Жега

15.

В стаичката за наблюдение в участъка Джеймисън Руук стоеше втренчен в съседната стая за разпити, където Джералд Бъкли съсредоточено си бъркаше в носа. Зад Руук вратата се отвори и затвори. Ники Хийт застана до лакътя му и също отправи поглед през прозореца.

— Очарователно — изкоментира тя.

— Знаеш ли кое е по-лошо? Не мога да откъсна очи. — И наистина, Руук не спираше да зяпа, докато казваше: — Не знаят ли, че от другата страна на това огледало ги гледат? А и за да се човърка така въпреки белезниците, явно има голям ищах.

— Приключи ли?

— Да.

— От Сотбис потвърдиха серийния номер на фотоапарата. На Барбара Диърфийлд е. Картата памет е пълна със снимки на колекцията на Стар.

— От онази сутрин? На снимките сигурно е имало дати.

— Леле, стряскаща проницателност. Някой започва да се учи. — Той се поклони леко и тя продължи. — Да, от същата онази сутрин. Роули копира всички снимки на харда си.

— Роули, новият крал на мултимедията.

— Мисля, че правилното е „цар“.

— Значи Бъкли или е присъствал на убийството й, или по-късно Поченко му е дал фотоапарата. — Обърна се към нея. — Или демонстрирам неуважение към методичния ти подход с безразсъдните си теории?

— Не, всъщност този път съм съгласна, писателче. Така или иначе, апаратът свързва Бъкли и Поченко. — Тя пристъпи към вратата. — Да видим мога ли да разбера как точно.

Тъкмо посягаше към бравата, когато от коридора влезе Очоа.

— Адвокатът му тъкмо пристигна.

— Хм, вярно, че чух боклукчийския камион отвън.

— Имаш малко време. Куфарчето й някак се загуби, докато минаваше през проверка на входа.

— Очоа, куче такова.

— Бау.

Когато детектив Хийт влезе за разпита, Бъкли се поизправи — явно знаеше, че това вече не е пробното препитване от предния ден. Опита се да си придаде предизвикателен вид, но фокусираният му върху нея поглед, сякаш се опитваше да прецени по езика на тялото й колко е загазил, подсказваше на Ники, че може да го пречупи. Може би не сега, но в крайна сметка. Всички, които я гледаха така, се пречупваха.

— Кучката се върна — започна тя и се настани в стола си. Ники бързаше. Знаеше, че адвокатът скоро ще се появи. Но трябваше да изиграе ръката покер докрай. Бъкли вече се бе издал — тя нямаше намерение да му връща жеста като показва нетърпение. Затова се облегна, кръстосала ръце, все едно имаше цялото време на света. Той облиза нервно устни. Когато видя пресъхналия му език да обира венците, тя започна.

— Ще се обидиш ли, ако ти кажа, че не ми правиш впечатление на крадец на изобразително изкуство? Представям си те в други ситуации, дилър, крадец на коли, на пари от касови автомати. Но да планираш многомилионен обир като този? Не, извинявай, но не. — Тя се понадигна и се наведе към него. — Обадил си се на Док Моторджията, но преди това някой се е обадил на теб и искам да зная кой.

— Къде ми е адвокатът?

— Джералд. Нали си гледал онези теле пазарни предавания, където в края ти казват „Офертата важи за ограничен период, затова купете днес!“? Предвид лайняния ураган, който ти се готви, приеми, че сме точно в тази ситуация, ти и аз. — Очите му трепкаха като на уплашено животно, но още не се даваше. Тя го притисна от друг ъгъл. — Всъщност, не знам колко теле пазарни предавания си гледал. Дават ги късно нощем, когато си на работа.

Той сви рамене.

— Всеки знае къде и кога работя.

— Да, но пък нещо ме учудва. Докато преглеждахме видеозаписите от Гилфорд в деня на убийството на Матю Стар, ти беше там в ранния следобед.

— Е, и? Там работя.

— И аз така си казах преди два дни. Но последните събития ме карат да преосмисля нещата.

— Хей, не съм убил г-н Стар.

— Ще си запиша. — Зъбите й се бялнаха в усмивка, скриха се. — Нещо друго се питам и мисля, че би могъл да ми отговориш. Докато си се шлял в сградата в извънработно време, дали случайно не си помогнал на някого да се вмъкне? Знам, че на покрива има затворен служебен вход. Дали е възможно да си го отворил около 12:39 по обед?

На вратата се почука леко, два пъти. По дяволите. Очоа предупреждава за адвоката.

— Джералд? Оферта за ограничен период.

От стаята за наблюдение приглушено се процеждаше женски глас, декламиращ възмутено.

— Звучи като адвоката ми — рече Бъкли.

Звучи като зъболекарска бургия, помисли си Ники.

— Е? Пусна ли някого да влезе?

Повя леко течение, когато вратата се отвори. Влязоха Очоа и изнурена женица в костюм с цвят на кал. На Ники й заприлича на човек, който ще задържи опашката в магазина за хранителни стоки, за да накара касиера да провери отново цената на връзка магданоз. Жената каза:

— Това просто не е уместно.

Ники не й обърна внимание и продължи да натиска.

— Откъде взе фотоапарата?

— Не отговаряй.

— Няма.

В присъствието на адвокат Ники още веднъж смени подхода. Спря да търси отговори и се зае да сее семена.

— Може би Поченко ти го е дал като отплата за услугата?

— Клиентът ми няма нищо повече за казване.

— Или си му го отмъкнал? Поченко не е човек, от който би искал да крадеш, Джералд.

— Детектив, разпитът приключи.

Ники се усмихна и се изправи.

— Ще има още. — И излезе.

Малко след като Роуч приключиха работа за деня, Ники чу стъпките на Руук зад стола си и го усети над рамото си, вгледан в монитора й, на които се сменяха снимките от апарата на Барбара Диърфийлд. Не бяха особено добри. Кадри, заснети от упор, по два за всяка картина — един с и един без светкавица.

— Явно са били само за лична справка. Никой не би ги сложил в брошура или на сайт — каза тя.

— Значи са нещо като нейни записки от срещата й с Матю Стар.

— Точно. И Лорън, моята, хм, как я нарече — приятелката ми трупояд, — се обади и потвърди, че е загинала по обед същия ден. — Ники продължи да прещраква снимките.

Руук вероятно бе доловил настроението й, защото вместо да злорадства как отново е познал, известно време мълчаливо наблюдаваше екрана заедно с нея. После каза:

— Свободна ли си тази вечер?

Тя все така щракаше с мишката, равномерно, наслаждавайки се на личното си арт-представление, или пък търсейки улики, или и двете.

— Тази вечер ще работя.

— Това ще е по работа. Искаш ли да срещнеш най-известният крадец на картини в Ню Йорк? Е, пенсиониран крадец.

Кожата на Ники зажужа пряко волята й и тя се обърна.

— Каспър?

— Познаваш ли го?

— Знам за него. Четох статията ти във Венити феър за него преди няколко години. — В мига, когато го изрече, съжали. Но вече беше късно.

— Чела си моя статия?

— Руук, аз чета. Много неща. Не се превъзбуждай. — Опитваше се да омаловажи думите си, но вече бе разкрила картите си.

— Както и да е — отвърна той, — мислех си, че ако някой се опита да продаде картини в града, Каспър ще знае.

— И можеш да ми уредиш среща с него?

Руук я халоса с най-отработеното си изражение на фалшиво презрение.

— Да, естествено, забравих. Ти си г-н „Говоря си на малки имена с великите“.

Той извади мобилния си и прелисти телефонните номера. Без да поглежда към Ники, каза:

— Онази статия е отпреди пет години, а ти я помниш?

— Беше добра. Информативна.

— И помниш, че е моя?

— … да.

Той вдигна поглед към нея.

— Информативно.

В гетото от вехти галерии южно от Юниън скуеър, на един хвърлей от книжарница Странд, Хийт и Руук доближиха една стъклена врата между магазин за шейкъркска55 мебел и антиквариат за редки карти. На табелка на нивото на очите, изписана с четиридесетарски позлатен шрифт, пишеше „К. Б. Филипс — Редки придобивки.“ Ники посегна към звънеца, монтиран в металната каса на вратата.

— Не бих — подхвърли Руук.

— Защо?

— Не го обиждай. — Вдигна показалец, подсказвайки й да почака. Две секунди по-късно отключващият механизъм иззвъня. Руук каза: — Той е Каспър. Винаги знае — и отвори вратата.

Изкачиха един етаж полирани стълби от жълтеникаво дърво, докато отгоре ги обливаше леко и прохладно течение, понесло призрачния аромат на стара библиотека. На платформата, докато оглеждаше стаята, Ники си припомни една от Истините за Ню Йорк: От вратата никога не си личи какво има зад нея.

Смълчаната изложбена зала на К.Б. Филипс се намираше на един етаж над Бродуей, но представляваше пътуване във времето и през най-различни географски ширини, към място, лишено от хора и пренаселено с тъмни тежки мебели, покрити с кадифе, и старинни игли, проблясващи под обсипаните с пискюли червеникави абажури на малки настолни лампи и стенни свещници с охрено лустро. Рисунки на морски сцени, булдози във военни униформи и херувими — архитекти украсяваха стените или стативи от резбован махагон. Ники вдигна глава и се зазяпа в десена на класическия ламаринен таван, когато до нея един тих глас почти я накара да подскочи.

— Отдавна не сме се виждали, Джеймисън. — Думите му бяха кадифени като отлежало уиски и се носеха като върху дим от свещ. Долавяше се следа от някакъв европейски акцент, който Ники не можеше да определи, но й допадаше. Издокараният възрастен мъж се обърна към нея и каза: — Извинявам се, ако съм ви стреснал.

— Появихте се отникъде.

— Навик, който ми е помагал през годините. За сметка на това тихото изчезване, за съжаление, е талант, който с времето отслабва. Но докато разполагах с него, спомогна за щастливия ми пенсионерски живот. — Той обхвана с жест изложбената зала. — Моля след вас. — Докато прекосяваха дебелия ориенталски килим, той добави: — Джеймисън, не ми каза, че ще водиш детектив от полицията.

Ники спря.

— Не съм казала, че съм. — Старецът само се усмихна.

— Ако ти бях казал, можеше да не искаш да се видим, Каспър — отговори Руук.

— Сигурно нямаше да искам. И щях да загубя. — От всяка друга уста думите биха прозвучали като идиотски опит за свалка. Вместо това Ники се изчерви. — Седнете.

Каспър ги изчака да се настанят на морскосиния диван, тапициран с рипсено кадифе, и седна на зелен кожен стол със странични облегалки за главата. Когато Каспър кръстоса крака, под ленения панталон се очерта острата му капачка. Не носеше чорапи, а пантофите му изглеждаха правени по поръчка. Ники рече:

— Трябва да призная, че изглеждате точно както си ви представях.

— Тя мисли, че в статията съм те описал като джентълмен от Стария свят — додаде Руук.

— О, моля ви, този овехтял етикет. — Каспър се обърна към нея. — Нищо не струва, повярвайте ми. На моята възраст определението за джентълмен включва основно това да се сетиш да се обръснеш след ставане. — На светлината на лампите бузите му гладко светеха. — Но представител на гордата полицейска гвардия на Ню Йорк няма време просто да се отбие на посещение. И понеже не нося белезници и никой не ми чете правата, бих предположил, че миналото ми все пак не ме е застигнало.

— Не, нищо подобно — каза тя. — А и знам, че сте пенсиониран. — Той отговори с леко свити рамене и отвори едната си длан, може би с надеждата да я убеди, че си остава крадец и фин майстор на взлома. И всъщност, успя да я накара да се зачуди.

— Детектив Хийт разследва кражба на картини — каза Руук.

— Според Руук вие сте човекът, с когото бих могла да говоря за крупни продажби на изобразително изкуство в града. Били те легални, или не.

Той отново сви рамене и помахна подканящо с ръка. Ники реши, че човекът е прав. Заговори по същество.

— По време на токовия удар някой е влязъл с взлом в Гилфорд и е откраднал цялата колекция на Матю Стар.

— О, страхотно. Да наричате онзи превъзнесен миш-маш „колекция“. — Той се поразмърда и прекръстоса кокалестите си колене.

— Значи знаете за какво става дума — каза тя.

— От това, което знам, не е толкова колекция, колкото вулгарна салата от картини.

Хийт кимна.

— И други споделят мнението ви. — Подаде му плик. — Това са снимки на колекцията, правени от оценител в Сотбис.

Каспър ги прегледа с неприкрито презрение.

— Кой събира на едно място Дюфи и Северини? Защо не вземе да добави и тореадор или клоун върху черно кадифе?

— Задръжте ги. Надявах се да ги прегледате и евентуално да ги покажете на други, та да ме уведомите, ако някой се опита да продаде част от тях.

— Сложна молба — отвърна Каспър. — И от едната, и от другата страна на уравнението може да има мои приятели.

— Разбирам. Купувачът не ме вълнува особено.

— Разбира се. Искате крадеца. — Той прехвърли вниманието си върху Руук. — Времената не се менят, Джеймисън. Все така търсят този, който поема целия риск.

Руук отговори:

— Разликата тук е, че извършителят вероятно не просто е откраднал картините. Намесено е убийство, навярно две.

— Не сме сигурни — каза Хийт. — За да сме честни.

— Гледай ти. Прям полицай. — Елегантният стар крадец изгледа Ники дълго и преценяващо. — Добре тогава. Познавам неколцина неортодоксални търговци на картини, които биха могли да са от помощ. Ще поразпитам, като услуга към Джеймисън. А и няма да ми навреди да демонстрирам добра воля пред жандармерията.

Ники се наведе да си вземе чантата и понечи да му благодари, но когато вдигна глава, него го нямаше.

— Какви ги приказва? Още знае как да изчезва.

Ники стоеше пред микровълновата печка в стаята за почивка в управлението и наблюдаваше през прозорчето как се върти картонената кутия с пържен ориз и свинско. Не за пръв път се замисли колко време прекарва в тази сграда, взряна в най-различни прозорци, докато чака нещо да се случи — да проговори някой заподозрян, да се притоплят огризките от обяда.

Таймерът прозвъня и тя извади пушещия картон, на който от няколко страни с големи букви и много удивителни бе написано името на детектив Роули. Ако му е било толкова важно, е щял да си го вземе вкъщи. Това пък я върна към друга стара тема — бляскавия полицейски живот. Да приключиш работния ден с още работа, да вечеряш с останките от чужда храна.

Руук, разбира се, трябваше да й измоли една вечер заедно. Очевидното предимство на щедрото му предложение за среща с Каспър бе, че си тръгнаха оттам точно навреме за вечеря, а дори в горещата, влажна нощ нямаше нищо по-добро от външните места на бар-грил Боут Бейсин с няколко кошници бургери и пълна с ледени стърготини и бира „Корона“ поцинкована кофа, че и гледка към катерите по Хъдсън в добавка.

Тя му каза, че има среща. Когато чертите на лицето му се запренареждаха смутено, тя му каза, че срещата й е с бялата дъска в управлението. Ники не искаше да го изтезава. Всъщност, искаше, но не така.

В следработната тишина на стаята й, без да я прекъсват обаждания или посещения, детектив Хийт за пореден път се зае да прехвърля през ума си фактите, изложени на огромната емайлирана дъска пред нея. Едва преди половин седмица седеше на същия стол и гледаше към същото място. Този път белият пейзаж бе по-претрупан. Имена, хронологични линии, снимки. Откак за последно бе медитирала уединена тук, се бяха случили още две престъпления. Три, ако броеше и нападението на Поченко.

— Поченко, Поченко, къде си се дянал?

Ники отново потъна в медитация. Далеч бе от всякакви мистични убеждения, но вярваше в силата на подсъзнанието. Поне на своето. Представи си ума си като бяла дъска и я изтри. Отвори се за изложените пред нея факти, за взаимовръзките, които образуваха. Мислите й се зареяха. Отърси се от заблудените хрумвания и се фокусира върху случая. Искаше някакъв образ. Искаше да разбере чий глас е най-отчетлив. Искаше да усети какво е пропуснала.

Позволи си да се понесе над дните и нощите от началото, като използваше бялата дъска като туристическа брошура. Отново видя трупа на Матю Стар на паважа, посети отново Кимбърли, обградена от картини, разкош и добре сдържаната си скръб, мина през разпитите на конкурентите на Стар, на букмейкъра и неговия руски бияч, на любовницата на Стар, на портиерите. Любовницата. Едни нейни думи върнаха Ники към разговора в сладкарницата. Натрапчив детайл. Ники слушаше натрапчивите детайли, защото бяха гласовете, които Бог даваше на уликите й. Изправи се до дъската, точно срещу информацията за любовницата.

Офисна афера, засечено любовно писмо, безпогрешен служител, напуснала компанията, магазин за сладки, щастлива, няма мотив. След това погледна малко встрани. Афера с детегледачката?

Бившата любовница бе засякла Матю Стар и новата му любовница в Блумингдейл. Скандинавка. Според Ники Агда нямаше голямо значение нито сама по себе си, нито като част от разследването — имаше стабилно алиби. Какво обаче я глождеше така?

Остави празната кутия от китайско на бюрото на Роули и й залепи листче с надпис „БЛАГОДАРЯ РОУЛИ!!!“, наслаждавайки се на огромния шрифт и удивителните. Под него залепи друго листче, с указания да доведат Агда утре в девет сутринта.

Когато стигна до дома си, пред входа бе паркирана патрулна кола от тринадесети участък. Хийт поздрави униформените вътре и пое нагоре по стълбите. Не се обади на капитана, за да отзове охраната. Синините по врата на Барбара Диърфийлд още бяха пресни в ума й. Ники бе изтощена и й се спеше до болка.

Този път без угаждане. Тегли си душ, вместо да си вземе вана.

Легна в леглото и на съседната възглавница долови миризмата на Руук. Придърпа я и вдиша дълбоко, чудейки дали не е трябвало да му се обади да дойде. Преди да си отговори, вече спеше.

Когато телефонът й иззвъня, бе тъмно. Звукът я достигна през пластове сън, които трябваше да отметне с усилие на волята. С още заспали ръце посегна към телефона на нощното шкафче и го изпусна. Докато го вдигне отново, бе спрял да звъни.

Разпозна номера и си пусна оставеното на гласовата поща съобщение.

— Хей, Очоа е. Обади ми се веднага, окей? Още като получиш това. — Гласът му излъчваше задъхана неотложност, нетипична за него. Когато доизслуша съобщението, Ники усети как потта по кожата й изстива: — Намерихме Поченко.