Жега

2.

Стъпките на Ники Хийт бумтяха в ушите й, докато тичаше по бетонния тунел. Бе достатъчно широк и висок, за да могат камиони да пренасят експонати от и за двата музея в комплекса: Американския музей по естествена история и Центърът за Земята и Космоса „Роуз“, т.е. планетариума. Енергоспестяващите оранжеви лампи даваха добра видимост, ала стените се виеха непрестанно и й пречеха да вижда зад ъгъла. Също така не чуваше ничии други стъпки и след поредния завой разбра защо.

Тунелът свършваше при една платформа за разтоварване. Там нямаше никого. Тя изкачи стълбите до нея и стигна до две врати — дясната водеше към музея по естествена история, лявата — към планетариума. Последва интуицията си и натисна дръжката на естествената история. Заключена. Майната й на интуицията. Отпори вратата към обслужващото помещение на планетариума. Извади пистолета си и влезе.

Обърна гръб на една редица сандъци и застине и поза Уийвър7. Инструкторът от академията я бе научил да използва по-стабилната „равнобедрена“ пози8, но в това тясно пространство, в което често трябваше да се върти, реши, че по-добре да е подвижна и да представлява по-малка мишена. Бързо огледа помещението, като я стресна само един скафандър от Аполо, увиснал на стара рамка. В далечния ъгъл се натъкна на вътрешно стълбище. Докато се отправяше към него, някой горе шумно отвори някаква врата. Преди вратата да се затвори от само себе си, Ники вече взимаше стъпалата по две наведнъж.

Излезе насред море от посетители, които се разхождаха из ниските нива на планетариума. Подмина я един детски възпитател, повел стадо хлапета с еднакви тениски. Детективът веднага прибра пистолета в кобура преди децата да се паникьосат и премина през тях, докато примижаваше под ослепителната белота на Залата на вселената и бързо сканираше мястото за Руук или нападателя на Кимбърли Стар. При един метеорит с размерите на носорог, охранителят на помещението сочеше нанякъде: към Руук, който тъкмо прескачаше едно перило, а след тона изтича нагоре по спираловидни рампа, водещи до горния етаж. На половината от пътя се показа главата ни заподозрения, който проверяваше докъде е стигнал Руук. След това продължи да тича, а журналистът — да го гони.

На знака пишеше, че са ни Космическия път, който бележеше еволюцията на Вселената с дължината на едно футболно игрище. Ники Хийт покри тринадесет милиони години за рекордно време. На върха на наклона, докато бедрата й се противиха на усилието, тя спря, за да огледа отново. И от двамата нямаше и знак. После тълпата закрещя.

Хийт опря длан на кобура и закръжа под гигантската централна сфера. Разтревожените зяпачи се разделяха, отстъпваха от Руук, който вече на земята отнесе шут в гърдите от другия мъж.

Нападателят се засили за втори ритник и докато балансът му бе най-крехък, Хийт го издебна и го подсече. Сто и осемдесетте му сантиметра се строполиха на мрамора. Заключи му китките, бързо като на теле в родео, и тълпата избухна в аплодисменти. Руук седна на земята.

— Добре съм, мерси, че попита.

— Браво, че го забави. Така ли ги оправяше в Чечня?

— Този ми скочи, когато се спънах. — Посочи към торбичка от магазина на музея под крака си. — В това. — Руук я отвори и извади стъклено кълбо: планета. — Гледай. Спънах се в Уран.

Когато Хийт и Руук влязоха в стаята за разпити, задържаният изпъна гръб като четвъртокласник пред директора. Руук зае стола до стената. Ники хвърли една папка на масата, ала остана на крака.

— Изправи се — каза тя. Бари Гейбъл се изправи. Детективът го обиколи, наслаждавайки се на нервността му. Наведе се, за да огледа дънките му за скъсано, което би паснало на парчето, оставено на парапета от убиеца. — Тук какво е станало?

Гейбъл се извърна, за да види изтърканото място отзад на единия крак, където сочеше тя.

— Не знам. Може да са се закачили за кофата. Чисто нови са — добави, сякаш това можеше някак да го постави в по-добра светлина.

— Ще ти вземем панталоните. — Онзи започна да ги разкопчава на място и тя бързо го прекъсна: — Не сега. Седни. — Той се подчини и тя се намести удобно на мястото срещу него, нехайна, положението — под контрол. Каза: — Искаш ли да ни кажеш защо нападна Кимбърли Стар?

— Питайте нея — отвърна той, опитвайки се да звучи твърдо, но не се сдържа да хвърли нервен поглед към отражението си в огледалото, с което се издаде, че никога преди не е бил на разпит.

— Питам теб, Бари — каза Хийт.

— Лично е.

— И за мен. Нападение срещу жена? Може да стане много лично. Искаш ли да видиш колко?

Руук се намеси:

— А нападна и мен.

— Ей, ти ме подгони! Откъде да знам какво ще направиш? От сто километра се вижда, че не си ченге. — На Хийт това й хареса. Вдигна вежда към Руук, който се отпусна назад. Ники го остави да се вари в собствен сос. — Не е първото ти нападение, виждам. Нали, Бари?

Много бавно, тя отвори папката. В нея нямаше много страници, но изпълнението й допълнително го притесни, затова тя се възползва:

— Две хиляди и шеста, сбиване с гард в СоХо9; две хиляди и осма, съборил си някакъв, който те е хванал да му драскаш мерцедеса с ключове.

— Всичко това са дребни нарушения.

— Всичко това са нападения.

— Понякога ми причернява. — Той се позахили. — Май по-добре да стоя далеч от баровете.

— И да прекарваш повече време във фитнеса — намеси се Руук.

Хийт му хвърли поглед „по-спокойно“. Бари се обърна към огледалото и нагласяше ризата около търбуха си. Хийт затвори папката и рече:

— Може ли да ни кажете местонахождението си около два следобед днес?

— Искам адвокат.

— Разбира се. Тук ли искаш да го изчакаш или долу в ареста с животните? — Бе празна заплаха, която действаше само с новите, и Гейбъл се оцъкли. Под коравосърдечното си изражение, Хийт се наслаждаваше колко лесно се поддава. Обичаше „Животните в ареста“. Действаше безотказно.

— Бях в Бийкън, хотел Бийкън на Бродуей.

— Знаеш, че ще проверим алибито ти. Някой видя ли те, може ли да потвърди?

— Бях си сам в стаята. Може би някой на рецепцията.

— Този хедж фонд, който управляваш, ти осигурява много готино местенце на Източна 52-а. Защо ще наемаш хотелска стая?

— Хайде де, да ви казвам ли? — Той се вгледа в собствените си умолителни очи в огледалото и кимна. — Ходя там два-три пъти седмично. Да се срещам с някого. Знаете.

— За секс? — попита Руук.

— Боже, да, сексът има нещо общо. Има и повече.

— И какво стана днес? — попита Хийт.

— Тя не дойде.

— Лошо за теб, Бари. Можеше да ти е алиби. Има ли си име?

— Да. Кимбърли Стар.

Когато Хийт и Руук излязоха от стаята, детектив Очоа ги чакаше в кабинката за наблюдение, докато се взираше в Гейбъл през вълшебното огледало.

— Не мога да повярвам, че приключихте интервюто, без да питате най-важното. — Когато привлече вниманието им, продължи: — Как тоя мочурливец е забърсал мацка като Кимбърли Стар?

— Толкова си повърхностен — отвърна Хийт. — Външният вид няма значение. Парите имат.

— Странния Ал — каза Роули, когато тримата влязоха в кабинета на екипа. — „It’s Raining Men“. Писал я е Ал Янкович10.

— Не. Писал я е… Е, бих могъл да ти кажа, но няма да е интересно. Пробвай пак. И не гугълвай.

Ники Хийт седна на бюрото си и се завъртя с лице към килиите за предварителен арест.

— Може ли да прекъсна тазвечерния епизод на „Стани богат“, за да поработим малко като полицаи? Очоа, какво знаем за алибито на Кимбърли Стар?

— Знаем, че не се връзва. Е, аз знаех, сега знаете и вие. Днес е била в Дайно-байтс, но е тръгнала малко след като са пристигнали. Хлапето е яло катранената си супа заедно с бавачката, не с майка си.

— Кога си е тръгнала? — попита Хийт.

Очоа запрелиства тефтера си.

— Според управителя, около един и петнайсет.

Руук каза:

— Казах ти, че подушвам нещо, нали?

— Струва ти се добър заподозрян? — попита Роули.

— Ето как ми се виждат нещата. — Руук седна на бюрото на Хийт и видимо потрепна от болката в ребрата си — прищя й се да го прати да се прегледа. — Любящата ни съпруга и майка е взимала допълнителна доза сладка любов. Приятелят й по юрган, грозноват, дума да няма, твърди, че го е оставила като стар куфар на гара, когато хедж фондът му се продънил и приходите му спрели. Последвало днешното нападение. Кой знае, може би мъртвият ни гига-убер-милионер е държал малката госпожа на къса каишка. Или пък е разбрал за връзката й и тя го е убила.

Роули кимна.

— Не й помага, че му е кръшкала.

— Имам нестандартна идея — включи се Хийт. — Хайде да пробваме едно нещо на име разследване. Да съберем доказателства, факти. Подозирам, че в съда ще звучи по-добре от „Ето как ми се виждат нещата.“

Руук извади молескиновия си тефтер.

— Чудесно. Много добре ще се впише в статията. — Театрално натисна бутона на химикалката си, за да я подразни. — Откъде започваме да разследваме?

— Роули — започна Хийт, — провери Бийкън, виж дали Гейбъл е ходил там редовно. Покажи им и снимка на г-жа Стар. Очоа, ти може ли да събереш данни за нашата вдовица-трофей?

— Утре призори?

— Окей, но хайде да е наистина тогава.

Руук вдигна ръка.

— Въпрос. Защо просто не я приберем? Много ще ми хареса да видя какво би станало, когато я чучнем в огледалната зала.

— Колкото и единствената ми цел е да ти осигурявам първокласно забавление, ще го отложим, докато не науча повече. А и никъде не е тръгнала.

На следващата сутрин от кметството препоръчаха на нюйоркчани да си спестят климатиците и физическата дейност. За Ники Хийт това значеше, че ще проведе на отворени прозорци тренировката си по близък бой с бившия тюлен Дон. Неговият метод съчетаваше бразилско джиу-джицу, бокс и джудо. Спарингът им започна с борба на тридесет и пет градусовата жега и подобаващата й влажност. След втората пауза за вода Дон я попита дали не иска да спрат за днес. Тя отвърна, като го събори и му приложи съвършен задушаващ ключ. Като че ли неприятното време я подхранваше. Вместо да я уморява, задъханата напрегнатост на сутрешните схватки избутваше шума от живота й и я пренасяше на спокойно, уединено място. Същото се получаваше, когато от време на време с Дон правеха секс. Реши, че ако няма нищо друго, може би следващата седмица ще предложи още една сесия на треньора си, с допълнителни хватки: каквото й бе нужно, за да препуска пулса й.

Лорън Пари водеше Ники Хийт и репортера „помощник“ през стаята за аутопсии, към тялото на Матю Стар.

— Както винаги, Ник, — започна патоложката, — още нямаме резултати от тестовете за субстанции, но освен ако от лабораторията не ни изненадат, ще запиша причината за смъртта като травма от тъп предмет, причинена след падане от нездравословна височина.

— А къде ще сложиш чавката, на „убийство“ или „самоубийство“?

— Затова те повиках. Нещо тук ми подсказва „убийство“. — Лорън заобиколи трупа от другата страна и повдигна чаршафа. — По торса имаме поредица контузии с форма и размери на юмрук. Подсказват, че същия ден някой го е пообработил. Ето, погледни по-отблизо тази.

Хийт и Руук се наведоха по едно и също време и тя се отдръпна леко, за да не се повтори рекламата за парфюми от балкона. Руук отстъпи назад и й направи жест да погледне първа.

— Много своеобразни синини — рече детективът. — Виждам кокалчетата на пръстите, а тази шестоъгълна форма каква с — пръстен? — Тя направи крачка встрани, за да пусне Руук, и каза: — Лорън, от тази ще ми трябва снимка.

Приятелката й вече държеше изображение.

— Ще я кача на сървъра, за да си я копираш, и… а ти какво си правил, по барове ли си се бил? — Гледаше Руук.

— Аз? А, малко екшън на работното място вчера. Доста яко, а?

— Като те гледам как седиш, бих казала интеркостална контузия ето тук. — Без да натиска, тя докосна ребрата му. — Боли ли, когато се смееш?

Хийт пък му рече:

— Я повтори „екшън на работното място“. Забавно ми е да го чувам.

За да приготви срещата на екипа по случая, детектив Хийт залепи уголемени снимки на бялата дъска в кабинета им. С маркера си начерта една линия и написа имената на хората с отпечатъци от балконските врати в Гилфорд: Матю Стар, Кимбърли Стар, Мати Стар и бавачката Агда. Роули подрани с торба понички и потвърди за редовните резервации на Бари Гейбъл в Бийкън. Рецепционистите и обслужващият персонал му казали, че Кимбърли Стар редовно му е гостувала.

— О, а от лабораторията ни върнаха резултатите от пробата на дънковия план на Бари от Бийкън — добави той. — Не съвпадат с влакната от балкона.

— Не ме изненадва — отговори Хийт. — Но беше забавно да го гледам колко бързо е готов да си спали гащите.

— Забавно за теб — додаде Руук.

Тя се усмихна и каза:

— Да, това си е предимство на работата — да гледам как потни дръвници си свалят дънките.

Очоа нахлу, говорейки, докато крачеше към тях:

— Закъснях, струваше си, млъквайте. — От чантичката си извади няколко принтирани снимки. Току-що приключих проверката на Кимбърли Стар. Или по-скоро Лалдомина Батистини от Куинс, Ну Яук11.

Екипът се скупчи около него, докато четеше от папката.

— Степфордското ни мамче е родено и расло в Астория, над салон за маникюр — педикюр на Стейнуей. В общи линии, колкото е възможно по-далеч от моминските училища и конни академии в Кънектикът. Така, нататък — незавършила училище… има си и досие. — Подаде го на Хийт и продължи: — Няма сериозни провинения. Тийн глупости, кражба от магазин, марихуана. Едно шофиране в пияно състояние… И, да, на деветнадесет два пъти са я спипали за непристойни действия с клиенти. Младата Лалдомина е танцувала без дрехи в няколко клуба до летището, под псевдонима Саманта.

— Винаги съм казвал, че „Сексът и градът“ дава лоши модели за подражание — рече Руук.

Очоа взе листа от Хийт и каза:

— Говорих с един авер от Отдела за борба с порока. Кимбърли, Саманта или която е там, се присламчила към някакъв тип, редовен клиент, и се оженили. Била на двайсет, а той — на шейсет и осем, фрашкан с пари Чичко-паричко бил наследствен богаташ от Гринич и искал да я води в яхтклуба си, затова…

— Нека позная — рече Руук. — Взел й е Хенри Хигинс. — Това предизвика празни погледи от Роуч.

— Аз говоря музикално-театърски — каза Хийт. Заедно с анимационните филми, Бродуей бе начинът, по който Ники бягаше от уличната си работа… когато съумееше да си намери билет. — Значи, че новият й съпруг е поръчал на стриптийзьорката ни учител по представителност.

Руук добави:

— И се ражда Кимбърли Стар.

— Съпругът й умира, когато тя е на двадесет и една. Знам какво си мислите, проверих. Естествена смърт. Инфаркт. Оставя й един милион долара.

— И апетит за още. Добра работа, детектив. — Очоа грабна поничка в чест на победата си, а Хийт продължи: — Двамата с Роули я следете. По-отдалеч. Предпочитам да не избързвам, докато не видя какво ще излезе на другите фронтове.

Още преди години Хийт научи, че детективите са най-вече черноработници — въртиш телефони, тършуваш из папки и ровиш в базата данни на отдела. Предният следобед се бе обадила на адвоката на Стар и детективи, работещи по оплаквания срещу частни лица — бяха й доставили една папка имена, заплашвали живота на жертвата. Взе чантата си и излезе, решавайки, че е време да покаже на писача как се работи по случай, само че не успя да го открие.

Почти го бе отписала, когато се натъкна на него в лобито на участъка, извънредно зает. Изумително сексапилна жена приглаждаше якичката на ризата му. „Невероятната“ се изсмя шумно, изписка „О, Джейми!“ и свали от главата си марковите си тъмни очила, за да разроши дългата до раменете й гарвановочерна коса. Пред очите на Хийт тя се приведе, за да прошепне нещо, притискайки към него чашките си, размер D. Той не се отдръпна. Какво правеше Руук, реклами за парфюм с всяка проклета жена в града? Хийт се спря. „Защо ме интересува?“ — помисли си. Смущаваше я, че това я смущаваше. Разкара го от мислите си и излезе навън.

— Е, какъв е смисълът на упражнението? — попита той по пътя към центъра.

— Нещо, което ние, професионалните разследващи детективи, правим. Нарича се разследване. — Хийт извади папката от джоба на вратата и му я подаде. — Някой е искал Матю Стар мъртъв. Неколцина от тези тук са стигнали до истински заплахи. На други просто им е бил неудобен.

— Значи ще ги елиминираме един по един?

— Ще задаваме въпроси и ще следваме отговорите. Понякога изваждаш на светло заподозрени, понякога научаваш нещо, което те повежда в съвсем друга посока. Онова там още един член на фенклуба „Джеймисън Руук“ ли беше?

Руук се подсмихна.

— Бри? О, не, по дяволите.

Подминаха още няколко сгради в мълчание.

— Защото имаше вид на голям фен.

— Дума да няма, Бри Флакс е голям фен. На Бри Флакс. Пише на свободна практика за местните лъскави списанийца и все дебне някое истинско престъпление, което да превърне в книга на мига. Знаеш, свалено направо от първа страница. Онова представление там беше, само за да ме накара да изсипя нещо за Матю Стар.

— Изглеждаше… съсредоточена.

Руук се усмихна.

— Впрочем, пише се Ф-л-а-к-с, в случай, че искаш да провериш.

— И какво значи това?

Руук не отговори. Само й се усмихна така, че тя се изчерви. Извърна глава и се престори, че гледа движението на улицата, притеснена какво може да е видял на лицето й.

На последния етаж на „Марлоу“12 нямаше топлинна вълна. Насред комфортния хлад на ъгловия си офис, Омар Ламб слушаше записа от заплашителния си телефонен разговор с Матю Стар. Спокоен, отпуснал длани на кожения си бележник, докато дигиталният диктофон вибрираше, а от него се носеше гласът на му, разярен, докато псува като невидял и описва в детайли какво ще стори на Стар, включително къде точно ще му завре най-разнообразни хладни и огнестрелни оръжия и селскостопански приспособления. Когато приключи, той се пресегна, изключи диктофона и не продума. Хийт разгледа бизнесмена, който работеше в същата сфера като Стар: тялото му на фитнес-маниак, хлътналите бузи, погледа „мъртви сте за мен“. От невидими отдушници шушнеше преработен въздух. За пръв път от четири дни й стана хладно. Напомняше й на моргата.

— Записал ме е?

— Адвокатът на г-н Стар го е предоставил, когато е подал жалбата срещу вас.

— Хайде, детектив, хората постоянно говорят как ще убият някого.

— И понякога го правят.

Руук наблюдаваше, седнал на перваза на прозореца, и поделяше вниманието си между Омар Ламб и самотния блейдър13, борещ се с жегата тридесет и пет етажа по-надолу, на площадката за каране на кънки „Тръмп“ в Сентръл парк. Засега, помисли си Хийт, слава Богу, не изглеждаше решен да нарушава указанията й и да се включва в разговора.

— Матю Стар бе титан в нашето поле и ще ни липсва. Уважавах го и дълбоко съжалявам за онова обаждане. Смъртта му е загуба за всички ни.

От самото начало Хийт бе разбрала, че по този ще трябва да се поработи. Когато влязоха, дори не погледна значката й, не поиска адвокат. Рече, че няма какво да крие, а и да имаше, тя усещаше, че е твърде умен, за да изтърси някоя глупост. Този не би се хванал на номера с „животните в ареста“. Затова кръжеше край него и чакаше да се появи пролука.

— А защо злобата? — попита тя. — Защо сте побеснял така срещу конкурента си?

— Конкурент? Матю Стар нямаше уменията да се пише мой конкурент. Трябваше му стълба, само за да ми целува задника.

Ето. Откри рана в дебелата кожа на Омар Ламб. Егото му. Посръфа го: изсмя се.

— Глупости.

— Глупости? „Глупости“ ли ми каза? — Ламб скочи на крака и героично закрачи покрай своето бюро-крепост. Това определено нямаше да е реклама на парфюм.

Тя не трепна.

— Стар е имал на името си повече собственост от всеки в града. Много повече от вас, нали?

— Безполезни адреси, места с ограничения от природозащитни закони, ограничени права… какво значи „повече“, когато са повече лайна?

— Звучи ми като конкурент. Сигурно не е било хубаво да си свалите гащите, да ги плеснете на масата и неговият да се окаже по-голям.

— Хей, искаш да мерим ли? — Добре. Обичаше, когато мъжкарите започваха да приказват. — Измерете всички имоти, които Матю Стар открадна под носа ми. — Той отбелязваше всяко нещо от списъка, като я ръчкаше с маникюриран пръст в рамото: — Мамеше с разрешителните, подкупваше инспектори, подкопаваше предложенията на другите, обещаваше твърде много, изпълняваше твърде малко.

— Леле — рече Хийт, — почти стига, за да иска човек да го убие.

Сега се изсмя той.

— Добър опит. Слушай: да, заплашвал съм го в миналото. Ключова дума — миналото. Преди години. Прегледайте му сметките. Дори без рецесията. Стар си беше изчерпан. Не ми трябваше да го убивам. Беше си умрял прав.

— Така казвате вие, конкурентът му.

— Не ми вярваш? Отидете на кой да е от строежите му.

— И какво ще видим?

— Да не трябва аз да ви върша цялата работа?

На вратата, докато си тръгваха, Ламб каза:

— И още нещо. В Поуст прочетох, че паднал от шестия стаж.

— Точно така, от шестия — каза Руук. Първите му думи от час насам и пак се целеше в нея.

— Страдал ли е?

— Не — каза Хийт, — загинал е на място.

Ламб се ухили, разкривайки ред керамика.

— Е, тогава може би ще се мъчи в Ада.

Златистият им форд „Краун Виктория“ летеше на юг по магистралата на Уест сайт, уредбата гърмеше, а влагата замъгляваше долната част на предното стъкло.

— Е, какво смяташ? — попита Руук. — Дали го е утрепал?

— Може би. Добавям си го в списъка, но не бяхме там заради това.

— Радвам се да го чуя, детектив. Заникъде не бързаме — имаме да срещнем и да си кажем здрасти с още колко, три милиона души в Ню Йорк? Не че не си очарователен събеседник.

— Божичко, никакво търпение нямаш. На Боно каза ли му, че ти е писнало от хуманитарни лагери в Етиопия? Или пък пришпори чеченските главатари? „Айде де, Иване, постреляйте се малко!“

— Обичам да работя по бързата права, това е.

Радваше се, че бе сменил темата — настоящият разговор я държеше далеч от личния му радар и затова Хийт продължи:

— Искаш ли да научиш нещо, докато се возиш с нас? Вслушвай се. Това е полицейската работа. Убийците не се разхождат с препасан кървав нож, а взломаджиите не обират домове в костюми от улица Сезам. Разговаряш. Слушаш. Разбираш дали крият нещо. Или пък ако внимаваш, разбираш нещо ново за случая.

— Какво например?

— Това например.

Спряха. Строежът на Стар на Единадесето авеню в долен Уест сайт бе мъртъв. Почти обед и никакви признаци на работа. Нито пък следа от работници. Хийт паркира на пръстта между бордюра и шперплатовата ограда край строежа. Когато излязоха, рече:

— Чуваш ли каквото и аз?

— Нищо.

— Именно.

— Ей, госпойце, затворено е, трябва да си ходите. — Мъж с каска, гол до кръста, се упъти към тях, вдигайки облаци прах, докато те се промушваха между двете вързани с верига части на портата. С тази му походка и корем, Хийт си го представяше насред глутница домакини от Ню Джърси, които мушкат десетачки в банските му.

— И ти, приятел — каза на Руук. — Adios.

Хийт извади значката и голия до кръста измърмори „Да го е…“

— Bueno — отвърна Руук.

Ники Хийт отиде до мъжа.

— Искам да говоря с бригадира ви.

— Не мисля, че може да стане.

Тя постави длан зад ухото си.

— Да ме чу да питам? Не, определено не мисля, че беше въпрос.

— О. Боже мой. Джейми? — Гласът се чу от другия край на двора. На прага на една каравана, облечен в анцуг и с тъмни очила, стоеше слабоват мъж.

— Ееей! — извика Руук. — Дебелия Томи!

Мъжът им махна да отидат при него.

— Хайде, бързо, оня климатик вътре не охлажда цял Ню Йорк.

В огромната каравана Хийт седна заедно с Руук и дружката му, но не на предложения стол. Макар в момента да нямаше заповеди срещу него, Томазо Николози — „Дебелия Томи“, — командваше биячите на една от нюйоркските фамилии и предпазливостта на Ники й подсказваше да не се набутва между масата и стената. Зае един от външните столове и го измести, тъй че да не е с гръб към вратата. По усмивката, на Дебелея Томи му личеше, че знае точно какво прави тя.

— Какво се е случило с теб, Томи? Не си дебел.

— Жената ме кара да броя калориите. Боже, детектив, откога не сме се виждали? — Той свали очилата си и обърна подпухнали очи към Хийт. — Преди няколко години Джейми правеше статия за нашия живот в Стейтън айлънд. Поопознахме се, сторя ми се окей като за репортер и каква стана тя — направи ми малка услуга. — Хийт се позасмя слабо, а Томи силно. — Не се тревожи, детектив, беше законно.

— Убих двама-трима, нищо повече.

— Шегобиец. Голям шегобиец е, нали?

— О, Джейми? Да, направо няма спиране — отвърна тя.

— Окей — рече Дебелия Томи. — Виждам, че не сте се отбили да си хортуваме, тъй че давайте. Двамата с Джейми ще наваксваме по-късно.

— Това е строеж на Матю Стар, нали?

— Беше, до вчера следобед. — Хитрецът14 имаше от онези лица, постоянно изразяващи едновременно заплаха и веселие. С този си отговор или се шегуваше или просто излагаше факт.

— А каква е ролята ти тук?

Той се отпусна назад, в стихията си.

— Консултант по работата.

— Забелязвам, че работа няма.

— Точно. Спряхме преди седмица. Стар ни прецака. Знаеш, не ни плати според, ъ, споразумението.

— Какво споразумение имахте, г-н Николози? Тя знаеше пределно ясно какво е. Наричаха го с много имена, най-често неофициална „такса строителство“. Тарифата беше два процента. Не отиваше за държавата.

Той се обърна към Руук.

— Харесва ми гаджето ти.

— Повтори го и ще ти строша коленете — рече тя. Той я изгледа, явно реши, че тя ще изпълни заканата си и се усмихна.

— Не ти е гадже, значи, а?

Руук потвърди, като кимна леко.

— Хм — каза Дебелия Томи, — заблудихте ме. Така или иначе, дължа на Джейми голяма услуга, затова ще ти отговоря. Какво споразумение ли? Да го наречем такса за ускоряване на строежа. Да, така става.

— Стар кога спря да плаща, Томи? — попита Руук. Този път Хийт посрещна включването му с облекчение. Понеже нямаше значка, можеше да подходи от невъзможни за нея ъгли. Нещо като добро ченге/никакво ченге.

— Хей, човече, онзи беше удавник. Каза, че е и проверихме. Толкова дълбоко под вода, че сигурно е имал хриле под бялата якичка. — Дебелия Томи се засмя на собствената си шега и добави: — Не ни е грижа.

— А хора умират ли заради нещо такова? — попита Руук.

— За това? Стига. Просто му спряхме строежа и оставихме природата да си свърши работата. — Сви рамене. — Добре де, някои умират заради това, но не и този път. Не и толкова скоро. — Кръстоса ръце и се ухили на Хийт. — Кажи честно. Не си му гадже, а?

В Кипотл15, над буритоси със свинско, Хийт попита Руук дали още смята, че тъпчат на едно място. Преди да отвърне, Руук засмука колкото можа от диетичната си кола, останала по кубчетата лед на дъното на чашата.

— Е — най-сетне каза той, — не мисля, че днес срещнахме убиеца на Матю Стар, ако това имаш предвид. — Дебелия Томи премина през ума й, но тя не каза нищо. Руук обаче разбра и добави: — И ако Дебелия Томи ми казва, че не е очистил Матю Стар, не ми трябва друго.

— Вие, господине, сте детективски отряд сам по себе си.

— Познавам го.

— А помниш ли какво ти бях казала? Питаш и следваш отговорите. За мен те водят до образ на Матю Стар, който не се връзва с имиджа му. Какъв е той? — Тя очерта във въздуха рамка. — Преуспял, уважаван и най-вече, богат. Окей, сега се запитай следното. Всичките тези пари — и не може да си плати мафиотския налог? Издокараният господин, който с една дума налива бетон и вдига стоманени подпори? — Тя смачка опаковката и се изправи. — Да вървим.

— Къде?

— Ще говорим със счетоводителя на Стар. Погледни го така: пак ще може да ме видиш как очаровам събеседника.

Тъпанчетата на Хийт изпукаха, докато експресният асансьор ги носеше нагоре към апартамента на последния етаж на Стар пойнт, щаб-кватирата на Матю Стар, на петдесет и седма, току до Карнеги хол. Когато спряха в пищното предверие, тя прошепна на Руук:

— Забеляза ли, че офисът му е един етаж по-високо от този на Омар Ламб?

— Можем спокойно да кажем, че до самия край Матю Стар е имал усет към високото.

Представиха се на рецепциониста. Докато чакаха, Ники Хийт разгледа цяла галерия от снимки в рамки — Матю Стар до най-различни президенти, кралски особи и знаменитости. На отсрещната стена един плосък екран с изключен звук въртеше корпоративния маркетинг — клип на Стар дивелъпмънт. Зад стъклена витрина, под макета на офисните сгради на Стар, всички в героични мащаби, и лъскави фигурки на корпоративните самолети G-4 и Сикорски-76, в дълга редица се простираха кристални буркани с пръст, а над всеки — снимка на Матю Стар, който прави първата копка на мястото, откъдето е пръстта.

Резбованата махагонова врата се отвори, оттам излезе мъж по риза и вратовръзка и им подаде ръка.

— Детектив Хийт? Ноа Пакстън… бях финансовият съветник на Матю. — Докато се ръкуваха, той й се усмихна тъжно. — Още сме в шок.

— Много съжалявам за загубата ви — рече тя. — Това е Джеймисън Руук.

— Писателя?

— Да — рече той.

— Добре… — отвърна Пакстън, приемайки присъствието на Руук със същото неразбиране като това на морж на ливадата пред дома си. — Да влезем в офиса? — Отвори им вратата и влязоха в главния офис на Матю Стар.

Хийт и Руук спряха. Целият етаж бе празен. Стъклените клетки вляво и вдясно бяха празни. Телефонни и интернет кабели лежаха на пода, разкачени. В саксии умираха или вече бяха мъртви най-различни растения. По близката стена личаха очертанията на дъска за обявления. Хийт се опита някак да навърже тежкарското предверие с празнотата от тази страна на вратата.

— Извинете — обърна се към Пакстън, — Матю Стар почина вчера. Да не би вече да сте започнали да затваряте?

— Това ли? О, не. Разчистихме всичко преди година.

Когато зад тях вратата се затвори с метално прищракване, звукът отекна като в пещера.