и сега е хваната като в капан в подземието. — Я не ставай за смях! — скастри се на глас младата жена. Но не успя да се отърси от тревогата. С несигурни стъпки се изкачи обратно по стъпалата. Облегна се на вратата и, както и беше очаквала, тя се отвори. Ким я остави още веднъж да се захлопне. Укори се, че е дала воля на развихреното си въображение, пак слезе във винарската изба и отиде в дъното. Тананикаше си, сякаш да увери самата себе си, че не се бои, но всъщност не и беше до песни. Колкото и да се опитваше да си вдъхва кураж, отново усети сковаващ страх. Въздухът в огромната къща беше спарен, притискаше дробовете и Ким едва си поемаше дъх. Вместо неподвижна тишина, напрегнатият и слух долавяше неясни шумове, сякаш нечие стаено присъствие витаеше в изоставения дом. Наложи си да не се поддава на паниката и с решителна стъпка се отправи към кантонерката с документите.

Почти веднага си даде сметка колко трудно ще и бъде да прегледа родовия архив. Документите сякаш нямаха чет. Всяко чекмедже бе задръстено с хартийки и се налагаше Ким да ги преглежда лист по лист. Много от тях бяха писани на ръка и се четяха трудно. Върху други беше невъзможно да се открие дата. Сякаш това беше малко, светлината на лампите беше съвсем мъждива. Ким реши, че за друг път, слиза ли във винарската изба, ще си носи допълнително осветление.

С надеждата да открие все пак някакъв ред, младата жена започна да отваря наслуки чекмеджетата — дано се натъкне на нещо по-старо. Първото откритие направи в чекмеджето на писалище, сложено до вратата за коридора.

Попадна на цяла връзка товарителници, прихванати с конец. Бяха писани на ръка, ала почеркът беше чист и четлив и всички носеха дата. Отнасяха се предимно за търговията с кожи, дървен материал, риба, ром, захар и зърно. Насред връзката стърчеше плик. Беше адресиран до Роналд Стюарт. Почеркът бе различен — небрежен и разкривен.

Ким отнесе плика в коридора, където светлината беше по-силна. Извади писмото и го разгърна. Беше от 21 юни 1679 година. Четеше се трудно.

Ким пъхна бавно писмото обратно в плика. Беше изненадана, направо стъписана. Не се смяташе за феминистка, обаче това писмо я обиждаше и засягаше достойнството и. Излизаше, че за Елизабет са водили унизителен пазарлък… Симпатията и съчувствието и към тази жена се засилиха още повече.

Ким се върна в приличното на затворническа килия помещение, сложи писмото върху писалището, където го беше намерила, и се зае да преглежда по-внимателно чекмеджето. Забравила за времето, тя се взираше трескаво във всяко късче хартия. Натъкна се на още няколко документа от онова време, ала не откри повече писма. Това обаче не я разколеба и тя се прехвърли на второто чекмедже. Тъкмо тогава чу отчетлив звук от стъпки над главата си.

Застина като попарена. Смътният страх, обзел я на идване във винарската изба, отново я обля с все сила. Сега обаче той бе подклаждан от съзнанието, че е сама в огромната злокобна къща и от угризенията на съвестта, че е нахлула грубо в едно забранено, смутно, отминало време. В чужд живот.

Въображението и съвсем се развихри, когато стъпките минаха точно над нея, и младата жена си представи, че се приближава ужасен призрак — може би призракът на покойния и дядо, дошъл да търси възмездие, задето толкова безочливо и безогледно се опитва да разбули строго пазени тайни.

Стъпките се отдалечиха, сетне се сляха със скърцането и стоновете на къщата. На Ким и идеше да хукне накъдето и видят очите и да избяга от подземието. А може би е по-добре да се скрие зад кантонерките и писалищата? Бе обзета от такава паника, че продължи да стои като закована. След малко набра смелост, прокрадна се на пръсти до вратата на избата и надзърна към коридора, водещ към гранитното стълбище. Тъкмо тогава вратата на подземието изскърца и се отвори. Младата жена не я виждаше, но беше сигурна, че не и се е счуло.

Вцепенена от страх, загледа безпомощно как изникват черни обувки и панталони, които неумолимо слизат по стъпалата. Някъде по средата на стълбището спряха. Силуетът се надвеси и към Ким надзърна лице, което не се виждаше ясно заради струящата отзад светлина.

— Ким! — извика Едуард. — Долу ли си?

Младата жена не успя да стори друго, освен да си поеме дълбоко въздух. Дотогава не си беше давала сметка, че е затаила дъх. Облегна се на стената на избата, за да не се свлече, тъй като нозете и се подкосяваха, и извика на Едуард, та той да разбере къде е. След броени секунди рамката на вратата се изпълни от едрото му тяло.

— Изкара ми ангелите — изрече Ким с възможно най спокоен тон.

Сега след като видя, че из къщата всъщност се е разхождал Едуард, вече се чудеше с каква сила я бе разлюлял страха, който бе изпитала само допреди миг.

— Извинявай — усмихна се той смутено. — Не исках да те изплаша.

— Защо не се обади по-рано? — попита Ким.

— Виках те няколко пъти — отвърна Едуард. — Първо, след като влязох през входната врата, после и от балната зала. Явно в избата не се чува.

— Сигурно — съгласи се младата жена. — Всъщност какво правиш тук? Изобщо не те очаквах.

— Търсих те в апартамента — обясни Едуард. — Марша ми каза, че си дошла с колата, за да се уговориш за ремонта. Нещо ме прихвана и реших да дойда и аз. Чувствам се отговорен, нали аз те подтикнах към това решение.

— Много мило от твоя страна — благодари му сухо Ким — сърцето и биеше като обезумяло.

— Наистина съжалявам, че те стреснах — повтори пак Едуард.

— Нищо, не се притеснявай — успокои го младата жена. — Аз съм си виновна, връхлетяха ме какви ли не фантасмагорични видения и се оставих собственото ми въображение да ме парализира. Като чух стъпки реших, че е някакъв призрак!

Едуард направи страховита физиономия и сви пръсти, все едно са ноктести лапи. Ким закачливо го бутна по рамото:

— Само не ми казвай, че е смешно!

И на двамата им олекна. Напрежението се беше разсеяло.

— Значи си започнала да проучваш историята на Елизабет Стюарт — подхвана Едуард и се наведе над отвореното чекмедже на писалището. — Намери ли нещо?

— Да — отвърна Ким.

Заобиколи писалището и му подаде писмото на Джеймс Фланаган до Роналд Стюарт. Едуард извади внимателно пожълтелия лист от плика. Доближи го до светлината и зачете.

— Набези на индианците в Андовър, виж ти! — изненада се той. — Представяш ли си? В ония времена животът определено е бил доста по-различен. — Едуард дочете последните редове и въздъхна. — Невероятно.

— Не си ли възмутен поне малко? — учуди се младата жена.

— Защо пък да съм възмутен? — изненада се той.

— Аз съм възмутена от дън душа. Клетата Елизабет, имала е много по-малка власт над горчивата си участ, отколкото предполагах. Баща и направо я е спазарил. Унизително е!

— Според мен избързваш с изводите — укори я Едуард. — През XVII век наистина не са разполагали с нашия избор. Животът е бил много по-тежък. Хората са били принудени да се обединяват, за да оцелеят. И вероятно затова интересите на отделния човек не са се зачитали особено.

— Това не означава, че може да спазаряваш живота на дъщеря си — възрази Ким. — Баща и се е отнасял с нея като с имота си, все едно е крава или нива.

— Мен ако питаш, отдаваш прекалено голямо значение на това писмо — каза Едуард. — Баща и и Роналд наистина са се споразумели за този брак, обаче това не значи, че Елизабет е нямала право на мнение и не е казала дали иска да се омъжи за Роналд. Пък и сигурно камък и е паднал от сърцето при мисълта, че може да помогне на родителите си и да им облекчи живота.

— Може би си прав — съгласи се младата жена. — Лошото е, че знам какво в крайна сметка я е сполетяло.

— Още не знаеш със сигурност, че е била обесена — напомни и Едуард.

— Така е — поклати глава Ким. — От писмото обаче се изяснява поне една причина да я обявят за вещица. От книгите, които прочетох, разбрах, че във времето на пуританите не се е гледало с добро око на хората, променили положението си в обществото — смятало се е, че така те престъпват волята Божия. Елизабет попада тъкмо в тази категория — от дъщеря на селянин сиромах е станала жена на сравнително заможен търговец.

— Едно е да си уязвим, съвсем друго — да те обявят за вещица — възрази Едуард. — Питам се каква ли всъщност е била съдбата и — в никоя от книгите не срещнах името и.

— Според майка ми авторите на тези книги не я споменават единствено, защото семейството е правило, струвало, само и само името и да не се свързва с лова на вещици.

— Това вече е нещо ново — отбеляза Едуард. — Но едно е сигурно: през XVII век хората са вярвали, че има вещици и магии. Може би Елизабет наистина е правела магии — искам да кажа, да е била жена с характер и поведение, необичайни за средата, в която е попаднала — а новото и обкръжение да им е приписало характер на магически ритуал…

— Я чакай — прекъсна го Ким. — Нима намекваш, че Елизабет е искала да си извоюва място в новата общност с непозволени средства? Говорех ти, че ако е виновна за нещо, то това е, че си е сменила общественото положение, а не че се е стремяла съзнателно да навреди някому с магии. Не допускам някой от моя род да е бил склонен към злотворство. Пък и няма логика — една „пришълка“ би следвало не да настройва новите хора враждебно към себе си, а по-скоро обратното — да се стреми да се докаже, да ги предразположи…

— Ами ако наистина е правела магии? — повтори младият мъж. — И аз не смятам предшественицата ти за злодей. Но като вземем предвид как са мислели хората през оная епоха, напълно възможно е в нейната среда да се е смятало за нормално спазването на някои ритуали — за дъжд, за плодородие, за здраве… В ония времена дълбоко са вярвали в бяла и черна магия. Разликата е, че бялата магия е за хубави неща, например за да оздравее някой човек или животно. От друга страна, черната магия е била подчинена на зли помисли и е била наричана вещерство. В някакъв период явно е било въпрос на мнение да решиш дали някоя отвара или талисман са бяла или черна магия.

— Може би си прав — съгласи се Ким. Замисли се и поклати глава. — Но не, според мен грешиш. Интуицията ми подсказва друго. Имам чувството, че Елизабет е била невинна, но нещо я е сполетяло и тя се е озовала в центъра на ужасна трагедия. Каквото и да и се е случило, то явно не е било никак приятно, а това, че днес никой от потомците и не зачита нейната памет, само засилва несправедливостта. — Ким хвърли поглед към кантонерките, писалищата и сандъците. — Въпросът е: дали обяснението може да бъде намерено в това море от документи?

— Според мен си извадила голям късмет, че си открила това лично писмо — похвали я Едуард. — Щом има едно такова писмо, значи съществуват и други. Ако изобщо намериш отговор, той ще е именно в такова писмо.

— Жалко, че архивът е толкова разбъркан.

— Ами старата къща? — поинтересува се Едуард. — Реши ли вече да я ремонтираш и обновиш?

— Да — потвърди младата жена. — Ела, ще ти разкажа.

Оставиха колата на Едуард пред замъка и отидоха с автомобила на Ким в старата къща. Тя го поведе ентусиазирано из помещенията, като сподели, че смята да се възползва от неговото предложение и да изнесе всички съвременни удобства в пристройката.

— Къщата ще стане приказно хубава — усмихна се Едуард, докато излизаха на моравата. — Завиждам ти.

— Вълнувам се много — трепна гласът на Ким. — Изгарям от нетърпение да се заема с обзавеждането. За септември ще си издействам отпуск, дори неплатен, за да се посветя изцяло на ремонта.

— Сама ли ще го правиш? — поинтересува се Едуард.

— Да.

— Охо! — възкликна той. — Аз май не бих се наел.

Качиха се в колата на Ким, тя обаче се поколеба, преди да завърти ключа. През предното стъкло се виждаше къщата.

— Да ти призная, винаги съм си мечтала да съм дизайнер по вътрешно обзавеждане — въздъхна тя с лека тъга.

— Наистина ли? — възкликна Едуард. — Отново ме изненадваш. Досега мислех, че медицината е призванието ти…

— Пропилях си възможностите — оплака се младата жена. — Винаги съм се интересувала от изкуството, най вече в гимназията. В ония години бях голяма особнячка, не си падах особено по компаниите.

— Аз също — кимна Едуард. Ким запали двигателя и зави. Отправиха се към замъка.

— И защо не си станала дизайнерка? — поинтересува се Едуард.

— Родителите ми ме разубедиха — отвърна Ким. — Най вече баща ми.

— Нещо не разбирам — призна си Едуард. — В петък, докато вечеряхме, ми каза, че не сте много близки с него.

— Да, не сме, но той имаше силно влияние върху мен — поясни младата жена. — Мислех си, че аз съм виновна, задето сме толкова отчуждени. Правех какво ли не само и само да му харесам, опитвах се да се сближим, търсех неговото одобрение. Затова го послушах, когато настоя да уча за медицинска сестра или учителка, защото според него именно това „прилягало“ на една жена. Явно бе на мнение, че вътрешната архитектура не ми „приляга“.

— Бащите наистина понякога имат много силно влияние върху децата си — съгласи се Едуард. — Аз също се чувствах длъжен да оправдая очакванията на баща си. Като се замисля сега, ми се вижда абсурдно. Не е трябвало да му обръщам чак такова внимание. Вечно ме вземаше на подбив, че съм бил пелтек и не съм ставал за спортист… Е, явно съм го разочаровал.

Пристигнаха в замъка и Ким спря до автомобила на Едуард. Той понечи да слезе, после обаче се облегна отново на седалката.

— Вечеряла ли си? — попита.

Ким поклати глава.

— И аз съм гладен. Какво ще кажеш, дали да не отскочим до Салем и да потърсим някой приличен ресторант?

— Нямам нищо против — съгласи се младата жена. Излязоха от имението и поеха към града. Първа заговори Ким.

— Смятам, че в колежа нямах самочувствие именно заради майка ми и баща ми — сподели тя. — Сигурно и при теб е същото.

— Нали ти казвам — не ме биваше твърде в спортовете. Какво като бях добър там, където трябва мислене — баща ми само като ме погледнеше, все едно и също повтаряше: че какъв мъж си ти, като една топка не можеш да хвърлиш като хората!

— Странно…, А колко важно е да имаш самочувствие! И колко малко трябва, за да го разрушиш у едно дете.

— Пък и при възрастните — добави Едуард. — А нямаш ли самочувствие, това се отразява на поведението ти, от там — и на чувството за собствено достойнство. Лошото е, че с времето психическият тонус започва да се обуславя единствено от биохимията. Точно по тази причина съм привърженик на лекарствата: те са в състояние да те извадят от порочния кръг.

— Пак ли ми говориш за прословутия прозак? — попита Ким.

— И за него също — отвърна Едуард. — При някои пациенти това лекарство наистина повдига самочувствието.

— Ти щеше ли да го вземаш, ако като студент имаше достъп до него? — поинтересува се младата жена.

— Не е изключено — призна ученият. — Прозакът щеше да преобрази живота ми.

Ким го стрелна с очи. Имаше чувството, че току-що е споделил с нея нещо съкровено.

— Не е задължително да ми отговаряш — рече тя. — Сигурно нямам и право да питам, но опитвал ли си някога прозак?

— Нямам нищо против да ти отговоря — успокои я Едуард. — Взимал съм го от време на време в продължение на две години. Когато баща ми почина, се чувствах потиснат. Като знам какви бяха отношенията ни, не очаквах от себе си такава реакция. Един колега ме посъветва да опитам прозак и аз го послушах.

— Помогна ли ти? — поинтересува се Ким.

— Определено — отвърна той. — Не веднага, но с времето депресията изчезна. Ала най-интересното е, че лекарството ми вдъхна самоувереност. Не го очаквах, затова и едва ли съм си го внушил. За мен беше само добре дошло.

— А някакво странично действие?

— Да, имаше странично действие, което обаче не беше болка за умиране, като знам колко лесно се отървах от потиснатостта.

— Виж ти! — възкликна Ким.

— Дано не си изпаднала в ужас с твоето пуританско отношение към лекарствата.

— Я не се занасяй! — рече младата жена. — Тъкмо обратното. Признателна съм ти за прямотата. Пък и коя съм аз, че да те съдя? Никога не съм вземала прозак, но докато следвах в колежа, също съм се подлагала на психотерапия. Така че сме квит.

Едуард се засмя.

— Точно така! И двамата сме ненормални. Едни такива малки, симпатични откачалки! — той комично се изплези; двамата се заляха в смях.

Намериха малко евтино ресторантче, където сервираха прясна риба. Вътре нямаше къде игла да падне, затова се видяха принудени да седнат на високите столчета пред бар плота. Поръчаха си печена треска и по халба ледена наливна бира. За десерт си взеха индиански пудинг със сладолед по старовремска рецепта.

След шумотевицата в ресторанта им беше приятно да се потопят в тишината на автомобила — подкараха мълком към имението. Но докато минаваха през портата, Ким усети, че Едуард е видимо притеснен. Не го свърташе на едно място, той час по час отмяташе косата от челото си.

— Какво има? — попита тя.

— А, н-нищо — отвърна Едуард, но пак бе започнал да заеква.

Ким спря до неговия автомобил. Дръпна ръчната спирачка, без да изключва двигателя. Зачака — знаеше, че Едуард се кани да каже нещо. Накрая той изстреля:

— Защо не ми дойдеш на гости, след като се приберем в града?

Поканата завари Ким неподготвена. Тя бе доловила колко смелост му е била нужна, за да изрече тези думи, и не искаше той да се почувства отхвърлен. Същевременно си спомни за пациентите, за които трябваше да се погрижи още рано на другата сутрин. Накрая надделя професионализмът.

— Извинявай — подхвана тя. — Вече е много късно. Капнала съм от умора, станала съм още в шест. — За да разведри обстановката, добави шеговито: — Пък и не съм си написала домашното за утре.

— Ще се приберем бързо — започна да я убеждава Едуард. — Още е девет и нещо.

Ким беше изненадана и притеснена.

— Струва ми се, че нещата се развиват прекалено бързо — каза тя. — Много приятно ми е с теб, но не искам да избързвам.

— Ама разбира се — увери я Едуард. — И на мен ми е приятно с теб.

— Хубаво ми е, когато сме заедно — повтори Ким. — Тази седмица в петък и събота не съм на работа, стига и ти да си свободен.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно в четвъртък? — предложи Едуард. — Надявам се да нямаш домашни.

Младата жена се засмя.

— За мен ще е удоволствие, И ще се постарая да си напиша домашното навреме — усмихна се тя.