Допустим риск

ЕПИЛОГСЪБОТА, 5 НОЕМВРИ 1994 ГОДИНА

— Скъпа, къде предпочиташ да отидем по-напред? — Кинард се извърна леко към Ким, докато излизаха с колата през портата на имението на Стюартови.

— И аз не знам — колебливо отвърна тя.

Беше се отпуснала на седалката до него и крепеше гипсираната си лява ръка.

— Нямаш много време за размисъл — подкани я мъжът. — След няколко минути ще бъдем на разклона.

Да, така беше — Ким вече виждаше зад голите дървета моравата. Изви очи и погледна Кинард. Бледото есенно слънце падаше полегато през клоните и се отразяваше върху лицето и черните му очи. Изглеждаше спокоен, уверен. Този млад мъж бе човекът, който я подкрепяше търпеливо и ласкаво седмици наред и тя му беше признателна, че се е съгласил и да я придружи по време на това пътуване. От онази съдбовна нощ беше минал цял месец и сега за пръв път Ким се престрашаваше да се върне тук.

— Е? — попита пак Кинард и намали скоростта.

— Хайде да отидем до замъка — отвърна Ким. — По точно, до онова, което е останало от него.

Завиха. Пред тях се възправиха овъглените развалини. От сградата бяха останали само иззиданите от камък стени и комини. Кинард спря пред мостчето, водещо към почернялата празна рамка на входната врата.

— По-лошо е, отколкото очаквах — поклати глава той, взрян в гледката, разкрила се през предното стъкло на автомобила. Хвърли кос поглед към Ким. Видя, че е просълзена и разстроена. — Не се налага да гледаш всичко това.

— Искам! — отсече младата жена. — Рано или късно трябва да го сторя.

Отвори вратата и слезе от колата. Кинард я последва. Отидоха заедно при развалините. Не се опитаха да влязат вътре. Всичко между стените се бе превърнало в пепел, ако не се броят няколкото овъглени греди, които не бяха успели да изгорят докрай.

— Всичко пламна толкова бързо и изгоря за броени минути, направо е невероятно, че някой е оцелял…

— Двама от общо шестима не е голям рекорд — вметна Кинард. — Пък и двамата оцелели още не са прескочили трапа.

— Трагедия в трагедията — мрачно произнесе Ким. — Както при клетата Елизабет с уродчето, което е пометнала.

Качиха се на баира, откъдето се откриваше гледка към пожарището. Кинард въздъхна.

— Каква история и какъв край! — възкликна той. — Властите все не искаха да повярват, докато не се убедиха, че зъбите на една от жертвите не съвпадат съвсем точно със следите по костите на загиналия скитник. Сигурно поне се чувстваш отмъстена. Отначало не искаха да повярват и на една-едничка твоя дума.

— Мен ако питаш, повярваха ми чак след като Едуард и Глория получиха поредния пристъп вече в интензивното отделение на болницата — възрази Ким. — Това, а не следите от зъби убеди властите, че казвам истината. Хората, присъствали на пристъпа, твърдят, че Едуард и Глория са го получили по време на сън и после не са помнели нищичко. Единствено това убеди всички, че не си измислям.

— А аз ти повярвах още от самото начало — каза Кинард и се извърна към нея.

— Така е — наведе очи тя. — Не мога да не съм ти признателна за това, както и за много други неща.

— Е, знаех, разбира се, че вземат лекарството, което още не е минало всички проби — напомни мъжът.

— Казах го още в началото и на окръжния прокурор — прекъсна го младата жена. — Не му направи особено впечатление.

Кинард отново погледна зловещите развалини.

— Сградата е толкова стара, че сигурно е изгоряла за нула време — предположи той.

— Аха, лумна като картонена къщичка — потвърди замислено Ким. — Беше ужасно.

Мъжът отново поклати глава, този път с благодарност към съдбата, че на Ким и се е разминало, макар и на косъм.

— Истинско чудо е, че си се отървала невредима.

— Когато избухна пожарът, вече почти не разсъждавах — каза Ким. — Но другото беше много по-ужасно, хиляди пъти по-ужасно, отколкото си представяш. Не знаеш какво е да видиш хора, близки хора, които познаваш и с които дружиш, да изпаднат в такова животинско състояние, да загубят всичко човешко… Едно разбрах след всичко преживяно: че вземаме ли лекарства, независимо какви са те, дали стероиди, с каквито се тъпчат спортистите, или психотропни лекарства, с които си вдъхваме спокойствие и самоувереност, ние сключваме същия договор, какъвто Фауст е сключил с Мефистофел.

— Медицината го знае от години — вметна Кинард. — Винаги, дори с антибиотиците, съществува риск. Понякога ме налягат угризения, че съм лекар…

Ким го изгледа изненадано.

— Вярно е, че лекуваме хората, спасяваме им живота — продължи Кинард с плам, какъвто Ким не бе очаквала. — Но най-често лекуваме симптомите, а не причината. Предписваме безброй лекарства, все повече и повече, много рядко — принципно нови и много често — само модифицирани и с променени наименования, а инак… Така че премахваме едни симптоми и причиняваме два пъти повече други. И когато те се проявят — оправдаваме се с прогреса, смятаме, че това са само неизбежните странични ефекти, в рамките на допустимия риск. Допустим… Но за чия сметка? И кой ни дава право да решаваме къде е границата на допустимото?.

Ким трепна:

— Странно… Преди катастрофата с „Ултра“ и Едуард повтаряше като навит, че всичко е в рамките на допустимото… Вярваше, че с това откритие ще промени хората, а и себе си, характера си. Може би последното го е подтиквало най-силно — желанието да моделира своя характер с помощта на хапчето… — Ким го погледна смутена. — Извинявай, не исках да се връщам на темата за Едуард. Но съдя дори и по себе си — плаши ме как хората постоянно забравят за „договора с Мефистофел“, когато посягат към лекарства, с чиято помощ, както си въобразяват, ще придобият мечтаните черти на характера и ще се преборят например със срамежливостта. А такива лекарства ще се появят в най-скоро време — нищо не може да спре разработването им. Ако някой се съмнява за какво ще бъдат използвани те, нека погледне пазара на антидепресанти — откак са се появили, се тъпчем с тях за щяло и нещяло…

— Тъкмо в това е проблемът. Най-лошото е, че създаваме култура, според която за всяка болка непременно има изнамерен лек. Или ще има. Ние вярваме в своята наука, експериментираме върху себе си и се гордеем с постигнатото. Добре, но забравяме, че нашата човешка гордост, самонадеяност, а нерядко и алчност, ни подвеждат да преминем границата на допустимия риск. Медицината стана индустрия, в която се въртят милиарди. Това е огромен залог. Заради него правим хората зависими от лекарствата, от химията, от самата вяра, че за всичко на тоя свят е измислено подходящото хапче, което ще реши всички проблеми… — Кинард въздъхна и погледна Ким в лицето. — Не позволяваме на пациентите си да излязат извън своята зависимост от нас, от кръговрата на постоянното лекуване-разболяване, за да не би случайно да ги загубим… като клиенти. Понякога наистина ме е срам, казвам ти — идело ми е да напусна. Ако още не съм го направил, то е само защото все още вярвам — иска ми се да вярвам! — че ползата от моите усилия все пак е повече от вредата…

Ким го погледна топло:

— Откривам един нов Кинард… До сега не си споделял така с мен, но май сама съм си виновна. Във всеки случай, радвам се, че мислим и чувстваме по толкова сходен начин. И на мен ми се мяркат разни идеи да сменя работата си… — Тя внезапно се засмя и добави: — Но ти не бързай да зарязваш медицината и да я оставиш в ръцете на симпатичните търговци като моя скъп роднина мистър Стантън! После Ким внезапно стана сериозна и кимна към обгорелите руини:

— Прав си за културата на хапчето… дори и това пожарище я доказва. Боя се, че тъкмо затова трагедията, която току-що изживяхме, неминуемо ще се повтори. Няма как да не се случи при такова търсене на психотропни лекарства…

— Ако наистина се случи, — усмихна се мъжът невесело — хитреците, които трупат цяло състояние от хорския интерес към салемските вещици, са нащрек. Вероятно се молят, каквото ще има да става, пак тук да става — магии, пожари, гонитба на върколаци, сборища на вещици, състезания с хвърчащи метли и какво ли не още, стига да привлича повече туристи… Твоите патила бяха добре дошли за техния бизнес. Каква ирония! Впрочем… — Кинард погледна неловко към спътницата си — извини ме. Не исках да засягам чувствата ти.

Ким взе една пръчка и разрови купчината отломки, останали от замъка. От силната горещина металните предмети се бяха изкривили до неузнаваемост.

— Няма нищо. Знаеш ли какво си мисля по повод ламтежа към богатство, за който говориш? Ето, в тази къща се пазеше цялото материално наследство, съхранено от дванайсет поколения Стюартови — обясни младата жена. — Нищо не е останало от него. Нищо.

— Съжалявам. Не исках да те разстроя.

— Не си, наистина. Като си помисли човек, за всичко струпано в замъка не бих дала и пукнат грош. Суета. Нямаше уникални книги, скулптури, творения на изкуството, за които да съжалявам. Нямаше дори и една прилична картина с изключение на портрета на Елизабет, който успях да запазя. Съжалявам само за свързаните с нея писма и документи, които бях намерила. Изгубих и тях, вече имам само копия на две, които направиха в Харвардския университет. Сега те са единственото доказателство, че Елизабет е била свързана с лова на вещици, а това не е достатъчно, за да убедя повечето историци.

Известно време гледаха пепелището. Накрая Кинард побутна лекичко младата жена по рамото и те мълчаливо тръгнаха към колата. Много скоро бяха в лабораторията.

Ким отключи. Прекосиха приемната и тя отвори и вътрешната врата. Кинард остана смаян. Вътре нямаше нищо.

— Къде е апаратурата? — изненада се той. — Мислех, че тук има лаборатория.

— Да, имаше — потвърди Ким. — Но казах на Стантън незабавно да изнесе всичко, или в противен случай ще дам оборудването на някоя благотворителна организация. Той предпочете да си върне поне част от изгубеното — горкият, май и неговите илюзии изгоряха, заедно с не малко от вложените пари…

Кинард махна с ръка. Стъпките му отекнаха в помещението.

— Винаги можеш да го превърнеш в гимнастически салон — опита се той да разведри атмосферата.

— Предпочитам да си направя ателие — усмихна се Ким.

— Сериозно ли говориш?

— А защо не? Не случайно ти казах одеве, че ми се въртят разни идеи за смяна на работата… Наистина го мисля.

Скоро излязоха от лабораторията. Мястото не приканваше към приятни спомени и те с облекчение се отправиха към къщата.

— Ще бъде срамота, ако събориш тази сграда — рече Кинард. — Станала е за чудо и приказ.

— Да, уютно е — съгласи се младата жена. Влязоха в хола.

— Дали някога ще поискаш отново да живееш тук? — попита той.

— Може би… Някой ден. А ти? Ти смяташ ли, че някой ден би могъл да живееш в такава къща?

— Естествено! — възкликна мъжът. — След дежурството в тукашната болница ми предложиха постоянно място. Обмислям не на шега дали да не приема. Ще бъде идеално да живея тук. Но сигурно е малко самотно.

Ким се взря в лицето му. Той вдигна предизвикателно вежди.

— Това предложение за женитба ли е? — попита младата жена.

— Може и така да се тълкува — отвърна уклончиво Кинард, като си придаде тайнствен вид.

— Дали да не проверим чувствата си? Хайде пробно да идем заедно на ски! — Ким го гледаше изпод вежди, а ъгълчетата на устните и се извиха в лека, закачлива усмивка.

Кинард също не издържа и широко се засмя.

— Новото ти чувство за хумор ми допада. Сега вече се шегуваш и с онова, което за теб е важно. Наистина си се променила.

— Дано — отговори младата жена. — Отдавна трябваше да го направя. — Тя махна към портрета на Елизабет. — Трябва да благодаря на нея — тъкмо тя ми показа, че съм длъжна да го сторя, и ми вдъхна смелост. Никак не е лесно да загърбиш старите навици. Дано само и занапред си остана такава, каквато съм днес, а ти — да намериш общ език с мен.

— Дотук нямам възражения. Сега вече, когато сме заедно, нямам усещането, че непрекъснато стъпвам върху натрошени стъкла. Не се налага постоянно да гадая какво изпитваш и как се чувстваш.

— Изумена съм, че от такава ужасна случка се е получило и нещо добро. Но съм и признателна — отбеляза Ким. — Най-странното е, че най-сетне набрах кураж да кажа право в очите на баща ми какво мисля за него.

— Какво толкова му е странното? — учуди се Кинард. — Според мен си е съвсем в реда на нещата да казваш каквото мислиш.

— Странното е не че го направих, а какво излезе от всичко това — уточни младата жена. — Седмица след разговора, по време на който баща ми се разфуча и си изпусна нервите, той ми звънна и сега вече между нас се зараждат по-нормални отношения.

— Какво по-хубаво от това! — поздрави я Кинард. Погали я по рамото и я привлече към себе си. — Точно както и при нас с теб! — прошепна той в косите и.

— Да, като при нас с теб — повтори Ким. Пресегна се, обви здравата си ръка около врата му и го прегърна. Беше нежна и пламенна прегръдка.