Жега

8.

Когато детектив Хийт измъкна своя „Краун Виктория“ от подземния паркинг на кулата Стар пойнт, долови ритъма на хеликоптерни перки и свали прозореца си. Три от хеликоптерите кръжаха отляво, на около половин километър на запад, от далечната страна на сградата на Тайм Уорнър. Този по-ниско, знаеше тя, бе полицейски, а двата по-високо — телевизионни.

— Ексклузивнии новинии! — каза тя на празната си кола.

Набра на радиото си честотата за полицейски акции и не след дълго разбра, че се е спукала парна тръба — поредното доказателство, че древната готъмска35 инфраструктура не може да се опре на фурната на природата. Почти седмица на тази жега и Манхатън започваше да се издува и да става на мехури като пица с кашкавал.

На „Кълъмбъс съркъл“ движението щеше да е кошмарно, затова пое по обиколния, но по-бърз маршрут до управлението, като влезе в Сентръл парк от района на хотел Плаза и след това продължи на север. Общината забраняваше движението там до три следобед, така че тя караше като на неделен излет, включила климатика на максимум. На 71-а улица имаше полицейски барикади, но назначената там полицайка разпозна колата й на цивилен детектив и с помахване премахна една от бариерите. Ники спря до нея.

— Кого си ядосала, за да те сложат тук?

— Сигурно карма от минал живот — каза през смях униформената.

Ники погледна до себе си неотворената, замъглен, от капчици бутилка студена вода и я подаде на жената.

— Не се давайте, офицер — рече тя и продължи.

Жегата задушаваше всичко. Освен шепа освидетелствани бегачи и ненормални колоездачи, в парка властваха птички и катерички. Ники забави, докато подминаваше задната част на Метрополитън, и вгледана в склонената стъклена стена на мецанина се поусмихна, както винаги, когато си спомнеше сцената от „Как Хари срещна Сали“, където той я учи да казва на сервитьорите, че има много пипер в паприкаша. По ливадата млада двойка се разхождаше ръка в ръка и без да се замисля Ники спря колата и ги загледа. Просто бяха заедно, имаха цялото време на света. Когато у нея се събуди меланхолията, тя я сподави, натискайки педала на газта. Време бе да се връща на работа.

Когато Ники пристигна, Руук скочи от стола зад бюрото й. Личеше, че е чакал да се върне и поискал знае къде е била, имайки предвид, разбира се, „Защо не ме взе?“ Когато тя му отвърна, че е искала пак да разпита Ноа Пакстън, той нито се успокои, нито се опита да скрие нервността си.

— Виж, схванах, че не си най-големият почитател на работата ми с вас, но ми се ще да мисля, че съм доста полезен чифт очи и уши на тези разпити.

— Може ли само да спомена, че разследвам убийство? Трябваше да се видя насаме със свидетеля, защото исках да е открит с мен без допълнителните очи и уши, колкото и да са полезни, може би.

— Значи са полезни?

— Значи, че не е моментът да правиш всичко лично или да имаш претенции. — Тя го погледна и видя, че просто иска да разследва заедно с нея. Стори й се не толкова претенциозен, колкото сладък. Ники се усети, че се усмихва. — И да, понякога са полезни.

— Добре.

— Но не всеки път, ясно?

— До хубав извод беше стигнала, да не задълбаваме.

Роуч влязоха през вратата и Очоа каза:

— Имаме новини за Поченко.

— Кажи ми, че е на Райкърс Айлънд36 и не може да си намери адвокат — каза тя. — Какво открихте?

— Е, позна — каза Очоа. — Днес тип с неговото описание е задигнал половината стелаж с медикаменти в един „Дуейн Рийд“37 в Ийст вилидж. — Имаме и запис от охранителна камера. — Роули вкара в компютъра си едно ДВД.

— Сигурни ли сме, че е той? — попита Хийт.

— Ти ми кажи.

Записът беше като поредица снимки на призраци, но едрият руснак се виждаше достатъчно ясно — пълнеше найлонов плик с мазила, след което се прокрадна през стелажа за първа помощ, за да си намери шини за пръста и бинтове.

— Типът не изглежда никак добре. Напомни ми да не се сбивам с теб — каза Роули.

— Или да не ти давам да ми гладиш ризите — добави Очоа.

Продължиха да се бъзикат. Докато някой не измислеше магическо хапче, черният хумор си оставаше най-добрият начин ченгетата да се борят с травмите си. Иначе работата им ги изяждаше живи. Ники би се присъединила, но още й бе твърде прясно, за да се смее с тях. Може би, ако можеше да види Поченко окован в каросерията на някой микробус, на път към доживотен затвор, нямаше да долавя миризмата му и да усеща на гърлото си дланите му с размерите на тигани. Тогава може би щеше да се смее.

— Леле, гледай го тоя пръст, ще повърна — каза Очоа. Роули добави: — Направо да отказва стипендията по пиано в Джулиърд.

Остроумният Руук бе нетипично смълчан. Ники провери какво става с него и забеляза, че я наблюдава със същия поглед, който имаше предната вечер на масата за покер, само че по-напрегнат. Тя млъкна и изпита нужда да се отстъпи по-далеч от… това, каквото и да бе.

— Добре, това определено е нашият човек — каза тя и се отдръпна, за да поразмишлява върху бялата дъска.

— А да споменавам ли, че е още в града? — попита Руук.

Тя предпочете да не му обърне внимание. Естествено, че можеше и да не го споменава, но от тревоги нямаше смисъл. Вместо това се обърна към Роули.

— А на твоя запис от Гилфорд? Нищо ли?

— Гледах го, докато ми се кръстосаха очите. Няма начин да са се върнали през лобито, след като са си тръгнали. Прегледах и записа от служебния вход. Нищо.

— Е, поне опитахме.

— Беше пълна отврат — каза Роули. — Все едно гледах парламентарен контрол, само че не толкова интересно.

— Добре тогава, ще те изкарам на бял свят. Защо с Очоа не отскочите до офиса на ван Пелдт, за да проверите дали се потвърждава алибито на Кимбърли Стар? И понеже можем да сме почти сигурни, че е предупредила истинската си любов, че ще проверяваме…

— Знам — каза Очоа, — да препитаме и рецепционистката, сестрите, служителите на хотела, и така нататък, и така нататък.

— Леле, детективе — рече Хийт, — сякаш почти знаете какво вършите.

Детектив Хийт отиде при бялата дъска и под „Охранителен запис от Гилфорд“ написа Н.С.38 Може би заради ъгъла, под който държеше химикалката, се обади болката от снощната схватка. Позволи на раменете си да се отпуснат и завъртя глава бавно, усещайки приятния дискомфорт, който й напомняше, че още е жива. След това на дъската огради с кръг „Любовницата на Матю“, сложи тапата на маркера си и издърпа списанието от ръцете на Руук.

— Да се повозим? — попита го.

Тръгнаха към центъра по магистралата Уестсайд. Вдясно от тях дори реката изглеждаше измъчена от жегата — сякаш бе твърде горещо, дори за да се движи повърхността й. На запад от „Кълъмбъс съркъл“ още цареше хаос. Със сигурност щяха да го отразят в новините в пет. Струята пара бе спряна, но на мястото й имаше кратер като на Луната, който за дни напред щеше да затвори 59-а Уест.

По радиото изслушаха доклада на един от екипите на нюйоркската полиция, занимаващ се с опазването на обществения ред — как спипали някакъв за публично уриниране, а той си признал, че искал да го арестуват, за да прекара нощта на климатик.

— Значи жегата е предизвикала два теча, на които им е трябвало полицейско внимание — каза Руук, а Хийт се засмя и почти благодари, че и той е с нея.

Докато тя уговаряше срещата с Морган Донъли, бившата любовница на Матю Стар попита дали може да се срещнат в работата й, понеже там прекарвала повечето си време. Това пасваше на профила, който им бе описал Ноа Пакстън.

Верен на себе си, той така й се беше разприказвал, че Ники не можеше да свари да записва. Освен че сподели избрани офисни прякори, нарече връзката им „слон в конферентната зала“39 и обобщи недотам тайната любовница на Стар с думите:

— Морган беше само мозък, цици и амбиция. Идеалът на Матю Стар: работи като луда, чука се като изтървана. Понякога си ги представях в леглото с блекберитата им.

С тази мисъл в главата, Ники паркира колата на улица Принс в СоХо, както й бе указала Донъли, и провери пак в тефтера си, за да е сигурна, че е намерила мястото. Беше пекарна за сладки. Схванатият й врат възропта, когато се обърна да прочете надписа над входа.

— Огън и глазура?

Руук изрецитира:

— „Ще свърши, казва някой, в огън/ а друг — във лед, света“.40 — Той отвори вратата и жегата ги обля. — Днес, в огън, струва ми се.

— Още не мога да повярвам — рече Морган Донъли, докато се настаняваха в един от ъглите на помещението, край кръгла масичка за кафе. Откопча яката на чисто бялата си лекарска туника и им предложи захарчета за изстудените кафета. Ники се опита някак да вплете образа на Морган сладкарката в този на Морган, маркетинговата машина, която й бе описал Ноа Пакстън. В това имаше история и тя щеше да я научи. Донъли поприсви устни и тя каза:

— Слушаш за това в новините, но никога не е твой познат.

Иззад гишето пристъпи едно момиче и постави в средата на масата чинийка с тарталети за проба, върна се на мястото си и Морган продължи:

— Знам, че връзката с женен мъж не ме кара да изглеждам най-свестния човек. Може би не съм била. Но докато траеше, изглеждаше толкова правилно. Насред цялото работно напрежение имахме тази страст, само наша. — Очите й се просълзиха и тя избърса буза.

Хийт я разгледа за издайнически тикове. Твърде много разкаяние, както и недостатъчно, бяха червени лампички. Имаше и други, разбира се, но тези оформяха основата на впечатлението й. Ники мразеше този термин, но засега Морган реагираше подходящо. На детектива й трябваше още, за да я прецени. Като бивша на жертвата, трябваше да бъде проверена, а това значеше Ники да си отговори на два прости въпроса: Имаше ли силен мотив за отмъщение? Какво можеше да спечели от смъртта му? Животът щеше да е толкова по-прост, ако Хийт можеше просто да й изпрати въпросник по пощата, но не ставаше така и сега Ники трябваше малко да смути тази жена.

— Къде бяхте, когато е бил убит Матю Стар? Между дванайсет и половина и два и половина по обед?

— Започна директно, за да опита да хване Морган неподготвена.

Морган помисли за секунда и отвърна без никаква отбранителност:

— Спомням си точно къде. Бяхме с филмаджиите от фестивала Трайбека за дегустация. Спечелих договор за кетъринг на едно от партитата им тази пролет, а си спомням, защото дегустацията мина добре и се връщах насам, за да отпразнувам, когато чух за Матю.

Ники записа и продължи.

— След края на връзката ви имахте ли какъвто и да било контакт с г-н Стар?

— Контакт. Имате предвид, дали още сме се виждали?

— Да. Както и дали въобще сте общували.

— Не, макар че веднъж преди няколко месеца го видях. Той обаче не ме видя и не говорихме.

— Къде беше това?

— В Блумингдейл, на гишето за обяд на долния етаж. Отивах да си взема чай и го видях.

— Защо не говорихте?

— Беше с някого.

Ники отново записа.

— Познавахте ли я?

Морган се усмихна на досетливостта на Ники.

— Не. Можех да кажа едно здрасти на Матю, но ръката й беше на бедрото му. Изглеждаха заети.

— Може ли да я опишете?

— Руса, млада, хубава. Млада. — Позамисли се и добави: — А, имаше акцент. Скандинавски. Дания или Швеция, не съм сигурна.

Ники и Руук се спогледаха и тя усети как той наднича иззад рамото й, докато записваше в тефтера си „Бавачката?“

— Иначе не сте имали никакъв контакт, така ли?

— Да. Когато приключихме, приключихме. Но беше сърдечно. — Тя сведе глава към еспресото си, после пак погледна Ники и рече: — Глупости. Болеше неистово. Но и двамата бяхме възрастни. Поехме по пътищата си. Животът продъл… е… — Тя не довърши.

— Да се върнем в края на връзката ви. Вероятно не ви е било лесно в офиса. Уволни ли ви, когато приключи?

— Аз реших да си тръгна. Съвместната ни работа щеше да е пълна с неловки ситуации, а и хич не исках да понасям остатъците от офисните мълви.

— Все пак, имала сте сериозна кариера там.

— Там имах голяма любов. Поне така си повтарях. Когато това приключи, не бях толкова съсредоточена върху кариерата си.

— Аз бих побесняла — рече детективът. Понякога най-добрият начин да зададеш въпрос бе да не го зададеш.

— Наранена и крехка, да. Бясна? — Морган се усмихна. — Нещата приключиха за добро. Нали знаете подобни връзки, забавни, удобни, тръгнали наникъде? Осъзнах, че използвах своята, за да се пазя от други, както правех и с работата си. Знаете ли за какво говоря?

Ники се размърда неудобно в стола си и успя да пусне едно неутрално „хъм“.

— В най-добрия случай използвах връзката за заместител. А и годините не се движат назад. — Ники пак се размърда, питайки се как така тя се оказа смутената. — Но Матю бе добър с мен. Предложи ми огромна сума пари.

Ники се опомни и се върна към разпита — записа си да попита Пакстън за потвърждение.

— Колко ви даде?

— Нищо. Не ги приех.

— Не е като да са му трябвали — каза Руук.

— Не виждате ли? — попита го Морган, сякаш никога не би видял. — Взема ли парите му, цялата ни връзка е била заради тях. Не беше както говореха. Не беше, за да се издигам с крака във въздуха.

Руук настоя:

— Но пък е можело и никой да не разбере за тях.

— Аз щях да зная — рече тя.

Детектив Хийт записа отговора и затвори тефтера си. От чинийката й крещеше морковен тарталет и тя трябваше да го накара да млъкне. Докато махаше опаковката от долната част, тя посочи с глава пекарната и попита:

— Ами това? Не очаквах да намеря тук прочутата магистърка по финанси, гълтаща Ред бул като вода.

Жената се засмя.

— А, тази Морган Донъли. Тук някъде е. От време на време се появява и ме подлудява. — Приведе се над масата, към Ники. — Краят на онази връзка преди три години се оказа откровение. Преди това имаше знаци, но не им обръщах внимание. Например, някои вечери стоях в големия си ъглов офис на последния стаж на Стар пойнт, докато разговарям по телефона, с още два разговора на изчакване и десетина имейла за отговор. Поглеждах към улицата и си мислех, „Всички течи хора долу… Прибират се при някого.“

Ники тъкмо облизваше глазурата от единия си пръст. Спря.

— Хайде сега, кариеристка на върха, сигурно е било удовлетворяващо.

— След Матю можех да си мисля само, „Какво ми остана?“ Мислех си и за всичко, което ме подминаваше, докато обличах тежкарските костюми и правех кариера. Живота, нали разбирате? Е, това беше откровението. Един ден гледах „Добро утро, Америка“ и започна готварското им предаване. Правеха пайове и си спомних как като дете обожавах да пека. И така ми се случи, по пижама и пантофи, почти на трийсет, без работа, без връзка и — да си призная, — без тях, дори когато ги имах. Замислих се и реших, че е време за рестарт.

Ники усети сърцето си да препуска. Отпи кафе и попита:

— И просто се хвърлихте с главата надолу? Без предпазна мрежа, без да гледате назад?

— Какво да гледам там? Реших да правя каквото ми носи удоволствие. Е, струва ми заем до козирката, но се получава. Започнах с малко… така де, огледайте се, още съм малка… но обожавам каквото правя. Дори съм сгодена.

Тя изпъна ръка, на която нямаше пръстен.

— Прекрасен е — каза Руук.

Морган направи объркана физиономия и се поизчерви.

— Никога не го нося, когато пека. С момчето, което ми прави уебсайта ще наденем хомота тази есен. Май че човек никога не знае накъде го води животът, а?

Ники трябваше да се съгласи.

На връщане Руук крепеше в скута си огромна кутия с двадесетина тарталети. На светофара Хийт внимателно спря, за да не се превърне подаръкът му за участъка в кутия трохи.

— Е, офицер Руук — попита тя, — още не си ми казал да пратя Морган Донъли в затвори. Защо така?

— А, не, тя не в списъка.

— Защото?

— Твърде щастлива е.

Хийт кимна.

— Съгласна.

— Само че все пак ще провериш алибито й дали Пакстън й е написал тлъст чек на сбогуване.

— Точно така.

— А и имаме да проверим изненадващия участник — скандинавската бавачка.

— Учиш се.

— О, да, много научавам. Въпросите бяха много осветляващи. — Тя го изгледа, усещайки, че ще последва нещо. — Особено когато спря да питаш по случая и започна с личните въпроси.

— … Тъй ли съм направила? Имаше интересна история за разказване и исках да я чуя.

— Хм. Не изглеждаше така. — Руук изчака, докато види руменината по бузите й и след това просто се обърна напред с глупавата си усмивка. Каза само:

— Зелено.

— Хей, човече, важното е, че си се сетил — каза Роули. Руук, Роуч и още детективи и униформени полицаи се бяха струпали в стаята за почивка, край отворената кутия от „Огън и глазура“, която Руук внимателно бе пазил по пътя. Различните целувки, кремчета и други сладки, с все глазурите, сметаната и ганаша си се бяха стопили и слели в нещо, което великодушно би могло да се определи като захарен еквивалент на прегазено животно.

— Не, не е това важното — включи се Очоа. — Като ми обещаят сладки, не искам сещане. Искам сладки.

— Казвам ви, идеални бяха, когато тръгнахме от пекарната — отвърна Руук, но полицаите вече опразваха стаята и го оставяха сам с доброто му дело. — От жегата е, всичко се топи.

— Остави ги още малко навън. Ще се върна със сламка — каза Очоа и после заедно с Роули влязоха обратно в стаята на екипа. Вътре детектив Хийт нанасяше най-новите промени на дъската.

— Пълни се — отбеляза Роули. В тези моменти от разследването чувствата винаги бяха смесени — удовлетворението да видиш как дъската се пълни се неутрализира от най-очевидния факт: нищо там не бе дало резултат. Но всички знаеха, че това е част от процеса и всяко ново парче информация ги приближава към разрешаването на случая.

— И така — каза на екипа си Ники, — алибито на Морган Донъли се потвърждава от комитета на фестивала Трайбека. — Руук влезе в стаята, като ядеше с лъжичка един тарталет от хартиена чаша и тя добави: — За доброто на сладките й, надявам се жегата да се е поукротила до април. Роуч, вие сте се видели с пластичния хирург на Кимбърли, нали?

— Да, и мисля да си премахна една грозотия, дето ме тормози вече две години. — Роули направи пауза и добави: — Очоа.

— Виждате ли, детектив Хийт? — каза партньорът му. — Давам ли, давам, а ето какво търпя по цял ден. — Очоа зачете бележките си: — Алибито на вдовицата се потвърждава. В последния момент си записала час за „консултация“ и отишла в един и петнайсет. Това се връзва със заминаването й от сладоледения бар в един.

Хийт каза:

— Стигнала е до Ийст сайт за петнайсет минути? Побързала е.

— И планини не ще ме спрат… — каза Руук.

— Добре — продължи Ники. — Г-жа Стар ни е казала истината. Изневерила е с д-р Ботокс и на съпруга си на Бари Гейбъл. Но научаваме само къде е била тя. Проверете записите от нейния телефон и този на доктора за обаждания към Майрик или Поченко — нека сме сигурни.

— Окей — казаха Роуч в един глас. Засмяха се.

— Виждаш ли? Не мога да ти се сърдя — рече Очоа.

Същата вечер мракът се опитваше да си проправя път през натежалия от влага въздух пред управлението на 82-а Уест, когато Ники излезе, понесла кутията от Метрополитън, в която бе репродукция й на Джон Сингър Сарджънт. Руук стоеше на тротоара.

— Ще дойде да ме вземе такси. Дай ми да те хвърля.

— Няма проблем, ще се оправя сама. И пак ти благодаря за това, нямаше нужда. — Тя пое през „Кълъмбъс“ към метрото до планетариума. — Но няма да го върна, де. Лека.

Тя стигна до ъгъла и Руук изникна до нея.

— Ако настояваш с ходене да покажеш колко си корава, дай ми поне да понося това.

— Лека нощ, г-н Руук.

— Чакай. — Тя спря, ала не скри нетърпението си. — Хайде стига, Поченко още е някъде там. Трябва ти придружител.

— Ти ли? А теб кой ще те пази? Ти си този, комуто е нужна помощ, и няма да ти предложа своята.

— Леле, ченге, което ме обезврежда с добра граматика. Безпомощен съм.

— Виж, ако имаш каквито и да било съмнения, че мога да се грижа за себе си, повече от доволна ще съм да ти демонстрирам. Нали си плащаш редовно здравните осигуровки?

— Добре, ами ако това е просто слабото ми извинение да видя апартамента ти? Какво ще кажеш тогава?

Ники го погледна през рамо. Усмихна се и рече:

— Утре ще ти донеса няколко снимки, — и пресече.

Половин час по-късно Ники излезе по стълбите на тротоара на 23-а Ийст и видя как квартала се потапя в мрак, когато Манхатън най-сетне развя белия пешкир и се срина в токов удар. Отпърво се разстла странна тишина, когато стотици климатици по улицата спряха. Сякаш градът затаи дъх. На Парк авеню саут се процеждаше слаба светлина от фарове. Ала уличните лампи и светофарите не работеха и скоро се понесоха звуците на гневни клаксони, когато нюйоркските шофьори започнаха да се надпреварват за асфалт и право на път.

Когато стигна до своя квартал, ръцете и раменете вече я боляха. Остави на земята репродукцията на Сарджънт и я подпря внимателно на портата от ковано желязо на един съсед, докато отвори чантата си. Колкото повече се отдалечаваше от булеварда, толкова по-тъмно ставаше. Хийт изрови фенерчето си и наклони лъча светлина така, че да не полети с лицето напред към тротоара или да стъпи в кучешко лайно.

Зловещата тишина заотстъпва на гласове. Изплуваха от мрака отгоре, от отварящите се прозорци, а Ники взе да отличава едни и същи думи: „токов удар“, „фенерчета“, „батерии“. Някой се изкашля и я стресна — тя насочи фенерчето към старец, разхождащ мопса си.

— Ще ме ослепиш с това нещо — рече той, подминавайки я, и тя върна лъча обратно към земята.

— Пазете се до вкъщи — каза тя, но не получа отговор. Ники вдигна с две ръце кутията и продължи към сградата си, приклещила фенерчето между дланта си и картона. То осветяваше пътя й на няколко метра напред. Бе на два входа от своя, когато по чакъла за нея простърга нечия стъпка и тя спря. Заслуша се внимателно. Не чу повече стъпки.

От покрива оттатък улицата някакъв идиот изкрещя „Аууу!“ и хвърли пламнало парче хартия, което се завъртя, грейнало в яркооранжево, и изтля на половината път към тротоара. Това й напомни, че ще е по-здравословно да се разкара от улицата.

На стълбите пред входа Ники пак остави кутията и се наведе да си вземе ключовете. Зад нея се чуха ускоряващи се стъпки и след това по гърба я докосна длан. Тя вихрено се извъртя и замахна високо с крак, който закачи Руук и, докато чуе неговото „Хей!“, беше твърде късно за нещо повече от това да си възстанови равновесието и да се надява, че докато пада, не си е ударил главата.

— Руук? — попита тя недоумяващо.

— Тук долу. — Ники насочи фенерчето в посоката, откъде се чуваше гласът му. Той седеше в сандъче с цветя, облегнат на дънера на едно дърво, и се държеше за челюстта.

Тя се приведе към него.

— Добре ли си? Какво по дяволите се опитваше да направиш?

— Не можех да те видя и те бутнах, без да искам.

— Но защо си тук?

— Исках да съм сигурен…

— … че няма да ме послушаш и затова си ме последвал.

— Никога не изключвам детективския режим. — Сложи едната си длан на дървото, другата — на тротоара. — Ако обичаш, обърни се с гръб. Ще се мъча да стана. Не обръщай внимание, ако стена…

Тя не се обърна, а сложи ръка под мишницата му, за да му помогне да се изправи.

— Счупих ли ти нещо? — попита тя и му блесна в лицето с фенерчето. От обувката й челюстта му бе почервеняла и охлузена. — Направи така — каза тя и освети собственото си лице, раздвижвайки челюст. Върна светлината върху него и той изпълни. — Как е?

— По-хуманно би било просто да ме довършиш. Имаш ли излишен куршум?

— Нищо ти няма. Имаш късмет, че само те пернах.

— Имаш късмет, че подписах клаузата да не завеждам дела, когато започнах да работя с вас.

Тя се усмихна в тъмното.

— Изглежда и двамата сме късметлии. — Ники реши, че сигурно е доловил усмивката в думите й, защото я доближи, докато не ги делеше съвсем малко. Постояха, без да се докосват, долавяйки взаимната си близост в мрака на душната лятна вечер. Ники се поолюля и съвсем леко се наклони към него. Едната й гърда леко се отърка в ръката му над лакътя.

След това ги обля ярка светлина.

— Детектив Хийт? — дочу се глас от патрулната кола, чиито фарове светеха върху тях.

Тя отстъпи от Руук и прислони очи.

— Да, аз съм.

— Всичко наред ли е?

— Да. Той е… — тя погледна Руук, който не се наслаждаваше особено на колебанието й как да го опише, — … с мен.

Ники знаеше сценария. Докато отместваха светлината от очите й, тя си представи срещата, случила се в кабинета на капитан Монтроуз, след като тя си замина, и последвалото нареждане. Едно бе да се ръчкат взаимно в ребрата и си играят на „Твърде голям пич съм, за да ми пука“, но участъкът бе семейство, така че ако си част от него и си заплашен, можеш да си заложиш значката, че ще те пазят. Жестът би бил толкова по-приятен, ако двамата с Джеймисън Руук не се бяха почти залепили един за друг.

— Благодаря, но — така де, — засега не е нужно. Наистина.

— Няма проблем, ще сме тук цяла нощ. Искате ли да ви придружим до горе?

— Не — отвърна Ники, малко по-напрегнато, отколкото искаше да прозвучи. Продължи по-спокойно: — Благодаря. Имам си — погледна Руук, на чието лице цъфтеше усмивка, докато тя не каза, — фенерче.

Руук понижи тон.

— Браво. Мисля да кажа на Джеймс Тейлър, че съм измислил нова песен за него, „Имаш си фенерче“41.

— О, я недей да бъдеш… познаваш Джеймс Тейлър?

— Хийт?

— Да?

— Имаш ли някакъв лед в апартамента?

Ники помисли малко, докато той потъркваше челюстта си.

— Да се качим и да разберем.