Жега

16.

Ники изтърча надолу по стълбите, докато се обличаше, стигна до патрулката и помоли ченгетата да я откарат. Те с радост изоставиха монотонната си задача и отпратиха с нея на задната седалка.

По магистралата на Уест сайт, движението на север в пет сутринта бе слабо и набраха добра скорост.

— Познавам района, оттук няма вход за превозни средства — каза Ники на шофьора. — Вместо да си губим времето да се връщаме от 96-а, ще слезем от магистралата. Оттам ще продължа пеша.

Когато слезе, Ники подвикна през рамо, за да благодари. Скоро тичаше под магистралата, прескачайки гълъбови курешки на път към реката и полицейските светлини в далечината.

Когато пристигна, задъхана и потна, Лорън Пери обработваше трупа на Поченко.

— Поеми си въздух, Ник, никъде няма да избяга. Щях да ти се обадя, но Очоа ме е изпреварил.

Очоа се присъедини.

— Май че този тип няма повече да те тормози.

Хийт обиколи трупа. Руснакът се бе отпуснал на една страна на пейка с изглед към Хъдсън, едно от онези живописни местенца за отдих между велоалеята и брега на реката. Сега то бе последната спирка на Поченко.

Откак бе опитал да я убие, се бе преоблякъл. По всичко изглеждаше, че три четвърти шортите му с войнишки десен и бялата му тениска бяха чисто нови, както подобаваше на бягащи престъпници, които използват магазините за свои гардероби. Само че дрехите на Поченко бяха покрити с кръв.

— Открили са го от гражданските патрули в услуга на бездомните — каза Очоа. — Обикаляли, за да ги прибират на хладно. — Не устоя да добави: — Е, поне той със сигурност ще е на хладно.

Ники схвана шегата, но гледката не я бе оставила в настроение за бъзици. Каквото и да е бил някога, сега Витя Поченко беше мъртъв човек. Всяко лично облекчение от това, че бе в безопасност, си оставаше лично. А той бе в категорията „жертва на престъпление“ и заслужаваше справедливост като всеки друг. Една от професионалните дарби на Ники бе да държи под ключ чувствата си. Отново погледна Поченко и осъзна, че ще й трябва не само ключ, но и две-три по-здрави резета.

— Какво имаме? — попита тя.

Лорън направи знак на Ники да мине от другата страна на пейката.

— Един изстрел в тила.

Небето просветля ваше и зората даваше по-добра възможност за оглед.

— Ето изгарянето от дулото.

— Да. Било е много отблизо. Забележи и позата. Голяма пейка, цялата за него, а е седял чак в края.

Хийт кимна.

— Някой е седял с него. Няма ли следи от борба?

— Никакви — каза патоложката.

— Значи, за да се доближи толкова, трябва да е бил приятел или сътрудник.

— Доближил се е достатъчно за изненадваща атака — каза Очоа. — Колкото да застане зад него и: пук. — Посочи зад тях, към магистралата, която вече се пълнеше с пътуващи от предградията. — Няма свидетели, шумът от движението е заглушил изстрела. Не видях и улични камери, насочени насам.

— Ами пистолетът? — попита Ники.

— Малокалибрен — отговори Лорън. — Ако ми опреш дуло в тила, за да ти кажа веднага… двадесет и пети калибър, струва ми се.

— Лорън, скъпа, трябва по-често да излизаш.

— Бих, но работата е, хм, оживена. Това изгаряне и счупеният пръст твоя работа ли са? — Хийт кимна и патоложката продължи: — Трябва ли да знам още нещо?

— Да — каза Очоа. — Не се изпречвай на пътя на Ники Хийт.

Руук ги чакаше в участъка.

— Чух за Поченко. — Той склони глава тържествено. — Моите съболезнования за загубата ти.

Очоа се засмя.

— А, маймунката писач започва да се учи.

Ники отново игнорира черния хумор.

— Очоа, свържи се с хората, които сложихме да следят Майрик. Знаем, че е бил сътрудник на Поченко. Искам да знам къде е бил, когато дружката му е бил убит.

Очоа подпука телефоните. Руук й донесе чаша кафе от Дийн и Делука.

— Ето, обичайното ти. Без сметана и пяна, двойно, с аромат на ванилия.

— Знаеш какво ми е отношението към накипрените кафета.

— И въпреки това пиеш такова всяка сутрин. Толкова сложна жена.

Тя отпи.

— Благодаря. Много съобразително. — Телефонът й иззвъня. — Следващия път се сети за шоколадовите пръчици.

— Толкова сложна — повтори той.

Ники вдигна. Беше Роули.

— Две неща — каза той. — Отвън чака Агда.

— Мерси, сега излизам. А другото?

— Преди да си тръгна снощи, се изхрачих в китайското.

Агда Ларшон се бе издокарала за разпита. Носеше типично за Ийст вилидж56 облекло, както и розово-бял часовник за плажен волейбол на Суоч на едната китка и гривна от рафиа на другата. Тя завъртя възела и между палец и показалец и попита:

— Да не съм загазила?

— Не, просто формалност. — Бе вярно само отчасти. С този разпит Ники просто си подкопаваше разследването, но и искаше да си изясни един въпрос, онзи, който я човъркаше. Щеше, когато му дойде времето, да го зададе. — Как се справяте с всичко това? С това убийство и кражбата сигурно сте готова да се върнете в Швеция.

Агда поклати глава, за да демонстрира изумлението си.

— О, много е смущаващо, да? Но убиват и в моята страна също. Казват, почти двеста миналата година.

— В цялата страна?

— Да, не е ли ужасно? Навсякъде.

— Агда, искам да ти задам няколко въпроса за живота със семейство Стар.

Тя бавно кимна.

— Г-жа Кимбърли ми каза, че ще искате, когато и се обадих да й кажа, че ще идвам.

Ники наостри уши.

— Да не би да те предупреди да не говориш за това?

— Не, каза да говоря каквото реша.

— Така ли каза?

Детегледачката се изкиска и тръсна русата си глава, тъй че косата й се разпиля пред лицето.

— Всъщност каза, че няма значение, защото полицаите били некадърни и да го лапали. — Агда долови липсата на веселие у Ники и се намръщи преувеличено в опит пак да добие сериозен вид. — Казва каквото си ще, г-жа Стар.

И получава каквото си ще, помисли си Хийт.

— Откога работиш за нея?

— Две години.

— В какви отношения сте?

— О, може да е корава. Изведнъж, без нищо, ще ми викне, „Агда, заведи Матю оттук в парка“ или пък почуква на вратата ми, където спя, през нощта, „Агда, на Матю му стана лошо и повърна, ела да почистиш.“

— Онзи ден г-жа Стар и синът са напуснали града.

— Точно така, отидоха на вилата на д-р ван Пелдт в Уеспорт. В Кънектикът.

— Не си тръгнала с тях. По-късно ли си отишла или пък сте се срещнали на централната гара?

Агда поклати глава отрицателно.

— Аз не отидох с тях.

— Какво прави?

— Прекарах нощта при приятел в университета на Ню Йорк.

Хийт записа „НЙУ“ в тефтера си и продължи:

— Това необичайно ли е? В смисъл, ако г-жа Стар ти тропа нощем по вратата, за да се грижиш за сина й, сигурно те взима и извън града.

— Това е вярно. Обикновено с тях отивам по ваканции и пътувания, за да има време за себе си и да не я занимава синът й.

— Но не и онзи ден. — Ники стигна до натрапчивия въпрос. — Имаше ли причина да не иска да е с теб? — Изгледа я остро и довърши: — Някаква причина г-жа Стар да не те иска наблизо?

— Не, останах, само за да наблюдавам доставката на пианото. Искаше Мати да стане от компютъра и да има малко култура и му купи роял. Много е красив. Когато го извадиха от сандъка, почти припаднах. Сигурно струва състояние.

Скръбта приема много форми, помисли си Ники.

— Разкажи ми за връзката си с Матю Стар.

— Ами, каквото може да очаквате. Харесва ме, но ми се кара, когато му казвам да си ляга или му изключа анимационните филмчета, за да дойде на вечеря. — Тя повдигна вежди питащо. — Нали това искахте да знаете?

Детектив Хийт си напомни, че срещу нея не стои шведският поет-нобелист.

— Благодаря ти, а сега нека те питам за големия Матю Стар. Какви бяха взаимоотношенията ти с него?

— А, те бяха много хубави.

— По какъв начин?

— Ами, беше много мил с мен. Г-жа Стар щрака с пръсти и почва с „Агда, направи това, направи онова“ или „Агда, запуши му устата, имам йога.“

— Агда, да се върнем на г-н Стар.

— Господинът беше винаги много мил. Когато тя ми вика, той ме успокоява. Плащаше ми допълнително, водеше ме на вечеря в свободните ми вечери. Или ме водеше да пазаруваме дрехи, или… Ето, подари ми този часовник.

— Г-жа Стар знаеше ли за това?

— О, твертьом57, не. Матю казваше да си остава между нас.

Ники, изумена от безхитростната прямота на Агда, реши да не спира.

— Връзката ви беше физическа?

— Разбира се.

— В какво отношение?

— Масажираше ми раменете, за да ме успокоява от викането на жена му. Понякога ме прегръщаше и ми галеше косата. Много ме успокояваше. Беше много нежен.

— На колко години си, Агда?

— Двайсет и една.

— С Матю Стар спали ли сте заедно?

— Да правим секс? Скит вей!58 Не би било благоприлично.

В стаята за наблюдение явно бе имало неблагоприлични шегички и мъжкарско бъзикане, което продължи и в стаята на екипа.

— Какво мислите за Агда? — попита Роули.

Руук помисли и каза:

— Като шведска мебел е. Много е красива, но й липсват някои чаркове.

— Любимото ми беше — добави Очоа, — когато разказа как онзи я е прикотквал най-нагло под носа на жена си, обаче не били правили секс, защото щяло да е неблагоприлично.

— Вика му се прикотквус интеруптус — обади се Роули от машината за кафе. — Агда явно е била то една от сделките, които Матю Стар не е могъл да приключи, преди да умре.

Руук се обърна към Ники.

— Да не повярваш, че идва от родината на Нобеловите награди. Каза ли ти нещо полезно?

— Човек не знае, докато не разбере — отвърна Хийт. Разнесе се тематичната музика от „Ловци на духове“. — Руук, моля те, кажи ми, че не идва от панталоните ти.

— Сам си го избрах. Харесва ли ти? — Той вдигна телефона си срещу нея. Пишеше „Каспър“. — „Ловци на духове“. Каспър. Схвана ли? Извинете ме, детектив Хийт, източникът ми може да има информация свързана със случая. — Със самодоволна крачка Руук излезе, за да се обади.

След по-малко от минута се върна, още на телефона, ала без следа от самодоволство.

— Ама, аз я представих на теб… Не можеш ли и на мен да ми кажеш? — Затвори очи и въздъхна. — Добре. — Подаде телефона на Ники. — Каза, че иска да сподели само с теб.

— Ники Хийт на телефона.

— Радвам се да ви чуя, детектив. Първо, уверете ме, че Джеймисън Руук е в агония.

Тя го видя да дъвче долната си устна, точейки шия към нея.

— О, да.

— Добре. Ако някой някога наистина би имал нужда да го свалят от пиедестал, на който сам се е сложил, това е той. — Топлият, опушен тембър на стареца сгря слуха й. Гласът му, без прилежащия му вид, й напомняше за Дейвид Боуи с нотките топлота на Майкъл Кейн. — Сега, по работа. След визитата ви, поработих нощес, защото бе видно, че времето ви притиска.

— Никога не е било другояче.

— И макар че се престорихте, че не е толкова важно, вярвате, че с тази кражба е свързано убийство.

— Да, престорих се, и да — така вярвам. Може би две убийства.

— Прекрасен оценител на картини, чудесна жена и професионалист, бе убита тази седмица.

Ники скочи на крака.

— Знаете ли нещо за това?

— Не, с Барбара се познавахме бегло от няколко спорадични срещи през годините. Но бе сред най-добрите. Да кажем, че като зная за връзката на смъртта й с разследването ви, ще се ангажирам още повече с това да ви помогна.

— Благодаря ви. Моля, обадете се, когато откриете нещо.

— Детектив, вече имам информация. Вярвайте ми, не бих губил и своето, и вашето време, ако не можех да ви предложа нещо още сега.

Ники отвори тефтера си.

— Някой опитвал ли е да продаде картините?

— И да, и не — отвърна Каспър. — Някой току-що е продал една от картините, тази на Жак-Луи Давид. Ала продажбата се е случила преди две години.

Ники закрачи напред-назад.

— Какво? Напълно ли сте сигурен?

Последва пауза и половина преди някогашният крадец да отговори.

— Мила моя, помислете какво знаете за мен и преценете дали наистина ви трябва отговор на този въпрос.

— Взимам си бележка — каза Ники. — Не се съмнявам във вас, просто съм объркана. Как може картината да е била в колекцията на Матю Стар, ако е била продадена преди две години?

— Детектив, вие сте умна. Доколко ви се отдава математиката?

— Доста.

— Тогава ви съветвам да посмятате.

Каспър затвори.