Жега

1.

Преди да срещне някой труп, правеше все същото. Разкопчаваше предпазния колан, от гумената лента на сенника вадеше химикал за еднократна употреба, дългите й пръсти докосваха хълбока, за да усети успокояващото присъствие на служебния си пистолет — и след това винаги правеше пауза. Кратка. Колкото да поеме въздух, бавно и дълбоко. Толкова й трябваше, за да си спомни каквото никога нямаше да забрави: чакаше я поредният труп. Вдишваше. И усетеше ли окървавените краища на дупката, останала в живота й, детектив Ники Хийт1 бе готова. Отвори вратата на колата, за да се залови за работа.

Удариха я тридесет и девет градуса и почти я изтикаха обратно в автомобила. Ню Йорк представляваше фурна и размекнатият асфалт на 77-а Уест поддаваше под стъпките й като мокър пясък. Хийт можеше да си улесни живота като паркира по-близо, но и това бе ритуал: да върви до местопрестъплението. Всяко местопрестъпление носеше свой хаотичен аромат и тези петдесетина метра бяха единствената й възможност да запълни празната дъска със свои неподправени впечатления.

Благодарение на следобедния пек, тротоарът почти пустееше. Бе отминал кварталният час пик и туристите или разпускаха в Американския музей по естествена история, или се укриваха в Старбъкс над питиета с много лед. Презрението й към пиячите на кафе я подсети да си вземе едно пътьом към участъка. По-напред, пред входа на жилищната сграда от нейната страна на полицейската лепенка, която обграждаше кафенето, Ники видя един портиер. Свалил бе шапката си и седеше на износените мраморни стъпала, увесил глава между коленете си. Докато го подминаваше, тя вдигна поглед към камуфлажно зелената тента и прочете името на сградата: Гилфорд.

Познаваше ли униформения, който й се усмихна току-що? Скорострелно прехвърли в главата си поредица лица, но спря, когато се усети, че онзи я зяпа. Детектив Хийт отвърна на усмивката и поразтвори ленения си блейзър, за да му даде още материал за фантазии. Физиономията му се смени, когато видя значката на колана й. Младият полицай повдигна жълтата лепенка, за да мине тя под нея, а когато се изправи и видя, че пак й пуска рентгенов поглед, детектив Хийт не се сдържа.

— Да направим сделка — каза тя. — Нека аз наглеждам задника си, а ти наглеждай тълпата.

Влезе на местопрестъплението покрай празния подиум, където обикновено стоеше разпоредителката на кафенето. Всички маси в Ла Шальор Бел бяха празни, с изключение на една, на която детектив Роули от отряда й седеше до шокирано семейство със загорели лица и се мъчеше да преведе немския им в показания. По недовършения им обяд пъплеха мухи. Други заклети посетители на заведенията, врабчетата, кръстосваха облегалките и правеха дръзки набези за пържени картофи. Край служебния вход, докато разпитваше един келнер, по чиято бяла престилка имаше кървави пръски, детектив Очоа вдигна глава от тефтера си и й кимна отривисто. Останалите служители седяха или стояха край бара и пиеха след преживяното. Хийт изобщо не можеше да ги вини, когато хвърли поглед към мястото, където клечеше съдебният патолог.

— Мъж, анонимен, няма документи, на пръв поглед между шейсет и шейсет и пет. Тежка травма от тъп предмет по главата, врата и гърдите. — Облечената в ръкавица длан на Лорън Пари дръпна найлоновото покривало, за да може приятелката й Ники да огледа трупа на тротоара. Хийт бързо извърна глава и каза:

— Няма лице, затова ще претърсим района за зъби. Иначе, след такъв удар няма много за идентифициране. Тук ли е паднал?

— Там. — Патоложката посочи плота за сервиране на изстудени напитки на около метър — два встрани. Онзи така се бе строполил върху него, че бе прегънал метала. В минутите след падането буйните пръски кръв вече се бяха превърнали в люспи по асфалта. Когато Хийт доближи плота, забеляза, че чадърите и каменните стени също бяха покрити с изсъхнала кръв, топящ се лед и парченца плът. Приближи се колкото можа, без да влияе на сцената, и погледна право нагоре.

— Валят мъже.

Ники Хийт дори не се обърна. Просто въздъхна с име на устните.

— Руук.

— Алилуя. — Той задържа усмивката на лицето си, докато накрая тя го погледна, клатейки глава. Той вдигна рамене. — Е, какво? Няма проблем, не мисля, че може да ме чуе.

Тя се зачуди що за грехове е вършила в предния си живот, за да й се лепне този. Питаше се не за пръв път този месец. Работата бе трудна, дори да я вършиш добре. Добави устат репортер, който си играе на ченге — все едно да прибавиш още няколко часа към денонощието си. Тя отстъпи до продълговатите сандъчета за цветя, които оформяха периметъра на кафенето, и пак погледна нагоре. Руук се присъедини към нея.

— Щях да дойда по-скоро, само че никой не ми се обади. Ако не бях звъннал на Очоа, щях да го пропусна.

— Трагедия след трагедия, а?

— Сарказмът ти ме уязвява. Виж, без достъп не мога да проучвам статията си за най-добрите блюстители на реда в Ню Йорк, а сделката ми с комисаря изрично гласи, че…

— Вярвай ми, знам за сделката. Живея с нейните последствия ден и нощ. Дават ти да се мотаеш около случаите ми, все едно си истински детектив, който между другото така си вади хляба.

— Значи си забравила. Приемам извинението ти.

— Не съм забравила и не чух да съм ти се извинила.

— Досетих се. Излъчваш подтекст.

— Някой ден ще ми кажеш каква услуга си свършил на кмета, за да си издействаш тая работа.

— Съжалявам, детектив Хийт, аз съм репортер, а това е строго поверително.

— Да не си потулил някой репортаж, който го е карал да изглежда зле?

— Да. Боже, как ме караш да се чувствам евтин. Но няма да изкопчиш нищо повече.

Детектив Очоа приключи с разпита на келнера и Хийт му направи знак да дойде.

— Подминах един портиер, който сякаш имаше много лош ден. Отиди да го провериш, виж дали е познавал нашия Доу2.

Когато се обърна, Руук бе свил длани в имитация на бинокъл и оглеждаше сградата над кафенето.

— Залагам на балкона на шестия етаж.

— Когато си пишеш материала, избери си който етаж искаш, Руук. Репортерите нали това правите, спекулирате? — Преди той да успее да отговори, тя постави показалец на устните си. — Само че тук не сме журналисти знаменитости. Ние сме просто полицията и, да му се не види, имаме тези досадни нещица на име факти, които търсим, и събития, които проверяваме. Би ли било твърде много да те помоля да спазваш малко благоприличие, докато се опитвам да си върша работата?

— Не, разбира се. Нямаш грижи.

— Благодаря.

— Джеймисън? Джеймисън Руук?! — Руук и Хийт се обърнаха; зад полицейските заграждения махаше и подскачаше млада жена, за да им привлече вниманието. — О, Божичко, той е, Джеймисън Руук! — Руук й се усмихна и на свой ред махна, което само я развълнува още повече. И след това тя се наведе под лентата.

— Ей, не, обратно, обратно! — Детектив Хийт направи знак на двама униформени, но жената с потника и отрязаните дънкови шорти вече бе вътре и крачеше към Руук. — Това е местопрестъпление, вървете си.

— Може ли поне да взема автограф?

Хийт прецени целесъобразността на ситуацията. Последният път, когато се опита да прогони фенка, десет минути се разправя с нея, а след това час писа отговор на официалното й оплакване. Грамотните фенове бяха най-гадни. Кимна на униформените и те изчакаха.

— Вчера сутрин ви гледах по Дъ Вю3. Боже мой, още по-готин сте на живо. — Затършува трескаво в сламената си чанта, но не сваляше очи от него. — След предаването изтичах навън и купих списанието, за да ви прочета историята, ето. — Извади последния брой на Фърст прес. Корицата представляваше Руук и Боно насред бежански лагер в Африка. — О! Имам маркер.

— Идеално. — Той го взе и посегна за списанието.

— Не, подпишете тук! — Тя направи още крачка напред и разкри сутиена си.

Руук се усмихна.

— Май ще ми трябва повече мастило.

Жената избухна в смях и стисна лакътя на Ники Хийт.

— Виждаш ли? Затова ми е любимият писател. Хийт обаче се съсредоточаваше върху стъпалата на Гилфорд, където детектив Очоа постави съчувствена длан на рамото на портиера. Излезе от сянката на навеса, изтанцува едно лимбо под лентата и отиде при двамата мъже.

— Портиерът казва, че жертвата е живял в сградата. Шестият етаж.

Зад гърба на Ники, Руук се прокашля, но тя не се обърна. Или злорадстваше, или подписваше гърдите на фенката си. Ники не бе в настроение да наблюдава нито едно от двете.

Час по-късно, сред усилното безмълвие на апартамента на жертвата, детектив Хийт, олицетворение на съчувственото търпение, седеше на стол антика срещу съпругата му и седемгодишния им син. В скута на детектива имаше подвързан със спирала син репортерски тефтер. Привично изправената й като на танцьор стойка и ръката, отпусната на едната резбована облегалка, излъчваха почти благородническо достойнство. Когато улови погледа на Руук, втренчен от другата страна на стаята, той се обърна и заразглежда картината на Полък на стената срещу себе си. Хийт се замисли колко петната боя приличат на онези от кръв по престилката на келнера и, въпреки че се опита да се сдържи, полицейският й мозък започна да превърта като на запис смачкания плот, вцепените физиономии на травматизираните служители и линейката, която откарва тялото на строителния магнат Матю Стар.

Хийт се зачуди дали Стар е „скачач“. Икономиката или по-точно липсата й бе съпътствана от десетки трагедии. Всеки един ден страната като че ли чакаше някоя прислужница да завърти хотелски ключ, за да открие поредния самоубил се изпълнителен директор или магнат. Егото може би беше противоотрова? От нюйоркските собственици на недвижими имоти, Матю Стар не се славеше с диплома по его, но бе написал поне курсова работа. Постоянно изоставаше в състезанието да остави името си на всичко с покрив в града, но човекът заслужаваше да му се признае, че поне не се отказваше.

И по вида на гнездото му, устояваше на икономическата буря със стил — два луксозни етажа в известна сграда малко встрани от Уест Сентръл парк. Всяка мебел бе или антика, или дизайнерска; холът представляваше двуетажен салон, а върху стените, чак до катедралния таван, висяха колекционерски картини. Би било логично да се предположи, че никои не е идвал да тъпче под вратата брошури на заведения или магазини.

Остатък от сподавен смях насочи вниманието на Ники към балкона, където работеха детективи Роули и Очоа, чиито имена с любов бяха слети в звучното „Роуч“4. Кимбърли Стар прегръщаше сина си и току го полюляваше — като че ли не чуваше. Хийт се извини и прекоси стаята, като по раменете й се плъзгаха езерца светлина от горните прозорци. Заобиколи криминолога, който напрашаваше френските прозорци, и излезе на балкона; отвори празна страница в тефтера си.

— Направете се, че сверяваме записки. — Роули и Очоа се спогледаха объркано и се приближиха. — Отвътре ви чух да се смеете.

— Уф, мале… — измрънка Очоа. Потрепна и увисналата от носа му капка пот падна на страницата й.

— Слушайте. Знам, че за вас това е просто още едно местопрестъпление, нали така? За онова семейство вътре обаче е единственото, на което са били. Чувате ли? Добре. — Тя почти се обърна към вратата, преди да каже: А, и като си тръгнем, искам да чуя вица. Добре ще ми дойде.

Когато Хийт се върна, бавачката тъкмо извеждаше от стаята сина на Кимбърли.

— Агда, изкарай Мати за малко. Не през входа. Чуваш ли? Не отпред. — Съпругата на Стар извади още една кърпичка и попи влагата по страните си.

Агда спря под арката.

— Толкова е горещо в парка днес за него. — Скандинавската бавачка имаше с какво да се похвали на външен вид и като нищо можеше да е била, например, съквартирантка на Кимбърли от университета. Сравнението принуди Хийт да се замисли за разликата в годините между Кимбърли Стар, която на пръв поглед още нямаше тридесет, и мъртвия й съпруг, който прехвърляше шейсетака. Всички в един глас, момчета и момичета: Съпруга трофей!

Мати взе положението в свои ръце — даваха новия филм на Пиксар и макар да го бе гледал още на премиерата, искаше да отиде отново. Ники си напомни през уикенда да заведе племенницата си. Мъничето обожаваше анимации почти колкото Ники. Нищо по-добро от племенница, която да ти даде идеалното извинение да се насладиш на два часа чиста невинност. Мати Стар тръгна с неохотно помахване, усещайки, че нещо не е наред. Засега му спестяваха новината, но съвсем скоро щеше да я научи.

— Отново, г-жо Стар, съжалявам за загубата ви.

— Благодаря ви, детектив. — Гласът й идеше отдалече. Седна като притеснена ученичка и приглади диплите на лятната си рокля, а след това зачака, неподвижна, с изключение на ръцете, които разсеяно стискаха кърпичката.

— Знам, че не е най-подходящото време, но ще се наложи да ви задам няколко въпроса.

— Разбирам. — Отново, гласът на улична кибритопродавачка, премерен, далечен — какво още? — запита се Хийт. Да — приличен.

Хийт махна капачката от химикала си.

— Вие или синът ви бяхте ли тук, когато се случи това?

— Слава Богу, не. Навън бяхме. — Детективът написа кратка бележка и скръсти ръце. Кимбърли зачака, заобръща между пръсти парче черен оникс от огърлицата си и накрая прекъсна мълчанието. — Ходихме в „Дайно-байтс“5 на Амстердам. Ядохме замразена катранена супа. Разтопен шоколадов сладолед с желирани динозаври. Мати обича замразената катранена супа.

Срещу Хийт имаше кресло със странични облегалки и изрисувана платнена тапицерия — на него седна Руук и попита:

— Знаете ли дали някой друг е бил у дома?

— Никой, поне така мисля. — Тя като че ли го виждаше за пръв път. — Срещали ли сме се? Изглеждате ми познат.

Хийт бързо се намеси, за да покрие фланга.

— Г-н Руук е журналист. Пише за списания, а с нас работи в неофициално качество. Много неофициално.

— Журналист… няма да пишете статии за съпруга ми, нали?

— Не. Не конкретно. Просто проучвам работата на този екип.

— Добре. Защото иначе на съпруга ми не би му се харесало. Смяташе, че всички журналисти са задници.

Ники каза, че разбира напълно, без да отклонява поглед от Руук. След това продължи:

— Наскоро да сте забелязвала промени в настроението или поведението на съпруга си?

— Мат не се е самоубил, не си го и помисляйте. — Свитостта й се изпари в рязко избухналия гняв.

— Г-жо Стар, просто искаме да покрием всички…

— Недейте! Съпругът ми обичаше мен и сина ми. Обичаше животи. Строеше многофункционална сграда със зелени технологии, за бога. — Под сресания й на една страна бретон избиха капчици пот. — Защо ми задавате глупави въпроси, вместо да търсите убиеца?

Детектив Хийт я остави да си излее гнева. Достатъчно бе видяла, за да знае, че спокойните винаги имат най-много гняв за изливане. Или просто си припомняше себе си на стола на опечалените, деветнадесетгодишна, докато светът се сриваше около нея. Дали бе изляла гнева си или просто го беше скрила под похлупак?

— Лято е, мамка му, трябваше да сме в Хемптън. Нямаше да стане, ако бяхме в „Стормфол“. — Ето на това се казваше богатство. Не просто си купуваш имение в Източен Хемптън, а му измисляш и име. „Стормфол“ бе на плажа, уединено, точно до имението на Зайнфелд, с частичен изглед към това на Спилбърг. Кимбърли вече викаше. — Мразя тоя град. Мразя го, мразя го. Какво е това, убийство номер триста откакто почна годината? Сякаш пък на вас ви пука за мъртвите. — Тя пъхтеше, изглежда приключила. Хийт затвори тефтера си и заобиколи масата за кафе, за да седне на дивана до нея.

— Моля ви, изслушайте ме. Знам колко е трудно.

— Не знаете.

— Боя се, че зная. — Изчака смисълът да достигне до Кимбърли и продължи. — За мен убийствата не са статистика. Загинал е човек. Нечий възлюбен. Отишъл си е някой, с когото сте мислела, че днес ще вечеряте. Момче е загубило баща си. Някой е отговорен. И имате обещанието ми, че ще доведа докрай този случай.

Усмирена или просто изтощена от шок, Кимбърли кимна и помоли да довършат по-късно.

— Сега искам просто да отида при момчето си.

Остави ги в апартамента, за да довършат огледа.

Когато тя си замина, Руук каза:

— Все съм се чудил откъде идват всички тия клонинги на Марта Стюърт6. Сигурно ги отглеждат в тайна ферма в Кънектикът.

— Благодаря, че не прекъсваше, докато тя бесня.

Руук сви рамене.

— Ще ми се да кажа, че е било от съчувствие, но беше заради стола. Трудно е човек да звучи авторитетно, заобиколен от извезана тапицерия. Сега, когато я няма, може ли да ти кажа, че има нещо у нея, което не ми харесва?

— А-ха. Не съм изненадана. Доста грубичко се изказа за „професията“ ти. Макар и точно. — Хийт се обърна, в случай, че вътрешната й усмивка проличи на лицето й, и тръгна към балкона.

Той тръгна с нея.

— О, моля ти се, имам два Пулицъра, не ми трябва нейното уважение. — Тя го изгледа косо. — Макар че ме сърбеше да й кажа, че серията статии за месеца ми с чеченските бунтовници може да се превърне във филм.

— И защо не й каза? Себевеличаенето ти можеше да й подейства освежаващо, предвид, че току-що съпругът й е загинал жестоко.

Излязоха на следобедния пек — ризите на Роули и Очоа целите тъмнееха.

— Какво имате, Роуч?

— Самоубийството определено не ни се нрави — каза Роули. — Първо, виж олющената боя и праха от мазилката. Някой здравата е блъснал тези френски прозорци, като при борба.

— И второ — поде Очоа, — имаш следи от тътрене: от прозореца по… какво е това?

— Теракотени плочки — каза Руук.

— Да. Следите доста добре личат, а? И стигат чак дотук. — Той спря при парапета. — Оттук нашият човек се е катурнал.

Четиримата се надвесиха над улицата долу.

— Еха — каза Руук. — Шест етажа. Шест са, нали, хора?

— Стига, Руук — отвърна Хийт.

— Ето обаче уликата. — Очоа приклекна и посочи с химикалката си нещо на парапета. — Приближете се. — Отдръпна се, за да направи място на Хийт, която зае мястото му, и продължи: — Скъсана материя. Един зубър от криминалистиката ми каза, че след тестовете ще се окаже син дънков плат. Жертвата не носи дънки, така че е от някой друг.

Руук също приклекна.

— Все едно някой го е избутал. — Хийт и Руук кимнаха в синхрон. Обърнаха се лице в лице и тя се постресна от близостта, но не помръдна. Задържа погледа му и се загледа в танца на отразената слънчева светлина в очите му. После примигна. О, по дяволите, помисли си, какво е това? Не може този тип да ме привлича. Няма начин.

Детектив Хийт бързо се изправи, ефикасно и професионално.

— Роуч? Искам да проверите досието на Кимбърли Стар. Проверете и алибито й за онази сладкарница на „Амстердам“.

— Значи, — започна Руук, изправяйки се, — и на теб ти замириса, а?

— Аз не душа, а върша полицейска работа. — После побърза да се прибере в апартамента.

По-късно, докато слизаха с асансьора, тя попита детективите си:

— Добре, кое беше толкова смешно, та ми идеше да ви избия с голи ръце? И да знаете, обучена съм за това.

— А, нищо, само малко изпускахме парата, знаеш как е — рече Очоа.

— Да, нищо особено — допълни Роули.

В мълчание подминаха два етажа, преди и двамата да започнат да си тананикат „It’s Raining Men“ и накрая да се разхилят.

— Това? Това ви е било смешно?

— Това — каза Руук, — е може би най-гордият миг в живота ми.

Отново излязоха на адската жега и се събраха под навеса на „Гилфорд“. Руук каза:

— Никога няма да се сетите кой е написал песента.

— Композиторите не ги знам, човече — чу се от Роули.

— Този би трябвало да го знаеш.

— Елтън Джон?

— Грешка.

— Я ми подскажи?

Женски писък за кратко проби шума на натоварения трафик и Ники Хийт скочи на тротоара, въртейки глава във всички посоки.

— Там — извика портиерът. Към „Кълъмбъс“. — Г-жа Стар!

Хийт проследи погледа му към ъгъла, където едър мъж стискаше за раменете Кимбърли Стар. Той я блъсна във витрината на един магазин. Стъклото се разтресе, но не се счупи.

Ники отлепи в спринт — другите трима я последваха. Тя заразмахва значка и завика на пешеходците да се отместят, докато си проправяше път през тълпата след края на работния ден. Роули награби радиостанцията си и се обади за подкрепления.

— Полиция, на място! — извика Хийт.

В частичката секунда, в която нападателят се стресна, Кимбърли опита ритник между краката, който никак не й се получи. Мъжът вече бягаше и инерцията на Кимбърли я подведе и тя падна на асфалта.

— Очоа! — Тичешком, Хийт посочи Кимбърли. Очоа спря, за да се погрижи за нея, докато Роули и Руук следваха Хийт, лъкатушейки между коли на кръстовището на 77-а. Туристически автобус направи непозволен завой и препречи пътя им. Хийт притича покрай задната му част, през димна завеса от дизелови пари, и излезе на павирания тротоар, обграждащ музейния комплекс.

От мъжа нямаше следа. Тя забави до тръс, а след това до бърз ход. Зад нея Роули още говореше по радиостанцията, като съобщаваше местонахождението и външния вид на беглеца: „бял, около трийсет и пет, оплешивява, метър и осемдесет, бяла тениска, дънки…“

На 81-а и „Кълъмбъс“ Хийт спря и се завъртя. По гръдния й кош лъщеше пот и оформяше тъмно V-образно петно по потника й. По лицето й не личеше умора, само напрегнатост, докато фокусираше наблизо и надалече, знаейки, че й трябва само да зърне нещичко от него, за да го погне отново.

— Не беше в много добра форма. — Руук звучеше малко задъхан. — Не може да е избягал толкова бързо.

Тя се обърна към него, донякъде впечатлена — и малко раздразнена, — че й е смогнал.

— Какво по дяволите правиш тук, Руук?

— Още една гледна точка, детектив.

— Роули, ще покрия Сентръл парк и ще обиколя музея. Тръгни по 81-а до „Амстердам“ и след това се върни до 79-а.

— Ясно. — Роули пое по „Кълъмбъс“, срещу потока на тълпата.

— Ами аз?

— Забеляза ли, че съм твърде заета, за да те наглеждам? Ако искаш да помогнеш, вземи си гледната точка и отиди да погледнеш как е Кимбърли Стар.

Остави го на ъгъла, без да се обръща. Нужно й бе да се съсредоточи и не й трябваше да я разсейва репортерът. „Сътрудничеството“ с него вече й идваше до гуша. А и какво беше онова на балкона? Да й се навре в лицето като в някоя реклама на парфюм от Венити феър, от онези, които ти обещават любовта, която животът просто не предлага. Добре, че сложи край на онзи романтичен кадър — ала се зачуди дали току-що не го е нахокала твърде грубо.

Когато се обърна да провери, първоначално не го видя. След това го зърна на половината път надолу по „Кълъмбъс“. Какво правеше клекнал зад онова сандъче за цветя? Все едно шпионираше. Тя прескочи оградата на една кучешка градинка и прекоси ливадата към него, подтичвайки. И тогава видя мъжът с бяла тениска и сини дънки да излиза от една кофа за боклук до задния вход на музейния комплекс. Хийт се засили. Пред нея Руук се изправи иззад сандъчето. Онзи го забеляза и се втурна по алеята за коли, изчезвайки в тунела за служебни автомобили. Ники Хийт извика, но Руук вече влизаше след заподозрения.

Тя изруга и прескочи оградата в другия край на кучешката градинка, затича се след тях.