Жега

3.

Хийт и Руук вървяха две крачки зад Ноа Пакстън, докато ги водеше през пустите офиси и клетки в щаба на Стар дивелъпмънт. В рязък контраст с охолството, за което предверието загатваше, последният етаж на тридесет и шест етажната кула Стар Пойнт правеше онова впечатление за кухост, оставащо след като кредиторите са прибрали всичко незаковано за пода. Хийт имаше усещането, че прави оглед на място след биокатастрофа. Не просто изоставено, а опустяло.

Пакстън посочи една отворена врата, през която влязоха в неговия офис — единственото още функциониращо помещение. Водеше се финансов отговорник на корпорацията, но мебелите му бяха комбинация от Стейпълс, Офис депо и втора ръка Левенджър16. Всичко бе спретнато и практично, но не приличаше на оборудване на високопоставен бизнесмен в Манхатън, дори от фирма със средни размери — и определено не се вписваше в бляскавата репутация на Стар.

Руук се подхилна и Хийт проследи погледа му до плакат на коте, увиснало от клон. Под долните лапи пишеше „Дръж се, малчо.“ Пакстън не им предложи кафе от изстиналата си кана — просто седнаха в два стола за посетители. Той седна в дъното на своя оформен като подкова работен кът.

— Дойдохме да поискаме помощта ви, за да разберем по-добре финансовото състояние на компанията на Матю Стар — каза Хийт, така че да прозвучи леко и неутрално. Ноа Пакстън бе изнервен. Свикнала беше — хората се стряскаха от значки, също както и от белите лекарски престилки. Този тип обаче не можеше да я погледне в очите: червена светлинка. Изглеждаше разсеян, все едно се тревожеше, че е забравил ютията вкъщи включена и искаше да се махне оттук веднага. Карай по-леко, реши тя. Да видим какво ще се изтърколи, когато си позволи да се отпусне.

Той отново погледна визитката и рече:

— Разбира се, детектив Хийт. — Пак опита да срещне погледа й и да го задържи, но не успя съвсем. Пак заразглежда визитката й, уж съсредоточено. — Само че…

— Кажете — каза тя, готова да звънне в управлението, за да поиска някоя заповед.

— Не се обиждайте, г-н Руук.

— Моля — Джейми.

— Едно е да отговарям на полицейски въпроси. Друго е да ме цитират в някоя статия за Венити феър или Фърст прес.

— Нямате грижи — каза Руук.

— Дължа го на паметта на Матю и на семейството му да не огласям работата му по страниците на списания.

— Само правя проучване за статия, която ще пиша за детектив Хийт и екипа й. Каквото и да кажете за Матю Стар, ще е извън протокола. Направих го за Мик Джагър, ще го направя и за вас.

Хийт не можеше да повярва на ушите си. Журналистът знаменитост и неприкритото му его в действие. Не просто споменава Джагър, ами и каква услуга му бил направил. Това определено не помогна да оправи настроението на Пакстън.

— Това е ужасно неподходящ момент — рече мъжът, преминавайки към нея, след като Руук се съгласи на условията му. Завъртя глава, за да погледне нещо на монитора си и после върна поглед към нея. — Няма и двадесет и четири часа от смъртта му, а аз съм насред… е, можете да си представите. Какво ще кажете за утре?

— Имам само няколко въпроса.

— Да, но документите са… е, опитвам се да кажа, че не държа всичко — той щракна с пръсти, — на ръка разстояние. Ето какво: защо не ми кажете какво ви трябва, за да ви го приготвя, преди да се върнете?

Така. Опитала бе лекия подход. Той още увърташе, а сега си бе втълпил, че може да я накара да му се махне от главата и да го посети, когато му е удобно. Време е, реши тя, да сменим тактиката.

— Ноа. Може ли да те наричам Ноа? Искам да сме на приятелски начала, докато ти казвам какво ще направим сега. Става ли? Разследвам убийство. Не само ще ти задавам въпроси тук и сега, но очаквам и да ми отговориш. Не ме е грижа дали имаш числата — тя щракна с пръсти, — на ръка разстояние. Знаеш ли защо? Криминалните ни счетоводители ще прегледат всичките ти документи. Затова още сега искам да решиш дали да поддържаме приятелското отношение. Разбираме ли се, Ноа?

След съвсем малка пауза мъжът й каза как стоят нещата.

— Матю Стар беше разорен. — Спокойно, отмерено съобщаване на факт. Какво още чуваше отвъд него Ники Хийт? Прямота, определено. Гледаше я право в очите, докато го каза — нямаше опити за отбягване, а за яснота. Но имаше и друго, сякаш нещо у него се пресягаше към нея, някакво друго чувство, ала когато тя се опита да намери правилната дума, Ноа Пакстън я каза, сякаш четеше мислите й.

— Чувствам такова облекчение. — Точно това бе, облекчение. — Най-сетне мога да говоря за това.

През следващия час Ноа не просто съобщаваше информация. Разгърна историята как компанията, белязана от ярката личност на Матю Стар, който я превърнал в машина за пари, натрупал огромен капитал и ключови имоти и построил прословутите кули, запечатани завинаги в нюйоркския пейзаж, се бе сринала — пак заради него. История на възход и падение в стръмна спирала надолу.

Пакстън, който според корпоративните архиви бе на тридесет и пет, се присъединил към компанията с чисто новата си диплома, точно когато Стар бил в зенита си. Изобретателните начини, по които издействал финансиране за построяването на авангардния небостъргач Стар на Таймс скуеър го направили най-довереният служител на Матю Стар. Може би защото сега им съдействаше, Ники погледна Ноа Пакстън и видя, че на него може да се разчита. Беше стабилен, способен мъж, на когото може да се довериш, когато стане напечено.

Нямаше много опит с хора като него. Бе ги виждала във влака към Дариен в края на деня, с охлабени вратовръзки, да пият бира в бар-вагона с някой колега или съсед — или пък да вечерят със съпругите си преди началото на някой бродуейски спектакъл. Като нищо и тя можеше да е сред тях и да пие коктейл „Абсолют Козмо“, докато разказва на мъжа си за родителската среща и да планира седмичния отпуск в Марта’с винярд17 — ако нещата се бяха развили различно за нея. Зачуди се какво ли би било да има ливада пред дома си и да живее заедно с някой благонадежден Ноа.

— Вярата на Матю в мен — продължи той, — бе нож с две остриета. От една страна, опознах всички тайни. От друга — опознах всички тайни.

Най-грозната от всички, според Ноа Пакстън, била, че докоснатият от Мидас негов шеф загробва компанията си и нищо не можело да го спре.

— Покажи ми — каза детективът.

— Сега ли?

— Сега или в по-… — тя познаваше този танц и остави паузата да свърши работата си, — официална обстановка. Ти избираш.

Той отвори няколко файла на Мак-а си и прикани двамата да седнат до него, за да ги разгледат. Цифрите бяха изненадващи. Последва графика, която нагледно показваше развитието на един от най-важните собственици на имоти в града — практически е печелел пари с нулеви усилия, — докато в един миг ненадейно всичко се срива, много преди началото на финансовата криза.

— Значи няма общо с лошата икономика? — попита Хийт, посочвайки през рамото му към линиите, подобни на червен ескалатор, водещ надолу.

— Не. И ви благодаря, че не докоснахте монитора ми. Никога не съм разбирал защо им трябва на хората да пипат монитора, когато сочат нещо.

— Знам. Това са същите, които оформят телефонче с пръсти, докато ти казват да им се обадиш. — Когато се засмяха, тя долови от него нещо чисто, полъх на цитрус. Л’Окситан18 предположи.

— Как е успял да се задържи над водата? — попита Руук, когато отново заеха местата си.

— Това беше моя работа, никак нелека. — След това хвърли на Ники поглед на довереник. — Честна дума, всичко бе легално.

— Разкажи ми как.

— Просто. Започнах да ликвидирам собствености. Но когато имотите се сринаха, всичко замина по дяволите. Финанси, връзки с работната сила. Може да не знаете, но тези дни строежите ни вече не работят.

Ники кимна и хвърли поглед към закрилника на Дебелия Томи.

— Не можехме да обслужваме дълговете си и не можехме да поддържаме строителството. Просто правило: няма сграда, няма наематели.

Хийт каза:

— Звучи като кошмар.

— За да сънуваш кошмари, трябва да можеш да спиш. — На офисния диван имаше сгънато одеяло, а върху него — възглавница. — Да го наречем ад на земята. А това са само бизнес финансите. Не съм ви казал за личните му.

— Повечето шефове на бизнеси не вдигат ли стена между корпоративните и личните си финанси? — попита Руук.

Много добър въпрос. Най-сетне се държи като репортер, помисли си Ники, затова се присъедини:

— Винаги съм мислела, че идеята е нещата да се организират така, че провал в работата да не унищожи личното състояние и обратно.

— Именно така ги организирах, когато поех и семейните му финанси. Работата е там, че и от двете страни на стената изчезваха пари… — Той доби много сериозен вид и младежкото му излъчване посърна, сякаш Пакстън рязко остаря с двадесет години. — Сега, имам нужда да ме уверите, че това ще остане неофициално. Няма да напусне стаята.

— Аз обещавам — каза Руук.

— Аз не — каза детектив Хийт. — Казах ти. Разследваме убийство.

— Разбирам — каза той. Но все пак рискува. — Матю Стар се отдаваше на лични прищевки, който поставиха в опасност личното му състояние. Вредеше си и не само на себе си. Първо, играеше комар. Имам предвид, губеше на комар. Не просто изливаше пари в казината от Атлантик сити до Мохаги сън19, но и залагаше на коне и футбол при местни букмейкъри. На някои от тези типове им дължеше много пари.

В тефтера си Хийт записа само една дума: „Букмейкъри.“

— А и проститутките. Матю имаше определени, хм, предпочитания, които по-добре да не разяснявам — освен ако не поискате, — и задоволяваше нуждите си с висококвалифицирани момичета на повикване.

Руук не се сдържа:

— Комбинацията от тези определения винаги ми е била странна: „висококвалифицирани“ и „момичета на повикване“. Да не би да имат диплома за това? — Заслужи си да го изгледат втренчено и безмълвно, след което промърмори: — Извинявайте. Нататък.

— Мога да ви дам подробности колко бързо се стопяваха парите, но да кажем, че тези и още няколко навика го изцедиха финансово. Миналата пролет трябваше да продадем семейното имение в Хемптън.

— „Стормфол“. — Ники се замисли колко разстроена бе Кимбърли Стар как убийството никога не би се случило, ако били в Хемптън. Сега разбра иронията.

— Да, Стормфол. Няма нужда да ви казвам, при тези пазари, колко бяхме на загуба от продажбата. Купи го някаква знаменитост от риалити-шоу и загубихме милиони. Сумата едва покри частичка от дълговете на Матю. Нещата така се влошиха, че ми нареди да спра да плащам вноските по застраховката му живот, която прекрати противно на съветите ми.

Хийт написа още две думи: „Без застраховка.“

— Г-жа Стар знаеше ли за това? — С периферното си зрение Хийт видя, че Руук се привежда напред в стола си.

— Да, знаеше. Постарах се да не запознавам Кимбърли с по-долнопробните детайли от разходите на Матю, но знаеше за застраховката живот. Присъствах, когато Матю й каза.

— И как реагира тя?

— Каза… — Той направи пауза. — Разбирате, беше разстроена.

— Какво каза, Ноа? Точните й думи, ако ги помниш.

— Каза, „Мразя те. Вече даже мъртъв не ми вършиш работа.“

В колата, докато се връщаха към участъка, Руук подхвана скърбящата вдовица.

— Хайде, детектив Хийт: „И мъртъв не ми вършиш работа“? Говориш как трябва да събираме информация, която ни дава картина. Какво ще кажеш за портрета на Саманта Стриптийзьорката?

— Но е знаела, че мъжът й няма застраховка живот. Къде е мотивът?

Той се ухили и пак я жегна:

— Амин, не знам, но те съветвам да задаваме въпроси и да следваме отговорите.

— Майната ти.

— О, вече ставаш грубичка, когато имаш и друга варианти?

— „Грубичка“ съм, защото си задник. Какво искаш да кажеш с това „други варианти“?

— Ноа Пакстън. Не знаех дали да те полея с кофа студена вода или да се направя, че ми звънят, за да ви оставя насаме.

— Ето затова си писач, който само се прави на ченге. Въображението ти е по-силно от умението да боравиш с факти.

Той сви рамене.

— Е, сигурно съм грешал. — После се усмихна по онзи начин, който я караше да се изчервява. И ето пак, тормозеше се от безсмислици. Тя вкара в ухото си хендсфри устройството и набра Роули.

— Роулс, аз съм. — Позавъртя глава към Руук и заговори с отривист, формален тон, за да не пропусне Руук нищо, макар тя този път наистина да излъчваше подтекст. — Искам да направиш проверка на човека, който се е занимавал с парите на Матю Стар. Името е Ноа Пакстън. Виж какво ще излезе — всякакви нарушения.

Когато затвори, Руук доби развеселен вид. Това не вървеше на добре за нея, но трябваше да го каже.

— Какво? — А когато той не отвърна; — Какво?!

— Забрави да му кажеш да пропери одеколона на Пакстън. — После отвори едно списание и се зачете.

Когато Хийт и Руук се върнаха, детектив Роули вдигна глава от компютъра си.

— Този пич, който искаше да проверя Ноа Пакстън?

— Да? Намери ли нещо?

— Засега не. Но току-що се обади, търсеше те.

Ники избегна погледа — като на детска площадка, — който й хвърли Руук, и прегледа съобщенията на бюрото си. Ноа Пакстън бе най-отгоре. Не му обърна внимание — вместо това попита Роули дали е идвал Очоа. Той трябваше да наблюдава Кимбърли Стар. Вдовицата прекарваше следобеда в Бъргдорф-Гудмън20.

— Чувал съм, че шопингът е мехлем за опечалената душа — каза Руук. — Или пък веселата вдовица връща някои дизайнерски парцалки за пари в брой.

Когато Руук отиде до тоалетната, Хийт набра Ноа Пакстън. Нямаше какво да крие от Руук — просто не й бе до предпубертетните му подигравки. Или пък да гледа тази усмивка, която така я смущаваше. Мислено наруга кмета за услугата, според която трябваше търпи журналиста.

Пакстън вдигна и рече:

— Намерих онези документи от застраховката живот, които искахте да видите.

— Добре, ще изпратя някого.

— И ме посетиха тези криминални специалисти, за които говорехте. Копираха цялата ми информация и си тръгнаха. Не се шегувахте.

— Вкарваме в употреба парите на данъкоплатците. — Не успя да не добави: — Нали си плащаш данъците?

— Да, но не е нужно да вярвате на честната ми дума. Вашите счетоводители със значки и пистолети би трябвало да могат да ви кажат.

— Разчитай на това.

— Вижте, зная, че не съдействах толкова добре.

— Добре се справи. А и те заплаших.

— Искам да се извиня. Откривам, че скръбта не ми понася много добре.

— Не си първият, Ноа — рече Ники. — Вярвай ми.

Същата вечер седя сама насред киносалона, смя се и хрупа пуканки. Ники Хийт бе прикована към седалката си, загубена в невинната история, омагьосана от дигиталната анимация. Пренесе се другаде, също като къщата, завързана за хиляда балона. След малко повече от час и половина, по пътя обратно, тя пак нарами бремето в задуха на топлинната вълна, която вдигаше от решетките на тротоара миризми на спарено и мухъл, а дори в тъмното настилката и сградите наоколо излъчваха дневния зной.

В подобни мигове, когато не можеше да го зарови под работата или да го укроти с бойни изкуства, в съзнанието на Ники винаги се връщаше повторението. Случило се бе преди десет години, но и преди седмица, снощи и през всички тези мигове. Времето нямаше значение. Никога нямаше, когато отново и отново в ума й се връщаше Онази Нощ.

Това бе първата й ваканция за Деня на благодарността, откак се бяха разделили родителите й. Ники прекара деня на пазар с майка си, тяхна традиция за вечерта срещу Деня на благодарността. Заради отскоро необвързаната си майка, деветнадесетгодишната Ники бе превърнала тази традиция в свещена мисия.

Бе решена не толкова да превърне вечерята в най-добрата на всички времена, колкото да я направи нормална, доколкото бе възможно предвид празния стол в единия край на масата и блуждаещите призраци на по-щастливи времена.

Както винаги, в кухнята с размери, подобаващи на нюйоркски апартамент, двете маневрираха една край друга и приготвяха пайове за следващия ден. Над чифта точилки и изстуденото тесто Ники защитаваше желанието си да смени специалността си от литература на театър. Къде бяха канелените пръчки? Как можеха да ги забравят? В празничните пайове на майка й канелата на прах никога не бе на почит — стържеше си я сама от пръчка. Как са могли да забравят?

Когато в отделението с подправките на „Мортън Уилямс“, на Парк авеню, Ники откри един буркан от тях, се почувства като победител в лотарията. За да е сигурна, извади мобилния си и се обади в апартамента. Звъня и звъня. Когато се включи телефонният секретар, тя се запита дали майка й просто не чува телефона си заради миксера. След това обаче тя вдигна. През писъка на телефонния секретар тя се извини, но бършела масло от ръцете си. Ники мразеше острият звук на заден план, но майка и така и не се бе научила да изключва проклетата машинка, без да прекъсне разговора. Магазинът затваряше след малко, имаше ли нужда от още нещо? Изчака, докато майка и отиде да провери за мляко.

После Ники чу как се троши чаша. Чу писъка на майка си. Коленете на момичето омекнаха и тя се опита да я повика. Касиерите се обърнаха към нея. Още един писък от другата страна и слушалката падна. Бурканът с канела също падна от ръцете на Ники и тя изтича до изхода. Мамка му, не изхода, а входа! Все пак го отвори с груба сила и изтича на улицата, като почти се блъсна в един куриер на колело. Две пресечки. Докато тичаше, държеше телефона до ухото си молеше се на майка си да каже нещо, да вдигне, какво ставаше? Чу мъжки глас, звуци от борба. Майка й проскимтя, строполи се до телефона. Звън на метал по пода на кухнята. Една пресечка. Звън на стъклени бутилки на вратата на хладилника. Стъпки. Тишина. И слабият, стихващ стон на майка й. Шепот. „Ники…“