Жега

11.

Тридесет минути по-късно детектив Хийт излезе от асансьора на шестия етаж на Гилфорд и закрачи през коридора към Роули, който стоеше заедно с един униформен полицай през отворената врата на апартамента на Стар. На касата на вратата имаше надпис „Местопрестъпление“ и задължителната жълта лента.

На пищния килим в предверието бяха разположени пластмасовите кутийки на криминолозите.

Роули й кимна за здрасти и надигна жълтата лента. Тя се наведе под нея и влезе в апартамента.

— Мамичката му — промърморя тя, докато се въртеше на 360 градуса насред хола. Проточи шия, за да обхване височината на тавана. Не можеше да повярва на очите си. Стените бяха празни — имаше само пирони и арматура.

Този хол бе личният Версай на Матю Стар. Стаята определено отговаряше на всички изисквания за музейна зала, със своите два етажа площ по стените, отрупана от скъпи, ако и събрани напосоки, творби.

— Изключително е да видиш как се променят размерите на стаята, когато свалиш всичко от стените.

Руук пристъпи до нея.

— Зная. Става много по-голяма.

— Наистина ли? Щях да кажа обратното.

Веждите му подскочиха.

— Явно размерът е въпрос на личен опит.

Тя го стрелна с поглед, който му казваше „Давай по-леко“, и му обърна гръб. През това време улови бързи споделени погледи между Роули и Очоа. Поне така й се стори.

Старателно си придаде вид, че се залавя за работа.

— Очоа. Сигурни ли сме, че Кимбърли Стар и синът й не са били тук, когато това се е случило? — Искаше да знае дали не я чака и отвличане.

— Дневният портиер каза, че вчера сутринта си е тръгнала заедно с хлапето. — Той запрелиства тефтера си. — Ето. Получил повикване да й помогне с един куфар на колелца. Около десет сутринта. Синът й бил с нея.

— Казала ли е къде отиват?

— Извикал й такси до Гранд Сентръл. Оттам накъде, не знаеше.

— Роули, знам, че й имаме мобилния. Изнамери го и виж дали ще ти вдигне. И по-леко, като й съобщаваш, много й се насъбра тази седмица.

— Отивам — отвърна Роули, а после кимна на двамата непознати детективи на балкона. — За да съм наясно, ние ли работим по това, или Кражби с взлом?

— Да не даде Господ, може да ни се наложи да си сътрудничим. Ясно е, че е кражба с взлом, но не може да го изключим от нашето разследване. Още не. — Особено след като откриха онази Джейн Доу от записа, а заедно с нея и пръстена, навярно този на Поченко. Дори новобранец можеше да направи връзката. Оставаше да открият каква точно е тя.

— Очаквам да си другарувате. Само не им издавай тайното ни ръкостискане, става ли?

Двамата от Кражби, детективи Гънтър и Франсис, бяха сговорчиви, но нямаха много за споделяне. Имаше ясни знаци за насилване на вратата — използвали инструменти с електрическо захранване, очевидно с батерии, за да отворят.

— Освен това — рече детектив Гънтър, — всичко е бърза, чиста работа. Може би лабораторните плъхове ще открият нещо.

— Нещо не ми се връзва — каза Ники. — Преместването ще да е отнело време и хора. С или без токов удар, все някой нещо е видял.

— Съгласен — каза Гънтър. — Хрумна ми да се разделим и да потропаме наоколо, да видим дали някой е чул страшни шумове нощем.

Хийт кимна.

— Добро хрумване.

— Липсва ли нещо друго? — попита Руук. На Ники й допадна въпросът. Не само, че беше умен, но и тя със задоволство отбеляза, че е спрял с намеците, достойни за третокласник.

— Още проверявам — каза Франсис. — Естествено, ще знаем повече, когато живущата, г-жа Стар, го прегледа, но засега като че ли са само картините.

Очоа попита:

— Леле… колко казват, че струва колекцията?

Ники отвърна:

— Петдесет-шейсет милиона, плюс-минус.

— Доста на минус изглежда — каза Руук.

Докато криминолозите оглеждаха апартамента, а детективите от Кражби се заеха да разпитват обитателите на сградата, Ники слезе да говори с единствения очевидец, портиера от нощната смяна.

Хенри чакаше на един от диваните във фоайето, заедно с един униформен полицай. Тя седна до него и го попита дали е добре, а той отвърна, че е — разбира се, че така щеше да каже, независимо колко зле се чувства всъщност. Горкият старец вече бе отговарял веднъж на същите въпроси от първите полицаи на местопрестъплението, след това от детективи Гънтър и Франсис, но и с детектив Хийт бе търпелив и отзивчив, доволен, че още някой ще изслуша историята му.

Токовият удар се случил в неговата смяна около девет и петнадесет. Хенри трябвало да приключи в полунощ, но колегата му се обадил около единадесет и му казал, че няма как да дойде заради спряния ток. Ники го попита за името на колегата му, записа си го и Хенри продължи. Било спокойно, защото асансьорът не работел, а заради жегата хората в сградата си стояли по апартаментите, а излезлите били заседнали някъде другаде. Стълбището и коридорите си имали слабо осветление за спешни случаи, но като цяло сградата нямала резервен генератор.

Около три и половина сутринта, отпред паркирал голям микробус и той помислил, че са КонЕд46, защото по размери приличал на техен. Излезли четирима души в комбинезони и му скочили. Не видял оръжие, но имали големи фенери и когато Хенри понечил да ги спре, единият го ударил със своя в слънчевия сплит. Вкарали го обратно в сградата, след което използвали пластмасови шнурове, за да му вържат ръцете и краката. Ники виждаше на тъмнокафявата му кожа частици бледосиво лепило от лепенката, с която са покрили устата му. Взели мобилния му телефон, завлекли го в стаичката за пощата и затворили вратата. Не можеше да ги опише добре заради мрака, а и всички носели бейзболни шапки. Ники попита дали е чул имена, дали може да отличи нещо от гласовете им — високи, ниски, може би с акцент. Не, отвърна, не чул гласовете им, защото не продумали. Нито думичка. Професионалисти, рече си Ники.

В крайна сметка Хенри ги чул да излизат и да палят микробуса. Тогава започнал опитите си да се освободи, да отвори с ритници вратата. Само че бил вързан много здраво и се наложило да остана така, докато аститент-управителят не дошъл и не го освободил.

— А знаете ли по кое време са си тръгнали?

— Не можех да преценя, но май че около петнайсет-двайсет минути преди токът да дойде.

Тя записа „Заминали преди края на удара, около 4 сутринта.“

— Помислете. Възможно ли е да сте се объркал за часовете, Хенри?

— Не, детектив. Знам, че беше в три и половина, защото когато пристигнаха, веднага си погледнах часовника.

— Така, така. Това наистина ни е от полза. Но ме обърква частта със заминаването. Токовият удар е траел до четири и петнайсет. Казвате, че са си тръгнали петнайсет минути преди това, значи са били вътре само половин час. — Той обмисли казаното и кимна в съгласие. — Възможно ли е да сте заспал или да сте бил в безсъзнание? Може би са си тръгнали по-късно?

— О, ако щете вярвайте, през цялото време бях буден. Опитвах се да измисля как да се измъкна. — Старият портиер млъкна и очите му започнаха да се навлажняват.

— Сър, добре ли сте? — Очите й се стрелнаха към униформения зад него. — Сигурен ли сте, че не ви е нужна медицинска помощ?

— Не, не, моля ви, не ми е зле, не е от това. — Той, извърна лице и рече тихо: — Работя в тази сграда вече над трийсет години. Никога не ми се е случвала такава седмица. Г-н Стар и семейството му, горките. Вашият детектив говори с Уилям, портиера от дневната смяна, за онзи ден. Още го е страх, че ще го уволнят задето е пуснал онези да преминат. И ето ме и мен. Знам, че не е най-тежкарската работа, но ми е важна. Имаме особняци тук, но повечето са много добри с мен. — Известно време не продума, а когато вдигна поглед към Ники, долната му устна трепереше. — Аз пазя вратите. Преди всичко останало, имам отговорност тук да не влизат лоши хора.

Ники постави длан на рамото му и внимателно му рече:

— Хенри, вината не е твоя.

— Как да не е? Стана в моята смяна.

— Били са четирима, не може да си бил отговорен, не виждаш ли? Бил си жертва. Направил си каквото можеш. — Знаеше, че не й се връзва особено, знаеше, че продължава да превърта лентата от предната нощ, чудейки се какво още е можел да стори. — Хенри? — И когато отново му привлече вниманието, каза: — Всички се опитваме. И колкото и да се мъчим да контролираме нещата, понякога ни сполетяват злини. Те не са по наша вина.

Той кимна и успя да се поусмихне. Думите, използвани навремето от психотерапевта на Ники, като че ли поне веднъж помогнаха някому.

Тя уреди една патрулка да го закара до дома му. Обратно в участъка, детектив Хийт тегли вертикална червена линия на бялата дъска, за да създаде отделно място за паралелния случай. След това нахвърли хронологията на събитията, започвайки със заминаването на Кимбърли Стар и сина й, токовия удар, обаждането от колегата на Хенри, пристигането на микробуса и заминаването му точно преди края на токовия удар.

След това начерта още една линия, правейки място и за убийството на Джейн Доу.

— Ще ти свърши дъската — отбеляза Руук.

— Мда. Престъпленията се трупат по-бързо от решенията. — И добави: — Поне засега.

Ники залепи снимката на Доу от наблюдателните камери. До нея залепи тази с трупа на Доу, която Лорън й бе дала преди час. Посочи ги и каза:

— Това тук обаче ни води нанякъде.

— Много странно, че е била във фоайето същия ден, когато е бил убит Стар — включи се Очоа.

Руук си придърпа стол и седна.

— Доста голямо съвпадение.

— Странно, да. Съвпадение, не — рече Хийт. — Още ли си водиш записки за статията? Запиши си това. Съвпаденията съсипват случаи. Знаеш ли защо? Защото не съществуват. Откриеш ли причината защо едно съвпадение не е съвпадение, можеш да вадиш белезниците, защото вероятно си намерил кого да закопчаеш.

— Някаква самоличност за нашата Доу? — попита Очоа.

— Не. Всичките и принадлежности липсват, както и регистрационната карта на колата и табелките й. Екип от тридесет и втори участък рови по кофите в радиус около 142-а Уест и Ленъкс за портфейла й, там където са намерили колата й. Когато приключим тук, проверете докъде стигнахме с идентификацията на автомобила.

— Разбрано — каза Очоа. — Защо се бави тъканният ни анализ?

— Заради токовия удар. Но помолих капитана да подпали нечий задник от лабораторията, та да свършат работа навреме. — До образа на синините по трупа на Матю Стар Ники залепи и снимка на шестоъгълния пръстен, намерен в колата. Запита се дала наистина е на Поченко.

— Тези резултати ми трябват за вчера.

Роули се присъедини към разговора.

— Свързах се с Кимбърли Стар на мобилния й в Кънектикът. Каза, че в града се задушавала и затова със сина й прекарали нощта в Уестпорт, в лятната хижа на неин приятел. Някакво място на име Компо бийч.

— Потвърди това — отвърна Хийт. — Всъщност, ще си поделим всички, които сме разпитвали за убийството, и ще проверим алибитата им. И да не забравим да включим и портиера, който се е скатал от нощната смяна. — Ники отметна тази задача в тефтера си и се обърна към Роули. — Как реагира на новината за кражбата?

— Откачи. Още чакам да си върна слуха в дясното ухо. Но както ми каза, не споменах какво е откраднато, а само, че е имало взлом по време на токовия удар. — Той добави, че г-жа Стар щяла да наеме кола обратно до Гилфорд и че когато наближи, ще се обади, за да се срещнат там с нея.

— Браво, Роулс — каза Хийт. — Искам някои от вас да е там, когато види.

— Който и да е, нека си вземе тапи за уши — предупреди той.

— Може би няма да е толкова разстроена — каза Руук. — Предполагам, че колекцията е била застрахована.

— Чакам да ме свържат с Ноа Пакстън — отвърна Ники.

— Е, ако има застраховка, може би дори ще е доволна. Макар че не знам по какво ще го разберем, с всички „подобрения“ по физиономията й.

Очоа потвърди каквото подозираха, че няма охранителен запис от кражбата. Той обаче добави, че Гънтър, Франсис и хората им от Кражби още тропат по вратите в Гилфорд.

— Да се надяваме, че никой няма да реши, че му нарушаваме правото на уединение, при положение, че от терасите хвърчат тела и изчезват картини за шейсет милиона долара.

Детектив Хийт не искаше да рискува Кимбърли Стар да пристигне в апартамента преди нея, тъй че двамата с Руук отидоха да я чакат на любимото си местопрестъпление.

— Да ти кажа — започна Руук, когато за пореден път влязоха в хола. — Кимбърли ще трябва да си държи резервна жълта лента подръка в някой килер.

Ники имаше и друга причина да подрани. Детективът искаше да се види със зубърите от криминологията, които като че ли никога нямаха против да си поговорят с истински хора — дори да не отлепяха поглед от потника й. Откри този, който й трябва, на колене, докато щипеше с пинсети нещо от килима.

— Намери ли си лещите? — попита тя.

Той вдигна глава.

— Нося очила.

— Пошегувах се.

— О. — Той се изправи и я зяпна в потника.

— Забелязах, че работеше и по убийството преди няколко дни.

— Забелязала си?

— Забелязах… Тим. — Лицето на хлапето поруменя под луничките. — И се чудя дали може да ми отговориш на един въпрос.

— Разбира се.

— Нещо, свързано с достъпа до апартамента. По-точно, може ли някой да се е добрал дотук през противопожарната стълба?

— А, на това мога да отговоря от опит. Не.

— Звучиш много убеден.

— Защото съм. — Тим поведе Ники и Руук към коридора, водещ към спалнята, където противопожарния изход свършваше при чифт прозорци. — Стандартно е да разгледаме всички възможни входове. Погледнете: това е нарушение на правилника. Прозорците залостени, при това от години. Ако искате, мога да мина през лабораторията и да ви кажа точно колко години, но за целите на въпроса да кажем, че в последната седмица не са били отваряни.

Ники се подпря на рамката на единия прозорец, та да е сигурна. Съгласи се, че е прав.

— Ще ми се да мисля, че науката не е въпрос на правота, а на изчерпателност.

— Добре казано. — Ники кимна. — А проверихте ли за отпечатъци?

— Не, стори ни се непродуктивно, все пак няма как да се отворят.

— Имам предвид отвън. В случай, че някой се е опитал да влезе, без да знае, че не може.

Челюстта на момчето увисна и той се втренчи в стъклото. Руменината по бузите му се стопи и лицето заприлича на лунна повърхност.

Мобилният на Ники завибрира и тя се отдалечи, за да вдигне. Беше Ноа Пакстън.

— Благодаря, че се обади.

— Започнах да се чудя дали не съм ви обидил. Кога се чухме за последно?

Тя се засмя.

— Вчера, когато прекъснах обяда ти. — Руук сигурно я бе чул да се смее и се появи от коридора, за да й виси на рамото. Тя се обърна и се отдалечи с още няколко крачки. Не й трябваше това внимание, но той все така кръжеше в периферното й зрение.

— Ето, почти двайсет и два часа. Човек може да го хване параноята. Какъв е поводът този път?

Хийт му разказа за кражбата. Последва дълго, дълго мълчание. Тя попита:

— Още ли си там?

— Да, аз… едва ли се шегувате. Искам да кажа, не и за нещо такова.

— Ноа, в момента стоя в хола. Стените са голи.

Още едно дълго мълчание, след което той се прокашля.

— Детектив Хийт, може ли кажа нещо лично?

— Кажи.

— Случвало ли ви се е да преживеете огромен шок и след това, когато ви се струва, че не можете да се справите, някак го преодолявате и след това — хъм, извинете. — Тя го чу да отпива. — И така, стягате се и го преодолявате и точно, когато успявате, идва нов съкрушителен удар, след това трети и стигате до момента, в който просто се питате, „Какво правя, по дяволите?“. И си мечтаете да захвърлите всичко. Не само работата, но и целия начин на живот. Да сте от онези хлапета в Джърси, които правят сандвичи в Събуей или дават колелета под наем. Просто. Да му теглите. Майната.

— Ти от тях ли си?

— През цялото време. Особено в този миг. — Той въздъхна и изруга тихо. — Та, докъде сте с това? Има те ли някакви улики?

— Ще видим — отвърна тя, придържайки се към принципа си по време на разговор въпросите да задава само тя. — Предполагам, можеш да ми кажеш къде си бил снощи?

— Леле, ама карате направо.

— И сега бих искала и ти да сториш същото. — Ники почака, вече запозната със стъпките му в този танц: леко противене и след това — отстъпление.

— Не би трябвало да съм ядосан, знам, че си вършите работата, детектив, но — хайде стига. — Тя остави студеното й мълчание да си свърши работата и той се предаде. — Снощи преподавах седмичния си вечерен курс в обществения колеж Уестчестър вън Валхала.

— Може ли да го потвърдим?

— Преподавах на двайсет и петима студенти. Един-двама може и да са ме забелязали.

— А след това?

— Обратно у дома в Таритаун, голяма вечер — бира и мача Янкис-Ейнджълс в местния бар.

Тя попита за името на бара и си го записа.

— Още един въпрос и се отърваваш от мен.

— Съмнява ме.

— Застраховани ли са картините?

— Не. Бяха, разбира се, но когато закръжиха лешоядите, Матю прекрати плащанията. Каза, че не иска редовно да плаща малко състояние, за да застрахова нещо, което така или иначе ще отиде при кредиторите. — Сега бе ред на Ники да замълчи сепнато. — Там ли сте още, детектив?

— Да. Просто се сетих, че Кимбърли Стар ще пристигне всеки момент. Тя знае ли, че застраховката е прекратена?

— Знае. Разбра същата вечер, когато Матю й каза, че е спрял и вноските по нейната застраховка живот. И добави: — Не ви завиждам за следващите минути. Успех.

Роули не се шегуваше за тапите. Когато Кимбърли Стар влезе, тя просто изпищя. Още докато излизаше от асансьора, имаше отчаян вид и когато видя чаркове от вратата по килима в коридора, започна да стене. Когато влезе, Ники се опита да я хване за ръката, но Кимбърли се отскубна и стонът й закатери октавите и стигна до писък като от класически петдесетарски филм на ужасите.

Стомахът на Ники се сви, когато Кимбърли изпусна чантата си и изпищя отново. Не искаше никаква помощ от никого и изпъна ръка с предупредително вдигната длан, когато Ники опита отново да я доближи. Когато писъкът премина, тя се стовари на дивана и зарида:

— Не, не, не. — Надигна глава, завъртя я, за да обхване и двата етажа стена. — Колко още трябва да понеса? Някой да ми каже! На кого му се случва такова нещо? На кого?!

С глас, пресипнал от пищене, тя продължи с реторичните въпроси, на които никой човек с капка разум или съчувствие не би имал дебелокожието да отговори. Затова я изчакаха да спре.

Руук излезе и се върна с чаша вода, която Кимбърли погълна рязко. На половината тя се задави и я изплю на килима, закашля се и захриптя, а накрая кашлицата й премина в плач. Ники седна до нея, но не я докосна. След миг Кимбърли се извъртя, скри лице в шепи и се затресе в сподавени хлипания.

След още десет дълги минути, без да обръща внимание на никого около себе си, Кимбърли се пресегна към чантата си, извади шишенце с хапчета и с остатъка от водата в чашата глътна едно. Издуха носа си без успех и се зле да мачка в длани салфетката, както преди няколко дни, докато смилаше новината за смъртта на съпруга си.

— Г-жо Стар? — Хийт почти го прошепна, но Кимбърли подскочи. — В някакъв момент ще искам да ви задам няколко въпроса, но това може да почака.

Тя кимна и едва изрече:

— Благодаря.

— Когато чувствате, че сте готова, може би по някое време днес, бихте ли огледала, за да ни кажете дали липсва и друго?

Г-жа Стар отново кимна. Отново промълви с усилие.

— Ще.

По време на краткия път до управлението, Руук каза:

— Тази сутрин, когато те поканих на късна закуска, не се шегувах изцяло. Какво ще кажеш да те поканя на вечеря?

— Бих казала, че си насилваш късмета.

— Хайде де, не си ли прекара добре снощи?

— Не. Прекарах си страхотно.

— Тогава какъв е проблемът?

— Няма проблем. Затова нека не създаваме такъв, като позволяваме на това да прелее в работата, става ли? Ако не си забелязал, работя не по едно, а по две неразрешени убийства, а вече и по кражба на картини за десетки милиони.

Ники паркира Краун Викторията между патрулите пред участъка на 82-а улица. Излязоха и Руук се обърна към нея от другата страна на горещия метален покрив.

— С тази работа как въобще имаш връзки?

— Нямам. Обръщай повече внимание.

Тогава чуха Очоа да се провиква:

— Не заключвай, детектив. — Роули и Очоа приближава на прибежки. Догонваха ги четирима униформени.

— Какво имате за нас? — попита Хийт.

Роуч пристигнаха пред отворената й врата. Очоа започна:

— Екипът от Кражби има попадение от разпитите в Гилфорд.

— Свидетел, който се връщал от командировка, видял няколко човека да излизат от сградата около четири сутринта — продължи Роули. — Сторило му се странно, затова си записал табелата на микробуса.

— И не се е обадил в полицията? — попита Руук.

— Леле, ама наистина си новак, а? — отряза го Очоа. — Така де, проверихме номера. Микробусът е регистриран на адрес в Лонг Айлънд сити. — Вдигна бележката и Хийт я измъкна от пръстите му.

— Наблъсквайте се отзад — каза тя. Роули и Очоа не дочакаха поканата й и вече бяха с по един крак в колата. Ники запали двигателя, включи полицейската лампа и даде газ до дупка. Руук все още се мъчеше да затвори една от задните врати, когато стигнаха „Кълъмбъс“ и тя наду сирената.