Жега

17.

Рецепционистката на Стар риъл естейт дивелъпмънт се включи отново на телефона и уведоми детектив Хийт, че Пакстън ще се обади всеки момент. Ники се чувстваше като на каишка. Не я успокояваше дори мелодията на Анита Бейкър, която звучеше на телефонната линия. Не за пръв път й се струваше, че животът й се движи с различно темпо от околния свят. По дяволите, не бе дори за пръв път днес.

Най-сетне се чу сигнал „свободно“.

— Извинявайте за забавянето. Връзвам гащите на много от заниманията на Матю.

Това би могло да значи много неща, помисли си тя.

— Обаждам се за последно, обещавам.

— Няма проблем, честно. — След това се засмя и рече: — Макар че…

— Макар че какво?

— Чудя се дали няма да е по-лесно, ако просто си преместя офиса в участъка ви.

И Ники се засмя.

— Би могъл. Имаш по-добра гледка, но пък ние имаме по-хубави мебели. Колко абсурдно, а?

— Ще си запазя гледката. Е, кажете как да ви помогна, детектив.

— Надявах се да потърсите името на компанията, застраховала колекцията на Матю.

— Няма проблем. — Той направи пауза. — Но си спомняте, че ме беше накарал да прекратя застраховката.

— Да, зная. Просто искам да ги питам дали са пазели снимки от колекцията, за да мога по тях да издиря картините.

— О, снимки, вярно. Така и не ми хрумна. Добра идея. Имате ли химикалка?

— Чакам.

— Агенция Гот Америкън, тук в Манхатън. — Тя чу тракане по клавиши и той продължи: — Гогова ли сте за телефонния номер?

Когато го записа, Ники каза:

— Може ли още един въпрос? Ще ми спестиш едно обаждане по-късно.

По гласа му личеше, че се усмихва, когато рече:

— Съмнявам се, но давайте.

— Наскоро да си давал чек на Кимбърли Стар, за да купи пиано?

— Пиано? — И повтори: — Пиано? Не.

— Е, купила е. — В ръката й имаше криминоложка снимка от хола на Стар. — Цяла прелест. Стейнуей Карл Лагерфелд.

— Кимбърли, Кимбърли, Кимбърли.

— Такива се продават за по осемдесет хиляди. Как е могла да си го позволи?

— Добре дошла в света ми, детектив. Не е най-откаченото й хрумване. Искате ли да ви разкажа за състезателната лодка, която си купи миналата есен?

— Но откъде се сдобива с парите?

— Не и от мен.

Ники погледна часовника си. Навярно можеше да се свърже със застрахователите преди обед.

— Благодаря, Ноа, това ми трябваше.

— До следващия път, искате да кажете.

— Сигурен ли си, че не искаш да си имаш бюро при нас? — попита тя. И двамата затвориха със смях.

Хийт завърши своето „Дааа!“ с юмрук във въздуха, когато Роули приключи справката с управителя на архивите от Гот Америкън. Оказа се, че не само поддържат задължителна фотографска документация на застрахованите колекции, но и я пазят седем години след прекратяване на застраховката.

— Колко скоро можем да ги вземем?

— По-бързо, отколкото притопляш храната ми — отговори Роули.

Тя го притисна.

— Колко скоро?

— Управителят на архивите ми ги изпраща по електронната поща.

— Препрати ги на криминолозите, веднага щом ги получиш.

— Вече казах на Гот Америкън да ги включат в получателите.

— Роули, ти наистина си царят на мултимедията. — Хийт го потупа по рамото. Взе си чантата и забърза към криминологията, подминавайки пътьом Руук, сякаш не го бе забелязала.

Светът не можеше да настигне скоростта на Хийт. Когато тя бе в стихията си, светът нямаше много шанс.

Час и половина по-късно детектив Хийт се върна от криминологията със същото изражение, което Руук бе видял преди да планира набега срещу автосервиза.

— Какво научи? — попита той.

— О, само това, че цялата колекция на Матю Стар е била от фалшификати.

Той излетя от стола.

— Цялата колекция?!

— Фалшива. — Тя окачи чантата си на облегалката на стола. — Картините от снимките на застрахователите са истински. Онези от снимките на Диърфийлд? Никак.

— Това е огромно.

— Определено дава мотив на някого да убие оценител.

Той заби показалец във въздуха пред нея.

— Мислех си същото.

— О, така ли си си мислел?

— Аз съм обучен журналист. И аз мога да чета улики, все пак.

Започваше да вири нос и тя реши да се позабавлява.

— Супер. Тогава ми кажи чий е мотивът.

— В смисъл, кой е убил Барбара Диърфийлд? Поченко.

— По своя инициатива? Съмнява ме.

Той помисли и каза:

— Ти какво мислиш?

— Ще ти кажа какво. Мисля, че е твърде рано за плямпотене. — Тя отиде до дъската и сложи отметка до надписа „Да проверя снимките от застрахователя“. Той я последва като пале и тя се усмихна.

— Но си надушила нещо, нали? — Тя само сви рамене. — Имаш ли заподозрян? — Ники му се ухили за миг и се върна на бюрото си. Все така следвайки я, той продължи: — Имаш. Кой е?

— Руук, нали целта на заниманието ти е да влезеш в главата на детектив?

— Да?

— Ако просто ти кажа, с нищо няма да ти помогна. Знаеш ли какво би ти помогнало? Да помислиш като детектив и да видиш какво може да измислиш. — Ники вдигна слушалката на настолния си телефон и натисна бутона за бързо набиране.

Руук измърмори:

— Това ми се струва като много работа.

Докато слушаше сигнала „свободно“, тя му направи знак с ръка да мълчи. Той притисна устни с кокалчетата на юмрука си, измъчен. Обожаваше да го подлудява така. Беше забавно, а и ако грешеше, не искаше той да разбира.

Най-сетне някой вдигна.

— Здравейте, детектив Хийт от Двадесети участък е. Искам да организирам преместването на един ваш затворник. Казва се Бъкли, Джералд Бъкли… Да, ще почакам.

Междувременно Руук каза:

— Не си ли губиш времето? Този тип няма да ти каже нищо. Особено с оня свой женски костюмиран паразит.

Ники го възнагради със самодоволна усмивка.

— Това беше вчера в стаята за разпит. Днес ще поставим малко представление.

— Какво представление?

— Пиеса. — Тя превключи на елизабетински акцент: — „Сцената! Със нея ще впримча аз душата на злодея!“59 — И добави: — Злодеят е Бъкли.

— Наистина си искала да бъдеш актриса, нали?

— Може би съм — каза Ники. — Ела и наблюдавай.

Хийт, Роуч и Руук чакаха в коридора на Офиса на главния патолог в Кипс бей, когато пазачите от затвора докараха Джералд Бъкли, следван от адвокатката си.

Ники го огледа.

— Гащеризонът ви отива, г-н Бъкли. Райкърс60 оправдава ли си репутацията?

Бъкли извърна глава от Хийт като куче, което се преструва, че не то е натворило прясната фъшкия върху новия килим. Адвокатката му пристъпи между тях.

— Посъветвала съм клиента си да не отговаря на повече въпроси. Ако имате издържан случай, представете го. Но без повече разпити, освен ако нямате много време за губене.

— Благодаря ви. Няма да има разпит.

— Няма ли?

— Точно така. — Детективът изчака Бъкли и жената да си разменят объркани поглед и каза: — Елате насам.

Ники водеше, а останалите я следваха, най-отзад — Роуч и Руук. Влязоха в стаята за аутопсии, където Лорън Пери стоеше до стоманена маса с чаршаф върху нея.

— Хей, какво правим тук? — попита Бъкли.

— Джералд — каза адвокатката и присви устни. Обърна се към Ники. — Какво правим тук?

— Плащат ли ви за това? Да повтаряте каквото казва той?

— Искам да знам защо завлякохте клиента ми тук.

Ники се усмихна.

— Имаме нужда да идентифицира едно тяло. Мислим, че ще е способен.

Бъкли се приведе до адвокатката и успя да промълви:

— Не искам да гледам никакви… — когато Ники даде знак на Лорън да вдигне чаршафа и да разкрие трупа.

Тялото на Вити Поченко още бе облечено, както го бяха намерили. Ники бе позвънила на приятелката см предварително, за да обсъдят декора. Лорън бе на мнение, че видът „чисто гол, готов за дисекция“ би имал несъмнено по-силен ефект, ала Хийт успя да я убеди, че пресъхналото езеро кръв на бялата му тениска по-добре илюстрира случилото се, затова се спряха на втората презентация.

Руснакът лежеше по гръб, с отворени очи за максимален ефект, зениците разширени докрай — черен прозорец към вътрешността на лишената от душа мъртва черупка. Лицето му бе обезцветено, с изключение на няколко лилави петна по едната челюст, където кръвта се бе оттекла, докато е лежал отпуснат настрани на пейката. Отвратително обгаряне с цвета на оранжев карамел покриваше едната страна на лицето му.

Кръвта се дръпна от бузите и устните на Джералд Бъкли — лицето му бе на около два нюанса от бледност на Поченко.

— Детектив Хийт, ако позволите да се намеся — каза Лорън. — Мисля, че установих калибъра на оръжието.

— Извинете ни за момент — рече Ники. Той плахо пристъпи към вратата, а невярващият му поглед не се отделяше от трупа. Очоа препречи пътя му и Бъкли спря, преди да се докоснат.

Остана на място, ококорен. Адвокатката намери стол и се настани под прав ъгъл спрямо сцената на действие. Ники надяна чифт ръкавици и се присъедини към патоложката край масата. Лорън постави вещи пръсти върху черепа на Поченко и леко го завъртя, за да покаже дупката от куршум зад едното ухо. На лъскавата маса под раната се събра локвичка мозъчна течност и когато я видя, Бъкли изстена тихо.

— След реконструкцията на изстрела направих сравнителни измервания и балистични справки.

— Двадесет и пети? — попита Ники.

— Двадесет и пети.

— Много малък калибър като за толкова едър мъж.

Патоложката кимна.

— Но малокалибрен куршум право в мозъка може да е много ефективен. Всъщност, един от пистолетите с най-голям коефициент на ефикасност с един изстрел е Уинчестър Екс 25. — В металната тавичка на везната се виждаше отражението на Бъкли, който всячески се мъчеше да подслуша разговора. — Амунициите са изработени на принципа на кухите куршуми, но кухината е пълна със стоманени сачми, за да подпомогнат разпръскването на куршума, попаднал в тялото.

— Леле. Когато е влязло в мозъка му, е било като удар с чук по тиган с яйца — подметна Роули. Бъкли го изгледа с разширени от страх очи, затова детективът добави още едно сравнение: — Като лого на рок концерт.

— Съвсем вярно — отбеляза Лорън. — Ще знаем повече, когато отворим мозъка му и се поразтърсим, но ако трябва да залагам, бих казала, че ще намерим един от гореописаните.

— Но толкова малък пистолет значи, че извършителят е знаел, че ще му се отдаде възможност да свърши работата отблизо.

— Разбира се — съгласи се Лорън. — Определено са знаели защо са там. Малокалибрено оръжие. Скрива се лесно. Жертвата не го очаква. Би могло да е навсякъде и по всяко време.

— Пук — каза Очоа.

Бъкли проскимтя и трепна.

Хийт прекоси стаята до него, без и за миг да скрива от полезрението му трупа. Портиерът бе като риба на сухо — отваряше уста, но не издаваше и звук.

— Можете ли да идентифицирате със сигурност този мъж?

Бъкли се оригна и за миг на Ники й се стори, че ще повърне върху нея, но не го стори и като че ли това му помогна да продума:

— Как е успял някой да стигне до… Поченко?

— Хората, свързани с този случай, умират, Джералд. Сигурен ли си, че не искаш да ми дадеш име, за да спрем това, преди да последваш мъртъвците?

Бъкли не можеше да се вземе в ръце.

— Беше звяр. Когато му виках Терминатора, той се смееше. Никой не можеше да го убие.

— Някой го е убил. Един изстрел в главата. Обзалагам се, че знаеш кой. — Тя преброи наум до три и продължи: — Кой те нае да откраднеш колекцията?

Адвокатката стана.

— Не отговаряй.

— Може би не знаеш кой е — каза Ники. Нехайният й тон звучеше по-заплашително от строгостта или викането, защото предполагаше, че скоро Бъкли няма да й е интересен. — Мисля, че си гоним опашките. Мисля да те пуснем под гаранция. Да премислиш нещата извън затвора. Да видим колко ще изтраеш.

— Това сериозно предложение ли е, детектив? — попита жената.

— Очоа? Дай ми ключовете за белезниците му.

Зад Бъкли Очоа разклати връзка ключова и Бъкли се сви и прибра рамене, все едно очакваше да изплющи камшик.

— Нали това искаш, Джералд?

Мъжът се олюляваше на място. Между небцето и езика му се точеха слюнки.

— Какво… — Бъкли преглътна. — Какво е станало с…? — Той посочи на лицето си мястото, където бе обгорен Поченко.

— О, това го направих аз — каза Ники също толкова нехайно. — Изгорих го с нажежена ютия.

Лорън кимна утвърдително. Погледът на Бъкли прескочи няколко пъти между трупа и Хийт.

— Добре.

— Джералд — обади се адвокатката, — мълчи.

Той се обърна към нея.

— Мълчи ти. — Върна поглед върху Ники и тихо, примирено продума: — Ще ви кажа кой ме нае.

Ники се обърна към Руук.

— Нали ще ни извиниш? Ще трябва да останеш навън, докато с г-н Бъкли говорим.