Допустим риск

ПЕТЪК, 19 МАЙ 1995 ГОДИНА

Ким спря и погледна фасадата на новата тухлена сграда, накъдето беше тръгнала. Точно над входа имаше дълга плоча от бял мрамор, върху която пишеше „ФАРМАЦЕВТИЧНА ФИРМА «ОМНИ»“. След всичко, което се беше случило, Ким не знаеше как да погледне на факта, че такава фирма още съществува. Но Стантън бе хвърлил в нея всичките си пари и надали щеше да се откаже току-така.

Ким отвори вратата и влезе. Представи се на пропуска. След няколко минути дойде хубава, строго облечена жена, която я отведе до една от лабораториите.

— След като приключите с посещението, дали ще успеете да намерите изхода? — попита жената.

Ким я увери, че ще се оправи, и и благодари. След като жената се отдалечи, се извърна към вратата на лабораторията и влезе.

От описанието на Стантън беше подготвена за онова, което видя. Вратата водеше не към самата лаборатория, а към нещо като преддверие. Горната половина от стената към лабораторията беше остъклена. Върху стената под стъклото се виждаха бутони за свръзка и врата с месингова дръжка, наподобяваща банкомат.

Там имаше био-медицинска лаборатория, оборудвана по последна дума на техниката — приличаше невероятно много на лабораторията от бившата конюшня в имението.

Следвайки напътствията на Стантън, Ким седна на един стол и натисна червения бутон за повикване върху таблото. Виждаше, че оттатък, в лабораторията работят двама души. Хората явно едва сега я забелязаха и трепнаха.

Ким на мига усети как я залива състрадание. Едва ги позна: това бяха Едуард и Глория. И двамата бяха жестоко обезобразени от изгарянията. Нямаха и косъмче по главите си. Предстояха им още пластични операции. Движеха се сковано и с длани, по които липсваха пръсти, тикаха пред себе си интравенозни системи. Говореха с дрезгав шепот. Благодариха на Ким, че е дошла да ги види, и съжалиха, че не са в състояние да я разведат из лабораторията, оборудвана така, че въпреки осакатяванията те да могат да работят в нея.

Известно време тримата неловко мълчаха, сетне Ким попита как са със здравето.

— Общо взето, добре сме, като се има предвид какво ни мина през главата — отвърна Едуард. — Най-лошото е, че още получаваме „пристъпи“, въпреки че мозъците ни са напълно изчистени от лекарството „Ултра“.

— Пак ли става, докато спите? — поинтересува се посетителката.

— Не — отговори ученият. — Сега ги получаваме по всяко време, най-неочаквано, както при епилептиците. Добре поне, че дори когато не вземаме нищо за успокоение, продължават най-много половин час.

— Ужасно съжалявам — изрече задавено Ким. Едвам се сдържаше да не даде воля на внезапно обхваналата я тъга. Стоеше пред хора, които си бяха съсипали живота.

— Не ти, а ние трябва да съжаляваме — възрази Едуард.

— Всичко стана по наша вина — въздъхна и Глория. — Не биваше да вземаме лекарството, докато не приключим с всички изследвания на токсичността, но… кой би могъл да предположи…

— И да ги бяхме довели до край, пак нямаше да помогне — възрази Едуард. — И досега при опитите с животни го няма страничното действие, наблюдавано при хората. Всъщност с това, че вземахме лекарството още в началния стадий, вероятно спестихме на мнозина доброволци ужасните изживявания, сполетели нас.

— Да, но имаше и други странични действия — напомни Ким.

— Така е — съгласи се ученият. — Не биваше да подминавам с лека ръка пропаданията в паметта. Лекарството очевидно блокира някои мозъчни дейности.

— Успяхте ли да установите с изследвания на какво се е дължало онова ваше състояние?

— Непосредствено след всеки пристъп се изследваме един друг и благодарение на това разбрахме какъв е механизмът на действие — отговори Глория. — „Ултра“ се трупа в организма до определено равнище, което блокира мозъчния контрол над продълговатия мозък и низшите мозъчни центрове.

— Но защо получавате пристъпи дори сега, когато сте се изчистили от лекарството? — учуди се Ким.

— Точно в това е въпросът! — възкликна Едуард. — Това се мъчим да установим. Търсим начин да преобърнем процеса. — За кратко срещу пристъпите ни помагаше лекарството дилатин. После обаче организмите ни свикнаха с него и сега вече то не ни действа. Ала това, че поне за кратко дилатинът влияеше на процеса, ни вдъхна надежда, че може би ще открием друг препарат, който да му противодейства.

— Изненадана съм, че „Омни“ още съществува — каза Ким, за да смени темата.

— Ние също — призна си Едуард. — Изненадани, но и доволни. Инак нямаше да разполагаме с тази лаборатория и всъщност… дори нямаше да имаме работа. Но Стантън реши да не се отказва и упорството му беше възнаградено. Един от другите алкалоиди в новите гъбички проявява всички свойства на антидепресант, така че успяхме да съберем доста голям капитал.

— Дано поне фирмата да се е отказала от лекарството „Ултра“ — погледна го въпросително Ким.

— И през ум не ни минава да се отказваме! — възкликна ученият. — Освен към втория алкалоид изследванията ни са насочени главно към това да установим коя част от молекулата на „Ултра“ предизвиква блокирането на някои мозъчни центрове, което вече наричаме „ефекта на мистър Хайд“.

— Ясно — отпусна рамене Ким.

Понечи да им пожелае успех, но след всичко, което ги бе сполетяло заради проклетото лекарство, не намери сили. Тъкмо да се сбогува и да обещае, че пак ще намине да ги види, когато забеляза, че очите на Едуард се изцъклят. После точно както в онази съдбовна нощ, когато го беше събудила, лицето му направо се преобрази. Най-неочаквано, без никакъв повод той се хвърли към нея и се блъсна с трясък о дебелото стъкло, което ги делеше.

Ким отскочи, уплашена до смърт. Глория веднага включи системата за интравенозни инжекции.

Известно време Едуард драска напразно по стъклото. После челюстта му увисна и той подбели очи. Свлече се бавно като пукнат балон. С вещи движения Глория му помогна да легне на пода.

— Извинявай — рече тя, докато наместваше нежно главата му. — Дано не те е уплашил много.

— Всичко е наред — отговори Ким, макар че трепереше като листо и сърцето и туптеше лудешки. Тя се приближи предпазливо до стъклото и погледна Едуард, който се беше проснал на пода. — Ще се оправи ли?

— Не се притеснявай — увери я другата жена. — Вече сме свикнали. Сега виждаш защо се разхождаме с тези системи. Пробваме различни транквилизатори. Доволна съм от този — подейства доста бързо.

— А какво ще стане, ако и двамата получите едновременно пристъп? — попита Ким.

— Мислили сме за това — отговори Глория. — За жалост още не сме разработили сигурно решение. Сега-засега не ни се е случвало, но се надявам да се справим някак.

— Възхищавам се от силния ви дух.

— Нямаме голям избор — засмя се невесело жената.

Ким се сбогува и си тръгна. Нервите и бяха изопнати до краен предел. Докато слизаше с асансьора, тя усети, че краката и се подкосяват. Дали след тази случка нямаше отново да сънува кошмарите, мъчили я дълго след онази ужасна нощ?

Излезе на пролетното слънчице и се почувства по-добре. Но още не се беше отърсила от образа на Едуард, как той блъска по стъклото на затвора, който сам си бе наложил.

Когато отиде при автомобила, Ким спря и се извърна към сградата на „Омни“. С какви ли лекарства ще залеят света? Потрепери.

Отключи вратата на автомобила и се качи, но не запали веднага двигателя. Още виждаше лицето на Едуард, преобразило се толкова светкавично. Нямаше да го забрави, докато е жива.

Излезе от паркинга и направи нещо, от което се изненада. Вместо, както бе възнамерявала, да се прибере в Бостън, кой знае защо, подкара на север. След ужасната случка в „Омни“ и се прииска неудържимо да се върне в имението, където не беше стъпвала след онова пътуване заедно с Кинард.

Трафикът беше слаб и Ким пристигна бързо — след някакъв си половин час вече отключваше тежкия катинар върху портата. Обзе я необяснимо вълнение — беше съвременна, трезвомислеща жена, но в сумрака, в който тънеше холът, и се стори, че портретът на Елизабет сякаш излъчва сияние. Очите и пак си бяха наситенозелени, брадичката — все така волева, ала в изображението се долавяше и нещо ново, нещо, което Ким не помнеше. Стори и се, че Елизабет се усмихва!

Младата жена примига и погледна отново портрета. Усмивката си беше там и придаваше на образа някаква мистична загадъчност.

Изумена, Ким се приближи неуверено. Светлосенките в ъгълчетата на устата сякаш оживяха. Младата жена тръсна глава и се усмихна, осъзнала, че в образа на жената от портрета се отразяват собствените и възприятия.

Обърна се и се взря в гледката през прозореца, разкриваща се пред Елизабет от мястото и над камината. И сякаш виждаше света едновременно през своите, и през нейните очи. Ето тук бе стояла преди много години Елизабет. Тук бе се радвала на децата си, тук беше тръпнала в очакване на мъжа си. Между тези стени бе преминал краткият и живот…

Днес Ким бе на нейните години. Бе преминала през своите изпитания, възторзи и разочарования, бе се борила със себе си и бе станала по-уверена и по-силна. Вече можеше да се върне тук без страх — раните заздравяваха, сенките на миналото се бяха успокоили. Салемският ад бе свършил.

Можеше да посрещне бъдещето с усмивка — онази горда и самоуверена усмивка, която бе съзряла в ясните зелени очи на жената от портрета.