Допустим риск

ПЕТЪК, 29 ЮЛИ 1994 ГОДИНА

През седмицата вълнението на Едуард растеше все повече. Базата данни за новия алкалоид набъбваше с главоломна бързина. Спеше най-много по четири-пет часа на денонощие. Можеше да се каже, че живее по-скоро в лабораторията, отколкото в квартирата си и работеше с по-голямо настървение от всякога. Дори повтаряше онова, което прави асистентката му, за да е сто процента сигурен, че не са допуснати никакви грешки. Караше и Елинор да проверява получените от него резултати. Затънал до гуша в работа, нямаше време за нищо друго. Беше зарязал лекциите, студентите от началните курсове роптаеха. Не можеше да отдели и миг дори за дипломантите, мнозина от които бяха замразили научната си работа, понеже разчитаха на съветите и напътствията му. Едуард обаче витаеше в други сфери. Досущ художник, обзет от творческа треска, беше като омагьосан от новото лекарство и не забелязваше нищо и никого на света. За огромно негово удоволствие строежът на „магическата смес“ се разкриваше атом по атом от мъглата на времето, когато е била създадена.

Рано сутринта в сряда вече можеше да се похвали с върхово постижение в количествената органична химия: беше разчел докрай атомарната структура на съединението, която се състоеше от четири пръстена. Малко по-късно вече бяха наясно и със строежа на страничните вериги, и как те са свързани с атомарната структура. На шега Едуард оприличи молекулата на ябълка, от която се подават червеи.

Особено очарован беше от страничните вериги. Бяха пет на брой. Едната беше тетрациклична и наподобяваше структурата на наркотика ЛСД. Другата имаше два пръстена и приличаше на лекарството скополамин. Последните три се доближаваха до основните мозъчни невротрансмитери: норпинефрина, допамина и серотонина. Призори в четвъртък Едуард и Елинор бяха възнаградени с образа на цялата молекула, изникнал върху монитора на компютъра — във виртуалното триизмерно пространство. Това постижение бе станало възможно благодарение на новия структурен софтуер, на мощността на суперкомпютъра и на дългите часове, през които Едуард и асистентката му спореха и се караха до припадък. Хипнотизирани от изображението, двамата загледаха мълком как компютърът върти бавно молекулата. Беше в ослепително ярки цветове: електронните облаци сияеха във всички отсенки на кобалтовосиньото. Атомите въглерод бяха червени, кислородните — зелени, а азотните — жълти. Едуард разкърши пръсти като виртуоз, който се кани да изсвири соната на Бетховен на роял „Стейнуей“. Седна пред своя компютър, свързан в мрежа със суперкомпютъра. Затрака върху клавиатурата, призовал на помощ всичките си познания, опит и нюх. Изображението върху екрана на монитора продължи да се върти, но започна да трепка. Едуард работеше върху молекулата: скъсяваше двете странични вериги, за които смяташе, че са в дъното на халюцинациите — страничната верига на ЛСД и на скополамина.

За огромна радост успя да отдели всички съставки в страничната верига на ЛСД без една мъничка част, състояща се от два въглерода, без да променя триизмерния строеж на съединението и разпределението на електрическите заряди. Знаеше, че промени ли някое от тези две свойства, ще повлияе изключително силно и върху биоактивността на лекарството.

При страничната верига на скополамина се получи друго. Ученият успя да я скъси частично, като остави значителна част непокътната. Опиташе ли се да махне още, молекулата рязко променяше триизмерната си форма.

След като отстрани възможно най-много от скополаминовата странична верига, Едуард прехвърли данните за молекулата в паметта на компютъра си в лабораторията. Изображението тук не бе така ярко и зрелищно, затова пък в някои отношения се оказваше дори по-интересно. Сега вече Едуард и Елинор търсеха ново лекарство, създадено с помощта на компютър въз основата на съществуващо в природата съединение.

Трябваше чрез компютъра да премахнат страничното халюциногенно и антипарасимпатично действие на лекарството, така че да се избегне пресъхването на устата, разширяването на зениците и частичната амнезия, които бяха почувствали и той, и Стантън.

Тук вече Едуард беше в стихията си, защото нещата опираха до синтетичната органична химия. В маратонско усилие, продължило от четвъртък сутринта до малките часове на петък, той изобрети процес, чрез който хипотетичното лекарство да се получава от най-обикновени, достъпни реактиви. В петък сутринта ученият вече разполагаше с флаконче от новото лекарство.

— Какво ще кажеш, а? — попита той асистентката си, с която гледаха като захласнати флакончето. И двамата едвам се влачеха от умора, но нямаха никакво намерение да спят.

— Ще кажа, че като учен ти постигна нещо изумително! — отвърна най-чистосърдечно жената.

— Не си просех комплименти — завъртя глава Едуард и се прозина. — Интересува ме какво смяташ, че трябва да правим оттук нататък.

— Аз съм по-консервативният член на екипа — засмя се Елинор. — Предлагам да проверим токсичността.

— Дадено! — съгласи се ученият.

Изправи се тежко и протегна ръка — да помогне на Елинор да стане. Отново запретнаха ръкави.

Вдъхновени от постиженията, нетърпеливи да получат незабавни резултати, те сякаш забравиха всички изисквания на науката. Както и с естествения алкалоид, пренебрегнаха внимателните контролни изследвания, за да се доберат начаса до най-общите данни, които да им дадат представа за потенциала, заложен в лекарството.

Най-напред третираха с различни концентрации на съединението разнородни тъкани, включително бъбречни и нервни клетки. Сложиха културите в инкубатор, за да имат непрекъснат достъп до тях.

После се заеха с изследвания върху биоактивността на медикамента. Елинор даде от новото лекарство на поредната група подложени на стрес плъхове, а Едуард го добави към току-що получен синаптозомен препарат. Асистентката първа получи резултати. Бързо се увери, че видоизмененото лекарство действа още по-успокояващо на плъховете, отколкото изходният алкалоид.

Едуард се сдоби с резултати малко по-бавно. Той установи, че новото лекарство влияе на равнището и на трите невротрансмитера, но не еднакво: действието му беше най-силно при серотонина, по-слабо при норпинефрина и най-слабо при допамина. Онова, което ученият не бе очаквал, беше, че лекарството като че ли образува слаба ковалентна връзка и с глутамата, и с гама-аминомаслената киселина, две от веществата, които имат най-мощно възпиращо действие в мозъка.

— Невероятно! — възкликна след няколко часа Едуард. Вдигна листовете върху писалището, на които бяха записани всичките им открития, и ги метна във въздуха — те западаха като дъжд от конфети. — От данните излиза, че потенциалът на лекарството е направо фантастичен! Готов съм да се обзаложа, че то действа и като антидепресант, и като анксиолитик. Ще предизвикаме истинска революция във фармакологията! Не е изключено някой ден да сравняват нашето изобретение с откриването на пеницилина.

— Но си остават притесненията, че предизвиква халюцинации — напомни Елинор.

— Искрено се надявам да не е така — възрази шефът и. — Нали отстранихме страничната верига на ЛСД. Но съм съгласен с теб, че трябва да сме сигурни.

— Хайде да проверим тъканните култури — предложи асистентката. Знаеше, че Едуард ще настоява да вземе лекарството. Това беше единственият начин да видят дали е халюциногенно. Извадиха тъканните култури от инкубатора и ги провериха с микроскоп с ниска мощност. Всички до една изглеждаха незасегнати. Дори когато бяха подложени на високи дози от новото лекарство, не личеше то да им е нанесло вреди.

— Както гледам, няма и помен от токсичност — зарадва се ученият.

Върнаха се при писалището на Едуард и направиха няколко разтвора с различна концентрация. За отправна точка им служеше концентрация в доза, приблизително еднаква с дозата на непроменения алкалоид, който Стантън беше погълнал. Пръв я опита Едуард и когато не усети нищо, Елинор също го последва. Отново нищо не се случи.

Насърчени, двамата малко по малко увеличаваха дозите до цял милиграм — ЛСД ставаше психеделичен още при доза от 0,05 милиграма.

— Е?

— Поне аз не усещам никакво психеделично въздействие — вдигна рамене Елинор.

— Но въздействие все пак има — отбеляза шефът и.

— Определено — съгласи се младата жена. — Бих го описала по-скоро като чувство на успокоение и задоволство. Каквото и да е, ми харесва.

— И аз имам усещането, че мозъкът ми е остър като бръснач — подкрепи я Едуард. — Явно се дължи на лекарството, понеже допреди половин час се чувствах като влачен от порой, изобщо не можех да се съсредоточа. Сега усещам прилив на сили, сякаш съм спал непробудно цяла нощ.

— И на мен ми се струва, че паметта ми се е събудила от зимен сън — отбеляза Елинор. — Странно, защото без всякаква връзка си спомних какъв е бил телефонният ни номер, когато съм била петгодишно момиченце — беше в годината, когато родителите ми отидоха да живеят на Западното крайбрежие.

— Знаеш ли, сега усещам сетивата си някак особено изострени, най-вече обонянието.

— Нямаше да обърна внимание, ако не беше споменал. И при мен е така — Елинор отметна глава озадачена и подуши въздуха. — Никога не ми е правило впечатление, че лабораторията е изпълнена с какви ли не миризми.

— И зениците ти са малко разширени. Сигурно е от скополаминовата странична верига, която не успяхме да отстраним. Я провери как виждаш на близко разстояние — посъветва я Едуард, докато се взираше в наситеносините очи на Елинор. Тя вдигна флакончето с реактив и се вторачи в етикета, надписан със ситни буквички.

— Чета го, няма проблем.

— Нещо друго? — настоя ученият. — Трудности в дишането?

— Чувствам се отлично — увери го асистентката.

— Извинете — прекъсна ги женски глас. Беше влязла Надин Фош, аспирантката на Едуард от Париж.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, професор Армстронг, но се нуждая от помощта ви — рече тя. — Имам проблем с работата на ядрения магнитен резонатор.

— Най-добре се обърни към Ралф — усмихна и се Едуард радушно. — На драго сърце бих ти помогнал, но в момента съм доста зает. Пък и Ралф е наясно с машината повече от мен, повече го бива в техниката. След като аспирантката излезе, Елинор се взря учудено в Едуард.

— Беше необичайно любезен, особено като се има предвид колко ни бяха опънати нервите от преумората тези дни. Господи, сякаш някой те е подменил.

— Защото съм в прекрасно настроение. Пък и момичето е много мило и симпатично.

— Дали сега не е моментът да се върнеш към обичайните си занимания? — подхвана предпазливо асистентката. — Както виждаш, нещата се нареждат отлично.

— Това е само началото — завъртя глава ученият. — Признателен съм ти, че се безпокоиш за задълженията ми като преподавател, но мен ако питаш, мога да ги загърбя за някоя и друга седмица — едва ли ще настъпи краят на света. Нямам намерение да изпускам тръпката на опитите с новото лекарство. Междувременно ти се заеми с компютърното моделиране на молекулата — ще създадем от новото лекарство семейство съединения, като заменяме страничните вериги.

Елинор се върна към компютъра си, а Едуард вдигна телефонната слушалка и набра номера на Стантън Луис.

— Довечера зает ли си?

— Зает съм всяка вечер — изкиска се Стантън. — Защо питаш? Да не би случайно да си прочел проспекта?

— Искаш ли да вечеряш с мен и с Ким? — отговори с въпрос ученият. — Имам да ти казвам нещо.

— Ах, ти, стар хитрецо! — прихна пак другият мъж. — Да не ни съобщите нещо важно, а? Ти-и-рам-тарам-пам-пампам. — Стантън затананика Менделсоновия сватбен марш.

— Предпочитам да говорим на четири очи — отвърна Едуард, без да губи самообладание. — Хайде, ще вечеряме ли заедно? Аз черпя!

— Както гледам, работата е дебела-а. — проточи приятелят му. — За довечера съм запазил маса в ресторант „Анейго“ на Мейн Стрийт в Кеймбридж. За двама е, но ще помоля да я направят за четирима. Чакат ни в осем довечера. Ще ти звънна, ако има някакъв проблем.

— Чудесно — каза Едуард и затвори, преди Стантън да го е обсипал с още въпроси. После набра служебния телефон на Ким в болницата.

— Имаш ли много работа? — започна той направо, след като тя вдигна слушалката.

— Хич и не питай!

— Уговорих се да вечеряме със Стантън и жена му — подхвана Едуард развълнувано. — За осем. Ако има някаква промяна, Стантън ще ми се обади. Извинявай, че не те предупредих по-рано. Дано нямаш нищо против.

— Няма ли да работиш довечера? — изненада се Ким.

— Взимам си градска отпуска — засмя се той.

— Ами утре? — попита младата жена. — Остава ли уговорката да отскочим до Салем?

— Ще го обсъдим — отвърна уклончиво Едуард. — Всъщност предпочитам да вечеряме само двамата с теб, но имам да обсъждам нещо със Стантън, та си рекох, че не е зле да се поотпусна. Тази седмица наистина не съм се забавлявал кой знае колко.

— Виждаш ми се твърде весел и превъзбуден — отбеляза Ким. — Нещо хубаво ли се е случило?

— Случват се само хубави неща! — бодро потвърди той. — Затова и срещата със Стантън е важна. След вечерята можем да поостанем само двамата. Защо да не се поразходим по площада, както онази вечер, когато се запознахме?

— Ще бъде страхотно! — възкликна младата жена.

Ким и Едуард пристигнаха в ресторанта първи и сервитьорката ги отведе на хубава маса, прикътана до прозореца, през който се откриваше гледка към Мейн Стрийт с множеството пицарии и индийски ресторантчета. По улицата профуча пожарна, надула сирената до дупка.

— Готов съм да се закълна, че пожарникарите в Кеймбридж ходят с пожарните коли да си пият кафето — засмя се Едуард. — Непрекъснато кръстосват напред-назад. Невъзможно е да има чак толкова много пожари.

Ким го погледна — беше в невероятно настроение. Не го беше виждала толкова бъбрив и весел и макар да изглеждаше уморен, се държеше така, сякаш току-що е изгълтал цяла кана кафе. Дори поръча бутилка вино.

— Не каза ли, че винаги предоставяш на Стантън да избира виното? — попита младата жена. Но преди той да и е отговорил, Стантън се появи, както винаги с гръм и трясък, сякаш тук му беше бащиния.

— Е, приятелчета, добра среща! — възкликна той към Едуард и Ким, докато се опитваше да помогне на Кандис да се разположи на стола — масата беше възтясна и се налагаше да седнат двама по двама. — Я да чуем голямата новина! Да поръчвам ли шампанско „Дом Периньон“?

Ким погледна Едуард така, сякаш очакваше обяснение.

— Вече поръчах вино — заяви той самоуверено. — Няма нужда от шампанско.

— Поръчал си вино? — ококори се приятелят му и избухна в смях. — Здравата ще ги озориш! Съмнявам се тук да намерят евтино наливно червено!

— Поръчах италианско бяло — хладнокръвно поясни Едуард. — Сухо и охладено, тъкмо за ден като днешния.

Ким вдигна вежди. Не познаваше Едуард такъв.

— Е, казвай, какво има? — подкани Стантън и, целият в слух, се облакъти върху масата. — Да не се жените?

Ким се изчерви като домат. Смутена, се запита дали Едуард му е споменал за намерението да живеят заедно в къщата и в Салем. Не че беше някаква тайна, но тя искаше да го съобщи сама на майка си и баща си.

— Де да имах този късмет! — засмя се и Едуард. — Имам новини, макар и не чак толкова добри. Ким примига и го погледна. Беше удивена колко ловко се измъква от дебелашките подмятания на братовчед и.

Келнерката донесе виното. Стантън разигра цяло театро — дълго оглежда етикета, преди да и разреши да махне тапата, разлюля златистия еликсир в чашата си, вдъхна аромата му, пробва го на вкус, с очи обърнати към тавана, и дори го гледа срещу светлината, преди най-сетне да благоволи да и даде знак да налее на всички.

— Изненадан съм, мой човек! — рече той на Едуард. — Много добър избор си направил.

Сетне понечи да вдигне наздравица, но Едуард го спря.

— Мой ред е! — каза той и вдигна чаша към Стантън. — Да пием за най-умния предприемач в световната фармацевтика!

— Пък аз вече си мислех, че си ме отписал! — засмя се другият мъж. Всички отпиха от виното.

— Имам един въпрос към теб — обърна се пак Едуард към Стантън. — Сериозно ли говореше, когато преди няколко дни каза, че ново психотропно лекарство с доказано действие може да донесе милиард долара?

— Напълно — потвърди приятелят му. Веднага заряза шегите и наостри уши. — За това ли сме тук? Да нямаш нещо ново за лекарството, пратило ме на кратко психеделично пътешествие?

И Кандис, и Ким в един глас го попитаха за какво психеделично пътешествие говори. Щом разбраха какво се е случило, изпаднаха в ужас.

— Какво се втрещихте, никак не беше зле! — успокоително махна с ръка Стантън. — Дори ми беше приятно.

— Имам много нова информация — отговори Едуард на въпроса му. — От добра по-добра. Променихме молекулата и така отстранихме психеделичното въздействие. Вече смятаме, че сме създали следващото поколение лекарство от рода на прозака и ксанакса. Изглежда съвършено. Не е токсично, може да се приема орално, има по-малко странично действие и вероятно по-широк обсег терапевтични възможности. Всъщност благодарение на уникалния строеж на страничните вериги, които могат да бъдат променяни и заменяни, не е изключено лекарството да има почти неограничени лечебни психотропни свойства.

— Бъди по-конкретен — помоли Стантън. — Какво според теб е въздействието на лекарството?

— Смятаме, че то като цяло подобрява настроението. Както личи, е антидепресант и анксиолитик, което ще рече, че притъпява тревожността. Действа и като общо тонизиращо средство, помага за преодоляване на умората, внася спокойствие, изостря сетивата и засилва паметта…

— Мили Боже! — ахна Стантън. — А остана ли нещо, което да не прави? Напомня ми за Сома от „Прекрасният нов свят“.

— Сравнението е уместно, не се шегувай — поклати глава Едуард.

— Подобрява ли секса?

— Не е изключено. Щом изостря сетивата, и сексът би трябвало да е по-пълноценен.

Стантън вдигна рязко ръце.

— Дявол го взел! — викна възторжено той. — Тук става дума за молекула, която ще донесе не един, а поне пет милиарда долара!

— Без майтап?

— Говоря абсолютно сериозно. Можеш да добавиш още един милиард — закима Стантън.

Келнерката прекъсна разговора. Те дадоха поръчката за вечерята. След като жената се отдалечи, пръв се обади Едуард.

— Но още не сме доказали нищо — уточни той. — Не сме провеждали контролни опити.

— Въпреки това, както гледам, ти си убеден в правотата си — отбеляза приятелят му.

— Повече от убеден.

— Кой знае за молекулата? — поинтересува се Стантън.

— Само аз, асистентката, която работи непрекъснато с мен, и вие на тази маса. — Имаш ли представа какви са механизмите на действие на лекарството?

— Съвсем смътна — призна ученият. — Както личи, то стабилизира концентрацията на основните мозъчни невротрансмитери и така действа на различни равнища. Влияе не само на отделните неврони, но и на цели мрежи от клетки, сякаш е мозъчен хормон.

— А как стигнахте до него? — поинтересува се пак другият мъж.

Едуард му обясни връзката между прапрабабата на Ким, лова на вещици в Салем и хипотезата, че обвинителките в селището са били натровени от гъбична плесен.

— Ким попита дали това може да бъде доказано и така взех проби от пръстта — разказа ученият.

— Аз нямам никаква заслуга — възрази младата жена.

— Как така да нямаш! — възкликна Едуард. — Имаш, и то голяма. И ти, и Елизабет.

— Колко странно — намеси се и Кандис. — Да откриеш лекарство в проба от пръстта!

— Изобщо не е странно — рече ученият. — Доста от важните лекарства, например цефалоспорините и циклоспоринът, са намерени именно в пръстта. Странното в нашия случай е, че лекарството идва от дявола.

— Бива ли да говориш така! — скастри го Ким. — Чак ме побиват тръпки.

Едуард се засмя закачливо. Вдигна пръст и поясни на компанията, че от време на време Ким я наляга суеверие.

— И на мен сравнението нещо не ми харесва — подкрепи я обаче братовчед и. — Предпочитам да смятам, че лекарството е дошло от небесата.

— Връзката с лова на вещици не ме притеснява ни най малко — каза ученият. — Дори обратното, харесва ми. Откриването на лекарството не оправдава смъртта на двайсет души, но поне и придава някакъв смисъл.

— На двайсет и един души — поправи го Ким и обясни на другите, че историците са подминали екзекутирането на Елизабет.

— Всъщност, все ми е тая, дори и лекарството да е свързано с библейския потоп — заключи Стантън. — При всички положения откритието е невероятно. — Извърна очи към Едуард: — Какво ще правиш оттук нататък?

— Точно за това исках да се видим — отговори ученият.

— Какво според теб трябва да направя?

— Вече ти казах. Трябва да регистрираме фирма и да патентоваме незабавно лекарството във всичките му разновидности. — Наистина ли смяташ, че то може да донесе милиарди долари?

— Знам какво говоря — отвърна Стантън. — Това вече е областта, където имам най-голям опит.

— Тогава да не губим време! — прикани Едуард. — Да регистрираме фирмата и да запретваме ръкави.

Стантън се взря за миг в лицето на своя приятел:

— Ти май говориш сериозно?.

— Повече от сериозно.

— Добре де, като начало ни трябват имена — кимна Стантън. Извади от вътрешния джоб на сакото си малко тефтерче и химикалка. — Имена за лекарството и за самата компания. Дали да не наречем лекарството „Сома“, както в онзи роман?

— Вече има лекарство с това име — възрази ученият. — Какво ще кажеш за „Омни“ — така ще отразим широкия обхват на клинично приложение.

— Не ми звучи като име на лекарство — каза Стантън. — По приляга за фирма. Хайде да наречем компанията „Омни фармасютикълс“ — фармацевтична фирма „Омни“.

— Харесва ми — съгласи се Едуард.

— А какво ще кажеш, ако кръстим лекарството „Ултра“? — предложи Стантън. — Идеално е за реклама.

— Звучи добре.

Мъжете погледнаха Ким и Кандис — да видят тяхната реакция. Ким беше донякъде стъписана от разговора — явно Едуард не се притесняваше изобщо от този свой внезапен и неочакван интерес към бизнеса.

— Колко пари можеш да събереш? — обърна се той към Стантън.

— Колко време според теб ще мине, докато пуснем новото лекарство на пазара? — отвърна с въпрос приятелят му.

— Трудно ми е да отговоря — призна си ученият. — Дори още не съм сто процента сигурен, че става за пазара.

— Знам — успокои го Стантън. — Но все пак ми трябва някакъв приблизителен срок. Наясно съм, че от откриването на някакво лекарство до одобряването му от Службата за хранителни продукти и лекарствени средства обикновено минават дванайсет години, а средната стойност на разработката му е към двеста милиона долара.

— Не ми трябват дванайсет години — увери го Едуард. — Нито двеста милиона долара.

— Колкото по-къс е периодът на разработване, толкова по-евтино излиза — това е очевидно. И толкова по големи са печалбите.

— Ясно — каза ученият. — Но да ти призная, печалбите не ме вълнуват чак толкова.

— А ти как мислиш, колко пари са ти нужни?

— Налага се да оборудвам лаборатория по последната дума на медицинската техника — започна да разсъждава на глас Едуард.

— Какво и е на сегашната ти лаборатория? — изненада се Стантън.

— Тя е на Харвардския университет — отвърна ученият. — Налага се да изнеса разработката на „Ултра“ извън тази лаборатория, все пак при назначаването съм подписал трудов договор, който ми забранява странична дейност.

— Това ще ни създаде ли трудности?

— Според мен не. Договорът важи само за открития, направени в работно време с апаратура на университета. Ще твърдя, че съм разработил лекарството в свободното си време, което всъщност си е почти така. Ала най-важното в случая е, че не ме е страх, дори и да се стигне до съд. Така де, не съм собственост на Харвардския университет.

— А развойният период? — напомни Стантън. — Колко можеш да го скъсиш?

— Много — отвърна ученият. — Онова, което най-вече ме смая в „Ултра“ е, че както изглежда, лекарството изобщо не е токсично. Според мен дори само това ще накара Службата за хранителни продукти и лекарствени средства да го одобри бързо, понеже тъкмо изследванията за токсичност са най-продължителни.

— Доколкото разбирам, можем да получим разрешението на Службата с няколко години по-бързо от обикновено, така ли?

— Безспорно — потвърди Едуард. — Ако няма токсичност, изследванията с животни ще приключат по-бързо, а клиничната част може да бъде спестена изцяло, ако обединим фаза II и фаза III с ускорения график на Службата за лекарствени средства.

— Ускореният график на Службата е само за животоспасяващи лекарства — напомни Ким.

— Ако „Ултра“ се окаже толкова ефикасно при депресия, както си мисля, със сигурност ще успеем да убедим властите, че лечението с него може да предотврати някои сериозни заболявания.

— Ами Западна Европа и Азия? — попита Стантън.

— Не ни трябва одобрението на Службата за лекарствени средства, за да пуснем лекарството на тамошния пазар.

— Точно така — подкрепи го ученият. — Съединените щати не са единственият пазар за лекарствени средства.

— Знаеш ли какво — подхвана пак другият мъж. — Мога лесно да събера четири-пет милиона почти без да разпилявам капитала на фирмата, понеже средствата ще бъдат, кажи-речи, само мои. Какво ще кажеш?

— Фантастично! — отвърна Едуард.

— Кога можеш да започнеш?

— Утре. Ще се заема със събирането на сумата, ще впрегна и адвокатите, за да регистрираме фирмата и да помислим за документите за патентоването.

— Знаеш ли дали можем да патентоваме ядрото на молекулата? — поинтересува се ученият. — Така ще предотвратим създаването на други лекарства с такова молекулно ядро.

— Нямам представа, но ще проверя.

— Докато ти се занимаваш с парите и с адвокатите — допълни Едуард, — аз ще започна оборудването на лабораторията. Първият въпрос е къде да се намира тя.

— Защо не в Кеймбридж, там е удобно — предложи Стантън. — Искам да не е близо до Харвардския университет.

— В такъв случай какво ще кажеш за Кендъл Скуеър? Далеч е от „Харвард“, при това е на две крачки от жилището ти.

Едуард се извърна към Ким и двамата се спогледаха. Младата жена се досети какво му се върти в ума и кимна, без да я забелязват другите.

— В края на август се изнасям от Кеймбридж — поясни Едуард. — Местя се в Салем.

— Едуард ще дойде да живее с мен — поясни Ким и си каза, че майка и ще научи за нула време. — Ремонтирам старата къща в семейното имение.

— Чудесно! — възкликна Кандис.

— Ах, ти, стар хитрецо! — засмя се Стантън, после се пресегна през масата и потупа приятеля си по рамото.

— Поне веднъж в личния живот да ми върви, както в професионалния — похвали се Едуард.

— Защо тогава седалището на компанията да не бъде на Северния бряг? — предложи Стантън. — Там наемите за фирми сигурно са далеч по-ниски, отколкото в центъра на Бостън.

— Даде ми страхотна идея, Стантън! — рече ученият и пак се обърна настрани, към Ким. — Какво ще кажеш за конюшнята в имението, превърната във воденица? Прикътана е и затова от нея ще стане прекрасна лаборатория.

— Не знам — отвърна несигурно младата жена, смаяна от подобно предложение.

— Имам предвид „Омни“ да я наеме от теб и брат ти — поясни той, още по-запален от хрумването си. — Както сама спомена, имението е голямо бреме за вас. Ако ви плащаме добър наем съм сигурен, че все ще ви помогнем малко.

— Добре си се сетил, мой човек — подкрепи го и Стантън. — Няма да декларираме наема, тоест няма да ви обременяваме с данъци.

— Е? — подкани пак Едуард.

— Трябва да питам брат си — каза Ким.

— Ама разбира се — не възрази той.

— Кога ще говориш с него? Дай да не губим време.

Ким си погледна часовника и пресметна, че в Лондон е два и половина след полунощ, време, по което Брайън започваше да работи.

— Всъщност, мога да му се обадя още сега.

— Така те искам! — възкликна братовчед и. — Решителна! — Извади от джоба си клетъчния телефон и го плъзна по масата към Ким. — „Омни“ ще плати разговора.

Тя се изправи.

— Къде отиваш? — попита Едуард.

— Притеснявам се да говоря пред всички — отвърна Ким.

След като младата жена се отдалечи от масата, Кандис поздрави Едуард, че отношенията им са напреднали толкова.

— Приятно ни е заедно — поясни той.

— Колко души ти трябват в лабораторията? — поинтересува се Стантън. — Високите заплати изяждат капитала, както нищо друго.

— Ще назнача възможно най-малко — отвърна ученият. — Трябват ми биолог, който да се заеме с опитите с животни, имунолог за клетъчните изследвания, кристалограф, човек, който да разбира от моделиране на молекули, биофизик за ядрения магнитен резонанс и фармаколог. Плюс ние двамата с Елинор.

— Майко мила! — изпъшка Стантън. — Ти какво ще правиш, ще основаваш университет ли?

— Това е минимумът за работата, с която сме се заели, повярвай — отвърна спокойно Едуард.

— Ами Елинор за какво ти е притрябвала?

— Тя ми е асистентка, моята дясна ръка, без нея няма да стане.

— Кога можеш да започнеш да събираш екипа? — въздъхна примирено другият мъж.

— Веднага щом осигуриш парите — увери го ученият. — Трябват ни най-подготвените хора, затова и няма да минем евтино. Ще се опитам да ги привлека от престижни академични постове и високоплатени длъжности в частния бизнес.

— Точно от това се опасявам — намуси се приятелят му. — Доста нови био-медицински фирми предават Богу дух, защото раздават баснословни заплати и накрая се издънват по шевовете — остават без капитал и се разоряват.

— Ще го имам предвид — съгласи се Едуард. — Кога ще разполагаш с капитал, от който да мога да тегля?

— До началото на седмицата вече ще имам един милион — увери го Стантън.

Донесоха им предястията и Едуард настоя да започват и да не чакат Ким. Но още преди да са вдигнали вилиците, тя се върна при тях. Седна и подаде телефона на братовчед си.

— Имам добри новини — оповести младата жена. — Брат ми се зарадва много, че съм намерила кой да наеме старата мелница, но е категоричен да не покриваме разноските по ремонта. Налага се да се бръкне „Омни“.

— Съвсем справедливо е — съгласи се Едуард. Вдигна чашата за поредната наздравица.

Ала Стантън се бе замислил и той трябваше да го сръчка.

— Да пием за „Омни“ и за „Ултра“ — каза ученият. Всички отпиха от виното.

— Ето как според мен трябва да задвижим нещата — подхвана пак Стантън веднага щом остави чашата. — Ще започнем с уставен капитал от четири и половина милиона долара и ще определим цена от десет долара на акция. От всички четиристотин и петдесет хиляди акции всеки от нас ще задържи за себе си по сто и петдесет хиляди, пак с тях ще привличаме и по-крупни вложители. А ако лекарството наистина оправдае очакванията ни, накрая цената на всяка акция ще скочи неимоверно.

— Пия за това — каза Едуард и отново вдигна чашата.

Чукнаха се и отпиха — Едуард бе много доволен от виното, което беше избрал. Не бе вкусвал по-добро бяло вино, с ухаещ на ванилия букет и дъх на кайсии.

След вечерята Ким и Едуард се сбогуваха със Стантън и жена му и се качиха в колата на Едуард, която той беше оставил на паркинга при ресторанта.

— Стига да не възразяваш, ще ми се да пропуснем разходката по площада — рече Едуард.

— Така ли? — учуди се младата жена.

Бе донякъде разочарована. Беше и изненадана, но всъщност цялата вечер за нея бе изненада. Не бе очаквала Едуард с такава готовност да се откъсне от работата, пък и от мига, в който я бе взел, цялото му поведение беше доста странно.

— Трябва да звънна по телефона на някои хора — поясни той.

— Минава десет — напомни му младата жена. — Не е ли малко късно?

— Не, ще се обаждам на Западното крайбрежие. Има неколцина души в Калифорнийския университет и в университета „Станфорд“, които ми се иска да привлека в „Омни“.

— Както виждам, вълнуваш се много — отбеляза тя.

— На седмото небе съм — потвърди Едуард. — Още щом разбрах, че сме се натъкнали на непознати досега алкалоиди, усетих, че сме на път да направим важно откритие. Но не предполагах, че ще е толкова голямо.

— Не се ли притесняваш за договора, който си подписал с Харвардския университет? Чувала съм за доста неприятни случаи в града, особено през осемдесетте години, когато учените се сдушиха с индустриалците.

— Нека с това се занимават адвокатите — успокои я Едуард.

— Не знам — отвърна не особено убедена Ким. — И с адвокати, и без тях научната ти кариера може да пострада.

Младата жена знаеше колко много държи Едуард да преподава и се безпокоеше, че този внезапен предприемачески плам е замъглил здравия му разум.

— Съществува риск — съгласи се ученият. — Но съм повече от готов да го поема. Най-много веднъж в живота си човек получава възможностите, които ми предлага лекарството „Ултра“. Това е моят шанс да оставя някаква диря в този свят, пък и да понатрупам пари.

— А не каза ли, че не искаш да ставаш милионер? — подкачи го Ким.

— Да, не искам да ставам милионер — ухили се той, — Но сега се открива възможност да стана милиардер! Не си давах сметка, че залогът е толкова голям.

Ким не мислеше, че има особена разлика, но си замълча. Това беше етичен въпрос, за който не и се говореше в момента.

— Извинявай, че предложих да превърнем конюшнята на Стюартови в лаборатория, без да съм го обсъдил с теб — каза Едуард. — Не ми е в стила да правя такива неща на своя глава. Вероятно надделя вълнението от разговора.

— Приемам извиненията ти — усмихна се Ким. — Пък и брат ми също се запали. С наема сигурно ще си помогнем в плащането на данък „Сгради“. А той е астрономически. Излязоха от Мемориъл Драйв и свърнаха към притихналите улички в жилищните квартали на Кеймбридж.

Едуард спря пред блока и угаси двигателя. Сетне се удари с длан по челото.

— Ама че съм загубен! — завайка се той. — Трябваше да се отбием до вас, за да си вземеш нещата.

— Искаш да остана за през нощта ли?

— Разбира се. А ти не искаш ли?

— Напоследък вечно си зает — отвърна Ким. — И аз вече не знам какво да очаквам.

— Ако спиш тук, утре сутрин ще ни е много по-лесно да тръгнем към Салем. Ще станем по-рано.

— Сигурен ли си, че искаш да ходим до Салем? — подвоуми се пак младата жена. — Бях останала с впечатлението, че не си склонен да отделяш време за странични неща.

— Сега вече държа да отидем — нали седалището на „Омни“ ще бъде там! — Едуард завъртя ключа и даде на заден. — Хайде да идем до вас, за да си вземеш дрехи. При положение, разбира се, че искаш да спиш при мен. Искрено се надявам да искаш — усмихна се той лъчезарно в сумрака.

— Да, искам — отвърна Ким. Беше и тежко на душата — и тя не знаеше защо.