Жега

5.

Насред Манхатън възможността за високоскоростно преследване с коли е минимална. Детектив Хийт ускоряваше, спираше рязко, пускаше колата напред на инерция, завиваше рязко вдясно, докато отново не се принуждаваше едва след метри отново да набива спирачки. Докато продължаваше така да си проправя път към центъра, на лицето й бе замръзнало изражение на пълна концентрация, очите й се стрелкаха към всички огледала, после към тротоара, към зебрата, към един доставчик, който отвори вратата на микробуса си и само шофьорските умения на Хийт го спасиха от това да се превърне във ваденка на асфалта. В този трафик сирената и светлините не значеха нищо, освен може би за пешеходците — ала платната така бяха претъпкани, че дори шофьорите, на които им пукаше да направят място, едва имаха къде да свият.

— ’Айде бе, ’айде, мърдай — от дясната седалка викаше Руук към поредния багажник на такси. От адреналина гласът му бе пресипнал, а думите му излизаха пресекливо, когато поредните спирачки впиваха колана в гръдния му кош.

Хийт запази напрегнатото си самообладание. В тази част на града всеки ден ченгетата играеха тази видеоигра на живо, състезание срещу хронометъра през терен, пресечен от строежи, будки, задръствания, будали, малоумници, копелдаци и слепци. Знаеше, че на Осмо авеню ще спре цялото движение на Юг от „Кълъмбъс съркъл“. Тогава, както никога, задръстването проработи в нейна полза. Един Хамър също отправен към центъра, блокираше пътя на 55-а. Ники натисна педала през процепа и рязко свърна наляво. Възползвайки се от разредения трафик, който Хамърът създаваше, тя се спусна напряко през Десето авеню, съпроводена от псувните на Руук и плямпащия по радиото Очоа.

Както предполагаше, когато с пищене на гуми зави по Десето, нещата се подобриха. След двупосочното кръстовище на 57-а Уест, Десето се превърна в Амстердам авеню, с по-широки платна и аварийна лента в средата, която някои шофьори дори зачитаха. Тя караше на север, малко по-бързо, покрай гърба на Линкълн сентър, когато дойде обаждането от Роули. Беше заловил Майрик. Очоа преследваше втория заподозрян, на запад от 72-а.

— Железния човек — рече тя, първите й думи откак на Таймс скуеър бе казала на Руук да затегне колана.

Докато тя караше по 70-а, където Амстердам и Бродуей се пресичаха във формата на Х, Очоа пъхтеше в радиостанцията си:

— Запод… озреният… бяга… запад… наближ… на Бродуей…

— Тръгнал е към метрото — Хийт каза на Руук, макар по-скоро да си говореше сама.

— Пресича… — Шумен клаксон и след това, — заподозрян пресича Бродуей… към… метрото.

Тя натисна бутона за свръзка.

— Външен вид на заподозрения.

— Прието… бял мъж, около сто килограма… червена тениска… панталони… черни обувки…

За да са по-сложни нещата, на 72-а и Бродуей имаше две метростанции: старата каменна сграда на юг и по-новата, от метал и стъкло, оттатък улицата, на север. Ники спря до старата каменна сграда. Знаеше откъде идва Железния човек, затова предположи, че вероятно ще се скрие в най-близката станция — по-новата, — а Очоа ще го последва там. Идеята й бе да му попречи да избяга през тунела на тази.

— Стой в колата. Сериозно — подвикна през рамо на Руук и изхвърча през вратата, докато окачаше значката на врата си. Тунелите на метрото бяха с няколко градуса по-топли от улиците и, докато тя спринтираше покрай машините за билети към въртележките, я посрещна въздух, и чийто мирис се смесваха боклуци и жега от кухненска фурна. Хийт прескочи една от въртележките, а погната й ръка се подхлъзна на стоманата. Възстанови равновесие, но трябваше да приклекне — оказа се втренчена нагоре към огромния тип, когото преследвате.

— Полиция, не мърдай — каза тя.

По стъпалата зад него търчеше Очоа. Без път за бягство назад, мъжът тръгна покрай Хийт, към въртележките. Тя му препречи пътя и той се опита да я избута за рамото. Тя стисна китката му, за да охлаби хвата му, а с другата си ръка го хвана за трицепса и го премести така, че той се оказа с гръб пред нея и не можеше да я удари или сграбчи отново. След това хвана колана му, впримчи с крак глезена му и го свали на земята. Той се строполи тежко. Докато онзи пъшкаше, Хийт подпря с крак врати му и издърпа към себе си китката, както я бе учил един неин добре познат бивш морски тюлен. Онзи се опита да се надигне, посрещна дулото на пистолета й.

— Давай — рече тя.

Железния човек отпусна глава обратно на мръсните плочки и така се приключи.

— „Давай“. Не става много за цитиране — каза Руук по пътя към участъка.

— Казах ти да чакаш в колата. Никога не чакаш в колата.

— Реших, че може да ти трябва помощ.

— От теб? — попита тя с насмешка. — Не бих посмяла да изложа на риск крехките ребърца.

— Нужна ти е помощ. От писател. За броени секунди просваш тип като този зад нас и се сещаш да кажеш само „давай“?

— Че какво й е на репликата?

— Съжалявам, детектив, нещо не ми достига. — Руук й хвърли поглед през рамо, към закопчания Железен човек, който се взираше през прозореца към една реклама на „Флаш денсърс“29 върху преминаващо такси. — Всъщност, по-скоро добре, че не добави „Оправи ми деня.“30

— Радвам се, че си доволен, Руук. Така знам, че си върша работата.

В участъка, в сумрака на стаята за наблюдение нахлу лъч флуоресцентна светлина, докато Джеймисън Руук влизаше при Хийт и двамата й партньори.

— Имам предположение кой е писал „It’s Raining Men“. Готов ли си? — попита Очоа. След следобедния арест настроението бе видимо по-добро. Част от причината бе адреналинът, друга — усещането, че ще са приключили със случая, ако двамата задържани са очистили Матю Стар.

Руук кръстоса ръце и се подсмихна.

— Да чуя.

— Доли Партън.

— Уф — изстена Руук, — знаех си, че трябва да заложа пари.

— Подскажи, де — каза Роули.

— Жив е.

— Подскажи още — додаде Очоа.

На Руук това му се услаждаше все повече и затова като водещ на телевизионна игра обяви:

— Този прочут съкомпозитор е мъж и всеки ден се появява по телевизията.

— Ал Роукър — извика Роули.

— Отличен опит. Не.

— Пол Шафър — каза Хийт.

Руук не успя да скрие изумлението си.

— Точно така. Налучка ли, или знаеше?

— Ха сега, де. Твой ред да познаваш. — Тя му отвърна с усмивка, която изчезна толкова бързо, колкото се бе появила. — О, и знаеш ли какво печеля? Докато си върша работата, ти ще чакаш от другата страна на стъклото.

Практиката на Хийт подсказваше да държи двамата заподозрени разделени. От арестите насам двамата не се бяха виждали, за да не си синхронизират версиите и алибитата. Първо щеше да разпита Майрик, букмейкъра. Наистина приличаше донякъде на невестулка — дребен, под един и седемдесет, с тънки ръчици, сякаш взети от някоя фигурка от клечки. Избра него пръв, защото той бе известният от двамата и вероятно — ако можеше да се говори за нещо такова, — мозъкът на екипа.

— Майрик — започна тя. — Това е полско име, нали?

— Полско-американско — отвърна той със съвсем лек акцент. — Дойдох през 1980 г., след като стана онова, което нарекохме пристанищната стачка в Гданск.

— Вие, с други думи ти и Лех Валенса?

— Точно така. Солидарност, нали тъй?

— Майрик, бил си на девет.

— Няма значение, в кръвта ми е, нали тъй?

По-малко от минута с него и вече й бе ясен. Пилееше време. Дружелюбен тип, който не спира да говори, но така и не казва нищо. Ако продължаваше да кръжи край него, щяха часове наред да си плямпат, а тя — накрая да излезе с главоболие, но без никаква информация. Затова реши да го притисне, доколкото може.

— Знаеш ли защо те прибрахме?

— Това да не е като да ме отбият от пътя и ченгето да пита колко съм бил бързал? Не мисля.

— И преди са те арестували.

— Да, няколко пъти. Май имате списък, нали? — Кимна с дългия си нос към папката върху металната маса и после я погледна с очи, толкова хлътнали в черепа и така близо едно до друго, че изглеждаха почти кръстосани. „Невестулка“ всъщност бе по-скоро комплимент.

— Защо онзи ден си ходил Гилфорд?

— Гилфорд, на 77-а Уест? Много хубава сграда. Направо дворец, нали тъй?

— Защо си бил там?

— Бил ли съм?

Тя удари с длан по масата и той подскочи. Добре, помисли си Хийт, да сменим темпото.

— Стига глупости, Майрик. Имам свидетели и снимки. С твоя човек сте отишли при Матю Стар, а сега е мъртъв.

— И мислите, че имам нещо общо с тази трагедия?

Майрик беше хлъзгав, истинска торба слуз, а Хийт знаеше от опит, че тези като него са най-подходящи за тактика „разделяй и владей“.

— Майрик, мисля, че може да си от полза и на нас, и на себе си. Може би случилото се с г-н Стар не е било твое дело. Може би дружката ти… Поченко… се е превъзбудил, докато сте си искали дължимото. Случва се. Е, превъзбуди ли се?

— За каквото и да говорите, нямам представа. Разбира се, че имах уговорка да се видим с г-н Матю Стар. Защо иначе ще ме пуснат в толкова хубава сграда? Само че отидох до вратата му, а той не отвори.

— Значи твърдиш, че онзи ден не си виждал Матю Стар.

— Не мисля, че трябва да повтарям, когато казвам толкова ясно.

Този тип ченгетата са го дъвкали твърде често, помисли си тя. Знае всички трикове. Нито едно от предишните му провинения, ако и да бяха многобройни, не бе включвало насилие. Измами, мошеничества и нелегални залози. Тя се върна на Железния човек. — Другият, Поченко, беше ли с теб?

— В деня, когато не видях Матю Стар? Дойде, да. Сигурно вече го знаете, така че… Имате добър отговор от мен.

— Защо си завел Поченко на срещата? Да му покажеш прекрасната сграда?

Майрик се изсмя, разкривайки ред ситни зъби с цвят на охра.

— Смешно, ще го запомня.

— Защо тогава? Защо си бил с онази канара?

— О, знаете, че в тази икономика много хора искат да те оберат на улицата. Понякога нося повече пари и човек не може да прекали със сигурността, нали тъй?

— Не ме убеждаваш. Мисля, че ме лъжеш.

Майрик сви рамене.

— Мислете каквото си щете, свободна страна е. Но казвам точно това. Чудите се дали съм убил Матю Стар, а аз казва, защо да го правя? Лошо за бизнеса. Да ви кажа ли как му виках на Матю Стар? „Банкомата“. Защо ще му дърпам шалтера?

Това й даде храна за размисъл. Въпреки това, когато се изправи, каза:

— Още нещо. Протегни длани. — Той ги протегна. Бяха бледи и чисти, сякаш дни наред е белил картофи в купа с вода.

Докато местеха Поченко от ареста до стаята за разпит, Ники Хийт сравни бележки с хората си.

— Тоя Майрик е тежък случай — каза Очоа. — Такива гадини можеш да видиш само в клетчици, зарити вдървени стърготини, докато нападаш някоя мет-лаборатория.

— Окей, съгласихме се, че прилича на невестулка — каза Хийт. — Каква полезна информация ни остава?

— Мисля, че е той.

— Руук, казваш така за всеки, когото срещнем в този случай. Да ти напомням ли за Кимбърли Стар?

— Само че тогава още не бях видял този тип. Или е мутрата му. Нали така им викате, мутри?

— Понякога — казва Роули. — Или „бабанка“.

— Или „катил“ — допълни Очоа.

— Катил е добро — продължи Роули. — Или „здраво момче“.

— „Говеждо“ — пак Очоа, докато двамата детективи продължаваха да си разменят синоними на висока скорост.

— Генгста.

— Джи.

— Хулиган.

— Псе-пазач.

— Бухалкаджия.

— Трошач на топки.

— Гърмяч.

— Но и „мутра“ става — каза Очоа.

— Предава нужната информация — съгласи се Роули.

Руук беше извадил молескиновия си тефтер и една химикалка.

— Трябва да запиша някои от тези, преди да забравя.

— Запиши ги — рече Хийт. — Аз ще съм вътре с… поганеца.

— Витя Поченко, заето момче си бил откакто си в страната. — Ники запрелиства страници в папката си, като безмълвно мърдаше устни, сякаш още не знаеше какво пише. Затвори я. Досието му бе пълно с арести за заплахи и актове на насилие, но никога не го бяха осъждали. Хората явно винаги са се страхували да свидетелстват срещу Железния човек или просто са напускали града. — Измъквал си се. Много често. Хората или много те харесват, или много ги е страх от теб.

Поченко седеше с изправен гръб и зяпаше напред, към огледалото. Не се оглеждаше нервно като Бари Гейбъл. Не, сам бе избрал накъде да гледа и не отклоняваше поглед. Дори не обърна глава към нея, все едно Хийт не бе в стаята. Изглеждаше потънал в себе си. Детектив Хийт трябваше да промени това.

— Дружката ти Майрик явно не се бои от теб. — Руснакът не мигна. — Не и ако съдя по това, което ми каза. — Отново нищо. — Интересни неща ми сподели какво си направил на Матю Стар в Гилфорд онзи ден. — Той бавно разкачи поглед от избраната точка и завъртя глава към нея. Вратът му се усука и се показаха вени и сухожилия, дълбоко вплетени в мощните му рамене. Гледаше я втренчено изпод рунтави рижи вежди. От този ъгъл, на падащата отгоре светлина, лицето му приличаше на боксьорско — вдлъбнатината на някога чупеният му нос личеше ясно. На Хийт й се стори, че някога е бил привлекателен, преди да огрубее. Можеше да си го представи като момче, как тича след топката или размахва стика за хокей. Ала от него вече не бе останало нищо, всичко — заменено с това неумолимо създание. Дали идваше от време, прекарано в руски затвор или от това, че се е научил да се измъква от лапите на закона, момчето го нямаше. В стаята за разпит седеше това, което остава, когато станеш много, много добър в това да оцеляваш след много лоши неща.

Усмивка започна в ъгълчетата на устата му, но стигна само дотам. Накрая той продума:

— В метрото, когато ми беше отгоре, те надушвах. Нали се сещаш? Надушвах те.

Ники Хийт имаше опит с разпити на какви ли не долнопробни божи твари и тези, твърде увредени, за да минат за такива. Хитреците и ненормалниците мислеха, че понеже е жена, можеха да я разстроят с реплики като от долнопробно порно. Веднъж един сериен убиец я попита дали не иска да се качи в полицейския микробус с него, за да се самозадоволи по пътя към затвора. Бронята й обаче бе твърда. Ники притежавате най-ценния дар за един следовател — безпристрастност. Или пък просто липса на връзка със случващото се. Ала нехайно изречените от Поченко думи, заедно със собственическия поглед, който й хвърли — това мързеливо нахлуване в личното й пространство, заплахата в охрените му очи, — я накараха да потръпне. Тя не отклони поглед, опита се да не поддава на емоции.

— Мда, сещаш се. — И след това, й смигна смразяващо. — Ще си взема моето.

После й прати няколко мокри въздушни целувки и се изсмя.

След това Ники чу нещо, което не бе чувала преди в стаята за разпит — приглушени викове от кабината за наблюдение. Беше Руук и макар гласът му да звучеше като през възглавница, се дочуваха някои думи: „… животно… боклук… лайнояд…“, и тропане по двойното стъкло. Тя се обърна да погледне през рамо. Трудно е човек да остане равнодушен, когато огледалото се огъва. Последваха приглушените викове на Роуч и накрая всичко утихна.

Поченко прехвърляше смутения си поглед от нея към стъклото и обратно. Каквото и да бе щукнало на граховото зърно в черепната кутия на Руук, бе успял да подкопае мига на сплашване на руснака. Детектив Хийт се възползва от възможността и без да коментира смени темата.

— Да ти видя ръцете — каза тя.

— Какво? Ако искаш да ги видиш, ела по-близо.

Тя се изправи, опитвайки се да спечели ръст, да демонстрира безпристрастност и най-вече, надмощие.

— Сложи длани на масата, Поченко. Сега.

Той очевидно реши, че сам ще избере кога да го стори, но не чака дълго. Белезникът на едната китка изтрака по ръба на масата, след това и този на друга, така той разпери пръсти върху метала. Дланите му бяха протрити и подути. Няколко от кокалчетата му вече синееха, други бяха одрани и от тях се процеждаше кръв. На средния пръст на дясната му ръка имаше плътна ивица обезцветена кожа и драскотина — каквато би оставил пръстен.

— Тук какво е станало? — попита тя, облекчена, че отново е поела нещата в ръце.

— Какво, това? Нищо.

— Прилича на драскотина.

— А, да, забравих да си сваля пръстена преди.

— Преди…?

— Преди тренировката.

— Каква тренировка? В коя зала? Кажи ми.

— Да съм казал нещо за зала? — Горната му уста се отдръпна от зъбите и Ники инстинктивно отстъпи назад, докато не осъзна, че той се усмихва.

Офисът на капитан Монтроуз бе празен, затова Ники Хийт въведе Руук в него и затвори остъклените врати.

— Какво, по дяволите, беше онова?

— Знам, знам, изгубих контрол.

— Посред разпита ми, Руук.

— Чу ли какво ти говореше оня?

— Не. Не можех да чуя през блъскането по огледалото.

Той извърна поглед.

— Доста тъпо, а?

— Ако това беше Чечня, щеше да слизаш от планината на гърба на козел, с петите напред.

— Ще спреш ли с тая Чечня? Веднъж ще купят правата за филм и няма да спреш да натякваш.

— Кажи ми, че не ти се пада така.

— Само този път, може би да. Може ли да кажа нещо? — Не изчака отговор. — Не знам как понасяш това.

— Бъзикаш ли ме? Това ми е работата.

— Но е толкова… грозно.

— И военните зони не са много приятни места. Така поне съм чела.

— Войната си е война. Но е само част от моята работа. Аз се местя. Понякога съм във военна зона или ме возят в джип с черна качулка на главата, за да интервюирам някой наркобарон, но после съм месец в Портофино и Ница с рок звезди и играчките им или пък преследвам някой готвач — знаменитост за седмица в Седона или Палм бийч. Ти обаче… това… това е клоака.

— Това да не е някаква версия на „какво прави на такова място хубаво момиче като теб“? Ако е, ще те сритам в топките, за да ти покажа колко хубаво момиче мога да съм. Харесвам си работата. Правя каквото правя, оправям се с хора, с които ми се налага и ето ти едно заглавие за статията, писателче: Престъпниците са измет.

— Особено оня Джи.

Тя се засмя.

— Добре проучваш, Руук. Звучиш направо като хванат от улицата.

— А, и между другото? Без козли. Честа заблуда. В Кавказ, с генерал Ямадаев — само коне. Така я карахме там.

Докато го изпращаше с поглед от стаята, тя се изненада, че вече не е сърдита. Колко да се ядосваш човек, който се е държал съпричастно?

След половин час седеше с Роули и преглеждаше охранителния запис от Гилфорд. Детектив Хийт не изглеждаше доволна.

— Пусни го пак — каза тя. — Да огледаме всяко кътче от екрана. Може би сме пропуснали, когато са се връщали.

— Какво има? — Зад тях се появи Руук. Дъхът му миришеше на еспресо-контрабанда.

— Проклетите часове. — Тя почука с химикал в долния десен край на монитора, по бледосивите цифри на електронния часовник. — Майрик и Поченко пристигат в 10:31 предобед. Качват се по асансьора, нали? Слизат обратно в лобито двайсет минути по-късно.

— Определено не се връзва с това, че Стар не си е отворил вратата. Освен ако не са му тропали двайсет минути.

— Мен ако питат, са тропали само по Матю Стар — каза Роули. — Тогава сигурно Поченко му е дал урока по бокс.

— Това не е наш проблем, момчета — каза Хийт. — Според това, двамата ни Елвиси са напуснали сградата в 10:53 предобед, около два часа и половина преди жертвата да излети от балкона си. — Ядно захвърли химикалката си на масата. — Записът оневинява двамата ни главни заподозрени.

— А и са се обзавели с адвокати — добави Очоа, докато гледаше смартфона си. — В този момент ги вадят от ареста.

От другата страна на охранителната врата, Хийт стоеше с Роуч и наблюдаваше, докато Майрик и Поченко си събираха собствеността. Разбира се, Майрик беше този с адвоката и когато последният улови погледа на детектив Хийт, не му хареса видяното. Човекът с куфарчето се засуети още повече около документите.

— Май ще трябва да отменя онази заповед за обиск на апартаментите им, за онези сини дънки — каза Роули.

— Не, не го прави — отвърна Ники. — Виждам часа, но какво, ако проверим? Детайлите, господа. Никога няма да съжалите, че сте били изрядни. — И когато Поченко я забеляза, тя добави: — Всъщност, добавете още един предмет към заповедта за обиск на г-н Железен човек. Голям пръстен.

Когато Очоа замина, за да предаде заповедите за обработка, тя даде задача на Роули.

— Знам, че е черна работа, но искам да прегледаш записа от лобито отново, от момента, когато тия смешници си тръгват, до половин час след смъртта на Стар. В реално време, за да не ги прескочим на високите обороти.

Роули замина да гледа записа. Междувременно Майрик, адвокатът му и Поченко се упътиха към изхода. Руснакът остана назад и се отдели от другите двама. Прекоси помещението. За него се залепи униформен полицай, тъй че спря на безопасно разстояние, на метър от Ники. Без да бърза я огледа от глава до пети и тихо прошепна:

— Спокойно. Ще ти хареса. — После сви рамене и добави: — Или пък не.

После й обърна гръб и си тръгна. Ники изчака изходът да се затвори зад Поченко, преди да се върне на работа.